Глава 21
След като Деми заплаши Зак с намушкване, ако не ѝ достави удвоения хонорар, тя опакова куфара си и си тръгна, а токчетата се губеха в ранната утринна светлина.
Така за нас двамата остана куфарчето и неговото свръхценно, изключително защитено съдържание: три книги, дешифрируеми като ръкописа на Войнич.
Зак се спря на най-голямата, най-стара на вид книга. Корицата беше от алена кожа със златен надпис, написан на неразпознаваем за мен език. Той я отвори и жадно прелисти страниците.
– Можеш ли да го прочетеш? – Попитах, като взех втората книга: стандартен тефтер със спираловидна подвързия, който можеше да се купи във всеки магазин за канцеларски материали.
– Това е гримоар.
О, по дяволите. Когато бях казал на капитан Блайт и Лиена, че в случая няма да има гримоар, защото собственикът му е магьосник, бях сгрешил жестоко. Упс.
– Нейният гримоар – добави той.
– Имаш предвид Варвара? Добре, тогава новата ми теория е, че куфарчето е принадлежало на нея и Радомир го е наследил, след като си я убил.
Зак кимна разсеяно, съсредоточен върху книгата, която вероятно съдържаше всяко заклинание и магическа тайна, които злата майсторка на тъмните изкуства знаеше. Беше точно това, което бихте очаквали да намерите в магическо куфарче.
Надникнах през рамото му, докато той прелистваше страниците. Буквите бяха напълно непознати за мен и бяха придружени от някои наистина озадачаващи илюстрации, вариращи от импресионистични изображения на растения и феерични същества, през пейзажна рисунка на планинска верига, до диаграми на съзвездията. Спря се на версия на Витрувианския човек на да Винчи с цял куп допълнителни кръгове, а страницата беше маркирана с разкъсано парче хартия с неразбираеми бележки и няколко математически уравнения, надраскани върху него.
Тетрадката със спираловидна подвързия, която бях взел, изглеждаше като счетоводна книга. Беше пълна с цифри и кодове, някои от които приличаха на суми в долари, но можеха да бъдат ISBN или пощенски кодове, доколкото знаех. Последният предмет в куфарчето беше малък флиппад, чието съдържание беше написано със същия неразбираем код.
– Разбираш ли нещо от това? – Попитах Зак, докато той продължаваше да разглежда страниците на гримоара. – Знаеш ли изобщо какъв е този език?
– Нещо старо и на кирилица.
– Можеш да го прочетеш?
– Мога да прочета бележките, които е написала на съвременен руски, но не и останалото.
Хвърлих книгата и флипчарта в куфарчето и разтърках очи с надеждата да вкарам енергия обратно в черепа си.
– Всичко това и дори не можем да прочетем нищо. Това беше огромна, глупава загуба на време.
Без да вдига поглед от гримоара, Зак каза:
– Отворихме куфарчето.
– Но не можем да направим нищо с него!
– Ще намеря преводач.
– Не.
Тази единствена сричка на непокорство откъсна погледа му от загадъчните страници. Той впери поглед в мен, който ме предупреди, че трябва силно да се замисля дали да не оттегля отказа си.
– Няма да предам това на още един от твоите налудничави съдружници – казах му аз. – Онзи ексцентричен бомбаджия не беше на себе си. Тя можеше да ни убие.
– Не трябваше да я заплашваш.
– Не трябваше да я заплашвам! – Изкрещях. – Животът на едно момче е застрашен. Това би трябвало да е достатъчно за всеки, чийто морален компас не сочи право надолу в мътната яма на въглената му душа!
Може би лишеният от сън мозък беше скъсил предпазната ми мярка. А може би защото имах чувството, че съм единственият човек на земята, на когото му пука за човешкия живот. Така или иначе, наближавах точката си на кипене.
– Гримоарът е доказателство – казах през стиснати зъби и посегнах към книгата. – И няма да ти позволя да го вземеш и да изчезнеш.
Той го вдигна от мен.
– Няма да я предам на полицията.
– Аз също не. Ще го предам на Лиена.
– Същото.
Изпуснах драматично раздразнен стон.
– Аз също съм от полицията, помниш ли? Но и двамата работим извън правилата по този случай, така че нито едно от доказателствата няма да отиде в участъка.
– Това трябва ли да ме убеди?
– Добре, какво ще кажеш за това? – Говорех с ръцете си по начин, подобен на този на Джак Спароу. – Лиена Шен е най-интелигентният, най-опитният митичен специалист по Аркана, когото някога съм срещал. Тя е само на двайсет и три години, а вече е пълноправна магьосница на абджурацията. Така че, освен ако нямаш айнщайновски разбивач на кодове, който специализира в древните езици, в ролодекса си от мошеници, да отнесем тези неща към нея е най-разумният ни ход.
Зак ме погледна, вероятно преценявайки колко от тази реч е истинска и колко е мания, подхранвана от изтощение.
Накрая леко кимна.
– Обади ѝ се.
Мърморейки за това, че не се нуждая от разрешението му, извадих телефона си и го включих отново. Устройството избухна в непрестанен пристъп на вибрации, когато всичките ми пропуснати известия се появиха. Седем гласови съобщения и двадесет и осем непрочетени текста. Всички от Лиена.
Не си направих труда да изслушам шепата гласови съобщения, защото прелистването на съобщенията ми даде доста ясна представа какво ще кажат. Емоциите ѝ в текстовите съобщения се колебаеха между загриженост за благополучието ми и убийствена ярост, като най-добре ги обобщаваше последното ѝ съобщение:
Наистина се надявам да не си мъртъв, за да мога да те убия.
С дълбоко, укрепващо смелостта дишане, съставих отговора си.
Жив съм. Отворихме куфарчето.
Натиснах „Изпрати“, без да очаквам незабавен отговор. Тя също не беше спала цяла нощ, така че вероятно спеше – мисъл, която събуди дълбоко вкоренена ревност в душата ми.
След двайсет секунди телефонът ми иззвъня.
НИЕ?!
Не „Слава богу, че си жив“.
Не „Отвори ли куфарчето? Това е невероятно!“
Не „Добре, че последва тази следа, защото супер много сгреших, като се опитах да арестувам Дариус Кинг“.
Не. Само едносричен изблик за това, че съм бил със Зак, а не с нея.
Отговорих ѝ:
Предполагам, че искаш да видиш какво има вътре. Намираме се на същото място, както и преди.
Предположих правилно. Отне ѝ по-малко от половин час, за да се появи в строящата се висока сграда.
Тя нахлу през входа, като я съпътстваше ярък проблясък на сутрешна слънчева светлина, преди да хлопне вратата. Все още беше в екипировката си и ако се съди по торбичките под очите ѝ, беше спала по същия график като мен.
Изгарящият ѝ блясък обходи пространството, търсейки друида – който се беше погрижил да не се появява – след което заекна объркано, когато забеляза остатъците от перата от смъртоносната козина на Деми, забити в различни повърхности. Като че ли отхвърли тази загадка, вниманието ѝ се насочи към мен като лазерно насочена ракета.
– Какво, по дяволите, Кит? – Изкрещя тя в знак на поздрав.
Едва успях да не трепна.
– Здравей. Искаш ли да видиш какво намерихме?
– Помогна ли на Дариус да избяга?
– Не – казах аз, без да правя и най-малкия опит да прикрия раздразнението си. – Той нямаше нужда от помощ. Беше навън, преди да пристигнем.
– Но ти го видя. Разговаря ли приятно с нашия заподозрян, докато останалите си вършехме работата?
– Той не е похитителят и ти го знаеш.
Тя скръсти ръце.
– Не, не знам, както и ти.
– Той има алиби.
– Значи сте говорили с него – а после си го оставил да избяга – обобщи тя яростно.
– Бил на среща с други майстори от гилдиите, когато видяхме луминага в казиното. Това не е той – но докато Блайт не ти каже друго, ще си мислиш каквото тя ти каже да мислиш, нали?
– О, и ти си просто пълен със самостоятелна мисъл – отвърна тя, стиснала юмруци отстрани. – Играеш в ръцете на Зак като наивна глупачка. Доставяш куфарчето точно на него.
– Аз не…
– Но той е толкова готин – издекламира тя, а гласът ѝ трепереше. – Тъмният, красив бунтар, който прави каквото си поиска. Кажи ми, Кит. Кое искаш повече – да бъдеш негов верен малък помощник или да се превърнеш в него?
Темпераментът ми ме изпепеляваше от желанието да ѝ изкрещя в отговор. Изкарах дъх, толкова несигурен, колкото и гласът ѝ.
– Единственото нещо, което искам, е да хвана лош човек и да спася дете, Лиена. Защо не разбираш това?
– Защото не правиш това, не и от мястото, на което стоя.
– Тогава какво правя?
Тя отвори уста, но размисли за всичко, което възнамеряваше да каже. Махна рязко с ръка.
– Къде е куфарчето? И къде е Зак?
– Точно тук.
Тя подскочи на половин метър и се завъртя, за да открие Зак зад себе си, надвиснал като убийствен призрак на нощта. В едната си ръка държеше куфарчето, а в другата – трите предмета от вътрешността му.
Лиена погледна предметите, след което се завъртя обратно към мен.
– Ти му даде нашите доказателства?
– За всеки случай – изръмжа Зак – ако решиш да вземеш със себе си екип на полицията.
– Защо да го правя?
Махнах към предметите.
– Лиена, можеш ли да погледнеш какво сме намерили?
– Добре – каза тя и протегна ръка към Зак.
Той ѝ подаде трите предмета.
– Голямата тетрадка е счетоводна книга, мисля – казах ѝ, докато тя ги носеше на масата. – Написана е на стенографски език, който все още не съм разбрал, но мисля, че в нея са описани всички сделки, които е сключил луминамагът. Между другото, името му е Радомир Козлов.
– Откъде знаеш това?
Погледнах към Зак.
– Ами…
Тя погледна мен и друида дълбоко подозрително, после отвори флипчарта.
– А този?
– Списък, също в код.
– Хм. – Оставяйки настрана флипчада, тя изучи корицата на последната книга. – Гримоар? Но той не е магьосник.
– Не е негов – каза Зак. – Той е на Варвара.
Лиена отвори книгата с кожена подвързия.
– Варвара беше рускиня, нали? Надписът изглежда на кирилица.
– Да – потвърди Зак. – Но това не е съвременен руски.
– Вероятно е ранна кирилица. – Тя прелисти няколко страници и попадна на илюстрацията с отметки, която приличаше на Витрувианския човек. Тя се вгледа в драсканиците върху книжката. – Изглежда много по-ново от гримоар.
– Това мога да прочета – каза Зак. – Бележките са за лунните цикли при изграждането на масива. Предполага се, че заклинанието е построено наскоро.
Тя премести отметките, за да изучи страницата.
– Тук виждам и малко латински. Текстът е на няколко различни езика, което ще направи дешифрирането му още по-трудно.
– Можеш ли да го разгадаеш? – Попитах. – Или трябва да се обадим на Том Ханкс?
Партньорът ми и друидът ме погледнаха безучастно.
– Шифърът на Да Винчи? – Попитах ги. – Гледа ли някой от вас филми?
Зак поклати едно рамо.
– Единственият филм на Том Ханкс, който познавам, е „Плясък“.
– Плясък – повторих невярващо. – Защо „Плясък“? Той е заснет преди да се родим. Имаш ли нещо общо с русалките?
– Виждал ли си някога истинска русалка?
– Русалките са истински? Също така, не.
– Добре, защото тя вероятно ще е последното нещо, което ще видиш. – Той погледна обратно към Лиена. – Можеш ли да го преведеш?
– Ако имам няколко месеца, разбира се.
– Тогава е по-добре да започнеш – предложи той по начин, който приличаше по-скоро на заповед.
Ноздрите ѝ се разшириха от възмущение.
– О, ти мислиш така, нали?
Затворих очи и се облегнах на масата.
– Нямаме време за това.
– Радомир иска да си върне това куфарче по някаква причина – каза Зак. – И се съмнявам, че е заради флипчарта му.
Тя разтърси към него книгата с кожена подвързия.
– Това нещо няма да ни доведе до него.
– По-вероятно е да помогне, отколкото да нахлуеш в къщата на Дариус Кинг – изръмжа Зак.
– Ти го защитаваш? – Обвини го тя. – Той ли е един от твоите престъпни съюзници?
– Бих се доверил на него, преди да се доверя на теб.
Тя се изправи срещу него.
– Чувството е взаимно.
– Какво ще кажете да ми се доверите и двамата? – Наполовина им изкрещях. – Нямам скрит мотив тук. Просто се опитвам да спася живота на едно бедно дете! Не си ли заслужава да му се доверите?
Зак остана с характерното си мълчание, но Лиена се обърна към мен с дълбоко намръщена физиономия и нещо болезнено в погледа си.
– Искам да ти се доверя, Кит – каза тя тихо. – Но…
– Но какво? – Погледнах я строго. – Не знаеш на какво съм способен, нали?
Объркване смръщи челото ѝ.
– За какво говориш?
– Преди казиното – напомних ѝ – ти каза, че не знаеш на какво съм способен.
– Не ти. Твоята магия, Кит. Изкривяванията…
– Какво общо има моята магия с нещо?
Тя се надигна, сякаш искаше да отприщи ада върху мен, след което погледна към Зак, вероятно желаейки той да се взриви на място, за да можем тя и аз да поговорим без публика.
– Твоите сили… – Тя издиша забързано. – Кит, силите ти не приличат на нищо, което съм виждала някога, и не знам какви са границите ти. Нито пък ти. Сякаш всяка седмица правиш неща, които смятах за невъзможни. Удивително е, но е и ужасяващо.
Ужасяващо? Дали говореше с правилния човек? Мускулестият, безмилостен ди-митичен друид със скръстени ръце, който ни наблюдаваше – този пич беше ужасяващ. Не аз.
– Това, което ме плаши най-много – продължи тя, като се мъчеше да запази равномерен тон – е, че не разбираш колко страшна е твоята магия. Не мислиш, че е силна. Ти си като дете, което тича наоколо с бомба и няма представа, че тя може да избухне.
Поклатих глава. Това не се разбираше.
– Това не е бомба. Това е просто шарада.
– Точно за това говоря! Ти не го разбираш! Не разбираш какво е да не можеш да се довериш на собствения си разум. Мислиш, че маговете или магьосниците, или – тя направи жест към Зак – са много по-силни, но аз мога да се боря с тях. Знам как да се защитя от тях. Но как да се защитя, когато собственият ми ум ме предава?
– Но аз не бих… – Замълчах, борейки се за подходящите думи. Какво не бих направил? Не бих използвал моите изкривявания върху нея? Само преди няколко часа бях манипулирал съзнанието ѝ, за да открадна ключовете от колата ѝ. – Аз съм един от добрите, Лиена. Знаеш това, нали?
Лицето ѝ се изкриви, сякаш този разговор беше физически болезнен. Погледът ми неволно се отклони и се спря върху Зак.
Не знаех какво съм очаквал от него, но мрачното размишление не беше това.
– „Добри момчета“ и „лоши момчета“ са глупости и ти го знаеш – изръмжа той. – Но тя не греши за магията ти.
Неприятно студена вълна прониза вътрешностите ми. Трябваше да се радвам, че свръхпрестъпникът Зак и суперагентът Лиена са съгласни с нещо, но тяхното съгласие не ме изпълваше с радост.
Аз бях могъщ? Магията ми беше страшна? Лиена се страхуваше от мен?
Зак скръсти ръце.
– Наистина ли чак сега разбра това? Не се нуждаеш от огнева мощ, ако враговете ти са безпомощни срещу теб. Дори не съм видял всичко, което можеш да направиш, и мога да ти кажа, че старата ти гилдия сериозно не използваше силата ти.
Не знаех как да отговоря, но Зак сякаш нямаше какво друго да добави. Той се обърна към масата с гримоара.
Лиена се приближи до мен, търсейки лицето ми. Нямах представа какво търси.
– Не съм като него – казах ѝ, без да знам защо това беше защитата, която изрекох първа. – Не правя неща като него.
Само че аз бях направил нещо по-лошо на Деми и той беше този, който ме беше спрял.
– Но ти започваш да го правиш – прошепна Лиена. – Ти се съюзи с убиец, изостави ме по средата на набег, открадна доказателства и се измъкна, за да се присъединиш към него.
– Направих тези неща само за да спася…
– За да спасиш Даниел, знам. А твоята магия продължава да става все по-силна и ни доближава до спасяването му с още една крачка. Но какво ще стане, ако започнеш да гледаш на нея като Зак – като на инструмент, с който да получиш всичко, което искаш, независимо от цената?
Порив на вятъра раздвижи брезента отстрани на сградата. Взирах се в Лиена, с отворена уста, търсейки отказ, който не идваше. Вездесъщият страх от Призрака използваше всички необходими средства, за да постигне целите си. Нима аз бях по-различен?
Въз основа на модела на разпит и сплашване, който следвах през последните два дни, отговорът беше категорично не.
Но моите цели бяха много по-различни. Това нямаше ли значение? Той се опитваше да отнеме живот, а аз се опитвах да го спася. Нима Лиена не можеше да види това?
– Притеснявам се за теб, Кит – каза тя тихо. – Ти не го виждаш, но се връщаш…
– Връщаш се към престъпните си навици? – Болезнената несигурност, която запушваше дробовете ми, се превърна в изгарящ гняв. – Права си. Не съм се променил нито за миг. Това е точно същото, което правех и преди – рискувах всичко, за да спася живота на едно дете. Радвам се, че си забелязала.
Тя се отдръпна от отровния ми сарказъм.
Извърнах се, тръгнах към масата и взех раницата си. За секунда срещнах въпросителния поглед на Зак, който беше отворил гримоара пред себе си.
Обърнах гръб и на него.
– Излизам оттук.
– Къде отиваш? – Попита Лиена, а в гласа ѝ се появи загриженост.
– Не знам, но това нещо – ние – няма да проработи, ако не си имаме доверие един на друг.
– Ти също не ми вярваш?
Крайниците ми се свиха странно, докато думите ѝ ме режеха като нож. Целият този разговор водеше към този неизбежен момент, но когато я чух да го изрича, се нараних повече, отколкото очаквах.
Сложих раницата си на раменете.
– Следвай следите. Разбери дали гримоарът е важен. Провери алибито на Дариус, ако трябва. Аз ще направя това, което трябва да направя.
Тя ме последва към изхода, като на практика стъпваше на петите ми.
– И какво е това?
– Каквото е необходимо – казах ѝ, като погледнах през рамо, докато открехвах вратата.
Ръката ѝ беше протегната към мен, висеше във въздуха, сякаш беше на мига да ме хване и да ме завлече обратно вътре – но не го направи. Тя просто стоеше там, с трепереща уста и бледо лице.
Минах през вратата и излязох на студената утринна светлина. Сам.
Назад към част 21 Напред към част 23
