Глава 26
Долу първото нещо, което направих, бе да извадя чаронометъра. Стоях, замислен и го захвърлих обратно в кутията. Утре ще проверя потенциала, не искам да знам нищо. Не и сега. Храна в къщата имаше само сухи запаси, но когато се качих отново горе се оказа, че яденето ще почака. Адърли спеше. Тя се бе свила като котка върху покривало и се беше покрила с ъгъла му.
Аз застинах, докато я гледах. Момичето бе уморено. Знам в какъв ритъм живее и колко малко яде… а тази вечер вече ѝ дойде много. Подчинявайки се на първичният ми импулс, внимателно повдигнах момичето и го настаних удобно под завивката. Сложих в устата си парче сушено месо с хляб и го сдъвках, пийнах. И после легнах до нея и сложих ръце зад главата си.
Адърли спеше тихо от дясната ми страна. Примижах, без да знам какво да правя. Исках да я прегърна, да я придърпам към себе си. Да се свия при нея под завивките и забравя за всичко до сутринта, защото денят ми също беше доста натоварен. Но не го направих.
Отдръпнах се настрани, като се ядосах. Слугинята ме кара да чувствам ненужни неща… смях, срам, вина, твърде много желание. И радост… не искам тези чувства с нея. И не искам да… я прегръщам. Не искам и не трябва.
Скочих нервно на крака и отидох в друга стая. На етажа имаше три спални, баща ми и майка ми, винаги спяха отделно. И аз също никога не оставах с Алисия до сутринта. Между другото, относно Лиза. Страхувам се, че ако разбере за Тина, ще има огромни проблеми.
– Въпреки че така или иначе ще има проблеми. – Тина… – завъртях името ѝ на езика си. – Необичайно… странно. Нежно така… обгръща небцето и го гали…
Изтегнах се на леглото и затворих очи. Аз искам още… искам я отново като луд…
* * *
Събудих се, както обикновено, преди зазоряване. Протегнах се с леко недоумение, вслушваща се в усещанията в тялото. И си спомних. Състезанието… страхът, когато Аш падна, гневът му… капки вода се стичаха по кожата му. Целувки до набъбване на устните. Съединението… въздъхнах и отворих очи.
Нощна лампа светеше тихо в стаята, пред прозорците все още бе тъмно. Бях в стаята сама. Станах леко и тихо отидох до тоалетната, след което се измих и облякох. Оправих леглото и излязох в коридора. Една от вратите беше отворена и аз надникнах вътре. Аш спеше на леглото. Облегнах се на рамката на вратата и се замислих. И, какво да правя сега? Да го събудя? Или да изчакам, докато се събуди сам? Аа, какво ли ще стане, когато отвори очи? Намръщих се.
Застанах неподвижно, гледайки гърба му с изпъкнали релефни мускули, поклатих глава и излязох от стаята. Затворих вратата след себе си и тихо слязох на първия етаж. Огледах се. Наоколо бе пълно с красиви мебели от светло дърво, на една от стените имаше камина с мраморен рафт, стълбище, украсено с гравирани мраморни парапети, елегантна декорация и пейзажи по стените. Всичко бе подбрано с вкус и ненатрапчиво нашепваше, за просперитета на собствениците. Не разбирах кой знае какво от скъпи неща, но не е нужно да си експерт, за да оцениш ситуацията. Разпръснатите суни все още седяха разпилени по пода, някой от тях вече бяха смачкани, други имаха мръсни отпечатъци от обувки. Аш просто ги беше стъпкал, без да го е грижа въобще за парите, с които някое семейство като моето, би могло да живее минимум няколко месеца.
– И какво правя тук? – Та, аз съм точно като плевел, случайно пораснал в средата на оранжерия. Не ми е мястото тук. Вчерашния ден мина отново през ума ми. Целувките в здрача, страха за Аш… чувствата ми към него са плашещи и неразбираеми. Ту ми се иска да го удуша, ту чувствам нежност и страст до някаква невъобразима висота…
А аз знам, че не трябва да чувствам всичко това. Не и към него… не бива.
И също той е с Алисия! Годеница му е… която е точно както за Аш. Тя е създадена за пищната обстановка на този и всеки друг от домовете на Вандерфилд. Не харесвам изобщо първата красавица на BCA, но още от детството ми ме научиха, че не трябва да се взимат чужди неща. Затова сега чувствах срам и вина. Отново отидох да погледна горе, но от спалните не се чуваше ни звук. Затова тихичко взех якето и шапката си, обух обувките си, внимателно прекрачих суните и излязох на улицата.
Богаташкият квартал зарадва очите ми със снобарските къщи, усукани, тежки огради и фигурки на животни и птици, създадени от вечнозелени храсти. Тук-там имаше подгреватели, създаващи приятна температура за разходка. Ярки фенери осветяваха пътя ми със сребристи кръгове светлина.
След като не срещнах никого, отидох до гарата и се качих на първото вагонче до ВСА. За пътуването похарчих всички суни, които взех със себе си предната вечер. Но затова пък стигнах до самата академия, където току-що бяха отворили вратите. Първо се промъкнах в стаята си, съквартирантките ми все още спяха сладко. Тихо се преоблякох, взех учебниците си и отидох в трапезарията. Бях ужасно гладна!
След известно време, Вандерфилд нахлу в трапезарията, тъкмо докато аз дояждах втората си купа овесена каша. Както обикновено гледаше останалите с присъщото му презрение, якето му беше отворено. Напрегнатото му лице като че уплаши студентите, които като мен бяха жертвали от съня си за да се нахранят първи. Аш се приближи, седна срещу мен и ме погледна.
– Защо избяга? – Аз оставих лъжицата с малко съжаление.
– Не трябва ли да си щастлив? Спестих и на двама ни неприятни моменти и сцени, Вандерфилд. А и така, не трябваше да ме зарязваш далеч от академията, за да не ни видят заедно. И също, аз не трябваше да се разстройвам за това. А между другото, ти седна с мен на една маса… и всички наоколо вече ни гледат. – Той присви очи.
– Значи щеше да се разстроиш от тогава? Ако те бях зарязал?
– Каква е разликата! Няма никакво значение… ти си Вандерфилд, а аз съм слугиня от Котловината, нищо не се е променило от снощи.
– Тогава защо остана вчера? – Гласът му бе леко дрезгав. Аз не отговорих, а Аш ме погледна твърде сериозно.
– Не ме гледай така… – казах нервно. – И не сядай до мен. Студентите вече започнаха да си шушукат.
– Значи не искаш да си близо до мен… така ли? – Зачуди се той.
– Имам си достатъчно проблеми на главата… и без теб… – измърморих сърдито аз. – А ти сега… ще ми докараш сума нови.
Той присви устни и замълча, после остави някакъв плика на масата. Отворих го и погледнах, с недоумение видях вътре цяла пачка суни. Кръвта нахлу в главата, не можех да дишам, пликът падна на масата.
– Ах ти, влечуго… как смееш…
– Адърли, това не е, което си мислиш… в ненормалната ти глава! – Излая Аш, така че го чу цялата трапезария. Някой от студентите дори ме погледна със съжаление, вероятно си помислиха, че недосегаемият ми се кара за нещо. Вандерфилд издиша, потърка челото си и добави. – Това е, което ти дължа… прочела ли си договора си към мен? – Все още задъхана от гняв, аз поклатих отрицателно глава.
– Така си и помислих! Ето виж! – Изкара някакъв лист от джоба си и го завря в лицето ми. – Ето го твоя подпис… изпратиха ми този документ от Магистериума. Аз съм наел от тях домашна помощница и трябва да ѝ плащам месечна такса за това. Ето… виждаш ли?
Редовете заплуваха пред очите ми. И наистина, там като че ли се казваше нещо такова… но бе толкова неясно, че дори не разбрах, че ставаше въпрос за пари! Работодателят се задължава да осигури подкрепа за асистента в рамките на нормите и правилата, установени от Магистериума..
– Тоест… Трябвало е ти да ми платиш от самото начало? – Изведнъж ми просветна. – Бил си длъжен! И ти си го знаел! А аз, вече гладувам повече от месец! – Челюстите на Аш се стиснаха до хрущене, а очите му потъмняха.
– Мразиш ли ме? – Попита ме той. Аз кимнах съвсем честно, докато си припомнях вечното къркорене в стомаха ми. – Мразиш ме… разбирам. Но аз дори не можех да те видя. Доди мислех да те причакам и да те хвана някъде зад някой ъгъла. Първо…
– Първо? – Очите му се разшириха той ме погледна в очите и аз отново пламнах от този негов поглед.
По този начин той ме погледна там в банята, под малкият домашен водопад, заобиколен от омагьосани звезди… Вандерфилд сложи ръка върху плика на масата и се надвеси над мен.
– Ела при мен, Тина. Сега.
Аз прехапах устни, гледайки потъмнелите му очи. О, да, вече познавах този поглед. И желанието, което биеше зад разширените зеници. – Но поклатих отрицателно глава.
– Не.
– Отново… не? – Ядоса се той и в него отново закипяха разрушителни емоции.
Едва ли нашият разговор щеше да приключи така, но за моя радост един от студентите не издържа и дотича, възхищавайки се на вчерашното състезание. Останалите почитатели се втурнаха след него мигновено, обграждайки Вандерфилд в плътен пръстен. Те дори забравиха за храната!
Сложих още една лъжица каша в устата си, докато гледах как започва суматохата. Аш отговори на някого, усмихвайки се иронично. Но дори тази снизходителна усмивка беше посрещната с възторг от мнозинството.
– Ненормалници! – Но никой не ме чу. Избутах чинията, избърсах уста си и се изправих. Аш изръмжа на досадните фенове, докато пристъпваше към мен.
– Не се разбрахме.
– Така ли? Не разбирам какво искаш да обсъждаме толкова. Ето виж… почитателите ти, те чакат. След малко дори ще окачат плакати в чест на божествения Аш… – Вандерфилд се усмихна вяло.
– Ревнуваш ли, Адърли?
– Не… не ми пука! Ти имаш своя живот, аз имам моя. И те са различни… приеми го Вандерфилд.
– Хайде да поговорим в стаята ми… – изсумтя снобът, гледайки ентусиазираните студенти с недоволство.
– Нямаме за какво да говорим… – повторих упорито. Е, как не разбира, че само влошава нещата? И за двама ни! – Това е всичко.
За момент ми се стори, че Вандерфилд няма да може да се сдържи и масата ще полети в стената заедно с всички чинии и моята полуизядена каша. Но той само наведе поглед, сякаш го обля ледена вода.
– Всичко ще бъде, когато и както аз го кажа, слугиньо… – погледна ме презрително, обърна се и си тръгна.
* * *
Денят протече както обикновено, часове, учебници, задачи и доклади. На обяд отидох в трапезарията да хапна супа и месна яхния. Когато се заситих дори ми се приспа, така че също си взех и чаша ободряващо кафе. Скрих заветния плик на дъното на чантата и все още не можех да повярвам, че гладната стачка бе приключи! Сега дали ще мога вече да се храня нормално… и дори да си купя нещата, от които имам нужда? Наистина ли на чистачките им се полага такова голяма сума пари? Тогава не е изненадващо, че в Магистериума има опашка от хора, които искат да служат на неприкосновените! Ще кажа на близките си, за да ги зарадвам. Защото чичо ми става все по-мрачен с всяко мое посещение, а леля ми постоянно ми пъхаше по парчета месо и сладкиши, които и така рядко се срещаха на нашата маса преди. Опитваше се да ме дохранва… бедната ми леля. А сега ще мога сама да купя сладкиши и месо, за да зарадвам леля си и чичо си!
Урокът по чароит беше прекъснат по най-изненадващ начин. Черна сянка падна над залата и някой скочи и изкрещя, гледайки през прозореца.
– Абстраликсите… долетели са!
Всички студентите скочиха от местата си и се втурнаха към прозорците. А след това излетяха извън стаята. И дори нашият строг професор само се усмихна на такова грубо нарушение на дисциплината и закуцука след тълпата студенти. Коридорите вече бяха претъпкани. Хлопаха вратите на аудиториите, студентите се изсипваха от тях на тълпи. И всички викаха.
– Абстраликсите долетяха! Бързо към галерията!
Тълпата ме наобиколи и ме поведе към откритите галерии, свързващи в полукръг кулите на академията на нивото на третия етаж. След като се прикрих зад якичък старши студент, успях да си проправя път до самия парапет и да замръзна, гледайки с наслада невероятното зрелище.
Абстраликсите са невероятни същества. Те прекарват топлия сезон, заровени в тинята на брега на реката, докато приличат на огромни мраморни камъни. Те могат да бъдат сбъркани с камъни, тъй като лежат неподвижно. Абстраликсите прекарват живота си в полусън и мързеливост, ядейки водорасли. Но с настъпването на студеното време стадото изведнъж излиза на брега, отърсва се, отваря перки или крила и, лениво се търкаля, се издига в небето. И как успяват да летят тези дебели и огромни същества, не разбирам и до днес. Но всеки знаеше, че да гледаш летящо стадо означава безопасно да оцелееш предстоящата зима. И затова сега всички жители на столицата бяха изоставили делата си и бяха вирнали носове, гледайки към небето.
Тежките абстраликси се носеха бавно над островърхите покриви на ВСА. Масивни продълговати тела, с размерите на крава, лениво движеха своите платна-крила, закривайки слънцето. Стадото се оказа огромно, там се рееха не по-малко от четири дузини от тези невероятни същества. И за първи път в живота си видях Абстраликс толкова отблизо. Ако протегнеш ръката си ще можеш да ги докоснеш и погалиш петнистата им кожа! Във въздуха тези същества се носеха бавно и мързеливо, без никакви излишни усилия, така както правеха всичко в своя лежерен живот.
Студентите възхитено мълчаха, и хипнотизирано наблюдаваха няколко от животните, които се бяха приближили в близост до галерията. Главата на един от тях се обърна към нас и лилавите му очи примигнаха, докато ни гледаха. Бяха толкова близо, че дори видях малките бели пера по огромният им корем и смешните ципести крака, притиснати към него. И дългите котешки мустаци, по изпъкналите им муцуни!
– Той те гледа!
– Не, на теб!
Съществото с огромните си лилави очи се взря право в лицето ми. Много внимателно, дори разумно. Е, да, защото това не са съвсем животни… Платното на крилото му в миг се изду и улови вятъра. И в следващият миг цялото ято бавно се разтегна и отдалечи по посока на южното море. Студентите все така мълчаха, докато наблюдаваха като опиянени полета им.
– Ее, това беше… отлетяха. След няколко дни ще стане още по-студено… – многозначително обяви Грейс, която стоеше в близост. И за жалост това беше вярно. Полетът на абстраликсите означаваше, че есента е свършила.
– Най-накрая! – Мнозина се зарадваха. – Значи днес са Кладите и скоро след това е, Нощта на хилядата свещи! И часовете ще отменят днес!
– Ще ги отменят ли? – Изненадах се аз.
– Естествено! Големите Клади!
– Хей-хей! Страхотно!
– Да тръгваме!
– Да вървим!
За Кладите научих, че тази традиция е свещено почитана от всички жители на града. Веднага щом сянката на Абстраликсите покрие столицата, гражданите излизат по улиците на града, за да палят купищата сухи листа, клони и всевъзможни стари боклуци, които те не са изчистили нарочно. Смята се, че Кладите могат да се правят само с тръгването на стадото.
Но ако за мнозинството от студентите Кладите бяха радост и означаваха, за тях предстоящото настъпване на Нощта на хилядата свещи и празниците, аз инстинктивно потръпнах цялата. Защото, за нас жителите на котловината зимата е много трудно време. Тротоарите ни са покрити със снежни преспи, пътеките са покрити с лед. Студената вода в къщите тече с прекъсвания, защото тръбите замръзват. А и разходите ни се увеличават, за топлогенератори, за огън, за топли дрехи и топла храна. А да не говорим за болестите, които сякаш се стремят да повалят замръзващите обитатели на покрайнините!
Не, не обичам зимата, въпреки че рожденият ми ден е по това време. Но пък тази зима е съвсем различна и ще я прекарам в академията! – Подхващайки нечий радостен вик, аз отново хукнах след ликуващата тълпа, стискайки чантата си в ръце.
– Кладите! И определено трябва да изгорим купчината листа, и да оставим всичко лошо в огъня! – И правичката да си кажа, тази година искам да го направя повече от всякога!
Със смях студентите се изсипаха навън от академията и се втурнаха към игрището зад огромната сграда. В близост до оголелите кленове вече ни чакаха учителите. С радост видях г-н Аодхен да се връща, изглеждаше уморен, но спокоен. Наблизо се навърташе професора по аритметика, а до него грееше Тензия и дори ректорът се усмихваше. И отново тук бяха неприкосновените!
Бързо ме разпределиха в една група и ми казаха да събирам листа. Захванах се за работа със страст. Оказа се, че е удоволствие да се работи на чист въздух, а наоколо цареше весела и оживена атмосфера. Размахвах гребло, когато до мен се появи ухилен Ерик.
– Хей, Котловината, ето те къде си… – усмихна се той с щърбавата си уста и крадешком се огледа наоколо, пъхна една колба в ръцете ми. – Дръж. Това е, за да се посгрееш и, за да почетем Кладите. Не се страхувай… с добра цел съм. И изобщо… – той разроши вихрите на тила си. – Ти си добро момиче, Котловина. Да добра си!
– Ъ-ъ… – казах аз, малко озадачен. На дъното на колбата се плискаше нещо опияняващо, аз не отпих, но се престорих. Този трик го научих отдавна, не напразно съм израснала в покрайнините?
– Прости ми, ако нещо съм… нали разбираш? Не съм те дразнил от злоба… разбираш нали? – Отново кимнах. Знаех за тази древна и задължителна традицията да се иска прошка по Кладите. Развеселен, Ерик отпи от бутилката си, внезапно ме прегърна, принуждавайки ме да изсумтя, и си тръгна.
Поклатих глава, усмихвайки се по задължение и потръпнах. В същият миг съзрях Аш, които стоеше зад натрупаните купища листа и ме пронизваше с безмилостния си поглед. Оказва се Вандерфилд, също е бил тук. Беше без сакото си, само по една риза, с навити ръкави. Алисия се въртеше наблизо също, на лицето на красавицата бе замръзнало такова мъченическо изражение, сякаш готвеха Кладата да изгорят самата нея. Рийвс не беше там, въпреки че това е разбираемо след това, което Аш му причини на миналото състезание! Но затова пък в страни от тях, забелязах мрачния Еди и бях изненадана да открия “благородно“ насинено око на лицето му! Като ме видя, неприкосновеният направи кисела гримаса, и се отдалечи като попарен. Но в този момент Еди не ме вълнуваше изобщо, аз само от време на време поглеждах към Вандерфилд. Против волята ми естествено. Около неприкосновения се суетяха десетина студенти, които прилежно размахваха гребло, стори ми се, че Аш ги ръководеше.
Лиса, която явно не искаше да изцапа добре поддържаните си ръце, само с отвращение подритваше листата с върха на скъпият си ботуш. Докосна ръката на Аш, той наведе глава, слушайки я. Отдръпнах се, опитвайки се да се скрия зад купищата листа, натрупани за Кладата. В този момент отново пред очите ми заплуваха образи на това, за което се опитвах да не мисля. Такива срамни и толкова чувствени докосвания, нежните му устни и грубите ръце… И после обратното…
– Отново ли пиеш с някой друг? – Чух дрезгав глас зад гърба си, които ме накара да се стресна и да се обърна като ужилена. Оказа се, че Вандерфилд бе застанал близо до мен. Аз се изнервих и тръгнах към дърветата.
– Годеницата ти няма ли да скучае там сама? – Измърморих троснато аз.
– Това притеснява ли те? – Засмя се той. – И сам мога да се справя с годеницата си, слугиньо… а виж ти не бива да пиеш с всякакви навлеци.
Повдигнах вежди. Май до скоро ме нареждахте сред вторите.
– Какво сега… вече ще ми нареждаш и с кого да пия ли?
– И не само… между другото, този идиот има евтина помия в колбата си. Учителите ще ви хванат да пиете, ще ти наложат такава глоба, че няма да ти стигне едногодишната ти заплата, за да я платиш. И тогава ще излетиш моментално от ВСА.
В миг замръзнах, когато осъзнах какво съм рискувала, докато се усмихвах на Ерик. Ах този смотан задник… не че е зъл човек, но си само глупав. А аз лековерната, можех да платя за глупостта му!
– Разбра ли ме… или да ти обяснявам отново… – изсъска Вандерфилд през зъби.
– Я иди да командваш някъде другаде… както те гледам, ти самият никога не си държал гребло в ръцете си! – Злобно се троснах аз.
– Аз имам други таланти, глупачко. А за да размахваш гребло, не са нужни нито интелект, нито от способности. – Аз стиснах дръжката на греблото си и се нахвърлих върху все още несъбраните листа върху парчето земя в близост.
– А може би просто трябва да си се родил в Котловината! – Измърморих аз. Аш сви рамене и добави, карайки ме да пламна.
– Ако те видя отново заедно с този рижият… ще ви накажа. И двамата… – обърна се и си тръгна. За миг помислих да хвърля купчина боклук подире му. Но докато го обмислях, Вандерфилд изчезна зад натрупаните купчини за Кладите. На няколко пъти след това виждах бялата му глава да проблясват между купчините, но се опитах да не гледам.
Тъкмо когато започна да се заздрачава купчините вече бяха готови и студентите се събраха наоколо. С присъщата си кисела усмивка Аодхен подпали централната Клада. Той просто махна с ръка, запращайки камъче и в полета си то разцъфна във въздуха като огромно огнено цвете, а след това се посипа отгоре като хиляди искри. Студентите избухнаха в ентусиазирани възгласи. Останалите купища се запалиха от ръцете на недосегаемите. Вандерфилд също подпали своя, материализирайки върху листата озъбен вълк, изтъкан от огън. Полето зад академията избухна от писъци и възгласи, въздухът пламна от искри и материализирани цветни проблясъци. Всички се засмяха и си пожелаха да е благополучна зимата.
За момент се почувствах тъжна, защото за първи път в живота ми леля ми и чичо ми ги нямаше на Кладите. Но аз им изпратих мислено добрите си пожелания и засмяно се присъединих към кръга от момичета, тълпящи се около пламтящата в близост купчина, за да се стоплят и да се забавлявам. Отнякъде долетя пламенна музика и аз не издържах, хванах ръката на Шели.
– Ти какво? – Изненада се тя.
– На Кладите трябва да танцуваме и да се смеем! – Засмях се в отговор. – Ти не знаеш ли това? – Момичето примигна изненадано и се усмихна.
– Тина, невероятна си! Брин, дай ми ръка!
И ние трите заподскачахме около пламтящия огън, грабвахме за ръце други студенти и ги привличахме в кръга. И скоро с удивление разбрах, че на хорото се бяха хванали не само моите съквартирантки, но и Ари заедно с нейните приятелки, и вечно сериозната Грейс, и доста момичета от старшите курсове. Момчетата също се ободриха и подкрепяха танцьорките с пляскане и тропане. И няколко, неспособни да се сдържат, се присъединиха към кръга, като хванаха ръцете на момичетата с кикотене. Също тук беше и Магма, което ми се стори невероятно. Тя се смееше, докато отмяташе назад тъмната си коса. Румените бузи и искреното ѝ веселие бяха изтрили арогантното изражение от лицето ѝ и сякаш я бяха направили невероятно красива.
Алисия стоеше настрана и гледаше случващото се с обичайното си снизхождение и презрение. За нея нашите народни танци бяха твърде бедни. Тя прошепна нещо на Аш, но той не отговори. В светлината на разпръснати искри и оранжеви пламъци видях погледа му, насочен към мен. А в очите му блестеше жив пламък, който сякаш гореше по-силно от Кладите. Но въпреки това, Аш вече не се доближи до мен.
В страни на смеещите се студенти забелязах Томас. Той разговаряше нещо на едно слабо момиче, тя оживено му разказваше нещо, понякога докосваше превързаната ръка на моя приятел. Махнах на приятеля си, а Томас ме погледна смутен. Но в следващият момент се усмихна широко и искрено. Явно беше, че уроците ми не бяха останали напразни! И изглежда прогнозата ми се бе сбъднала и леко недодяланият ми приятел бе успял да привлече женското внимание!
Когато огньовете изгоряха, Тензия Лебуест с възторг обяви гала вечеря, която очакваше всички студенти в трапезарията. Развълнувана и щастлива тълпа се насочи обратно зад стените на академията.
Назад към част 25 Напред към част 27
