Глава 13
Вътре имаше малка кубовидна стая със странна облицовка по всяка повърхност. Звукоизолация. Помещението беше изолирано, за да не се разнасят никакви звуци – например викове за помощ от жертви на отвличане.
Две такива жертви бяха приковани към пода. Единият беше момче на около четиринайсет години със светлокафява коса, а другият – мъж на около четиридесет години, който лежеше по гръб и по всичко личеше, че е в безсъзнание. Изпотената му кожа имаше болезнена бледност.
Момчето се отскубна уплашено обратно в ъгъла си, а лицето му бе изкривено от светлинното заклинание на Зак.
Втурнах се през вратата, изпреварвайки моите бойни другари. Приклекнах и предложих на момчето най-добрата си усмивка, с която го посрещнах в мир.
– Аз съм агент Морис от полицията. Тук сме, за да помогнем. Как се казваш?
С ъгълчето на окото си видях как Лиена коленичи до другия затворник и постави пръсти на врата му, за да провери пулса му. Зак влезе последен, игнорирайки и двете жертви, вниманието му беше насочено към единствената мебел в безлюдната стая: висок дървен шкаф с още един тежък катинар, който го запечатваше. Единственият друг предмет беше голяма пластмасова кофа с капак, която можеше да бъде само банята на затворниците.
– Даниел – отвърна момчето с несигурен глас.
– Приятно ми е да се запозная с теб, Даниел. Искаш ли да се измъкнеш оттук?
– Да – задави се той, а в очите му се появиха сълзи. Погледът му се стрелна към Зак, който приличаше по-скоро на сакат Рингрейт, отколкото на доброжелателен спасител.
Друидът проучи шкафа. Като пропусна отварата си за разтопяване, той извади масивния кинжал от ножницата на бедрото си, разкривайки десетсантиметрово острие, частично назъбено като на армейски нож. Той го заби в процепа между вратите на шкафа и ги отвори, като разхвърли дървени отломки из стаята.
Оставих го да се рови из шкафа, а аз насочих вниманието си към белезниците около глезена на Даниел.
– Как се чувстваш? Ранен ли си?
Той поклати глава.
– Просто съм гладен.
Чу се шумолене – Зак беше извадил от рафтовете на шкафа предмет, подобен на куфарче. Беше странно гладък от всички страни и имаше руни, издълбани в матовочерната му повърхност.
– Какво е това? – Попитах.
Друидът го разгледа. Нямаше видими ключалки или панти – нямаше начин да го отвори.
– Нещо важно.
Напълно очаквах да я разбие в стената, за да види дали може да я разчупи като проклет кокосов орех, но вместо това той се пресегна към мен и Даниел. Остави куфара настрана и отметна качулката си назад.
Даниел примигна нервно.
– Ще сваля това от теб – изръмжа той с по-мек тон, отколкото бях чувал от него досега. Не нежен, наистина, но определено откъм успокояващата страна. – Знаеш ли нещо за човека, който те доведе тук?
Даниел поклати глава.
– Той почти нищо не каза.
Зак изсипа капка от отварата си за разтваряне на всичко върху оковите, изчака, докато металът изсвири, и ги счупи.
– Кога го видя за последен път?
– Не съм сигурен. Не мога да определя времето тук. – Челото му се набръчка. – Кой ден е?
– Събота – казах му. – Беше отвлечен вчера сутринта, преди около тридесет и шест часа. Хайде да те вдигнем.
Зак и аз заедно издърпахме Даниел на крака. Той се клатушкаше нестабилно, лицето му беше бледо в сиянието на кристала на друида.
– Кит – каза Лиена рязко от мястото си до другата жертва. – Нещо не е наред с този човек. Не изглежда да е ранен, но не иска да се събуди. Пулсът му е слаб и има адска температура.
– Болен ли е? – Попитах.
– Отровен – казаха Зак и Даниел в един глас.
За обяснение Зак посочи шкафа, който беше счупил. Горните три рафта бяха подредени със стъклени бутилки и колби, съдържащи течности с най-различни цветове. Долните два рафта бяха почти празни: няколко артефакта и мястото, където беше куфарчето.
– Има нужда от бърза помощ – каза Лиена и ни погледна. – Да свалим тази от него и да се върнем на повърхността.
Даниел потупа рамото ми.
– Има един ключ за осветление.
Той кимна към вратата и аз побързах да го включа. Вградената в тавана лента от светодиоди светна и окъпа помещението в грозна жълта светлина, която ужасяващо се сблъска със също толкова грозната оранжева подложка. В засиленото осветление разпознах, че възрастната жертва в безсъзнание е Филип Шелтън, вторият по ред отвлечен от нашите досиета.
Зак приседна до Лиена и се вгледа във Филип. Той извади от колана си флакон, пълен с лилава отвара.
– Дръж главата му нагоре.
– Какво има в този флакон?
– Високоефективна отвара за жизненост. Тя ще му даде тласък, докато го заведеш при лечител.
Докато Лиена навеждаше главата на Филип под ъгъл, за да може Зак да излее отварата в устата му, попитах Даниел:
– Видяхте ли похитителят да го трови?
– Накара го да изпие една от тези. – Момчето посочи шкафа. – Но не знам коя.
В него имаше повече от дузина отвари. Как лечителят щеше да разбере коя е отровата? И също така защо? Какво е искал похитителят от един безобиден банкер? И защо да отвлича Филип само за да го отрови бавно до смърт, скрит под земята в шумоизолиран затвор?
Може би отговорите се намираха в това куфарче – стига Зак да можеше да си пробие път в него.
– Можем ли вече да тръгваме? – Прошепна Даниел. – Искам да се прибера у дома. Майка ми ще се изплаши.
– Ще се измъкнем оттук след няколко секунди – успокоих го аз.
Зак използва магическата си отвара за разтопяване върху манерката на Филип, след което вдигна безсъзнателния мъж на рамото си в пожарникарско пренасяне.
– Кит, вземи куфарчето.
Наведох се, за да хвана дръжката на куфарчето, но се поколебах, защото по тила ми се разнесе изтръпване. Нали знаете онова чувство, което изпитвате, когато знаете, че ви наблюдават, въпреки че не виждате кой ви наблюдава? Онова трептене в ъгъла на окото ти?
Бях се научил да слушам това параноично предчувствие и точно сега го получавах в пълна степен.
– Внимавай! – Изръмжа Зак.
Светлините угаснаха, потапяйки стаята в пълен мрак, а в стаята се изстреля ослепителен лъч от бяло сияние. Зак, който държеше тялото на Филип в безсъзнание, пое атаката право в гърдите. Тя запрати него и Филип обратно в подплатената стена.
Белите петна се удвоиха в зрението ми, докато стаята отново почерня.
– Лиен…
Нещо се блъсна в ребрата ми като бейзболна бухалка и аз се сгромолясах настрани. В черната тъмнина прозвучаха стъпки, после чух уплашения вик на Даниел.
– По дяволите! – Задъхах се и скочих. Опипвах бясно стената, докато не намерих ключа за осветлението, но той все още беше в положение „включено“. Завъртях го надолу и нагоре с отчаяна сила и светлините отново светнаха.
Виковете на Даниел отекнаха от платформата. Втурнах се през вратата.
Той беше там: Фалшивият призрак, известен още като лейтенанта на Варвара, известен още като похитителя на договор. Все още облечен в костюм, наподобяващ този на Зак, с качулка на палтото, вдигната нагоре, за да закрие лицето му, той влачеше Даниел по перона. Момчето риташе и се блъскаше с всички сили.
– Лиена, Зак! – Извиках. – Излизайте оттук!
Едновременно с това се обезличих и хвърлих към похитителя деформация от „Фанхаус“. Той се спъна, като смачка гърдите на Даниел с една ръка. Нападнах напред.
Кехлибарената светлина пламна, когато тежките стъпки на Зак се изнизаха през вратата. Сияещият му жълт камшик се насочи към имитатора му – и ме улови отстрани, като ме повали на колене.
– Хвани него, не мен! – Изкрещях гневно, после си спомних, че съм невидим. Зак не можеше нито да ме види, нито да ме чуе. Оттук и приятелският огън.
Изтласквайки се обратно нагоре, се съсредоточих върху похитителя, който беше стигнал до ръба на платформата заедно с Даниел. Дрънкащите светлини от стаята зад мен трептяха като стробоскопични лампи, поради което беше адски трудно да задържам невидимия си възел, но единственото, което трябваше да направя, беше да отвлека вниманието на този човек достатъчно дълго, за да могат Зак и Лиена да го свалят.
Разрових се дълбоко в мозъчната си кора, извиках още един деформиран „Фанхаус“ и го разбих в мозъка на Фалшивия призрак. Той се поколеба настрани, докато стаята се чупеше и обръщаше като калейдоскоп – после устните му се раздвижиха с думи, които не можех да чуя.
Друг разтапящ очите поток от светлина изригна от скиптъра и се заби в ретината ми като луминисцентна ракета. Прикрих лицето си и се свлякох на земята. Докато успея да прогледна отново, двамата ми другари се бяха изправили срещу Призрака – който вече не беше впримчен в халюцинацията ми от Забавачницата, защото отново я бях загубил.
– Ori vis siderea – изръмжа Зак. Трептящо лилаво сияние освети платформата.
В същото време прозвуча и гласът на Лиена.
– „Ori te formo sagitta!“
Заплашително пращящото кълбо на Зак с размер на пъпеш от кипящ аметист се изстреля право към похитителя – а искрящата зелена стрела от кубчето на Рубик на Лиена се стрелна към същата цел.
На два метра пред лицето на похитителя искрящата стрела прониза аметистовото кълбо. И двете атаки замръзнаха за част от секундата, след което се разтвориха.
Точно така. Ди-митичен друид и вундеркинд по абджюрация в битка двама на един срещу отвличащ пич с магическа бейзболна бухалка за оръжие, и те се бяха обезсилили взаимно.
Полузадушавайки Даниел с едната си ръка, въпросният пич замахна със скиптъра си и го насочи не към Лиена или Зак, а към мен. Невидимият аз.
Той изсвири заклинание и пронизваща ретината светкавица ме удари право в гърдите, вдигна ме от краката ми и ме прати да се плъзна по бетона по задник. Докато се свличах за втори път, повече от наполовина ослепял, сянката на похитителя скочи от платформата върху релсите.
Зак се втурна след фалшивия призрак, а Лиена спринтираше точно зад него. Започнах да се изкачвам и да го следвам, но гърдите ми сякаш горяха.
По дяволите, горяха!
Миниатюрни сини пламъчета се разпространяваха по тениската ми и разяждаха материала. Един от краищата беше прескочил върху якето ми и се катереше по ръкава ми. Опитах се да го изплескам с ръце, след което трескаво съблякох якето си и издърпах ризата през главата си. Хвърлих и двете дрехи на земята, където малкият ад се разгоря още по-ярко.
Днес беше лош ден да бъдеш една от моите тениски.
С кожа, настръхнала от огъня, и кости, болящи от хвърлянето по задник, изтичах до ръба на перона и скочих на релсите.
В тъмнината на тунела проблесна светлина. Появи се Лиена, която вървеше обратно към перона, използвайки телефона си, за да освети релсите.
– Той изчезна с Даниел. – Устата ѝ се изтъни яростно. – Зак ги търси.
– Какво имаш предвид, че е изчезнал? – Попитках. – Това е прав тунел. Няма къде да се скриеш.
– Знам това! Но той е изчезнал. Не се крие. Изчезнал е. Дори не чух как Даниел се бори. Ти не го последва и аз не знаех дали не си ранен… – Тя погледна назад в тунела и раменете ѝ се свиха от поражение. – Прецакахме се, нали?
Това, скъпи ми партньоре, беше подценяване от епична величина.
Назад към част 13 Напред към част 15
