Глава 5
Следвайки сестрите, излязохме в коридора и се натъкнах на нисък слаб младеж. Дългата му кестенява коса на главата му блестеше от лепкав гел, изглеждаше сякаш студентът внимателно я беше оформил. Прекалено излъсканите ботуши също лъщяха до блясък. Човекът носеше мъжката униформа на академията, черни панталони със прилежен ръб, снежнобяла риза, строга удължена жилетка със знака на BCA и жълта връзка на врата, която доколкото бях разбрала, означаваше първата година на обучение. Сините му очи бяха строги.
– Ти ли си Адърли? – Каза той, а аз кимнах безмълвно. – Последвай ме.
– Но имам урок!
– Последвай ме… живо! – Обръщайки се, студентът се насочи към вече познатите ми безкрайни коридори.
– Накъде отиваме? – Троснах се аз, хуквайки след него. Но водачът ми гордо мълчеше, затова аз се засмях и подхвърлих. – Явно ти е трудно дори да отговориш? – Но той продължаваше да мълчи. – Добре де… поне ми кажи, че не са ме изгонили точно сега. Защото мисля, че все още не съм направила нищо. – Тогава момчето цъкна с език и отново замълча. – Ти глух ли си бе? – Протестирах аз повишавайки тон, а той завъртя очи.
– А ти си бъбрива без никакви задръжки.
– Просто се притеснявам… – признах неочаквано и въздъхнах. – Съжалявам… – той отново изцъка. – Господи… какъв отвратителен звук. – Казах аз, покривайки устата си с ръка. Тогава видях как устните на момчето трепнаха.
— Ще го имам в предвид… – каза той учтиво.
Аз поклатих глава. – Ясно е, че този надувко е от първокурсниците… и целият е толкова изпълнен с чувство за собствена значимост, че едва не се пръсва. – Той погледна роклята и ботушите ми със снизходително отвращение. Затова спрях да питам повече. – И сама ще разбера къде ме води този зализан задник.
Подминахме познатите коридори и завихме към откритата галерия. Зад нея коридорът стана по-широк, а в нишите които бяха на всеки няколко метра се появиха грациозни фонтани и около тях кадифени дивани за почивка. Разглеждах с интерес новото място. – Може би той ме води при ректора? Но тя имаше съвсем обикновен кабинет и мисля, че се намираше на първия етаж. От друга страна в ВCA нищо не може да се каже със сигурност. – Зад следващия ъгъл имаше една врата, на която стоеше числото седем. Водачът ми важно посочи раирания диван до прозореца.
– Изчакай там. Ще бъдеш извикана. – И той си тръгна, като хвърли още един кос презрителен поглед към облеклото ми.
Изплезих му се с език в гърба, когато той се обърна. Внимателно приседнах на дивана, настанявайки се по-удобно и въздъхнах. – Е, къде ли ме докараха?
Но малко след това, притеснението ме накара да скоча на крака отново. Станах и отидох до прозореца, полюбувах се на червените кленове и тъмните очертания на хребетите в далечината, които бяха потънали в белезникава мъгла. От котловината също се вижда билото, както и от всяка точка на града. Но тук, от високо, се виждаше особено ясно и аз застинах за известно време, възхищавайки се на спектакъла, който се разкри пред очите ми. Вярно, сега бях по-притеснена за бъдещето и настоящето си, така че, тропнах с крак и предпазливо се приближих до тъмната врата. Ослушах се и чух двама души, говореха в стаята, гласовете бяха мъжки.
– … не кипвайте, за всичко си има разумно обяснение! Знаете закона за запазването… нищо не идва и не отива навън. – Не успях да чуя отговора.
– Временно е! Да, знам… шибана работа! Но… – последва преден тих отговор.
– Добре… успокои се, ще говорим по-късно. Къде е чистачката ти?
– Отвън, пред вратата е… – този път чух отговора и отскочих настрани от изненада.
Как можа да ме видиш? О, това са заклинатели… – вратата се отвори рязко и за малко да смачка носа ми. Две зелените очи се втренчиха в мен, аз премигнах, не вярвах на очите си. Минало и настояще се смесиха и преляха, разпадайки се на множество картини и образи. – Злото лице… ледената река… коженото сако… руса коса, стърчаща като игли…
– „Забрави ме“…
Пред мен стоеше непознатият от моя кошмар. Този, който ме накара да падна в реката. Този, чието сако стисках в юмруците си и искайки да удари красивото лице на собственика му.
Аш Вандерфилд. – Въздухът ми внезапно сякаш свърши, почувствах все едно отново пропадах под леда. – Това не може да бъде. Просто не може да е истина! Не можех да съм ТОЛКОВА нещастна! Само не това!
– Тази, ли е? Новичка? Откъде ги изравят? – Непринуденото възклицание на втория, разби водовъртежа в който се въртеше съзнанието ми, и ме върна на грешната земя. – Вие явно се познавате… нали така? Виж я как те зяпа.
Бавно преместих поглед към наглецът, защото да гледам бледото лице на Аш Вандерфилд беше непоносимо. Събеседникът му стоеше до него, облегнат на рамката на вратата и ме гледаше с престорен интерес. Висок, тъмнокос с широки рамене, красив и самоуверен в себе си. Беше по-възрастен, изглежда на около двайсет и пет, което означаваше, че е студен. Аристократичен вид и мисля, че го мразя също.
– Значи се познавате?
– Не… – измрънках аз, повдигайки брадичка. И се насилих да погледна отново свитият и мълчалив блондин. – Мислех, че са ме довели при ректора. А вие… ти… доколкото разбирам, ти си мой… работодател.
– Ааа… ти си неговата чистачка. – Изкиска се тъмнокосият. А аз скръцнах със зъби.
– Пак ли ти копеле гадно. Ще смажа този идиот… но не може. Все пак си добро момиче, Тина! Успокой се…
– Виж я, Аш… срази я от пръв поглед! Вече ѝ текат лигите. Май ще трябва пак де се отървеш, като от последната чистачка!
– Млъкни, Рийвс… – Гласът на Аш прозвуча дрезгаво и сякаш ме одраска. И едва сега разгледах подробностите от външния му вид, които ми се изплъзнаха на пръв поглед. Човекът беше облечен с идеално изгладени панталони, обувки от мека кафява кожа, светла риза с разкопчана яка. Дясната ръка на блондина беше увита в кожена ръкавица, която я нямаше, когато се срещнахме за първи път. Рийвс погледна приятеля си внимателно и незнайно защо спря да се присмива. Той сви рамене и тръгна да излиза обръщайки се към Аш.
– Добре, отивам си. А ти си помисли за утре вечер… ще бъде забавно. – Арогантният Рийвс мина покрай мен, хвърли ми още един нагъл поглед, за който чак ми се прииска да го удуша, и изчезна зад ъгъла на коридора. A ние двамата останахме сами.
Вандерфилд кимна към стаята, като мълчаливо ме покани да вляза. Преглътнах, имах усещането като че влизам в леговището на звяр. Сякаш съм малко и глупаво зайче, поканено учтиво от вълк в бърлогата си. Не исках да ходя, искаше ми се да се обърна и да избягам по този коридор, а след това и от ВCA, която чувствах като някакъв капан. Замислих се за миг.
Къде ще бягаш Тина? Назад при леля ти и чичо ти ли? И какво ще им кажеш… че обучението ти е приключило още преди да започне, и че няма на какво повече да се надяват? – За миг застинах, но бързо се опомних, вдигнах високо брадичка и прекрачих прага. Вратата се хлопна зад гърба му. Обръщайки се рязко, отново се натъкнах на внимателния поглед на присвитите зелени очи.
– Как се казваш? – Каза дрезгаво блондинът.
– Тина… – втренчих се в него без да мигам с очи. Може би не ме е познал? Напълно е възможно. Просто е бутнал някаква слугиня в реката… защо му е да помни това! Не си струва вниманието! – Беше невъзможно да се прочетат мисли от замръзналото лице на аристократа, само разширените зеници сякаш пулсираха в зелените му очи. Беше като че ли дишаха, но да гледам тези очи беше извън силите ми.
Затова се огледах, като запазих глупаво изражение на лицето си и се престорих, че съм ужасно заинтересована от ситуацията. А и няма да отричам, беше впечатляващо, тази стая нямаше нищо общо от аскетичното жилище в синьото крило, беше като да сравняваш пеперуда и гъсеница! Имайки в предвид, че бях толкова замаян, че почти нищо не виждах. Само усещах нстинктът си, а той ми казваше, не, направо крещеше да бягам от там! Но всичко, което можех да направя, беше да се усмихвам и да се преструвам, че за първи път виждам шестокурсника Аш Вандерфилд!
– Какви ще са задълженията ми? – Попитах аз, без да обръщам глава към него. – И кога трябва да започна? Споменаха ми, че трябва да ти помагам с домакинската работа… но аз не съм прислуга. И никога не съм прала аристократски дрехи, мога да ги разваля. Случайно разбира се! Но знам как да мия подове, разбира се. Също, прахът там… мръсотията и други такива… Така че аз… – обърнах се бавно, неспособна да понесе тишината зад себе си. Вандерфилд стоеше до стената и ме гледаше мълчаливо. – Слушай… – сопнах му се аз. – Хайде, просто ми кажи какво по дяволите трябва да правя и да си ходя?! Имам си още сума работи за вършене.
– Няма да ходиш никъде… – каза той тихо, правейки крачка към мен. Сдържах отчаяното си желание да се отдръпна. Зелени му очи сякаш се впиха в черепа ми, явно опитвайки се да се доберат до спомените ми. За миг в очите му проблесна съмнение. Аз се паникьосах. И какви ли не мисли преминаха в главата ми.
Или богаташчето се опитва да разбере къде ме е виждал, или вече ме е познал и сега решава какво да ме прави. Той ми каза да забравя всичко. А и тази среща… дали наистина е съвпадение. Честно казано, чудя се как и кога успях да ядосам толкова много светци и демони, че да се озова в тази стая пред този човек!
Но все пак успях да издържа на острият му зелен поглед, който продължаваше да ме съзерцава почти без да трепне. А аз с всички сили се правех на глупачка, която нищо не знае и не разбира! Чувствах с цялото си същество, че така ще бъде по-добре. Тогава Вандерфилд кимна отново безмълвно към друга врата в дъното на стаята.
– Там има кофа и парцал. Можете да започнете веднага.
– Какво да започвам? – Изтърсих смутена. – Какво, сега ли? – Едва не проплаках. – Но аз имам уроци!
– Да почистиш. Ти си тук за това, нали?
– Тук съм, за да уча… – изръмжах аз. Аш повдигна вежди.
– Тогава действай, Тина Адърли. Обучавай се… ще ти бъде полезно в живота. Вече ти казах къде е кофата и парцала. – Стиснах юмруци и прехапах устни, за да не изкрещя.
Добре, така да бъде. Нека върви по дяволите, все пак знаех какво ме чака. И няма какво да се срамувам от миенето на подове. – Обърнах се и гордо тръгнах в указаната посока. Когато влязох, замръзнах за момент, видях огромна баня с месингови кранове и мраморни рафтове, черни и бежови плочки. На стената висеше мъжки халат, който струваше със сигурност повече от целия ми гардероб. Само че тук нямаше кофа.
– Дълго ли ще трябва да те чакам? – Омразният блондин отново се появи зад гърба му.
– Но тук няма кофа… казах ядосано.
– Някой тук няма мозък явно… – почука той на стената и скрит панел се отвори назад, за да разкрие множество мопове, кофи и парчета мек плат. Абсолютно чисто нови, това не бяха парцали от стари дрехи, а чисто нова купени за целта! Изненадах се от капризите на богатите, взех една кофа, налях топла вода и се върнах в стаята. Моят проклет работодател се просна в креслото си и с присвити зли очи не ме изпускаше от поглед.
– Така ли ще гледаш? – Не можах да устоя.
– Ами ти сама каза, че си некадърна и можеш да развалиш нещо. – Вандерфилд се пресегна към елегантната маса, взе изисканата кристална графа, наля от пурпурната течност в тумбеста чаша и отпи.
– Нима тук е разрешен алкохолът… за студентите от BCA? – Направих изумена гримаса. Аш повдигна вежди.
– Искаш ли и ти? Налей си…
– Аз не пия… – измърморих, изцедих парцала и го окачих на дръжката. Поведението и вида на Вандерфилд бяха доста изнервящи, не разбирах как да се държа и виждах уловка във всяко негово движение и дума.
– А трябва… – наглецът разклати чашата в ръката си. – Такава гама от вкусове. Особено с лед. Ледът придава специална… изтънченост, нали разбираш? – Отново се стъписах.
Този сега нещо ми намеква ли? Или вече имам мания за преследване? – Отчаяно запретнах ръкавите на роклята си и яростно започна да търкам пода в проклетата стая. – Съсредоточи се Тина… главното е да не мисля за човека зад гърба си. Нека да гледа, глупака… очите му да изтекат!
– А отзад не е кои знае какво… – зад мен се чу гласът му, който вече мразех. – Някак си не го огледах първия път.
Мопът ми се стори като нажежен ръжен и едва не го изпуснах. – Какво първо? На реката? Или днес? Какво има предвид той… за какво говори по дяволите. Значи все още помни? Или не? Господи… Свети Фердион, направо ще полудея! – Стиснах зъби и отново започна да търкам с удвоено усърдие. Вандерфилд мълчеше за момента, за мое щастие.
– Готово! – Изправих се, обръщайки се към собственика на стаята. Той продължаваше да седи в същата поза, стори ми се, че дори виното в чашата му не бе намаляло. Но щом се запътих към банята, за да оставя парцала, той се раздвижи.
– Много зле, Адърли. Пропуснала си много прах… измий отново.
– Какво? – Извиках аз. – Да, измих перфектно! А ти лъжеш! – Вандерфилд остави чашата си и подпря лакти на коленете си, втренчен право пред себе си.
– Аз, лъжа? – Каза той тихо, наблягайки на първата дума усмихвайки се, чак ми стана зле от ухилената му мутра. – Ти какво… аз съм изключително честен. А подът е мръсен. Измий го отново. – И в този момент всичко си дойде на мястото. Погледнах копелето, той също ме погледна и двамата знаехме истината. Че тази година в BCA ще бъде най-лошата година в живота ми.
Аристократична гад, бездушен сноб, белокос изрод!
Колко нови думи и определения измислих за моя „работодател“, докато чистех апартамента му! Но ги нареждах само в ума си, осъзнавайки, че ако изрека дори само една дума, ще бъде по-лошо за мен. За мой ужас и изненада, проклетият Вандерфилд имаше не една стая, а цели три! – Три проклети стаи… разкъсай ме направо дъбогриз! За един, единствен студент! Та, целият ни апартамент в Котловина беше по-малък от стаята, в която живееше този тъпанар!
Във всяка стая имаше набор от скъпи мебели. Дори чувствах страх да пипна всичкото това кадифе, паркет, мрамор и лак! Честно казано, това бяха най-красивите стаи, които бях виждала в живота си. И всичко бе чисто ново! Без пукнатини по масата, стърготини по дръжките, драскотини по седалките. Направо невероятно и ако не беше гнева, който изпитвах, вероятно изобщо нямаше да се осмеля да се докосна до цялото това великолепие. Но един мъж стоеше зад мен и се хилеше и само при вида му нещо тъмно и яростно се надигаше вътре в мен.
Връхлетяха ме спомените от падането ми в реката и след това дългия път към дома, докато вървях, олюлявайки се покрита с неговото яке. Цялата ми нерешителност беше отмита от ледената вода тогава. Как лекарят беше изненадан, че съм оцелял. Аз самата бях изненадана. – Да дойдеш в такова състояние е цяло чудо. Или магия. Вярно, само благодарение на силите, които случайно се събудиха в мен, допълзях този ден. Ами ако дарът не се беше събудил? Ами ако…
Продължавах да търкам и мия с гняв, свивайки устни и опитвайки се да не гледам в посоката на собственика. Просто нямаше смисъл, щом свърших, копелето пак ми нареди да измия отново. Виждате ли, по пода имало следи от мръсните ми обувки!
– Да, и не забравяй да почистиш килима също. – Кимна небрежно Вандерфилд. А аз вече бях лилава от ярост и потна от упоритият труд, стиснах зъби и едва не ги изкъртих.
– Той е чист!
– Така ли? – Вандерфилд повдигна русите си вежди в престорена изненада, размаха ръка с чаша и капки от червеното вино полетяха върху пухкавата повърхност. А аз бях направо стъписана, преглъщайки всички обиди, които ми хрумнаха в този момент. В нашата къща нямаше вино, но добре знаех колко е трудно да се измият петна от сок от горски плодове. А това бе горе-долу същото! Вандерфилд се засмя иронично, гледайки напрегнато в горящото ми лице.
– Нещо не е наред? Има нещо, което не ти харесва? – Попита той почти нежно. Аз пак стиснах зъби.
– Имам нужда от препарат за почистване на килима. Не може да се мие със сапун, може да се развали.
– Ако го развалиш, ще си платиш… – каза още по-нежно копелето.
Поех си дълбоко въздух.
– Да плащам? Та, този проклет килим е по-скъп от апартамента ни в котловината!
– И това важи за всички вещи… – засмя се Вандерфилд. – Разбра ли ме?
Исках да изкрещя, но отново не казах нищо. – Глупав въпрос. Явно аристократите всички са такива надути и арогантни. Наели са ме като слугиня, така че мълчи, Тина. – Повдигнах брадичка отново, отметнах кичурите залепнали на челото ми, и успя да се усмихна дори. – Трудно е да не разбереш, когато ти обясняват толкова ясно. – Нека да видя какви препарати има в шкафа? А тези, които липсват, трябва да бъдат закупени. – Очите на Аш блеснаха от изненада. Или поне така ми се стори гледайки го с прферното си зрение. Тръгнах оживено към банята и отвори вратата.
– Това не е килерът, това е долапът… – разнесе се подигравателен глас зад мен и ме накара да потръпна.
И защо ме следи този Вандерфилд? Няма си друга работа за вършене ли? Макар че откъде знам… аз съм си от покрайнините. Там всичко е „килер“ много смешно… – прерових тумбестите бутилки, прочетох етикетите. И накрая не се сдържах.
– Да, аз съм от покрайнините. От Котловините, както казват тези като тебе.
– Леле, чувам класова омраза може би… – имаше още подигравка в дрезгавия, сякаш студен глас. – Ако ни мразиш толкова много, тогава защо ора толкова, за място във ВСА? Да си беше седяла там, по-далеч зад оградата.
– Нищо не съм орала! Просто ми предложиха да уча тук! – Вкопчих се в бутилката, опитвайки се да прочета поне дума на етикета, но буквите направо подскачаха пред очите ми.
– Лъжкиня… – Аш изчисти невидимо петънца от ръкава си. – Дори за местата на слугините има огромна опашка от желаещи. Невъзможно е да се стигне до тук „просто“. И всеки го знае!
Поклатих глава от гняв. Зелените очи отново се впиха в главата ми, а просторната баня ми се стори твърде тясна. Впрочем от сега на двамата ще ни бъде тясно навсякъде, това си личи. Исках да извикам, че не лъжа, дори си отворих устата. Но отново промених решението си. Наведох се и вдигнах кофата, пълна с чиста вода.
– Мисли каквото искаш. – И минах покрай него, трудно устоявайки на изкушението да бутне наглеца или да излея сапунена пяна върху велурените му чехли. Но ако направех това, щях да излетя от ВСA за нула време. И за съжаление, и двамата го знаехме.
Коленичих до червените петна, които обезобразяваха скъпият килим, внимателно нанесе разтвора с мека гъба. Зачудих се не го ли беше жал този проклет аристократ, че развали такова красиво нещо? – Че той ме хвърли в реката… та жал ще има за някакъв си килим. Тези бездушни хора не съжаляват за нищо. Няма душа и няма за какво да съжаляват! – Вандерфилд се облегна на стола си и лукаво ме погледна.
– Значи ти дори можеш да четеш? Вас учат ли ви на това в Котловина? – Прехапах вътрешната страна на бузата си. Отметнах глава и примигнах като селски идиот.
– Ами… знам няколко букви. А, когато в книгите има картинки, дори не е нужно да ги четеш, всичко е толкова ясно!
Той се наведе напред, опитвайки се да разбере дали наистина съм толкова глупава или се преструвам на такава. Премигах с мигли и подсмръкнах звучно, имитирайки момчетата побойници от покрайнините. Вандерфилд се отдръпна, сякаш не беше момиче от Котловините, а отровна дива виверна! И за моя радост той спря да ме зяпа, отиде в друга стая, затръшвайки вратата. Така дишах по-свободно, а килимът беше почистен вече в блажена тишина и пустота. И когато свърших, изплакнах кофата, внимателно окачих парцала на ръба и подредих. Измих си ръцете, измих лицето си и почистих дрехите си, доколкото беше възможно. Замислих се, че спешно трябва да се направя нещо с роклята си. Невъзможно е да чистиш и да ходиш в час с едни и същи дрехи. След днешното почистване облеклото трябва да се изпере. Дори още не знаех къде, но ще разбера. Не избърсах ръцете си в снежнобели кърпи от страх. Махнах във въздуха, решавайки, че така или иначе ще изсъхнат. Вандерфилд го нямаше. След като се повъртях малко, извиках, че почистването е приключило и ще дойда утре. Но само тишината ми отговори, въпреки това реших, че е достатъчно. И избягах от луксозния апартамент.
Оказа се, че там прекарах остатъка от първия си ден в BCA. В синьото крило се върнах чак късно вечерта. И едва не се строполих от умора. Ръцете ми трепереха от изтощение и от шока който преживях, а главата ми отказваше да мисли. Стомахът ми стържеше, напомняйки ми, че не съм яла нищо цял ден. Роклята ми миришеше на перилен препарат и плесен. Закъснели студенти се отстраниха настрани от мен, когато се разминавахме в коридора.
Спрях на познатата ми вече врата с номер 24, поех няколко пъти дълбоко дъх, гонейки нежеланите сълзи и опитвайки да се успокоя и разведря. Не исках да показвам слабостта си пред новите ми съквартирантки. Въпреки че чувствах, че са добри момичета, те все още са ми непознати. Така че влязох небрежно, усмихвайки се широко, а те обърнаха учудени погледи от леглата си.
– Тина, Какво направи? Вече се чудихме къде изчезна! О, уау, какъв поглед имаш! Защо си толкова ядосан?
– Всичко е наред! А вие… приятна ли бе вечерта? – Отвърнах аз и се втурнах към нещата си, грабна кърпа и чисти дрехи. – Момичета, ще ми кажете ли къде мога да се измия? – Сестрите се спогледаха.
– Има стълби в края на коридора ни, изкачи се горе. Само че сигурно топлата вода вече ще е свършила, трябваше да дойдеш по-рано. И внимавай с резето, защото заяжда. Ааа… ти сигурна ли си, че всичко е наред?
– Да момичета… не може и да бъде по-добре! Просто страхотно! – Уверих ги, докато излизах от стаята. Не исках съжаление или дори съчувствие от близначките. – Сега ще отмия умората си и ще стана отново доволна и радостна Тина! – Бързо стигнах до указаното място, влязох вътре. Една слаба крушка осветяваше празна, малка, но чиста стая. Явно по това време вече нямаше желаещи за къпане. Студентските бани в синьото крило не можеха да се сравняват с луксозната баня на Вандерфилд. В тясната съблекалня имаше пейка а на стената върху нея бяха заковани куки, за дрехите. А зад паравана имаше открити каменен клетки с душове. Съблякох се, сгънах чисти си дрехи на ръба на пейката. Взех мръсната си рокля със себе си и реши да я изпера. Надявах се съквартирантките ми, да ми позволят да я закача в стаята, а ако не, ще измисля нещо!
Шмугнах се зад преградата служеща за врата и завъртях месинговият кран на стената. Стоях няколко минути, просто насилвайки се да свикна със студената вода. В Котловината нямахме централна топла вода, а вкъщи я топлехме в железен резервоар, за да се изкъпем. Но това бе досадна и дълга работа, така че отдавна бях свикнала с бързите, студени душове. Подпрях длани на стената, подлагайки гърба и раменете си под струята. С водата си отиде умората и лошото настроение, и ме накара да мисля малко по позитивно. – Нищо… ще се справя! Да, съдбата ми погоди гаден номер… отново ме сблъска с Вандерфилд. Но мога да се справя! И няма да се оставя да бъда сплашена. Няма да му позволя да ме пречупи! Просто трябва да издържа една година и тогава…
Затворих очи, премигвайки, за да прогоня капките вода. – Диплома от BCA, дори и да бе диплома за доброволец, си е направо бездна от перспективи! Ще си намеря добра работа, ще купим лекарства, които ще изправят чичо ми на крака. Или изобщо… ще наема заклинател, който знае как да цели болести… дори и най-тежките! Такива целители със сигурност ги има в Бездуш… но не можем да си ги позволим. След ВCA всички чудеса… всички блага на света зад ажурната ограда ще станат достъпни за мен! Еее, добре де… не всички, но тези, за които мога да припечеля. А това вече си е постижение! Преди даже и не можех да мечтая за нещо подобно! Да, не бях виждала нищо друго освен Котловината! Дори бях сигурна, че целият ми живот ще мине там! Но основното сега е да издържа и всичко ще се нареди за семейството ми! – Преглътнах и се изправих. Изплакнах мръсната си рокля, насапунисах се, отмих пяната и отметнах тежката коса назад, и в този момент светлината угасна. Аз замръзнах.
Какво става? Може би изключват осветлението за през нощта! И близначките да са забравили да ме предупредят? Или съм закъсняла много? – Зад преградата, разделяща тоалетната от гардероба, цареше тишина. Тъмнината беше пълна, чак да ти извади очите! В тази баня нямаше никакви прозорци. Опипах наоколо и намерих дръжката, за да спра водата. И ми се стори, че чух някакво почукване в близост до пейката…
– Кой е там? – Извиках от страх. Никакъв отговор, нито звук. Само отичащите се капки падаха от чучура и плискаха шумно по камъните на пода. Хванах преградата с ръка, направих предпазлива крачка към съблекалнята. – Изглежда, сякаш има някой, който стои там. Или очите ми ме лъжат, или в ъгъла има плътна тъмна фигура. – Стана ми страшно. Стоях гола, мокра и боса, сама в тъмнината и не знаех какво да направя.
– Кой е там? Виждам те, разбираш ли?! – Извиках отчаяно, с надеждата да чуя нечий приятелски глас, но тъмнината продължаваше да мълчи. Премигвайки от влагата в очите ми, отново насилих зрението си, но там нямаше никой! – Плаша се сама… тук няма никой! А осветлението вероятно го пестят, затова се изключва през нощта. – Решително се приближих до пейката и се наведох над мястото, където бях оставила дрехите си. Но пръстите ми докосваха само студеното дърво. Преместих ръката си още по-нататък, но отново нищо. – Къде ми е полата и блузата? Може би са паднали на пода? – Опипах с ръка по цялата дължина на пейката, чак краката проверих! Пълзях на колене из цялата баня. Не се виждаше абсолютно нищо и не намерих нито парче плат, нищо! Дрехите ми и кърпата, дадена сутринта от икономката, се бяха изпарили! На студения и влажен камък бяха останали само локви вода и моите обувки!
Изправих се, обмисляйки какво да правя. Очевидно бе, че случващото се е нечия жестока шега. – Решихте да се подиграете на новодошлата? И светлината ми изгасиха, и дрехите ми взеха! Сигурно сега стоят пред вратата и чакат глупавото момиче от Котловината да изскочи ужасена и да щръкне голо в коридора! Май точно това ще трябва да направя… а на сутринта да бъда изгонена от ВСА за непристойно поведение! Я чакай малко, да, да… крадците не знаят, че имам и друга рокля с мен! – Надавайки победен, но тих вик, се втурнах към паравана на душа толкова бързо, колкото тъмнината ми позволи. За миг сърцето ми се сви да не би не известения натрапник да е взел и тази дреха. Но, за слава на свети Фердион, мократа рокля все още си висеше на място в банята. Бързо, дръпнах неприятно лепнещия плат, хванах подгъва и нахлузих влажната дреха върху все още мокрото ми тяло. Не беше никак приятно, но нямах друг избор!
След това пъхнах бързо крака в обувките си и тръгнах напред към вратата опипвайки стената. Бутнах вратата, очаквайки да видя ухилените лица на студентите в коридора. Но там нямаше никой. Само някакъв тъмен надпис на пода: „Ще съжаляваш“. Но щом мигнах и той се изпари в нищото. Разтърках очи, съмнявайки се в това, което бях видяла.
В стаята Шели вече спеше, а Брин сложи пръст на устните си веднага щом влязох. Кимнах разбиращо и дори се зарадвах. Момичето погледна изненадано мократа ми рокля, залепнала за тялото ми.
– Намокрих я случайно… – прошепнах, усмихвайки се смутено. Брин повдигна вежди, поклати глава и отново обърна поглед към учебника, който четеше. Тихо се промъкнах до леглото си зад преградата. Останалата част от стаята не се виждаше от моето кътче и аз въздъхнах с облекчение. Уморено съблякох влажната рокля и я окачих на един стол. Избърсах се с крайчеца на одеялото на леглото. Трепереща навлякох домашната си пижама и се покатерих на леглото си. Бях страшно гладна, лелините чийзкейкове танцуваха пред гладните ми очи. Но още повече от това ми се спеше, направо умирах за сън. Първият ден в BCA се бе оказал твърде труден за едно обикновено момиче от Котловината.
Най-накрая денят свърши и аз все още съм тук. Утре всичко ще бъде много по-добре, сигурна съм в това! А за случилото се в банята, за Вандерфилд, и за откраднатите ми дрехи… ще мисля утре!
Назад към част 4 Напред към част 6
