Глава 6
Не помня какво сънувах, но вътрешно имах усещане за нещо радостно и по някаква причина ванилово-зефирно. От това усещане се събудих, стомахът ми къркореше и се бунтуваше, а след това дори започна да вие, напомняйки ми, че би било хубаво да хапна нещо по-съществено от мечтите и сънищата!
Отворих очи и погледнах с леко недоумение тъмната страна на шкафът и прозореца. – Да, разбира се, ВСА. И Вандерфилд, чакайки ме някъде в коридорите на тази прочута академия! – Пъшкайки, се претъркулих от леглото и надникнах иззад шкафа, съквартирантките ми бяха вече напълно облечени и спретнати, набързо прибираха учебниците в чантите си.
– Колко е часът момичета? – Ахнах аз.
– Скоро започва първият урок. – Каза Шели. – Викахме те, но не се събуди, затова решихме, че нямаш първи час.
– Или просто си решила, че сънят е по-важен. – Усмихна се Брин.
– Имам час! – Извиках аз, обръщайки се към леглото и грабвайки роклята си. Дебелият плат нямаше време да изсъхне за една нощ и се оказа неприятно влажен. Освен това миришеше отчетливо на препарат за почистване на килими, който изглежда беше забележително дълготраен!
– Ако побързаш, може би ще успееш да дойдеш с нас на закуска! – Изцвърча Шели.
– Да, вече съм почти готова! – Спънах се, докато хвърлях тетрадки и книги в чантата си и нервно крачих наоколо.
– Добре… настигни ни!
Ругаейки под носа си и чудейки се как успях да се успя така, нахлузих обувките на краката си и излетях в коридора. Трябваше да се разправям с косата си в движение, но успях да се справя и с това горе-долу, къдриците ми се нуждаеха от внимателно и подробно разресване. Затова се изплюх и завъртях възел на тила си, забивайки няколко молива в косата си. Гърбовете на близначките вече се очертаваха на централното стълбище, където се стичаше тълпа от студенти, и аз тичах колкото можех по-бързо, за да ги настигна.
Почувствах тласък и подът бързо изчезна изпод краката ми и аз се приземих на междустълбието. Подгъвът на роклята ми се вдигна, покривайки лицето ми и разкривайки краката ми в старият плетен чорапогащник.
– Внимавай къде ходиш! – Избоботя подигравателно мъжки глас. А след него се чу женски вече познат ми глас:
– Тези момичета от Котловините не знаят какво е приличие! Развява си задника, а пък чорапогащите и са целите в дупки, фу… ужас! – Нечий смях се разнесе из коридора. Дръпнах подгъва си и се огледах. На метри от мен беше белокосата Лиса изкривила устни в презрителна усмивка, тъмнооката й приятелка се ухили до уши, от другата им страна ме гледаше Рийвс, когото вече бях виждала в стаята на Аш. Останалите студенти ме погледнаха накриво, но никои не спря да ми помогне да стана. Напротив, минаха възможно най-бързо, почти бегом. Явно никой не искаше да се забърква с тях тримцата, които в момента бяха намерили забавление в това да унижават новачката от покрайнините. Така че сама се изправих, възможно най-гордо и достойно. Оправих роклята си, пригладих отново разчорлената си коса. Троицата ме гледаше с открита насмешка и презрение. В очите на Рийвс се четеше любопитство, като че бях някакво забавно зверче. Аз не исках да се забърквам с тези сноби, затова се опитах да заобиколя компанията, която ми препречваше пътя.
– Не си се извинила, мръсницо… – злобно изсъска брюнетката.
– За какво да се извинявам? – Погледнах я с неразбиращи очи.
– За това, че обиди погледите ни с мръсното си бельо… – провлачи тя. Аз преглътнх.
– Да се извиня? Че защо, вие ме бутнахте!
– Обвиняваш ли ни? – Очите на Лиса се присвиха опасно. Аз замълчах.
Честно казано, не разбрах как паднах. А триото бяха доста далеч от мен… може ли някой от тях да има нещо общо с този кратък полет? Сякаш дъските бяха изтръгнати изпод мен!
– Пуснете ме да мина… – измърморих аз.
– Първо се извини… – отново изсъска брюнетката. Тъмните й очи блестяха като череши и за миг дори си представих, че в тях свети кървавочервена светлина.
– Изобщо не мисля да ти се извинявам! – Възмутих се аз. – Що за глупости? Аз паднах и на туй отгоре трябва да искам прошка?!
– Лиса, причу ли ми се, или тази парцаливка пак ни обиди? Тя нарече думите ми глупости.
– Да… точно така! – Стиснах юмруци и я погледнах предизвикателно.
– Каква глупава слугиня… – направи безразлична гримаса блондинката. Изглеждаше спокойна, погледът й изразяваше безинтерес, сякаш забавлението я отегчаваше повече, отколкото я забавляваше. Но за разлика от нея, брюнетката явно жадуваше за кръв, почти облизваше устни, оглеждайки ме. Лицето й с ярко начервени устни и предизвикателен поглед, ме накара да се почувствам неспокойна.
– Пуснете ме… – повторих бавно и възможно най-студено, опитвайки се да се контролирам. Въпреки че повече от всичко в този момент исках да викам и да тропам с крака. – Искам да забия ноктите си в лицето ѝ, да я издера до кръв, и да оскубя тъмните ѝ коси. – Почти виждах как бутам брюнетката на пода с боен вик, наплясквам я по бузите, ритам я и удрям по цялото тяло! Докато изтрия тази гадна, презрителна усмивка от лицето ѝ! – А след нея ще бъде ред на Лиса и Рийвс… – Стиснах юмруци до болка, напрегна се и издишах. – Какво става с мен господи? Откъде ми идват такива желания? – Ужасена от кръвожадните си мисли, прехапах устни и се плъзнах между Рийвс и стената като змия. Той се подсмихна и се премести, за да ми позволи да премина.
– Охо… я виж ти, напредваш. – Долетя зад мен ленивият му глас. – Видяхте ли как резонира момичето? Така отзивчива и толкова слаба… сигурен съм, че има само три или четири единици… мисля че бих потренирал с нея.
– От устата ти това звучи още по-отвратително, Рийвс… – провлачи Лиса, а младежът се засмя. – Във ВCA започнаха да приемат всякаква сган…
– О, Лиса, ти още нищо не знаеш? – Измрънка той.
Не чух повече, защото направих стъпка и полетях надолу по стълбите към първия етаж. Триото не ме последва, затова се облегнах на стената за момент и си поех въздух. – Какво се случи току що? Дали е свързано с тази странна агресия, която изпитах? Разбира се че е… бледоустата не предизвика у мен положителни емоции, в онзи момент исках да я убия направо! И то с изключителна жестокост! Но аз винаги съм била любезна… поне така казва леля ми, даже прекалено! Тогава защо имам толкова голямо желание да бия, да троша и осакатявам в този коридор?
Проправих си път към трапезарията на подгъващите ми се крака. Дори не помня как стигнах до там, може би ме привлече миризмата на храна. И едва на вратата на апетитно миришещата зала, се опомних и се отърсих. Проблемите явно ще трябва да се решават постепенно. И сега най-важното бе да наситя прегладнелия си стомах с храна!
На отсрещната стена на просторната зала беше разположена огромна маса, отрупана с всякакви чинии. Устата ми направо плувна в слюнка при вида на кифличките с извара, кашкавал, качамак и високи чаши с вкусен компот. Явно комплектът с храна за всички беше еднакъв. Така че си взех подноса и се огледах. Но, за щастие, не видях нито един от старшите студенти. Страшната троица, както ги нарекох, явно не бързаха да пируват с местни деликатеси, също както и Вандерфилд. И аз почувствах огромно облекчение, бях просто щастлив от това!
Шели и Брин седяха на една маса и като ме видяха размахаха ръце призовавайки ме. Настаних се до тях и с удоволствие пъхнах в устата си сладък мъфин с извара.
– Ти буквално не си яла от два дни… – засмя се Шели. А сестра й с отвращение ровеше кашата в чинията си. – Вкусно ли е?
– Много! – Поклатих глава аз с пълна уста.
– Брин мрази закуската… – засмя се отново Шели. Изглежда, че това момиче беше готово да се смее по всякакъв повод и дори и без такъв!
– Не разбирам как можеш да напъхаш тази гнусна каша в себе си в толкова ранен час! – каза унило Брин и лъжицата й се изплъзна неволно от пръстите. – Ооо, по дяволите. Не… просто не е по силите ми!
Аз не започнах да я запознавам с моят начин, на гладуване ден-два. – А и според мен, и качамакът, и кифличктеи бяха много вкусни.
– Ще огладнееш още преди вечеря, ще видиш… – предупреди Шели сестра си, но тя само изсумтя и ме погледна.
– Мамка му, как го ядеш това? Въпреки че това е правилно, ти имаш само ниво 3B.
– И какво? – Не разбрах какво има в предвид. Бях започнала да се чувствам блажено пълна отвътре, но все още се обмислях да напъхам трети мъфин в стомаха си.
– 3B… е само закуска. Не го ли знаеше?
– Какво? – Тоест, ако се успя, пак ще си остана гладна цял ден? И това е цялата ми храна за днес? И утре, и вдругиден… значи само закуска има. – Опитах се да се ободря. – Е какво да се прави, ще се опитам поне тя да бъде солидна и плътна.
– Това е масова практика за студентите одитори, защото те не плащат обучение, а и потенциалът им е малък. Малко полезни ще са за Кралството. Кажи благодаря, че въобще ви учат. – Поясни Шели. – Много студенти се прибират след часовете в къщи и вечерят там. Но тъй като имаш работодател, ти можеш да се договориш с него. Обикновено прислужниците… ааа, домашните помощници, работодателят им трябва да ги храни. За негова сметка. За този Вандерфилд, това са просто трохи…
Само при мисълта, че ще моля за храна, някакъв арогантен аристократ, апетитът ми изчезна и храната направо ми заседна в гърлото. – По-добре гладувайте! Освен това ям малко, ще издържам спокойно до закуската!
– Ох, започва първия час… по дяволите, трябва да бягаме! А ти какво ще практикуваш днес?
– Още не съм решила… изстенах аз, като не разбирах за какво говоря.
– Е, дано де не е Аодхен! – Въздъхна Шели а Брин се намръщи. – Ние нямахме късмет… добре трябва да бягаме, ще се видим, Тина!
Исках да ги разпитам, но близначките вече бяха грабнали чантите и побягнаха! – Ураган са направо, а не момичета! – Помислих си аз, докато стоях на масата и лениво дъвчех остатъците от закуската си. Извадих листа с графика, за да видя на къде трябва да се отправя. Първият ми урок се числеше към мистериозните: „Основи на материализацията“.
* * *
Открих нужната студентска аула почти под един от покривите, Беше мансардно помещение с двускатен покрив и големи прозорци, през които се изливаха потоци от светлина. Стативи и платна, покрити с плат, бяха натъпкани около стените, парчета гипс и глина, недовършени скулптури, няколко чилета вълна, четки, парчета тел и всевъзможни други „боклуци“ лежаха наоколо. Дори масите бяха отрупани с непонятни конструкции и предмети. Всичко това ми приличаше или на гълъбарник, където вместо птиците седяха студентите, или на работилницата на луд гений. А съдейки по жълтите връзки по вратовете им, те бяха първокурсници. За моя голяма изненада, до мен на пейката седна същото момче, което ме заведе вчера до апартамента на Вандерфилд.
– Адърли… – сухо ме поздрави той кимайки с глава. – Аз съм Томас Грийн.
– Казвам се Тина, Томас! – Усмихнах се аз, което накара момчето да се смути по някаква причина. Исках да попитам за урока, но вратата се отвори рязко, влезе течение и влезе една стройна, слаба млада жена в светла рокля. Тя също приличаше на някаква птичка и в този клас изглеждаше невероятно на място.
– Учителят… Тензия Лебуест. – Прошепна Томас тихичко и някак с особен тон.
Аз сдържах усмивката си. – Така… изглежда моят другар по чин е тайничко влюбен в красивата и усмихната учителка. Но ако съдя от погледите на останалите момчета, всички явно бяха влюбени в нея. – И много бързо разбрах защо. Тензия Лебуест сякаш грееше отвътре и като я гледах, и на мен ми се прииска да грея и да се усмихвам.
– О, имаме нова красива ученичка! – Възторжено заяви тя, когато погледа й спря на мен. – Колко прекрасно! Тина Адърли, ще учи при нас, мили мои! – В този момент ми помахаха с ръце, някой дори ми се усмихна. Слънчевата Тензия бе заразила всички с дружелюбието си, защото преди виждах само лукави усмивки и коси погледи. – Но нека не губим ценно време! Да започваме занятието, мили мои! Всички готови ли са?
– Да, г-жо Лебуест! – Класът изрева в един глас.
– Страхотно, гордея се с вас! – Засмя се учителката. – Да започнем с теб, Томас. Ти определи ли материала?
– Мисля, че е метална жица… – отговори леко колебливо той.
– Да? – Тензия се замисли за момент. – Не е глина? Добре се справи. Така, да видим сега. А ти, Амелия?
– Дърво, госпожо Лебуест… – изписка момичето от близката маса. „Жълтоустите“ един по един назоваваха материалите. Когато дойде моят ред, аз просто повдигнах ръце.
– Съжалявам, но аз не разбирам…
– О, скъпа Тина! Вие не разбирате! – Учителката плесна разочаровано с ръце.
– Трябваше да научиш теорията… – промърмори до мен Томас. – Все пак имаш учебник! Аз хвърлих един бърз поглед на книгата.
Имам учебник, но нямах и минутка време, за да надникна в него и да науча нещо.
– Както ни е известно, магията е необходимо условие за промяна на света… – сякаш пееше жената птица. – Но кажете ми, Тина, вие усещате ли ги, вашите магически сили?
– Не… – поколебах се аз. – Наистина, не усетих никакви промени в себе си и дори на моменти ми мина мисълта, че Магистрариусът греши, и че аз нямам потенциал.
– Именно! – Усмихна се тя доволно. – За да се научите да ги усещате и след това да ги прилагате, точно за това сме тук ние сега! Още нашите предци са забелязали, че най-доброто разкриване на магията става чрез творчество. Някой извайва скулптури, някой рисува или огъва метал… така създаваме материално въплъщение на нематериалното, превеждаме мисълта в материя. И така се научаваме да реализираме своя потенциал, да го усещаме, да растем и да го прилагаме! И за начало трябва да изберете материала и метода, скъпа Тина!
Тя посочи с широк жест към стената, край която бяха струпани всякакви неща на купчина. Аз реших и първо взех едно парче желязо търкалящо се наблизо, завъртях го в ръцете си, поглеждайки към нея несигурно.
– Тежък материал, обикновено избиран от мъже… – предположи Тензия. – Потърси своят, Тина. Твоето ще отговори, без съмнение! Фокусирай се… научихте ли се да се гмуркате в празнотата? Търсете!
Усмихнах се неопределено. – Вместо да се гмуркам, изпращах съобщения на Брин… – затова сега вървях покрай стената с доста съмнение. Докосвах платна, цапах пръстите си с бои, галих глината, гипса, мрамора и дървото, оплитах се в конци и тъкани, но не изпитах нищо подобно на прословутия вътрешен отклик. Накрая взех парче тел, но само защото Томас го бе избрал също. – Не знам какво става с моите магически способности… така поне ще мога поне да надзъртам какво прави Томас до мен!
– Сигурна ли си. Тина? Ами добре, прекрасно! – Тензия плесна с ръце, когато се върнах на мястото си. До този момент всички студенти бяха подредили своите материали на масите пред себе си, кой платно, кой парчетата мокра глина, кой дърво или метал. – Днес ще се опитаме да създадем цвете. – Продължи преподавателката. – Всякакви… по ваша преценка. И обещавам да оставя първото въплътено растение на моята маса! Хайде мили мои, започвайте!
Студентите се потопиха в работа. А аз след първите няколко минути разбрах, че съм направила катастрофална грешка с избора. Телта прониза всичките ми пръсти, но така и не успях да я сгъна в някакво цвете. Но Томас се справяше страхотно. Дори се удивих, гледайки как в ръцете му металната нишка послушно се извива в стъбло с пъпка, а твърдата материя придобива нежността и крехкостта на растение. И когато той свърши и затвори очи за момент, покривайки теленото цвете с длани, аз ахнах. Защото веднага щом разтвори ръцете си, изпод тях се показа съвсем живо, истинско кокиче.
– Това е за теб… – каза Томас, изчервявайки се болезнено, подавайки подаръка на учителката.
– Чудесно, скъпи… – ласкаво каза г-жа Лебуест. – Чудесно! И това ни напомня едно от основните правила за трансформация! Нищо не се взема от празнотата. Нищо не отива на вятъра. Всичко просто се променя. Това е Законът! За да създадете цвете, първо трябва да го изобразите или изваяте от нещо друго.
– Значи всяко въплъщение се нуждае от прототип, така ли? – Провлачи някак разочаровано червенокоското от съседния чин.
– Несъмнено… – отвърна Тензия. – И колкото по-големи са уменията и потенциала ви, толкова по-малко усилия са необходими за създаването. Слабият заклинател въплъщава идеята си с детайли, а силният се нуждае само от материален и умствен образ!
– И можем да въплатим каквото си пожелаем?
– Не всички, Ерик. Колкото по-сложен е замисълът, толкова повече магия и умения ще са необходими. В крайна сметка трябва да разберете и да си представите много подробно, в най-малките детайли, какво искате да получите в крайна сметка! Почти невъзможно е да се създадат сложни организми, това изисква невероятно ниво на потенциал! Да, и няма смисъл, защото например е много по-лесно да отгледате дърво по естествен начин, отколкото да го създадете с помощта на магия. И разбира се, никога няма да можете да създадете човек.
– Точно така, човек трябва да бъде създаден по друг начин! – Червенокосият Ерик се засмя, предизвиквайки смях у всички останали.
– Ааа… вярно ли е, че някои животни също са създадени от заклинатели? Като огнените змии? Или дори… дивите виверни? – Плахо попита момиче от първата маса, което вече бях определила за себе си, като най-добрата ученичка. От тези, които винаги седят отпред и всичко знаеха!
Класът напрегнато притихна. Аз също станах цялата в слух. Дори в Котловината не веднъж бях чувала да се обсъжда, че заклинателите са виновни за появата на бездните демони, пълзящи иззад Хребета.
– Глупости, Грейс! – Каза г-жа Лебуест възмутено. – Не повтаряйте тези глупости отново, мили мои! За да въплътите дори плъх, имате нужда от огромно количество магически способности, запомнете това! А какво можем да кажем за виверна с размерите на вагон!
– Летящ влак! – Отново се пошегува Ерик.
– Но в крайна сметка излиза, че материалът винаги трябва да ни е под ръка? За да направим прототип за въплащението, нали така госпожо?
– Необходимо е за тези, чийто потенциал е под четиридесет единици, Грейс. За заклинателите с най-високо ниво всичко е различно миличка, а и техните методи на подготовка са различни. – Студентите се спогледаха. Ясно бе, че нито един от тях не е достигнал такова ниво.
– Трябваше да се избера глина. По-лесна е за разнасяне… – изпъшка момче от задния ред, гледайки железните парчета пред себе си.
– Болшинството заклинатели са верни на материалите си през целия си живот. – Каза г-жа Лебуест с усмивка.
– Болшинството?
– Има изключения естествено мила моя, има изключения… кой друг днес ще ме зарадва и ще въплъти своето цвете? – Студентите се върнаха на работа отново.
А аз се втренчих в грозното парче тел пред мен. – Може би трябваше да избера плат? Все пак знам как да шия от детството си и дори казваха, че се получава добре.. – Надявайки се на чудо, покрих жицата с длани и поех дъх. Но, уви, нищо не се случи. Така като лежеше грубият метал пред мен, така си и остана да лежи.
– Не се притеснявай и на мен ми отне известно време… – насърчи ме Томас, все още с пламтящо червени бузи от похвала на госпожа Лебуест. – Просто се съсредоточи. А аз само въздъхнах без да му отговоря.
***
Напуснах работилницата-кокошарник със смесени чувства. От една страна урокът много ми Харесва. От друга страна беше тъжно, че нищо не се случи. Но това е само началото, следващия път ще удивя всички като създам не просто цвете, а нещо невероятно! Вдъхновена от мечтите си аз се втурнах към следващия урок. Останалите уроци днес не бяха толкова интересни като този на г-жа. Тензия. В допълнение към преподаването на заклинания и магии, във BCA преподават също и общи предмети, защото един заклинател трябва да знае толкова много, за да променя този свят!
Въпреки че не бе никак интересно, аз слушах внимателно, все пак имах само година за да науча всичко. И дори присмехът на студентите относно моята рокля или прическа, днес не успяха да ме разсеят много, дори когато някой предизвикателно ми правеше гримаса, аз просто се обръщах. Не ме интересуваше какво мислят другите, защото имах цел. И само мисълта за Вандерфилд помрачаваше настроението ми.
Трябва ли да се върна при него днес? – Писалката ми замръзна над недовършената формула за момент. – Та аз вчера буквално облизах апартамента му, така че може би днес ще мога да си гледам моята работа? Освен това, гадният сноб не ми каза, че трябва да му търкам подовете всеки ден!
Така че реших, че днес няма да ходя. Но червеят на съмнението не спря да ме гризе отвътре и да шепне за предстоящите проблеми. Но въпреки това реших да го игнорирам.
Назад към част 5 Напред към част 7
