Глава 14
Намерих Филип Шелтън, все още в безсъзнание, и черното куфарче, което все още не можеше да се отвори, където ги бяхме оставили в звукоизолираната стая. Лиена побърза да се приближи до Филип и отново провери пулса му.
– Жив ли е? – Попитах, като внимателно побутнах изпепеления си торс. В началото нямах много косми по гърдите, а сега всички бяха изчезнали. Предполагах, че е по-евтино от епилация.
Тя се изправи.
– Да, но пулсът му е по-слаб.
– Трябва да го заведем при лечител в участъка.
– Не можем. Капитан Блайт ни каза…
– Сериозно ли? – Избухнах. – Той ще умре! Може би ти няма да се подчиниш на Блайт, за да спасиш живота на един човек, но аз ще го направя. – Наведох се и вдигнах тялото на Филип в ръцете си. – Хайде да вървим.
Лиена се стъписа от внезапния ми изблик, после въздъхна.
– Ще бъда веднага след теб.
Гледах я как отива до шкафа и отваря чантата си, а зъбите ми се стискаха.
– Какво правиш? Нямаме време…
– Взимам ги със себе си – изсумтя тя. – Лечителят ще трябва да знае коя отрова го убива.
Добре, това беше умно. Все още бях ядосан, но добре.
Прехвърлих Филип през рамо със същото пожарникарско носене, което беше използвал Зак, и се отправих към платформата. Слизането на релсите не беше лесно, но се справих. Лиена се присъедини към мен, а чантата ѝ изпъкваше с новопридобити отвари и куфарчето в едната ръка.
Тя тръгна по пътя, а фенерчето на телефона ѝ прогонваше тъмнината. Последвах я няколко крачки след нея, дишайки тежко от тренировката, която Филип ми даваше, и наполовина очаквайки да намеря Зак и неговия имитатор в смъртен бой някъде по пътя.
– Какво стана с ризата ти? – Попита тя след малко, като забави ход, докато вървяхме един до друг.
– Онзи гаден магьосник я подпали. И якето ми. Но ти сигурно си била прекалено заета да се опитваш да надвиеш Зак, за да забележиш.
Челюстта ѝ се закова.
– Създадох изцяло ново заклинание там и то щеше да проработи, ако онзи задник друид беше…
– Ако беше погледнал на шест метра вляво какво правиш, да – изръмжах аз. – И заклинанието му щеше да проработи, ако ти погледнеш шест метра вдясно към това, което той прави. Но никой от вас не го направи, защото и двамата искахте да докажете, че сте по-добри.
– Аз не бях…
– Извади си главата от задника, Лиена.
– Извинявай?
Държах погледа си на земята пред себе си – отчасти защото все още се притеснявах от потенциала на следите да счупят глезените ми, и отчасти защото нямаше нужда да поглеждам към Лиена, за да усетя смъртоносния поглед, който тя хвърляше по мен.
– Друид-алхимик, магьосница на отричането и психопат – казах кратко. – Срещу един човек. И не е като да е проклет демоничен маг. Но той се измъкна, защото ти отказа да съставиш план, отказа да си сътрудничиш със Зак и отказа да му обърнеш внимание в разгара на битката. И сега този гад има Даниел, а ние нямаме нищо.
Гневните ми думи увиснаха над нас и аз веднага съжалих, че ги изрекох на глас. Вярвах във всяка една сричка, но да избухна срещу Лиена веднага след битка на живот и смърт не беше най-тактичният ми ход.
С тих, контролиран глас тя попита:
– И какво направи ти? Освен че си загуби ризата?
Ах, класическото завръщане на „дъската в собственото ти око“.
– Отвлякох вниманието му. Какво друго трябваше да направя? Ти си митичната сила с цялата страшна магия, а не аз.
Тя изпусна разочаровано дъх.
– Понякога, Кит Морис, не мога да разбера дали се правиш на глупак, или наистина си толкова глупав.
– Какво означава това? – Изръмжах.
– Няма значение. Но не си прав, че не сме си тръгнали с нищо. Имаме това.
Тя вдигна куфарчето. Погледнах го, като реших да не изразявам съмненията си, че ще се окаже полезно за спасяването на живота на Даниел.
Намерихме пътя обратно към колата, без да срещнем Зак, Даниел или похитителя. Натоварих Филипа на задната седалка – благодаря на който и да е бог, който управлява екологичното пътуване, че бяхме преминали на умна кола три – и след това потеглихме, тичайки обратно към участъка по тъмните улици на центъра.
По време на пътуването се обадих предварително, за да се уверя, че лечител е в готовност за пристигането ни. Беше след девет вечерта и се опасявах, че централата ще е призрачен град, но операторът ме информира, че участъкът е пълен с хора. Половината от служителите все още се справяха с планината от разследвания, разпити, обвинения, обработка и документи след опита за преврат на Варвара Николаева миналата седмица.
Лиена ни закара направо в гаража, където ни посрещна дежурният лечител – Скутър, вретеновиден червенокос пич, който вече няколко пъти ме беше сглобявал, и неговият чирак. Натоварихме Филипа на носилка и двамата с чирака го понесохме към асансьора, докато Скутър проверяваше жизнените показатели на пациента си.
След като Филип беше на сигурно място в лазарета, Лиена ми предаде отварите, които беше събрала от заключения шкаф на похитителя. Скутър обеща да се свърже с нас, щом получи прогноза за нашата жертва – и да се надяваме, че ще се върне в съзнание – след което Лиена и аз се оттеглихме в коридора.
– Слушай, знам, че не трябва да сме тук – казах аз – но не мислиш ли, че мога да се отбия до бюрото си бързо за една тениска?
Още една тениска. Дали и третата ми тениска щеше да бъде обречена на насилствена смърт?
Погледът ѝ се плъзна надолу към голите ми гърди, после се върна към лицето ми.
– Разбира се. Но нека побързаме, преди да сме привлекли твърде много внимание. Трябва да планираме следващия си ход, а не бива да го правим тук.
Побързахме да отидем до булпена. В момента, в който влязох през вратата, се чу вълчи свистене. Десетина глави се обърнаха към мен.
Е, толкова за това, че не привличам внимание.
Джина, магьосница на средна възраст, се усмихна, докато вадеше някакви документи от ксерокса.
– Не мисля, че това облекло следва официалния протокол на полицията, агент Морис. – Тя ми намигна. – Но няма да кажа.
Лиена извърна очи и потупа голите ми ребра с куфарчето.
– Побързай.
Промъкнахме се по пътеката между кабинетите и аз си спечелих още три свирки и едно котешко „Мяу“, преди да стигна до бюрото си. Отворих долното чекмедже до стола си и го прерових. Тук някъде определено имаше риза.
– Как успяваш да намериш нещо в това бедствие? – Зачуди се на глас Лиена.
– Имам си система. – Извадих чифт чехли, които случайно бях обул на работа една ранна сутрин, когато бях направил сериозната грешка да пропусна кафето, за да хвана автобуса.
– Ами да?
След това от чекмеджето беше извадена неотворена кутия с DVD-та Заразно зло, която бях получил от агент Катър по време на размяната на тайни подаръци за Дядо Коледа в офиса.
– Да.
– Затова ли все още търсиш в чекмеджето, пълно със случайни глупости?
Пръстите ми напипаха памучния плат, който търсех, и го издърпаха.
– Аха! Яж си думите, Шен!
Разгънах свитата на кълбо тениска и гордо я показах пред нея. Беше строго бяла и по-измачкана от Лари Кинг, със синьо-зелен дизайн на косатка, изписан на гърдите.
– О, Боже мой – засмя се Лиена. – Ти си я запазил?
– Да, по дяволите, да. – Беше фланелка на „Ванкувър Канукс“, която бях взел, докато разследвах анонимен сигнал за изпуснати хокейни шайби. – Това беше първият ни случай като официални партньори.
Очите ѝ се срещнаха с моите и за секунда остатъчният гняв, който таях към нея, се стопи.
След това Винсънт Парк напълно разруши момента.
– Изглежда, че работата на терен ти се отдава, Морис – подсмръкна смахнатият ми бивш съсед по бюро, когато се появи в чисто нов сив костюм.
Бях изненадан от липсата на къси панталони.
– Сънувам ли или това са истински панталони?
Той ме погледна с унищожително изражение.
– Това изгаряния ли са по гърдите ти? Малките ти халюцинации не бяха от голяма полза срещу пиромаг, нали?
Лиена се завъртя с лице към него.
– Всъщност…
– Напълно си прав – вметнах аз с вдигане на рамене. Издърпах измачканата си тениска „Канукс“. – Беше тежък ден.
За всичко, което знаехме, той можеше да е прав. Все още не бяхме разбрали какъв митичен вид е този призрачен гадняр и макар че магът беше в долната част на списъка с възможности, не беше извън него. Но по-важното е, че Лиена и аз не трябваше да разкриваме истинското естество на разследването си на никого, дори на някой толкова досаден като Винсънт Парк, така че да го оставим да вярва, че сме имали несполучлива битка с магьосник по улиците на Ванкувър, беше разумна история за прикритие.
Заклетникът ми се усмихна самодоволно.
– Ако имаш нужда от истинска бойна подкрепа по делата си, кажи ми. Мога да се опитам да го вместя в графика си.
– Не бих искал да се налагам.
Усмивката му се разшири и той посочи черното куфарче в ръката на Лиена.
– Какво има в него?
– А, това? – Издърпах го от Лиена и го вдигнах, балансиран на една ръка. – Гарантирам, че никога не си виждал подобно нещо.
Докато веждите му се извиваха скептично, аз издърпах горния край на калъфа нагоре. Появи се пукнатина и със съскане на разкъсващ се печат от пролуката се изтръгна бледа пара.
Очите на Вини се разшириха. Той се наведе предпазливо по-близо, докато вдигах капака. От него се разляха струи хладна мъгла, която скриваше всичко, което се намираше в тъмната му вътрешност. Винсънт се приближи, като примигваше. Мъглата се завихри лениво, после се разкъса и от кутията се изстреляха ужасяващо огромни резци като вампирски Мик Джагър – право в шокираното лице на Вини.
Той се отдръпна назад с висок вик, отскочи от бюрото зад него и едва не падна.
Докато се изправи, той вече беше разбрал. Смеейки се на яростния му поглед, оставих деформацията да изчезне, връщайки куфарчето в неотвореното му състояние.
– Толкова смешно, Морис. Наистина оригинално. – Врял и кипял, той посочи куфарчето. – Какво всъщност има в него? Или е нещо още по-смущаващо от магията ти?
– Можеш ли да пазиш тайна?
Той ме погледна с подозрение.
– Предполагам.
– Секс играчки – прошепнах драматично.
Той замръзна за секунда.
– Какво?
Лиена затвори очи и наклони глава към небето, сякаш се молеше на всеки бог, който би я послушал, да ме срази, преди да съм успял да кажа още една дума.
– Секс играчки – повторих аз, потупвайки калъфа. – Имаше голяма разпродажба, така че си взех куп от тях след работа. Ако купуваш на едро, ти дават този специален калъф. Мога да ти препоръчам някои неща, ако искаш.
Вини се вгледа в мен.
– Не можеш да носиш секс играчки на работа.
Щракнах с пръсти.
– По дяволите, прав си. Ще отида да се предам на отдел „Човешки ресурси“ още сега. Лиена, по-добре е да дойдеш и ти. Ще трябва да свидетелстваш срещу мен.
Тя издаде полукашлящ, полузадушаващ звук.
Борейки се с подсмърчането при изражението на Вини, аз се отдалечих с куфарчето в ръка. Лиена забърза след мен.
– Мислех, че избягваме да привличаме вниманието към себе си – промълви тя, докато се връщахме към асансьора. Тя натисна бутона за повикване.
– Всички тук са свикнали с това – казах ѝ аз. – Мисля, че щяха да обърнат повече внимание, ако не го измъчвах по някакъв начин.
– А какво ще кажеш за секс играчките?
Усмихнах се.
– Просто се уверявам, че ще му е твърде неудобно да говори за нашето мистериозно куфарче. А ако го направи, ще се съсредоточи повече върху извратената ми колекция, отколкото върху нещо подозрително.
Тя се ухили.
– Хайде да тръгваме, преди да се наложи да кажеш на някого, че куфарчето съдържа крема ти за хемороиди или пепелта на мъртъв песчанка.
С весел звън вратите на асансьора се отвориха – и от тях се измъкна гневен глас с тихо съскане.
– Може и да е така, Сьозе, но това е моят участък и…
Блайт прекъсна при вида на мен и Лиена. Погледът ѝ се насочи от нас обратно към мъжа в асансьора с нея. Той беше висок и жилав, с безцветна кафява коса и вулпиново лице. Тъмните му очи бяха студени и плоски по начин, който повдигна ханша ми; бях виждал този поглед по времето на приемното ми изпитание и той винаги беше лоша новина.
– Морис, Шен – излая гневно капитанът. Тя се поколеба – нещо много неблизко до Блайт – после направи жест към мъжа. – Това е агент Сьозе от отдел „Вътрешни работи“. Агент Сьозе, това са агент Шен и агент Морис.
Той се усмихна като мъртва риба и протегна ръка.
– Приятно ми е, агенти.
Стиснах ръката му. Когато той пусна моята, за да хване тази на Лиена, трябваше да устоя на желанието да избърша дланта си в панталоните.
Блайт изчака поздравите ни да приключат, след което каза:
– Радвам се, че и двамата сте тук. Бих искала да получа актуална информация за вашия случай.
Тя се радваше? Иска да получи актуална информация? Коя беше тази учтива жена и какво беше направила с нашия капитан?
– Кое е това дело? – Попита Сьозе безстрастно.
– Проследяват сигнал за изчезнал човек.
– Жалко. Сигурен съм, че всичките ви агенти са опитни, капитане, но не би ли било разумно да партнирате на новобранците си с по-опитни агенти за такива случаи?
– Агент Шен и агент Морис са повече от способни. Елате с мен, вие двамата.
Тя тръгна по коридора, а Сьозе се усмихна на гърба ѝ.
– Ще се видим утре, капитане.
Блайт продължи да върви. Погледнах бързо Лиена и се втурнах след нея. Настигнахме капитана, когато тя влезе в кабинета си.
– Затворете вратата – нареди тя.
Затворих я, след което предпазливо се обърнах. Ах. Там беше яростният синеок лазерен лъч на смъртта, който очаквах.
– По какъв начин – изръмжа тя, падайки на стола си – не беше ли ясно, че трябва да държите разследването си извън участъка?
– Нямахме избор – казах бързо и потънах на седалката от другата страна на бюрото. – Намерихме една от жертвите на отвличането. Той беше отровен и на ръба на смъртта, затова го заведохме при Скутър, за да го излекува.
– Момчето ли е?
– Не, предишната жертва. Филип Шелтън, офицер от М&Л.
Блайт се облегна назад с намръщена физиономия.
– Дайте ми пълен доклад.
Заемайки стола до моя, Лиена ми открадна страничен поглед. Колко от моите „неетични“ решения щеше да разкрие партньорът ми? Или, в този смисъл, колко от нелекото ни партньорство с един секси, убийствен мошеник?
Тя прочисти гърлото си.
– Използвахме уликите от апартамента на Шейн Давила, за да проследим Призрака до „Червената лилия“.
Блайт кимна, показвайки, че е запозната с казиното, управлявано от престъпното семейство.
– Там се сблъскахме с човек, когото смятахме за Призрака, но се оказа, че всъщност е бивш сътрудник на Варвара Николаева. Той се е представял за Призрака, за да прикрие незаконните си дейности, по-специално трафика на хора за Варвара и това, което смятаме, че са поръчкови отвличания за други клиенти.
– Втори Призрак? – Устните на Блайт се изтъниха. – Сигурни ли сте?
– Определено са двама – казах с уверено кимване.
– А откъде знаеш кой е отговорен за отвличанията?
– Намерихме момчето, което беше отвлечено вчера сутринта, и Филип Шелтън – каза Лиена. – След това бяхме нападнати от самозванеца Призрак. Успяхме да спасим само Филип. Похитителят избяга с момчето.
– Името му е Даниел – добавих тихо аз. – Не разбрах фамилията му.
Тъй като Лиена не споменаваше как съм измъчвал информатори и съм се съюзил с издирван мошеник, нямаше да споменавам как тя и Зак бяха провалили по царски голямата ни възможност да победим похитителя и да спасим Даниел.
– А вие върнахте господин Шелтън в централата – допълни Блайт. – Похитителят го е отровил?
Лиена кимна.
– Изглежда така, но не знаем защо. Той е в безсъзнание. Ще трябва да поговорим с него веднага щом се събуди.
– Ще се погрижа никой друг да не говори с него – каза мрачно капитанът. – А куфарчето, което двамата носите?
– Намерихме го в скривалището на похитителя – отговорих аз. – Изглежда, че някакви тежки руни са го запечатали. Нямам представа какво може да има вътре, но това беше единственото нещо в скривалището му с магически защити, така че трябва да е важно.
– Може да е неговият гримоар – предположи Лиена. – Ако похитителят е магьосник. Все още не знаем класа му.
Блайт барабани с нокти по работния плот.
– Можеш ли да го отвориш, агент Шен?
– Не съм сигурна. Отварянето на ключалките не е моята област на компетентност, а и не искам да повредя съдържанието му. Но ако мога да го занеса в лабораторията си, може би ще успея да намеря начин.
Лабораторията ѝ – имайки предвид тайната ѝ стая на Б3, където тайно бе експериментирала с висококласифицирана портална магия, преди да загуби всичките си прототипи, докато ме спасяваше от убийствен електромаг с незаконно нает демон. Не беше един от най-добрите ми дни.
Барабанещите пръсти на Блайт се успокоиха.
– Не. – Вие двамата с това куфарче трябва да напуснете участъка, преди някой друг да ви е видял.
– Защото това разследване е извън сметките? – Попитах по-ядосано, отколкото възнамерявах. Изгладих тона си. – Какво ще кажете да изпратим екип от криминалисти в скривалището на похитителя? На това място вероятно има доказателства навсякъде.
– Няма да рискувам да въвлека някой друг в това разследване. Вие двамата трябва да се справите сами.
– Тогава какво, по дяволите, трябва да правим? – Гневът се върна в гласа ми, а в гърдите ми се надигна напрежение. – Аз не съм техник на местопрестъплението!
Блайт сви предупредително очи.
– Тогава преминете към следващата следа. И го направете бързо.
– Когато в скривалището на заподозрения може да има по-добри следи? – Избухнах, като се отърсих от стола си. Ударих дланите си върху бюрото ѝ. – Дадохте ни този случай и ни казахте, че е толкова важен, но ни спънахте от самото начало. Кое е по-важно – да хванем този човек или да запазим тайните? Какво криете, капитане?
Железният ѝ поглед пробиваше дупки в черепа ми.
– Защото, агент Морис, ако не запазите този случай в тайна, никога няма да спасите това момче или да откриете похитителя му. В този участък има изтичане на информация и то е свързано с Призрака – или с неговия имитатор.
Стоях неподвижно за секунда, после се отпуснах на стола си. На капитан Блайт не му бяха чужди грандиозните зловещи изявления, от които кръвта ми се смразяваше, но това беше на съвсем ново ниво.
– Изтичане на информация? – Повтори Лиена, стискайки ръбовете на седалката си. – От нашия участък?
Блайт кимна рязко.
– Засега само съм потвърдила, че съществува. Не знам откъде идва, до какво има достъп къртицата или колко души са замесени. Но има причина, поради която никога не сме се доближавали до залавянето на Призрака след осем години престъпления.
– Никой не се е доближавал до това освен Шейн – въздъхна Лиена. – Защото той извършва всичките си разследвания в пълна тайна.
– Точно така. Шейн притисна Призрака с боен екип в деня преди смъртта на Варвара. Това беше първият път, когато Призракът се доближи до арест.
Намръщих се.
– Не си спомням да съм чувал за това.
– Никога не е съобщавано. – Блайт повдигна хладно вежди. – Докладите за Призрака сякаш изчезват, но аз знам, че се е случило извън „Врана и чук“.
Челюстта ми се стегна. Дариус, тази уклончива сребърна лисица. Няма начин да не е знаел, че Призракът е избягал от арест на прага на гилдията му.
Лиена притисна върховете на пръстите си към слепоочията.
– Добре, но похитителят – лейтенантът на Варвара – се е криел зад репутацията на Призрака. Дали къртицата в участъка защитава истинския Призрак, или защитава лейтенанта на Варвара, като гарантира, че Призракът може да продължи да бъде негов щит?
– Важен въпрос, агент Шен. На който няма как да отговорим, докато не заловите един или двамата Призраци.
– Ами къртицата? – Попитах. – Може да е всеки.
Лиена кимна в знак на съгласие. Можех да видя как се въртят зъбните колела в главата ѝ. Ако я познавах и наполовина толкова добре, колкото си мислех, самата представа, че някой се опитва да корумпира силите на закона и реда, беше непростим грях. Все още бях съвсем нов в цялата тази дейност „да служиш и защитаваш“ и дори аз бях разтърсен от разкритието, че някой тук е изнасял тайни на Магиполицията и е защитавал похитител на деца.
– Къртицата може да е всеки – повтори партньорът ми. – Включително и ние. Откъде знаете, че може да ни се доверите? Имам предвид…
Тя ме погледна неудобно.
– Работил съм за престъпна организация – довърших вместо нея, като си припомних, че тя се пита защо Блайт ми се е доверила, а не за моята надеждност. – Откъде знаеш, че не съм – определено не съм, за протокола, но откъде знаеш, че не съм къртица?
В ъгълчето на устата на капитана се появи суха усмивка.
– Защото стигнах първа до теб.
– Какво да кажа?
– За къртицата ще се притеснявам аз – продължи тя, а изражението ѝ се сплеска по начин, който обещаваше нулева милост за предателя. – Агент Шен, вижте дали можете да влезете в това куфарче. Използвайте всички необходими средства, но при никакви обстоятелства никой от вас няма да се консултира с друга жива душа по каквато и да е причина, ясно ли е?
И двамата кимнахме, въпреки че знаех, че ще наруша тази заповед в момента, в който отново чуя нашия мистериозен съюзник друид – ако приемем, че не е изчезнал трайно в ефира.
Капитанът се изправи, избра от бюрото си привидно случайна купчина папки и ги вдигна в ръцете си.
– Вървете си у дома. Започнете наново на сутринта. И агент Морис, сменете си тениската. Изглеждате нелепо.
Назад към част 14 Напред към част 16
