Глава 4
Огъст нямаше представа как ще изпълни своята част от сделката.
Всичко в него крещеше да я бутне на леглото и да я съсипе. Да се откаже от разума и да я изчука, да я поиска и после да я изчука отново. През всичките си години никога не бе изпитвал такава неистова нужда към някоя жена. Сякаш тя беше проникнала в съзнанието и тялото му. Тя доминираше в мислите му, откакто очите им се срещнаха в клуба.
И кръвта, и тялото ѝ го привличаха. Не по начина, по който кръвта обикновено го приканваше, а към тъмната, извратена, изпълнена с похот част от съзнанието му. Не го интересуваше дали залогът е твърде висок или че тя е идентична в почти всяко отношение с жената, която току-що бе умряла под грижите му.
Той я искаше.
Имаше нужда от нея.
Трябваше да му пука, че тя е част от неговия Корпус и е извън границите на собствения му глупав кодекс. Знаеше много добре, че не трябва да сере там, където яде. И все пак би изхвърлил проклетия си кодекс през прозореца заради възможността да изследва Емери.
Още по-лошото е, че тя също го искаше. Може и да се криеше зад невинните си очи на сърна, но миризмата на възбуда не лъжеше. Нуждата ѝ беше толкова осезаема, че висеше гъсто във въздуха. Ако не беше от съществено значение тя да играе ролята, той щеше да я вземе здраво и бързо точно тогава.
След това можеше да я освободи завинаги от задължението ѝ към него.
Това беше лъжа.
Тя беше почти най-опияняващото същество, което някога беше срещал. Нещо, което сестра ѝ не беше, дори и отдалеч да приличаше на Слоун. Миналата вечер му бе нужен всеки грам самоконтрол, за да си тръгне от Емери, а той дори не я бе опитал. Нямаше представа защо се бе съгласил на условията ѝ.
Нямаше да я остави да си тръгне.
Тя изобщо не беше като другите жени в неговия Корпус. Не, очите на Емери бяха любопитни и диви. Да заглуши духа и устата и, за да подражава на сестра си, щеше да е предизвикателство. Не само за нея, но и за него. Устата ѝ беше тази, която подхранваше либидото му.
Възбуждащият ѝ аромат се задържаше върху него, дразнейки го. Тя беше различна, макар че той не можеше да определи какво точно я прави такава. Знаеше обаче, че жаждата за кръв, която го измъчваше през целия му живот, преставаше, когато тя беше наблизо. Вместо това тялото му бръмчеше в отговор на нея и го докарваше до ръба на лудостта от нуждата да я завладее. Дори само мисълта за нея го накара да се премести на мястото си.
Тя беше това.
Не знаеше откъде знае, но тя беше тя.
Нищо от това обаче нямаше значение. Желанията му рядко имаха значение, когато ставаше въпрос за неговото Улавяне. Баща му имаше план и от него се очакваше да го следва. План, който не включваше вземането на никому неизвестна жена от Калифорния за негова булка.
Цялото Съревнование беше шега.
Това беше шоу с коне и понита, което всеки престолонаследник на вампир трябваше да изтърпи, за да намери своята булка и да осигури семейното наследство. Кървави вещици. Въпреки няколкото изключения от правилото, жената, която ставаше кралица, беше избирана заради това, което е семейството ѝ и какво може да донесе на короната, а не заради любовта.
Баща му вече беше избрал няколко жени за фаворитки.
Слоун никога не е имала шанс да спечели ръката му. Нито пък Емери. Магията на Съревнованието я смяташе за отговорна за семейния си дълг и нищо повече. Тя трябваше да играе играта. Също като него.
Жалко, че вече беше обещал на баща си, че ще я доведе в замъка като Слоун.
Той прочисти главата си от идеята, че може да я задържи такава, каквато е. В крайна сметка щеше да направи това, което баща му искаше, веднага щом изхвърли от съзнанието си всеки неин образ, реален и фантастичен.
Представяше си как я притиска до стената, както бе направил преди по-малко от час. Представяше си, че тя ще приеме цялата му дължина в себе си. След това остана великолепният и образ от снощи.
Беше прекалено пияна, за да си спомни как е танцувала с него. Когато прозвучаха първите няколко такта на песента, тя се беше побъркала и го издърпа навън против волята му, като му каза, че това е любимата ѝ песен. Той обаче си спомни. Помнеше всеки миг с нея в ръцете си. Това бяха спомени, които Огъст щеше да пази до края на дългия си живот.
Но защо тя?
Какво я правеше специална?
– Огъст? – Сладкият ѝ глас го изтръгна от мислите му. – Казах, какво следва?
Големите ѝ уиски очи се разшириха съвсем леко и тя му се усмихна с тези вкусни устни. Устни, които той определено искаше да опита отново.
Той се пребори с желанието да се наведе. Не можеше да ѝ позволи да го разсее, каквото и да беше това в нея, което го завладяваше и караше нервите му да се разклащат. Тя може и да е в неговия свят, но не го искаше. Нещо, което тя даде да се разбере изключително ясно с думите си. Дори тялото ѝ да говореше друго.
А той не би трябвало да я иска. Той беше проклетият престолонаследник и не си падаше по обикновена жена. Имаше по-важни неща, за които да се притеснява, отколкото да се вкопчи в плътта ѝ. Имаше много жени, които можеше да опита, ако не можеше да овладее члена си.
– Първо, седни изправена. Слоун имаше безупречна стойка. Ако искаш да бъдеш като нея, ще трябва да се държиш така, сякаш си израснала в замъка. – Той вдигна папката, която седеше между тях, и я постави в скута ѝ. – След това учи.
– Учене? Сериозно ли? – Враждебният поглед в очите ѝ и начинът, по който сбърчи вежди, го накараха да иска да я изчука.
Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка броя на хората, които могат да го погледнат така и да оцелеят. И все пак тя седеше там, сякаш той не беше престолонаследникът на вампирите в една от най-големите територии в света. Сякаш беше просто обикновен човек, който е влязъл в хотелската ѝ стая и е седнал. Това щеше да е още едно нещо, което щеше да набие в нея.
Уважение.
– Разполагаш с двадесет и четири часа, за да се превърнеш в Слоун Монтгомъри, най-предпочитаната жена на Огъстин Никълсън. Това означава, че трябва да знаеш всичко, което тя знае за замъка и хората, които живеят там. – Той отвори първата страница на папката. – Тук ще намериш биография на всяка от жените от Съревнованието, снимки на кралското семейство, съветници и слуги, с които Слоун редовно влиза в контакт. Освен това има и карта на замъка за твое удобство. Запознай се с нея.
Той знаеше, че това е трудна задача, но тя можеше да се справи. Поне се надяваше, че може. В противен случай не след дълго някой от членовете на двора или персонала на замъка щеше да разбере, че има смърт в редиците си.
Тя прелисти няколко страници от папката. Когато очите ѝ се върнаха към неговите, нещо в тях потъмня.
– Трябва ли да бъда тя, Огъст? – Пълната ѝ устна се издаде съвсем леко, молейки се да бъде прехапана. Тя се втренчи в погледа му и той можеше да види в него всяка емоция, която изпитваше. Гняв. Тъга. Може би дори нотка страх. Като толкова стар, колкото беше, се беше научил да чете лесно в другите, но това не означаваше, че му харесваше да ги чете по лицето ѝ. – Вече се съгласих, но ми помогни да разбера защо не мога да бъда просто себе си.
Ебаси, защо трябваше да го гледа така? Сякаш той имаше всички отговори, от които се нуждаеше, а нямаше. Тя му се доверяваше, но той не я беше заслужил. Искаше му се тя да бъде себе си, искаше само да отиде в замъка и да разруши всичко, което тези разглезени жени си мислеха, че знаят. Можеше да си го представи: косата ѝ на същия разхвърлян кок, същото изпокъсано потниче. Седнала с кръстосани крака на тристагодишен шезлонг с Копър, ядяща бурито за закуска, с лице, заровено в стар том.
Емери щеше да внесе глътка свеж въздух в иначе задушния живот, но Емери нямаше да съществува в замъка. Тя щеше да бъде отнета и то не по забавния, само за неговите очи, начин.
Всички неща, които я правеха уникална, щяха да ѝ бъдат отнети, а на него му се искаше не той да е този, който е отговорен за това. Искаше му се светът му да получи възможността да опознае жената с розовата коса. Жената, която се чувства добре в кожата си и не се страхува да бъде себе си. Жената с малката луничка на устните, която той искаше да опита отново толкова силно, че го заболяха кътниците.
Не.
– Спомняш ли си нищо от това, което ти казах снощи? – Той говореше с равен тон, като поддържаше дистанция между тях, докато продължаваше да се ругае вътрешно.
Тя извъртя очи и нехайно се отмести от леглото, за да вземе каната с ирландско кафе. Отпи директно от каната. По дяволите, беше адски очарователна. До този момент дори не знаеше, че пещерното момиче без класа е негов тип.
– И двамата с теб знаем, че в един момент снощи всички последователни действия излязоха през прозореца.
Той въздъхна разочаровано. Тя беше избухлива, но очарователна пияница.
– Точно сега в света на свръхестественото има безпокойство. Примирието между трите фракции никога не е било толкова тънко, а една смърт в замъка може да наклони везните. Смятам, че смъртта на Слоун е умишлена, за да се разкрие неспособността да се защити това, което е мое. За да ме накара да изглеждам слаб в очите на вещиците и вълците. Както вече казах, това, че ти стана Слоун, ни позволява да имаме предимство. Да оставим убийците да вярват, че не са успели да осъществят какъвто и да е заговор, който се опитват да изпълнят. Ние ще имаме предимство, докато разберем какво се опитват да постигнат.
– Не успяхте ли да я защитите?
Огъст потърка задната част на врата си. Щеше да му е по-лесно, ако тя не задаваше въпроси. Можеше да я принуди да мълчи, но отказваше да носи отговорност за това, че Емери е загубила огъня си.
– Да.
Тя смръщи вежди, а лицето ѝ беше като картина на осъждане. Неговото осъждане.
– Смяташ ли, че е била набелязана специално?
– Да.
– Защо?
Той се държеше здраво при словесното ѝ предизвикателство. Беше минало твърде много време, откакто някоя жена имаше смелостта да се спречка с него, и ако това не го накара да я задържи още повече, проклет да бъде.
– Защото я смятаха за главната претендентка в Съревнованието.
– Тя ли беше? – Веждите ѝ се повдигнаха заедно с гласа ѝ.
Грешен отговор. Да каже на жената, която искаше, че сестра ѝ е била първенец в играта за сърцето му, не беше най-умният му ход. Тя го беше изкарала от равновесие с въпросите си и той се подхлъзна.
От друга страна, може би това беше отговорът на проблема му. Ако Емери вярваше, че обича сестра ѝ, може би тя щеше да стои далеч от него. Така животът и на двамата щеше да е много по-лесен.
– Защото се оказа, че прекарваме много време заедно.
Емери блъсна папката на леглото и го загледа с кинжали.
– Имаше ли или нямаше нещо общо със сестра ми?
Той сви рамене безгрижно.
– Имам нещо общо с много жени. Но дори и да е така, това няма да е твоя работа. – Това беше лъжа и той го знаеше.
Очите на Емери се насълзиха и бяха на ръба на сълзите.
– Емери, аз не съм…
– Майната ти. – Изправи се Емери и ефективно го прекъсна. Едва остави каната на количката, преди да се обърне към него с горещина в очите. – Приех всяка част от тази ситуация с лекота. Мога да мрънкам и да се оплаквам колко несправедливо е всичко това, но съм реалист и виждам, че съжалението няма да ми помогне с нищо. Въпреки това знанието за сестра ми е адски важна работа за мен и ти го знаеш. Аз ще бъда тя, за бога, Огъст. Трябва да знам тези неща, иначе ще летя на сляпо. В противен случай… – тя замълча и постави деликатно ръка върху устата си.
– Иначе какво, Емери?
Тя се взираше в него, челюстта ѝ беше стисната, очите ѝ търсеха нещо в неговите, но той не знаеше какво. Вътрешната ѝ битка се водеше тихо, без да има смелост да му каже мислите, които я измъчваха. Той не искаше да се преструва, че знае какво си е мислила. Това беше опасна игра, когато ставаше дума за човек, който го караше да се чувства така, както тя. Нещата, които не казваше, можеха да бъдат още по-опасни. Затова той я попита отново, този път по-ниско, утвърждавайки господството си.
– Иначе какво, Емери?
– В противен случай мога да бъда следващата.
Дълбоко в гърдите му се оформи нежелано ръмжене. От векове нищо не бе предизвиквало този звук у него, а тя го бе направила, преди слънцето да достигне своя връх.
– Няма да позволя това да се случи. Ти си моя.
– Защото да бъде твоя се получи толкова добре за Слоун? А аз не съм твоя в никакво качество. – Думите нанесоха бавен, студен удар по егото му.
Ръцете му се свиха встрани, а обвинението ѝ разпали гнева му. Искаше да я притисне, докато не разбере, че вината не е негова.
Поне си повтаряше, че не е.
Една сълза се спусна по бузата ѝ. Той искаше да отвърне поглед, но не успя да откъсне поглед от нея. Скръбта ѝ го дръпна за сърцето, а той не харесваше въздействието ѝ върху него. С повечето жени той си тръгваше и ги оставяше да се потапят в безполезните си емоции. Но с Емери искаше да направи нещо, което никога не бе правил с друга жена от Избраниците.
Искаше да я утеши.
Това би трябвало да го отвращава… но не го отвращаваше.
Огъст успокои гласа си, защото знаеше, че тя няма да разбере какво ще каже. Въпреки че се надяваше, че един ден, когато настъпи подходящият момент, тя ще го разбере. – Това не е моята история за разказване.
Ако погледът можеше да убива, той щеше да има кинжал в гърдите си.
– Животът на сестра ми беше отнет, Огъст. Не ме интересува чия е тази история.
– Знам и съжалявам, че тя си отиде. – Очите ѝ се присвиха към него.
Проклятие. Той не я беше заблудил с половинчатия си отговор. Но той щеше да направи каквото е необходимо, за да защити семейството си, а това не беше негова тайна, която да разкаже.
Емери се отпусна на леглото и подпря лакти на коленете си. Прокара ръце през прошарената си коса и ги сплете в основата на врата си.
– Ти не знаеш кои са те, нали? Тези, които я убиха.
– Не, не знам. Ето защо не трябва да участваш. Както каза, ти може да си следващата.
– Аз съм тук само за да разбера какво се е случило със сестра ми. Ще си държа главата ниско.
Той не беше сигурен дали тя се опитваше да убеди него в този факт, или себе си?
Огъст протегна ръка и докосна лицето ѝ, въпреки че всички логически инстинкти му казваха да не го прави. Кожата му зашумя в момента, в който я докосна, и очите ѝ се разшириха. Той се наведе и задържа погледа ѝ.
– Емери, ще ти кажа това само веднъж. От този момент нататък ти си моя. Докато не преценя, че е безопасно да те освободя от задълженията ти. Ти. Си. Моя. Аз държа на думата си и ще те държа в течение на разследването на смъртта на сестра ти. Но не се заблуждавай, аз защитавам това, което е мое. Ти ще бъдеш в безопасност под моите грижи. – Той скъси малкото разстояние между тях и допря леко устните си до нейните.
Емери затвори очи, за да го изключи от всякакви емоции, които изпитваше. Тя заговори тихо срещу устните му.
– Никога няма да бъда твоя. – С това тя се отдръпна.
Огъст неохотно я пусна. Наложи се да успокои дъха си. Това бяха само думи, думи на жена, която той едва познаваше. И все пак те необяснимо пронизваха по-дълбоко от всеки меч, който най-големият му враг можеше да притежава.
Когато Емери отвори очи, в погледа ѝ се върна огънят, който блестеше, когато се изправи срещу него.
Добре. Щеше да и е необходимо да бъде силна, за да успее в замъка.
Тя не коментира действията му, вместо това вниманието ѝ се насочи към папката в скута ѝ. Прелисти първите няколко страници, като се спря на снимка, направена предишния месец.
– Коя е тази?
– Това е Теа. – Усмивка се появи на устните му, докато изучаваше малкото момиченце с плитки. – Тя е по-малката ми сестра. Изглежда достатъчно невинна, но предупреждавам те, че това момиче е адски диво.
Раменете ѝ се отпуснаха, когато той заговори за своята сестра. Жените от „Съревнованието“ знаеха за семейството му, тъй като бяха израснали в замъка. Рядко идваше някой нов и той намираше за приятно да говори за тях с някого, който не ги познава.
Тя се усмихна и той се накани да и се нахвърли.
Веждите ѝ се смръщиха и тя наклони глава.
– Мислех, че вампирите могат да създават само мъжки наследници? Нещо за доминантните гени.
– Точно така. Теа е осиновена. Майка ми е доброволец в един от домовете за сираци в южната част на Чикаго. Там е срещнала Теа и веднага е разбрала, че тя е нещо специално. Не можейки да я остави там, тя я доведе у дома, за да стане част от нашето семейство.
– Тя е човек?
– Да, и е глуха.
– Уау – Емери направи пауза, а устата ѝ увисна. – Не очаквах това.
– Защо? Защото едно вампирско семейство не би могло да направи нещо хубаво за друго живо същество?
С едно завъртане на копчето и нуждата на Огъст да защити семейството си взе връх. Той отново беше на ръба, трябваше да я накара да разбере, но и да я държи на разстояние. Да я приветства, но все пак да се откъсне от всички емоции, които го свързваха с нея.
– Знаеш ли, Емери, не всички сме лоши. – Опита се да запази самообладание, но му се изплъзна ръмжене.
– Знам това. – Гласът ѝ беше твърд и директен. Не показване на фалш. – Просто е интересно, че едно вампирско семейство би приело човешко момиче. Човешката кръв е основният ви източник на храна. Това е като лъв да отглежда агне.
Думите ѝ го тласнаха отвъд ръба. Той нямаше представа от кого е научила за вампирите, но тя явно не ги разбираше и не разбираше мотивите им. Неговите мотиви. Тя може и да беше единствената жена, която някога е поглъщала ума и тялото му, но все пак беше човек. А според опита му всеки човек извън замъка беше същият.
Дискриминиращ към онова, което не разбираше.
– Сигурен съм, че си мислиш, че си ни разбрала всички. Ние сме вампирите, които ловуват слаби човешки деца. Вампирите, които взеха сестра ти. – Преградите му се бяха вдигнали и сега нямаше как да отстъпи от борбата. – Мислиш, че ни познаваш, но ще трябва да промениш това си отношение на вратата на хотела. Независимо дали искаш да повярваш, или не, сестра ти обичаше да живее в замъка. Тя намери любов, страст и приятелство в стените му. Не забравяй това, когато се появиш утре.
Челюстта на Емери се стегна, а устните ѝ се свиха в линия.
– Сигурна съм, че знаете всичко за любовта и страстта, които Слоун намери по време на престоя си в замъка, Ваше Височество. В края на краищата тя беше ваша любимка. О, чакай, съжалявам. Аз бях вашата любимка. – Очите ѝ се стесниха върху неговите. – Няма да бъда небрежна резерва, Огъст. Особено не и на сестра ми.
Ръцете му се свиха в юмруци в скута му. Трябваше да си тръгне, преди да е казал някоя глупост. Е, повече глупости. Емери можеше да си мисли каквото си иска за него. За семейството му. Накрая всичко щеше да излезе наяве и той нямаше търпение да види шока по лицето ѝ, когато това стане.
Той стана от леглото и взе палтото си от стола, след което се запъти към вратата. Беше раздухал всичко, но не му пукаше. Не искаше да признае, че коренът на проблема му, причината, поради която трябваше да се махне по дяволите от тази хотелска стая, не беше липсата на познания за вампирите или обвиненията ѝ за ролята на сестра ѝ в замъка.
Не, това беше нейната упоритост. Нейната личност. Начинът, по който говореше с него, без да се съобразява с положението му. Изказваше своето мнение и това го караше да се чувства като луд от нужда. Потребности, които не можеше да изследва с нея, ако спазеше обещанието си да я пусне.
Емери непрекъснато му показваше, че не търси вниманието му. Не му целуваше задника, за да бъде следващата му кралица. Беше честна докрай и не можеше да държи тази своя проклета уста затворена. Той можеше да намери много начини да и я затвори. Такива, на които щеше да се наслади.
Харесваше му, че тя отвръща на удара. По дяволите, мразеше това, че му харесва толкова много.
Трябваше да изтръгне тази жена от организма си, трябваше да забрави за Емери и всяка частица от опияняващата ѝ личност. Защото следващия път, когато Огъст я види, тя щеше да е далечен спомен.
Следващия път, когато я види, тя ще бъде Слоун.
Назад към част 4 Напред към част 6
