Глава 5
Емери затвори папката пред себе си и се загледа през прозореца в красивия залез над хоризонта на Чикаго. Беше приключила с ученето и знаеше всичко – от разликата между Виктория И и Виктория М до това коя вилица трябва да използва първа, когато вечеря с кралското семейство.
Беше прекарала целия шибан ден в луксозната си хотелска стая, четейки тази проклета папка.
Цял ден.
Трябваше да нахлуе в минибара, да поръча рум сервиз и да изгледа всяко платено предаване като голям среден пръст към Огъст и неговото отношение, но това нямаше да реши нито един от проблемите ѝ.
Все пак щеше да трябва да се появи в замъка и да изиграе ролята, за която се беше съгласила. Това беше единственият начин да бъде държана в течение на разследването на смъртта на Слоун. А след като разследването приключи, щеше да може да си тръгне и да се върне към живота си в Калифорния.
Все пак трябваше да признае, че Огъст не беше това, което очакваше да бъде престолонаследникът на вампирите.
Оставена сама на себе си и на знанията, които Ада бе вкоренила в нея от петгодишна възраст, Емери си представяше, че той ще бъде по-скоро Дракула с малко повече суперзлодейство. Макар господството му да миришеше на злодейски наклонности, в него имаше нещо повече, отколкото даваше да се разбере. Той беше певец и принц. Брат и владетел. Двете страни на монетата, която тя отчаяно искаше да прибави към касичката си.
Може и да не знаеше много за наследството си, но знаеше, че е опасно една вещица да иска вампир. Огъст го потвърди. Дори я накара да повярва, че това може да е по-скоро сива зона, отколкото черно-бялото обяснение, което Ада ѝ даде.
Емери винаги е била благодарна, че се е родила втора. Животът ѝ може и да не е бил слънчев и дъгов, но винаги е вярвала, че е по-добър, отколкото да бъде отгледана от вампири. Ето защо ѝ беше трудно да повярва, че Слоун може да бъде щастлива, живеейки в замъка.
Но тя беше.
Папката доказваше това със снимки на Слоун по време на събития с другите жени от „Съревнованието“, усмихната и засмяна. Не изглеждаше да е съдба, по-лоша от смъртта, както Ада се опитваше да я накара да повярва. И макар че Огъст беше задник, не изглеждаше да е нещо подобно на ужасните същества, описани от Ада.
Емери поръча за вечеря обслужване по стаите. Искаше ѝ се да не беше изгубила телефона си предната вечер в клуба, за да може да превърти социалните мрежи за последен път като Емери Монтгомъри. Преди да успее да избере друг филм, който да гледа, на вратата се почука. Сърцето ѝ падна в стомаха, а ръцете ѝ затрепериха. Той ли се беше върнал? Искаше да се извини за това, което беше направила по-рано. Не че се чувстваше напълно не на място, но можеше да бъде по-мила с думите си и да не си изпуска нервите с него.
Тя отвори вратата и раменете ѝ се отпуснаха. Вместо Огъст пред вратата ѝ стоеше мъж, който държеше същата официална снимка на Слоун, която беше видяла в папката.
– Аз съм Лени. Господин Никълсън ме изпрати тук, за да те накарам да заприличаш на нея.
Емери се плъзна до стената откъм вратата и позволи на Лени да влезе. Тя наблюдаваше от ъгъла как той по роботизиран начин поставя работното си място.
Когато се опита да му зададе въпроси, той не отговори. Тогава тя се досети, че беднякът е подложен на внушение. Вероятно щеше да я забрави в момента, в който напуснеше стаята.
Когато дойде време да започнат, Лени направи жест на Емери да седне на стола, който беше поставил пред прозореца, предоставящ и красива гледка към града. Когато развя около нея пелерината на красотата, сърцето на Емери се сви. Това наистина се случваше. Тя се превръщаше в Слоун.
Само още един поглед в огледалото. Още един поглед, за да запомни коя е тя.
Сълзите тихо се стичаха по лицето ѝ, докато Лени смесваше естествената пепеляворуса боя, за да съответства на останалата част от косата ѝ. Тогава Емери осъзна, че не си е позволила да се примири напълно с това, на което се е съгласила. Научаването на фактите беше лесно, тя винаги беше обичала да учи. Но това? Това ги правеше истински. Именно загубата на розовите кичури, една на пръв поглед незначителна част от нея, я заплашваше да я сломи.
Те бяха импулсивно решение. Начин да кажеш „майната ти“ на живота, управляван от Ада. Не казвам, че животът ѝ с нея е бил ужасен. Имаше много щастливи спомени, които надделяваха над мрачните. Рен и Майлс се бяха погрижили за това, помагайки ѝ да избяга от безкрайната негативност, която Ада можеше да вплете и в най-плътното одеяло на щастието.
Когато Ада почина внезапно в първи курс на колежа, Емери се зарече, че дипломата ѝ ще бъде последното нещо, което ще направи и което се очаква от нея от друг човек.
Веднага след като се дипломира, тя боядиса косата си в розово и започна работа в клуба с Майлс, за да спести за грандиозно околосветско пътешествие.
Емери изсумтя, докато четката на Лени разнасяше боята, която съответстваше на естествения цвят на косата ѝ. Цветът на косата на Слоун. Толкова много за това да бъде себе си. Ето че отново се превърна в жена, която се съгласява с това, което ѝ казват да прави.
Това обаче не беше честно. Този път тя не го правеше от страх. Е, най-вече не от страх. Да се съгласи с плана на Огъст беше неин избор. Тя доброволно се съгласи да загуби себе си. Единственото, което можеше да направи, беше да се надява, че всичко това не е било напразно.
Отначало напрегната, Емери в крайна сметка се отпусна и може би дори се забавляваше. Лени не бързаше да прави косата ѝ точно както трябва. Той лакира ноктите ѝ и оформя веждите ѝ. Мъжът дори ѝ направи епилация на бикините – нещо, което тя никога нямаше да забрави. Все пак никога през живота си не се беше чувствала толкова разглезена.
Лени не беше добър събеседник, което не я притесняваше твърде много. Или поне не, докато мислите ѝ не се върнаха към един вампир. Един, който я объркваше до болка. Горещото му и студено поведение, в допълнение към тайните, които пазеше, я караха да бъде подозрителна и неспокойна. И все пак, колкото и да не искаше да бъде булка на вампира, не можеше да отрече магнетичното привличане между тях. Връзката, която вероятно завинаги щеше да се мъчи да игнорира.
Битката в нея продължи, докато Лени не завърши трансформацията си и не си тръгна, без да каже нито дума.
Принудата не беше шега.
Емери се изправи и се насочи към огледалото на върха на скрина. Тя затвори очи, сякаш това можеше да ѝ върне стария вид. След като вдиша дълбоко, тя успокои нервите си и мислено отброи времето.
Три…
Две…
Едно…
Тя отвори очи и изтръгна тих дъх. Лени беше магьосник. Тя можеше да се заблуди. Вече не беше Емери, която я гледаше.
Беше Слоун.
– Боже мой. Приличаш точно на нея.
Твърде заета да се любува на себе си, Емери не чу нито отварянето на вратата, нито как тъмнокосият вампир се промъква към нея.
В отражението тя срещна обсидиановите очи на Малкълм, който стоеше зад нея. Двамата задържаха погледите си, без да кажат нищо повече. Очите му явно търсеха нещо в нейните, но тя не знаеше какво, умът ѝ беше твърде несигурен в момента, за да ѝ помогне да формулира някаква мисъл. Той не беше братът, който искаше да влезе през вратата, но въпреки това стоеше зад нея.
Малкълм посегна към косата ѝ и я отметна назад, после взе две фиби от скрина и деликатно сплете косата от лицето ѝ.
– Тя я носеше така почти всеки ден.
– Благодаря – успях да прошепна.
Когато завърши с привързването на плитките, нежно прибра останалата част напред, за да оформи лицето ѝ. Продължи да проследява пръстите си до ръцете ѝ, предизвиквайки тръпка. Тя прибра брадичката си и погледна надолу към ръцете му, когато те нежно докоснаха сребърния знак на Съревнованието.
Тя бавно се обърна, без да осъзнава колко близо е застанал до нея, докато не се озова лице в лице с нея. Емери смело погледна и срещна тлеещите очи на Малкълм.
Той облиза устни, а зъбите му уловиха долната част между тях. Във всеки романс, който беше виждала, това беше сигналът. Моментът точно преди двойката неизбежно да се целуне. Но в това нямаше смисъл. Малкълм не би трябвало да иска да я целуне. Тя не беше никой. Дори и да я виждаше като Слоун, сестра ѝ принадлежеше на Огъст.
Тя потърси в очите му някаква индикация за това какво мисли, но намери само същия втренчен поглед, който имаше, откакто влезе.
– Толкова адски красива си.
Преди тя да успее да отговори, устните му се стовариха върху нейните, а ръцете му се заплетоха в косата, която току-що беше оправил до съвършенство.
Назад към част 5 Напред към част 7
