Глава 15
Не исках да се прибирам у дома. Исках да остана буден цяла нощ, цял ден, цяла седмица, ако това е необходимо, за да намеря Даниел и другите отвлечени деца.
Но според Лиена да се наспиш беше заповед направо от устата на взискателната ни шефка, а заповедите на Блайт винаги трябваше да се изпълняват и, според книгата на Лиена, без съмнение. Така че се натъпкахме обратно в умната кола и се отправихме към апартамента ми.
– Аз ще взема куфарчето вкъщи – каза ми тя, докато карахме по рампата от гаража. – Мога да пробвам някои заклинания там, но има много руни, които не разпознавам. Може би ще трябва да направя някои проучвания.
Кимнах разсеяно, мисълта ми беше другаде.
– Кой според теб може да е той?
– Къртицата? Нямам представа. Никой от нас не е работил тук достатъчно дълго, за да може дори да предположи.
– Ами онзи човек от отдел „Вътрешни работи“? Сьозе? Кой, по дяволите, беше той?
– Не знам много за Вътрешни работи. Обикновено се появяват само когато има проблеми. – Тя сбърчи нос с неприязън. – Може би някой по-висшестоящ е доловил къртицата в нашия участък и са изпратили Сьозе да ги изчука.
– Тогава защо капитан Блайт крие от него нашето разследване? – Отпуснах се назад на седалката си. – Само ако бяхме хванали онзи гадняр, който отвличаше, в скривалището му. Щяхме да имаме всички отговори, от които се нуждаем.
– Може би, а може би не.
Наклоних глава към нея. Уличните лампи проблясваха през прозорците на колата, проблясвайки по лицето ѝ.
– Какво означава това?
Тя се поколеба, а устните ѝ се изтъниха.
– Изтичането на информация помага повече на Зак, отколкото на похитителя. Има голяма вероятност той да е този, който е купил или изнудвал агента.
Подиграх се.
– Зак е в радара на полицията от осем години. Мислиш ли, че той, съвсем сам и в най-добрия случай само на осемнайсет години, е купил къртица в МПД? Сравни го с Варвара, която разполагаше с цяла мрежа от криминални лейтенанти, управляващи милионни бизнеси за нея. Кой изглежда по-вероятно да е купил къртица?
– Варвара – призна Лиена. – Но не можем да бъдем сигурни. Най-сигурният ни вариант – най-безопасният за нас и Даниел – е да избягваме Зак и да го арестуваме, ако отново се сблъскаме с него. Той ни помогна да открием бърлогата на похитителя, но няма какво повече да получим от него.
– Ти не знаете това. Може би той вече е заловил похитителя и е спасил Даниел.
– Тогава нашият заподозрян е мъртъв. – Тя стисна волана. – Не можем да се доверяваме на никого, Кит.
– Ами шефът ни? Вярваш ли ѝ?
Веждите на Лиена се повдигнаха.
– Капитан Блайт?
– Помисли за това – казах аз. – Никой друг не е промълвил за изтичането на информация. Ами ако това е прикритие, за да ни държи изолирани от целия отдел и да ни манипулира да правим точно това, което тя иска, напълно извън радара? Ами ако тя е къртицата и онзи агент от „Вътрешни работи“ е тук, за да я разследва?
– Сега наистина звучиш параноично, Кит.
– Ами Шейн Давила? – Продължих. – Не можеш да ми кажеш, че тази кукла в човешка кожа не ти е докарала тръпки. Той е негилдиран ловец на глави, който е получил специален достъп до местопрестъплението във фермата не от кого да е, а от Блайт. След това по някакъв начин, без обяснение, тя получава достъп до цялото му разследване, след като той си тръгва. Не можеш ли да признаеш, че има поне мъничко вероятност тя да е корумпирана?
– Не, не мога. – Лиена спря колата до бордюра и натисна спирачката достатъчно силно, за да ме дръпне срещу предпазния колан.
Погледнах през прозореца към старата, схлупена тухлена сграда до мен. Ръждясалият пожарен изход се крепеше отчаяно отстрани, а рушащата се каменна зидария изграждаше основите ѝ.
Добре дошъл у дома, агент Морис.
Отворих вратата на колата.
– Ще се видим на сутринта. Дръж ме в течение как върви работата с куфарчето.
– Добре – промълви тя, без да ме погледне.
Затворих вратата и интелигентният автомобил се отдалечи. Тя дори не ми беше дала възможност да взема чантата с дрехите си от задната седалка.
Горе, в моята единична спалня, се преоблякох в тениска, която действително ми прилягаше, паднах на леглото и се загледах в тавана. Мозъкът ми бръмчеше, изтощен и едновременно с това под напрежение. Как така още не беше минало полунощ?
Говоря за ден, изпълнен с въртележки. Като се започне с преследването на Фауст, после с конфронтацията с Брад на бълхата, после с подготовката за проникване в елитно казино. Откриването на двама Призраци. Борба с друид, а след това обединение със същия този друид. Откриване на изоставения влаков тунел, намиране на жертвата на отвличане, а след това повторното и изгубване. А сега научихме, че в полицията има изтичане на информация.
И през всичко това партньорството ми с Лиена се влошаваше по-бързо от водопроводните тръби в жилищната ми сграда.
Първо техниките ми за разпит. След това признах няколко мръсни подробности от миналото си на измамник. После примирието ми със Зак. После гневът ми заради отказа ѝ да му сътрудничи. И последната капка – поставянето под съмнение на почтеността на нашия шеф.
Седнах, неспокоен от гняв и тревога. Сякаш изобщо не можехме да се разберем. Разбирах, че самото съществуване на Зак противоречи на всичко, в което тя вярваше, но ние се опитвахме да спасим живота на едно дете. Това не беше ли по-важно? Изкривяването – или нарушаването – на няколко правила не беше краят на света, особено когато никой не пострада. Трябваше да спасим Даниел и…
Мисловната ми тирада спря и аз повторих последната си мисъл: нарушаването на няколко правила не беше голяма беда, ако никой не пострада.
Това разсъждение повтаряше философията на бащата на Лиена. Татко Шен имаше спорадичния навик да оставя ненасилствени престъпници да се измъкнат от правосъдието в замяна на значителни подкупи и Лиена се беше натъкнала на тази истина преди по-малко от година. Тя бе разрушила връзката ѝ с баща ѝ и я бе накарала да пропътува две хиляди километра на север, за да избяга от него.
Въздъхнах и се свлякох обратно на леглото си. Разбира се, че Лиена нямаше да допусне да се скъса с разследването. Тя отчаяно се опитваше да докаже, че не е като баща си.
Но тя трябваше да знае, че и аз не съм като баща ѝ, нали? Не мамех системата за лична изгода.
Времето ми се изплъзваше, докато се колебаех между чувството за вина, че съм принудил Лиена да попадне в етично компрометираща ситуация, напомняща болезненото ѝ минало с баща ѝ, и възмущението, че тя ме обрисува със същата четка. Тя ме познаваше по-добре от това, нали?
О, чакай, не ме познаваше. Самата тя го беше казала.
Болезнените ми очи погледнаха будилника на скрина: 1:10 ч. О, добре, само час и половина съм прекарала в мрънкане. Умът ми се въртеше прекалено силно, за да заспя, затова взех лаптопа си, седнах на леглото и го отворих. Може би малко добра, старомодна детективска работа щеше да оправи мозъка ми. И под това имах предвид да се промъкна през профилите в социалните мрежи на жертвите на Призрака.
Безрезултатно се бях опитал да свържа жертвите, но откакто се запознах със Зак, вече знаех, че имаме не една, а три жертви: децата, за които Зак бе поел отговорност, целите на Варвара за трафик на хора и отвличанията по договор на Фалшивия призрак.
Знаех, че последните са четирима – Даниел и Филип, които бяха отвлечени след смъртта на Варвара, и другите двама възрастни – Меркурий Тибаян и Сорая Садеги. Нека започнем с Даниел.
Натиснах името му в лентата за търсене на Facebook, надявайки се, че по чудо ще се появи профилна снимка, на която той прилича. Дали в днешно време децата изобщо използват Facebook?
Резултатите от търсенето се изсипаха: стотици снимки само от района на Ванкувър. Защо Даниел имаше толкова популярно име? Защо не можеше да се казва Гарфийлд, Алмънд или нещо подобно?
Това нямаше да доведе до нищо.
Прекарах следващия половин час в превъртане на безпомощни снимки, след което пробвах Филип и другите двама възрастни. Намерих страниците им във Фейсбук, но не успях да разбера кой знае какво. Бяха просто обикновени хора с обикновена работа, които живеят обикновен живот. Постовете им във Фейсбук, по очевидни причини, дори не разкриваха, че са митици.
Филип беше банкер, Меркурий беше млад маг от ИАЕ, който беше във Ванкувър в командировка, когато беше изчезнал, а Сорая беше управител на Кантрикс, толкова малка гилдия на аркана, че никога не бях чувал за нея, докато не прочетох профила на жертвата. Никой от тях не беше влиятелен политик, сериен убиец или знаменитост с мръсно минало. Кой би платил, за да ги отвлече?
От взиране в острата бяла светлина на екрана на лаптопа ме болеше глава. Разтърках очите си и тихо изстенах. Докато примигвах от тъпата болка, вратата на спалнята ми изскърца.
Замръзнах, а сърдечният ми ритъм се ускори като на Даника Патрик към карирания флаг.
Вратата ми бавно се отвори на около метър и половина, след което спря, сякаш се беше преместила от промяна във въздушното налягане или от някакво друго безобидно явление. Само че досега нито веднъж не беше го правила, а аз винаги я затварях плътно.
Тъй като в нервната ми система избухна тревога, се принудих да си поема бавно дъх. Нямаше глави, които да надничат в стаята ми, нямаше сенки, нямаше приглушени стъпки зад вратата. Може би не беше нищо.
Но защо да рискувам?
Измислих изкривяване на объркващия Кит, което направи истинската ми същност невидима. Фалшивият Кит се надигна от леглото с объркана гримаса и се приближи до вратата. Той отвори широко изкривената версия на вратата, огледа се за причината, поради която тя се движеше сама, после сви рамене и се отправи към общата баня, която делях с още трима ергени. На излизане той върна изкривената врата в същото положение като истинската.
Миг на безмълвна тишина, след което истинската врата се затвори от само себе си.
Щом ключалката щракна, мястото пред нея затрептя. Мъж в дълго черно палто с вдигната качулка се появи като изключително реалистична халюцинация.
Но аз не бях халюцинирал. Аз създавах халюцинации на други хора.
Двойникът на Призрака не беше Зак – бях прекарал достатъчно време с истинския хубавец, за да кажа, че раменете на този пич нямат мускулна широчина – значи похитителят на Даниел ми беше направил нощно посещение.
Прегледа стаята ми, с качулка на главата се обърна право покрай мен, после посегна към бюрото, където се намираше скромната ми колекция от книги и филми. Разрови се в тях, търсейки нещо, но ако това нещо не беше колекционерско издание на „Интерстелар“ на Кристофър Нолан или надраскано DVD със „Светкавицата“, щеше да остане разочарован.
Но как, по дяволите, се беше появил в стаята ми? Кой, освен мен, може да се направи на напълно невидим? Дали този фалшив призрак беше и психопат? Това щеше да е съвпадение на ниво Магнолия.
Той се движеше безшумно и бързо през рафта, после се обърна към гардероба, а лицето му с качулка се промуши покрай леглото, където седях невидим.
Фалшивият призрак спря, обърнат към мен, мълчалив и неподвижен. Усещах погледа му. Сякаш по някакъв начин подозираше, че съм там – но моите изкривявания на мен самия никога досега не ме бяха подвеждали. Поне не и до последния ми сблъсък със същия този задник.
Преди да успее да направи крачката си, свалих невидимостта си и се показах седнал на леглото си, с гръб към стената. Само че сега държах пистолет и той беше насочен право в гърдите му.
Той се отдръпна от внезапната ми поява, а качулката му падна с движението. За миг зърнах безизразно мъжко лице, после кожата му просветна като преекспонирана снимка, размивайки чертите му, докато не можех да бъда сигурен какво съм видял.
Добре, това беше странно.
– Ах – промърмори той. – Агент Кит Морис. Приятно ми е да ви видя отново.
Той не само знаеше къде живея, но и името ми.
– Удоволствието не е мое – отвърнах аз, взирайки се в умопомрачително безизразното му лице. – Отстъпете назад, обърнете се и опрете ръце в стената. Бързо. Пръстът ми на спусъка става нетърпелив.
Единствената горна светлина в стаята ми трепна.
– Не можете да ме застреляте с пистолет, който не е истински, агент Морис.
Кучи син.
Останах неподвижен като камък, опитвайки се да не показвам колко развълнуван се чувствам. Той не беше сигурен, че седя на леглото, но звучеше наистина дяволски сигурен, че пистолетът ми е фалшив. Как би могъл да разбере, че е психотронна деформация? Възможностите ми бяха да продължа да се преструвам или да деформирам фалшивия пистолет в реалността. А последното не беше опция.
Светлината в спалнята ми продължаваше да трепти, което увеличаваше раздразнението към и без това предизвикващите сърдечна атака нива на напрежение. Този странен пич сякаш имаше този ефект навсякъде, където отидеше. Полилеят в казиното, светодиодите в подземната гара, а сега и светлината в спалнята ми. Какво му беше това на този човек и светлините?
Докато се взирах в преекспонираното му лице, единственото възможно обяснение ме удари като шамар по лицето – и осъзнах как той виждаше през моите деформации.
– Защо се шляеш из спалнята ми, развратен разхитител на кислород? – Изсмях се, прикривайки шокираното си недоумение.
– Имаш нещо, което ми принадлежи.
– Чувството ти за човешко достойнство?
– Моето куфарче.
– Кажи ми къде е Даниел и аз ще ти кажа къде е твоето куфарче.
Той бръкна под палтото си и ръката му отново се появи с дълъг, тънък нож, който светеше като нажежено до бяло желязо.
– Предлагам ти да ми съдействаш, преди да предприема по-драстични мерки.
Кой носи нож на магическа битка? Какъв пич.
Пуснах изкривяването на оръжието, тъй като то не го заблуждаваше.
– Не разполагам с твоето куфарче. Това е доказателство в моето разследване, така че си седи хубаво под ключалките на полицията на МПД.
– Не съм склонен да ви вярвам, агент Морис.
– Къде мислиш, че ще го скрия? – Попитах риторично, жестикулирайки из стаята си.
Той се облегна назад и разгледа цялото ми жилищно пространство.
– Какво мизерно съществуване. Мога ли да предположа, че партньорът ви живее при по-добри условия?
Стиснах зъби. Подтекстът му беше ясен като бял ден: ако аз нямах скъпоценното му куфарче, може би Лиена имаше. И той щеше да потърси нея следващия път.
– Тя също го няма. – Като държах погледа си върху ножа му, се изхитрих като злодей. – Между другото, провери ли за истинския Призрак по пътя си до тук?
Малкият ми психопат можеше и да не уплаши този човек, но самата заплаха от Зак имаше мигновен ефект – похитителят погледна рязко към вратата на спалнята ми, сякаш тя можеше да се пръсне, а от другата страна да бъде разяреният друид.
Замахнах с крак. Свърза се с китката му и изтръгна ножа от ръцете му. Докато той се забиваше във вратата, аз се претърколих напред и го хванах около кръста.
Ударихме се в стената и се блъснахме в пода – той върху мен. Той сграбчи гърлото ми с двете си ръце и стисна с всеки грам сила в пръстите, която притежаваше.
В рамките на един-единствен бесен удар на сърцето ми зрението ми се замъгли. Той не просто ме задушаваше – хватката му прекъсваше притока на кръв към мозъка ми.
Преди да успея да изгубя съзнание, се навих и го ударих в ребрата. Той изохка, но задушаването не секваше. Затова ударих отново. И пак. Зрението ми се превръщаше в едно от онези старовремски филми с премрежена винетка, която засенчваше краищата, потъмнявайки към дупчица.
Още един удар и хватката му върху гърлото ми се отпусна. Задъхах се и вкарах левия си лакът под брадичката му. Главата му се отметна назад и аз изтласках тежестта му от себе си, след което се претърколих и затърсих ножа, като отчаяно вкарвах всяка възможна молекула кислород в дробовете си.
Той се нахвърли върху мен, като заби коляното си в бъбрека ми. Отвратителна болка се разнесе из тялото ми, но аз я отблъснах и се обърнах по гръб, нанасяйки още един удар в посинелите му ребра. Той изхриптя и аз го отхвърлих с едно завъртане на бедрата си.
Светлините в спалнята ми продължаваха да трептят, но това нямаше значение. Аз не се изкривявах. Не си играех с ума.
Щях да размажа лицето на този задник.
Но първо трябваше да се сдобия с единственото оръжие в стаята. Тръгнах към вратата, където лежеше ножът. Пръстите ми се увиха около дръжката – и в десния ми крак, точно над коляното, избухна пламък от болка.
Задъхан, инстинктивно посегнах към мястото. Бъркащите ми пръсти се удариха в нещо твърдо и погледът ми побеля от агония.
Груба ръка ме блъсна по гръб в стената до вратата. Пред мен се появи избелялото лице на похитителя, който грабна ножа, който държах. Пръстите му смазаха моите.
Приглушеният звук от затръшването на вратата се промъкна през стените. Главата на похитителя се вдигна.
– Той е тук! – Изревах с пълно гърло. – Призрак, той е тук!
Съскайки, похитителят отново ме блъсна в стената – и тъмнината обгърна стаята, толкова дълбока и непроницаема, че можеше и да ослепея.
Или бях?
Ръцете му изчезнаха, а секунда по-късно вратата до мен изскърца и се затвори.
Зрението ми се върна, а горната светлина светеше приятно и стабилно.
Задъхан, погледнах надолу към крака си. Друг нож, идентичен с този, който държах, беше забит в бедрото ми. Кръвта се стичаше около раната и зацапваше дънките ми.
Проклех задъхано. Ръката ми трепереше, когато посегнах към дръжката и внимателно свих пръсти около нея. Дори лекото побутване на острието разкъсваше раната от агония. Надрасках цялото си лице и издърпах острието.
Задушаващ вик преряза гърлото ми. От прободната рана се стичаше кръв и се разливаше отстрани на дънките ми. Следващият път, когато видя това копеле, щях да му нанеса няколко собствени прободни рани.
Внезапно чукане по вратата ме накара да скоча. Свежа мъка прогори крака ми и аз се отпуснах назад към стената.
– Здравей – обади се през тънкото дърво носовият глас на съквартирант от тази дупка. – Викаш ли?
– Просто си ударих пръста – отвърнах, като се стараех да звуча естествено.
– О, добре. – Тихите стъпки се отдръпнаха от вратата ми.
Стиснах очи, като се концентрирах върху дишането. Викът на Зак да ме спаси беше спасил живота ми. Иронично ли беше това или просто жалко? Не го бях направил, защото мислех, че е наблизо, а защото само намекът, че може да е наблизо, беше достатъчен, за да изплаши Фалшивия призрак.
Някой ден щеше да е хубаво, ако можех да сплашвам хората по този начин.
Куцнах до леглото си и намерих мобилния си телефон на възглавницата. Набрах номера, включих го на високоговорител и грабнах най-близката дреха. Лиена вдигна, докато разкъсвах тениската на „Канукс“ на ивици.
– Ако питаш за куфарчето – каза тя в поздрав – все още не съм измислила нищо. Трябва ми повече време.
– Нямаш никакво време – казах ѝ през зъби, докато връзвах първата лента плат около бедрото си.
– Какво имаш предвид?
– Трябва да вземеш куфарчето и да излезеш от къщата си, точно сега. Той идва за теб.
Назад към част 15 Напред към част 17
