Глава 16
Не исках да рискувам Лиена да пресече пътя си с тази кофа за смучене, така че вместо да я помоля да ме вземе, ѝ казах, че ще я чакам в един парк на няколко пресечки от апартамента ми. За съжаление това означаваше, че трябва да отида пеша.
Обикновено десетминутното ходене ми отне близо двадесет минути с цялото това куцане и спиране, за да се потапям в болка. Отпуснах се на една пейка, задъхан и несигурен, и поставих раницата си до мен. Бях опаковал някои неща от първа необходимост, преди да напусна апартамента си, без да знам колко време ще мине, докато мога безопасно да се върна.
Проверих крака си. Кръвта се беше просмукала през импровизираната превръзка, но някак си на кървавото ми състояние не беше обърнато внимание от тълпата, която след полунощ се мотаеше по улица „Гранвил“. Трудна тълпа.
Едва минута след като седнах, умна кола три изсвири и спря на тротоара на десетина метра от мен. Лиена изскочи и се втурна към мен. В очите ѝ се появи загриженост, когато видя окървавените ми дънки.
– О, Боже мой, Кит. Добре ли си?
– Да, напълно. – Извиках, докато се изправях, за да я посрещна. – Е, не. Прободоха ме с нож в крака, така че съм бил и по-добре.
Тя се примъкна до мен и издърпа ръката ми през раменете си, за да ме подкрепи. Всъщност нямах нужда от това, но нямах намерение да ѝ го кажа.
– Трябва да те заведем при лечител – каза тя и ме дръпна внимателно към колата.
– Раницата – казах аз, кимвайки към нея. – И първо трябва да поговорим с Блайт.
Тя посегна назад и грабна раницата ми, без да ме пуска.
– Бил си прободен с нож. Блайт може да почака.
– Не мисля, че може. Фалшивият призрак знае името ми и къде живея. Почти съм сигурен, че знае и къде живееш ти. Или би могъл да разбере, ако иска. Имаш куфарчето, нали?
– В колата.
Тя ми помогна да стигна до пътническата врата и да се кача. Черното куфарче седеше на пода в краката ми.
Лиена се качи на шофьорската седалка.
– Възможно е да те е проследил до вкъщи, но ако знае и името ти, тогава…
– Получава информация от вътрешността на полицията – заключих аз, когато колата се отдалечи от бордюра. – И е помислил, че имам куфарчето му, което може да означава, че някой в участъка му е казал, че го носим със себе си.
Някой, който ме е видял с него преди няколко часа. Току-що бяхме стеснили кръга на заподозрените наполовина.
Устните ѝ се стиснаха.
– Прав си. Блайт трябва да знае.
Обадих се на Блайт и тя ми съобщи, че ще се срещнем в участъка. Беше ми малко обидно, че не ме попита дали съм добре, когато ѝ казах, че ще имам нужда и от лечител.
Петнайсет минути по-късно Лиена и аз отново влязохме в офиса на Блайт – или по-скоро Лиена вървеше, а аз куцах. Веждите на Блайт се вдигнаха при вида на окървавеното ми бедро. Тя изглеждаше по същия начин, както при последната ни раздяла – русата ѝ коса беше гладка, а бялата ѝ блуза не беше измачкана.
– Трябва ли първо да се видите с лечителя, агент Морис? – Попита тя без предисловия.
– Все още не съм изкървил. – Потънах в стола с треперене, кракът ми се протегна пред мен. – Би трябвало да съм добре за още няколко минути.
– Тогава докладвай.
– „Фалшивият Призрак“ нахлу в стаята ми, за да търси куфарчето. Знаеше името ми и че съм агент. Когато не намери куфарчето си, той намекна, че Лиена трябва да го има и че знае къде да я намери. Сбогувахме се и той избяга.
Челюстта на Блайт се сви.
– Той знаеше името ти?
– Да, госпожо. Мисля, че е разбрал името и адреса ми от някой тук, който ме е видял с куфарчето.
Блайт погледна куфарчето, което Лиена беше внесла в офиса.
– Постигнахте ли някакъв напредък в отварянето му?
– Все още не.
Навеждайки се напред, Блайт сплете ръце и ги опря на бюрото.
– Тогава докъде сме стигнали, агенти?
– Почти всички вече са се прибрали по домовете си – каза бързо Лиена. – Позволете ми да отнеса случая в моята лаборатория. Ако успея да го отворя, може би ще разберем кой или поне какъв е този човек. Един гримоар ще ни каже…
– Това няма да е гримоар – прекъснах я аз.
Тя и Блайт ме погледнаха, едната с любопитство, а другата с нетърпение.
– Той използва артефакти и отвари, но не мисля, че е митичен арканец. – Издишах. – Той е луминамаг.
Най-редкият вид митик на Елементария: маг на светлината.
В кабинета се възцари тишина, докато откровението ми потъваше в съзнанието. Очите на Лиена се свиха от мисъл, а цялото тяло на Блайт се закова като мраморна статуя, неподвижно и непроницаемо.
– Той е подъл в това отношение – казах тихо. – Първия път, когато се сблъскахме с него, стаята притъмня точно преди той да избяга. Втория път светлините отново угаснаха, когато ни нападна, и той изчезна заедно с Даниел, въпреки че нямаше къде да се скрием. А когато нахлу в стаята ми, отначало беше невидим. Използваше светлина, за да скрие лицето си, а когато избяга, ме ослепи.
Луминамаговете имаха способността да увеличават, намаляват и огъват светлината по свое желание. Те можеха да потопят стаи в мрак, да отклонят цялата светлина към очите на някого, за да го ослепят, или да огънат светлината около хора или предмети, за да ги направят невидими – истинска невидимост, а не моята халюцинаторна версия.
– По дяволите – промълви Лиена. – Как не се досетих за това?
– Защото той не искаше да го разберем – казах аз. – Всичко това е част от неговата хитрост. Той използва отвари и артефакти като Призрака, за да не разбере никой, че е друг човек. Той държи истинските си сили скрити.
– Те са неговият таен коз. Не можеш да се защитиш от силите му, ако не знаеш да ги очакваш.
– Точно така. Той дори е използвал магията си от лумина, за да вижда през моите деформации. Ето защо способностите ми са толкова неефективни срещу него.
Трептящите светлини – това беше неговата антикитска техника. Не можех да съпоставя моите деформации с бързо променящите се светлинни условия, което му позволяваше да вижда през тях. Макар че това не обясняваше как ме е открил, докато съм бил невидим, преди да се заиграе със светлините.
Лиена седна напред, а вълнението превзе изражението ѝ.
– Но сега вече знаем една от тайните му! Луминамаговете са рядкост. Можем да прегледаме всички лумина, регистрирани и измамници, в района на Ванкувър и…
– Това няма да е необходимо.
Лиена и аз насочихме вниманието си към капитана.
– В района на Ванкувър има само един луминамаг. – Странно маниакална усмивка дръпна устата на Блайт, оголвайки зъбите ѝ. – Всъщност има само един в радиус от триста мили.
– Кой? – Попитах, странно нервен.
Блайт приближи настолния си телефон, натисна бутона за бързо набиране и вдигна слушалката. Притисна го до ухото си, като все още се усмихваше като Чеширския котарак.
– Агент Харис – излая тя в слушалката. – Облечи се и ела в участъка. Тази вечер е нощта.
Какво?
Очите ѝ блестяха от ликуваща победа.
– Ще унищожим Дариус Кинг веднъж завинаги.
Здравните придобивки на полицията включваха план за зъболечение, нали? Защото по начина, по който стисках зъбите си тази вечер, щеше да ми трябва.
Плюсът беше, че кракът ми беше излекуван. От друга страна, времето, което бях прекарал със Скутър, за да дезинфекцира раната, да я зашие и след това магически да заздравее, беше пропиляло ценно време, в което можех да споря с Блайт.
Не че тя щеше да ме слуша.
– Слушайте – обади се тя, крачейки по дължината на залата. Беше сменила обичайните си делови панталони и бяла блуза с прилепнала кожа и защитна жилетка, а дузината агенти, които стояха срещу нея, включително аз и Лиена, също бяха облечени в най-доброто от бойното ни снаряжение. Запечатаното куфарче лежеше на пода между мен и партньора ми.
– Нашата цел тази вечер е Дариус Кинг, ГМ на гилдията „Врана и чук“. – Тя мина покрай редицата си от войници на МагиПол. – Или както повечето от вас го познават – Магът убиец.
Започнах. Току-що тя каза „убиец“ ли? Е, това обясняваше неприятното чувство, което ми беше вдъхнал по време на няколкото ни общувания. Определено излъчваше енергия от типа „не искаш да ми обръщаш гръб“, подчертана от енергията „защото ако го направиш, може да те пробода в бъбреците“.
– Той е нещо повече от трън в очите ни – продължи Блайт, а в сините ѝ очи гореше маниакален огън. – Гилдията му е убежище за мошеници и бивши затворници. Той защитава престъпници, крие престъпления и злоупотребява с всяка вратичка в системата. Има връзки на най-високите и най-ниските места и до този момент се е доказал като недосегаем.
Тя се запъти към редицата от агенти.
– Но вече не! Разполагаме с доказателства, че е отговорен за поредица от укорими углавни престъпления – престъпления, които ще бъдат разкрити своевременно, след като бъде задържан и не може да се измъкне от тях за пореден път.
В центъра на състава агент Харис скръсти кокалчетата на пръстите си като мафиот, който се готви да нанесе побой на доносник. Усмивката му имаше същото бясно настроение като тази на Блайт.
– Дариус Кинг е бивш наемен убиец и луминамаг. Той е висококвалифициран, изключително опитен и безпогрешно смъртоносен. – Блайт удари с юмрук по дланта си. – Така че тази вечер няма грешки! Влизаме бързо и безшумно и го поваляме, преди да разбере, че сме там.
Агент Харис излезе от строя, за да се изправи пред останалите.
– Агент Тим вече проучи жилището на Дариус и потвърди, че той си е у дома. Би трябвало да спи. Това ще бъде обиск без чукане и без заповед. Ще използваме две входни точки – предната и задната врата. Екипът на капитан Блайт ще заеме предната, а Морис ще прикрива вратата. Моят екип ще заеме задната част, като Шен ще пази вратата там.
Оставя новобранците да охраняват вратите. Бях супер съгласен с това. Не исках да водя атаката в дома на убиец, който може да се прави на невидим.
– Основната ни цел е да задържим мишената – разкри Блайт, поемайки щафетата от агент Харис. – Използвайте каквато и да е сила, но залавянето му жив е приоритет. Очаквайте съпротива. Ако нещата се объркат, стратегията ни е да се отбраняваме и да придвижим агент Корнуол достатъчно близо, за да използваме заклинание за задържане.
– Очакваме ли, че той ще спи в спалнята си? – Попита агент Надер.
– Да, и това е първата ни точка на атака. Втори етаж, стая в края на коридора.
Веждите ми се изстреляха нагоре толкова бързо, че едва не се изстреляха в орбита.
– Знаеш ли къде е спалнята му? Откъде?
Ако погледът, с който ме изстреля, беше куршум, той щеше да мине през мен, няколко стени и да избие двигателя на нечия кола на паркинга.
– Тази мисия е absconditum esto – каза тя, без да признае по друг начин намесата ми. Грабна една платнена чанта, окачена на стената на близката кабина, и я държеше отворена пред екипа. – Това означава никакви телефони, пейджъри, таблети или лаптопи.
Проверих косите на всеки член на екипа, като предположих, че никой от тях не е достатъчно стар, за да използва пейджър – до момента, в който агент Харис свали един от колана си и го хвърли заедно с телефона си.
Докато нашите съотборници изхвърляха устройствата си в чантата, Лиена послушно вкара и своя мобилен телефон. Блайт се завъртя към мен, с изпъната чанта и безкомпромисно очакващо изражение.
Разбрах мотивите ѝ. Някой в този участък беше изпуснал информация към похитителя ни луминамаг. Тя не можеше да рискува къртицата да разбере за тази операция.
– Хайде, Кит – промърмори Лиена с ъгълчето на устата си.
Намръщен, измъкнах мобилния си телефон от джоба и го добавих към колекцията.
– Добре – каза капитанът и затвори чантата. – Хайде на лов.
Въпреки груповата храброст и общото твърдо момчешко излъчване на екипа, не се чувствах ултрауверен, докато се насочвахме към гаража. Разбира се, имах защитна жилетка, пистолет, който изстрелваше приспивателни, няколко флакона с отвари на колана си и защитен артефакт, който се удвояваше като палка, но досега бях тренирал само с тези неща. Никога не ги бях използвал в реални набези.
А и честно казано, дванайсет на един не бяха най-добрите шансове, когато „единият“ в това уравнение беше известен като магът убиец.
Назад към част 16 Напред към част 18
