Глава 1
– Това е изненада, шер – каза Джанвиер с ленивия си тембър, опрял едната си ръка на рамката на вратата на апартамента си в Луизиана.
– Доколкото знам, нямам заповед за убийство.
– Аз не съм наемен убиец. – Сгъвайки ръце, Ашуини се облегна на стената срещу вратата – съсухрен и полуоблечен, Джанвиер беше много секси.
Освен това беше двеста четиридесет и пет годишен вампир, способен да разкъса гърлото ѝ с минимални усилия.
– Макар че при теб може да се окаже полезно. – Бавна усмивка се прокрадна по това лице, което беше малко прекалено дълго, малко прекалено сатурново за истинска красота. И все пак.
Джанвиер беше мъжът, към когото всяка жена в бара би се обърнала да погледне, а привлекателността му беше сурово земна като нескрития интерес в очите с цвят на мъх от Байу, целите в слънчева светлина и сенки върху зеленото.
– Ти ме нарани. Мислех, че сме приятели, не.
– Не. – Тя повдигна вежда. – Ще ме пуснеш ли да вляза? – Той сви рамене, мускулите на гърдите му пулсираха със сила, за която повечето хора не биха предположили от начина, по който се движеше – чиста течна грация и чар.
Но Ашуини знаеше точно колко бърз и издръжлив е – беше го преследвала три пъти през последните две години и той и трите пъти я беше водил на весел танц.
– Зависи – каза той, като не бързаше да огледа тялото ѝ. – Ти си тук, за да ме биеш отново.
– Вдигни очи. – Смях в този злобен поглед, когато срещна нейния.
– Не си забавна, захарче. – Единствено с Джанвиер тя се оказа практичната страна на единицата. Всички останали смятаха, че е далеч от източната страна на лудостта.
– Това беше лоша идея. – Завъртя се на пета и му махна с ръка. – Ще се видим следващия път, когато вбесиш някой ангел.
В нормалния ход на нещата гилдията съществуваше, за да прибира онези вампири, които нарушаваха договорите си – да служат на ангелите в продължение на сто години в замяна на безсмъртие – и тогава имаше Джанвиер.
– Опитай се да не го правиш тази седмица. Заета съм. – Ръката му се сключи върху тила ѝ. Топло, странно нежно докосване. – Не бъди такава, сега. Влез. Ще ти направя кафе, както трябва да се направи.
Трябваше да се отдръпне, да се отдалечи колкото е възможно повече. Но Джанвиер умееше да влиза под кожата ѝ. Тя се поколеба твърде дълго и топлината му се просмука в нея, ярко, ярко нещо, което не се подчиняваше на леда на безсмъртието му.
– Без докосване. – Това беше заповед колкото към нея, толкова и към него. Извиване на пръстите му.
– Ти си тази, която винаги се опитва да се докосне до мен.
– И някой ден няма да можеш да танцуваш достатъчно бързо, за да избягаш. – Джанвиер имаше навика да дразни ангелите достатъчно, за да се окаже в списъка за лов на гилдията. Но това не беше най-лошото – точно когато Ашуини почти го беше заловила, когато тя почти усещаше миризмата на тялито му, той някак си се сдобряваше с онзи, когото беше обидил. Последния път тя едва не го беше застреляла по принцип. Смях, а палецът му прокара вяла ласка по кожата ѝ.
– Трябва да ми благодариш – каза той. – Благодарение на мен ти е гарантирана солидна заплата поне два пъти годишно.
– Тази заплата ми е гарантирана, защото съм добра – каза тя и се измъкна от прегръдката му, за да се обърне с лице към него. – Готов ли си да говориш?
Той протегна ръка.
– Влез в бърлогата ми, ловецо на гилдията. – Ашуини не беше много склонна да допуска вампири зад гърба си, но след три лова с Джанвиер се бяха разбрали.
Ако някога се стигнеше дотам, щеше да е лице в лице. Някои от събратята ѝ ловци можеха да я нарекат глупачка, че се доверява на човек, когото е ловувала, но тя винаги си създаваше собствено мнение за хората. Не си правеше илюзии, знаеше, че Джанвиер може да бъде смъртоносен като разперено острие, но също така знаеше, че той е роден във време, когато думата на човека е била всичко, което е имал.
Безсмъртието все още не му беше откраднало това чувство за чест. Сега тя се промъкна покрай него, съзнавайки, че той умишлено е завъртял тялото си, за да си осигури плътно прилепване. Тя не се притесняваше толкова, колкото би трябвало. Това беше проблемът – защото вампирите бяха забранени.
В гилдията нямаше правило, което да забранява подобни връзки, и редица нейни приятели ловци имаха любовници вампири, но Ашуини се съгласи с колежката си Елена по този въпрос. Другата жена веднъж беше казала, че вампирите са почти безсмъртни, в края на краищата за тях хората не са нищо друго освен играчки, мимолетни удоволствия, които лесно се вкусват и лесно се забравят.
Ашуини нямаше да бъде закуска за нито един мъж – вампир, човек или ангел. Не че ангелите някога биха се принизили дотолкова, че да общуват със смъртен.
Тя щеше да бъде много изненадана, ако ефективните владетели на света смятаха повечето хора за нещо друго освен за второстепенна мисъл.
– Не това очаквах – каза тя, влизайки в стилно преустроения тавански апартамент.
Светлината доминираше и беше влязла в декора – цветовете на залеза отекваха в ярките разхвърляни дрехи, които лежаха върху дивана в земни тонове, килимите навахо на пода, самотните пустинни гледки, изрисувани по стените.
– Обичам баира – промърмори Джанвиер, затвори вратата след себе си и се запъти към кухненския бокс – но за да оцени красотата, човек понякога трябва да отиде в противоположната крайност.
Докато той се движеше из кухнята с лекотата на човек, който знае точно какво прави, Ашуини си позволи да се възхити на мъжката му красота. Джанвиер може и да беше вечна болка в задника ѝ, но той беше изграден като най-сексапилната мечта, която някога е имала – слаб и висок, с мускули на бегач или плувец, с гладки линии и овладяна сила.
С метър и осемдесет и три, той я превъзхождаше с пет сантиметра, но с увереността на човек, който е напълно спокоен за себе си. И пак, помисли си тя, той е имал повече от двеста години, за да изгради тази безпроблемна арогантност.
– Предполагам, че слънчевата светлина не те притеснява – каза тя, като разгледа наклонения покривен прозорец вдясно.
Леглото се намираше точно под него – и докато часовникът отмерваше осем сутринта, слънчевите лъчи се галеха обсебващо по измачканите чаршафи. Съзнанието ѝ веднага ѝ предостави изящно подробен образ на дългокракото тяло на Джанвиер, заплетено в тези чаршафи. Приливът на кръв в ушите ѝ почти заглуши следващите му думи.
– Търся слабости, ловецо. – Пристъпвайки, той ѝ подаде малка чаша, пълна с кремообразна напитка, която миришеше както никое друго кафе, което някога е пила.
– Какво е това? – Подуши подозрително тя и усети, че устата ѝ се пълни със слюнка. – И разбира се. Тогава ще мога да те избутам на слънчева светлина и да те гледам как се пържиш. – Устните му се изкривиха, горната беше малко тънка, а долната – напълно годна за хапане.
– Щеше да ти липсвам, ако ме нямаше.
– Старостта ти дава илюзии.
– Това е café au lait, направено със смес от кафе и цикория. – Наблюдавайки я как отпива глътка, той кимна към леглото. – Обичам слънчевата светлина. Вампиризмът нямаше да бъде ни най-малко привлекателен, ако трябваше да прекарам живота си на тъмно.
– Човек би си помислил, че с всички вампири, които се разхождат на дневна светлина, този стар слух ще умре, но не, той продължава да витае – каза тя, попивайки характерния аромат на кафето. – Харесва ми това нещо.
– Подхожда ти.
– Горчиво и странно.
– Екзотично и сочно. – Той прокара пръст по оголената кожа на ръката ѝ. – Толкова красива кожа имаш, Шери. Като пустинята по залез слънце.
Тя се отдалечи от него.
– Отиди да си облечеш ризата и да се измъкнеш от леглото.
– Невъзможно е с теб наоколо.
– Представи си, че държа пушка. Всъщност, представи си, че те имам на прицел. – Джанвиер въздъхна и потърка челюстта си, засенчена от сутрешна брада.
– Обичам, когато говориш мръсотии.
– Тогава това би трябвало да разтърси света ти – каза тя, като си заповяда да спре да мисли за това какво ще почувства върху кожата си. – Кръв, отвличане, вражда, заложници. – Интересът на мъжа се разпали.
– Разкажи ми повече. – Той ѝ махна с ръка към леглото. – Извинявам се за бъркотията – не очаквах такава изискана компания. – Тя отиде да сложи кафето си на плота, но вместо това се качи на един от бар-столовете.
Джанвиер се усмихна и след това реши да седне на леглото, с ръце, подпрени зад него, с облечени в дънки крака, свободно кръстосани в глезените. Слънчевата светлина танцуваше по тъмнокафявата му коса, като улавяше отблясъци от чист мед, които играеха красиво на фона на обгореното злато на кожата му.
Вампирите, стари колкото Джанвиер, бяха почти еднакво красиви, но тя все още не беше срещала такъв с харизмата на Кейджън – или с начина му да има приятели в почти всеки град и градче, в които някога е пътувал. И точно затова той ѝ беше нужен.
– Има ситуация в Атланта.
– Атланта. – Най-малката пауза. – Това е територията на Бомонт. – Бинго.
– Колко добре ги познаваш. – Той ѝ подаде онова свое свободно свиване на рамене.
– Достатъчно добре. Те са стара вампирска фамилия – няма много такива наоколо. – Съблазнена от аромата, Ашуини отпи още една глътка от силната марка кафе на Джанвиер.
– Има смисъл. Чувала съм, че ангелите не дискриминират по семейна линия, когато става въпрос за избор на Кандидати. – От стотиците хиляди хора, които всяка година кандидатстват да станат почти безсмъртни, само малка част достигат до етапа на кандидатите.
– Бомонците се изпреварват в това отношение – продължи Джанвиер.
– Те са успели да направят поне един член на семейството си Създаден във всяко поколение. Този път бяха двама.
– Моник и Фредерик. Брат и сестра. – Кимване. – Такъв успех ги превръща в сила – с Моник и Фредерик Бомонците вече имат десет живи вампира, свързани с кръв. Най-възрастният е на половин хилядолетие.
– Антоан Бомон.
– Главорезно копеле – каза Джанвиер с почти ласкав тон. – Сигурно би продал собствените си деца нагоре по реката, ако си помисли, че може да спечели от това.
– Приятел.
– Веднъж му спасих живота. – Повдигнал лице към слънцето, Джанвиер попиваше лъчите, като някой сибарищ загар на европейския бряг, далеч от влажната, земна прегръдка на луизианското лято. – Всяка година ми изпраща бутилка от най-доброто си бордо – заедно с предложение да обмисля дали да не се оженя за дъщеря му Жан. – Произнесено по френски, името звучеше чувствено и наелектризиращо. Пръстите ѝ се стегнаха върху ръчно изрисуваната чаша за кафе.
– Бедната жена. – Той обърна лицето си обратно към нея, в очите му се четеше дяволитост.
– Точно обратното, Жан е доста запалена по този мач. Миналата зима ме покани да я стопля в една много красива хижа в Аспен.
Ашуини знаеше кога я разиграват. Знаеше също така, че Джанвиер е напълно способен да измисли приказка, за да я задържи там – единствено за собствено забавление.
– Мога да се обзаложа, че Жан не мисли за Аспен в момента. Всъщност е сигурно, че мисли само за убийство.
– Ситуацията. – И отново се появи онази трескава интелигентност, която я привличаше обратно към него въпреки всяко нейно обещание за обратното.
– Моник е девет пъти по-голяма от правнучката на Жан. – Джанвиер се замисли за момент.
– Може би десет, но това е без значение. Жан се грижи за детето. Антоан нарича и Моник, и Фредерик свои внуци.
– Жената е на двадесет и шест години – посочи тя – едва ли е дете. А брат ѝ е на трийсет.
– За мен всеки под сто години е дете.
– Смешно.
– Аз не говоря за теб, шери. – Усмивката му се изплъзна, за да разкрие по-тъмен ръб, който беше видял да минават векове.
– Носиш твърде много знания в очите си. Ако не знаех, че си човек, щях да си помисля, че и ти си живяла толкова дълго, колкото и аз.
Понякога тя се чувстваше така, сякаш е вярно. Но демоните, които денонощно драпаха в съзнанието ѝ, нямаха място в тази дискусия. Прекъсвайки твърде проницателния поглед на Джанвиер, тя каза:
– Моник е отвлечена.
– Кой би се осмелил да се опълчи срещу Бомонци? – Открит шок. – Те не само са сила сами по себе си, но и ангелът, който контролира Атланта, се отнася към тях с голямо благоволение.
– Така е – каза тя, обърна очи към него и се наслади на играта на слънчевата светлина върху тялото му.
Беше просто удоволствие със силен заряд – дори демоните не можеха да се противопоставят на чувственото изкушение, което се допираше до сетивата ѝ.
– Но изглежда, че приятелят ти Антоан е успял да вбеси Назарах. – Джанвиер се изправи на крака и смръщи вежди.
– Но дори и така да е, да се изправиш срещу Антоан, означава да си прережеш гърлото.
– Целувката на лисицата не мисли така.
– Целувка. – Поклащайки глава, той застана пред нея с една ръка, опряна на плота. – Говориш в истинския смисъл на думата – група вампири, които се обединяват с обща цел.
– Да.
– Не съм чувал за официална Целувка на вампири от повече от век.
– Някакъв човек на име Калан Фокс очевидно е решил да възроди идеята. – Любопитна, принудена, тя прокара пръсти по извития белег на гърдите на Джанвиер, точно над лявото му зърно. – Не съм ти го дала.
– Ако можеше – промърмори той, като се заигра с нея. – За мен ще бъде чест да нося твоите знаци.
– Жалко, че вампирите зарастват толкова бързо. – Тя се озова на мястото, където проследи белега, виждайки нещо познато в него. Но за разлика от всеки друг човек, когото познаваше, нямаше импулс на спомена, нямаше нежелано нахлуване в съзнанието ѝ, докато дарбата ѝ, проклятието ѝ, я дърпаше в миналото на Джанвиер.
Вместо да вижда тайните му, да познава кошмарите му, единственото, което усещаше, беше топла, копринена кожа, малко несъвършена и още по-интригуваща заради това.
– Нож – каза тя. – Дали това е направено с нож?
– От един вид – меч. – Сви пръсти върху китката ѝ, приближи ръката ѝ до устата си и остави продължителни целувки по кокалчетата. – Ще ме дразниш ли така завинаги, Ашуини?
