Глава 12
Щом очите ми се приспособиха към светлината в кабинета на ректора, напрегнато разгледах фигурите на членовете на комисията по приема, тъмната фея и още пет непознати лица. Всяко едно от тях ме гледаше така, сякаш можех да обясня какво се случва, включително и лежащия труп на един алчен малък човек, който беше прободен с железен прът направо в собствения си стол. Професор Валгордом се опита да попита нещо с мрачен поглед, но беше спрян от предупредителния поглед на феята.
Наклоних глава настрани, изучавайки убития ректор в пълно мълчание, без да обръщам внимание на странното събрание. Изненадващо, в стаята нямаше никакви остатъци или следи от убиеца. Очевидно главният враг беше решил да отстрани ненужната пешка, за да не може да каже нищо за съучастника си и неговата нагла измама.
Дясната ми вежда се вдигна от изненада, изразявайки шока ми и карайки всички в стаята да се напрегнат още повече. Атмосферата вече беше нажежена до краен предел, въздухът буквално се тресеше от напрежение. Странна черна шарка от проклятия се разстилаше от сърцето по гърдите на смъртния, сякаш неопитен художник бе оставил петно и бе разпръснал наблизо малки капки боя.
От картината, която се появи пред очите ми, се виждаше, че човекът е бил отдавна отровен, но някой много не е искал да изчака този момент, затова е взел предпазната мярка да убие намесващия се свидетел, който е знаел твърде много. Кръвта беше частично отделена и разпръсната, размазана по мебелите, стените, пода и тавана, за да обърка разследването. В подобна бъркотия никое смъртно същество нямаше да може да определи какво наистина се е случило тук или как точно е била убита жертвата. А тя беше убита отдавна, вероятно веднага след като всички адепти бяха изпратени да се упражняват. Върху нея беше хвърлено заклинание за застой, което би трябвало да е премахнато чрез някакво въздействие. Най-вероятно при влизането в кабинета. Но тогава нещо не се връзва… Щеше да бъде забелязан много по-рано, а не сега. И защо ни викат на мястото на престъплението?
– И какво можете да кажете, адептка Дарвадар? – Попита тъмната фея, като ме погледна с пронизващ поглед.
– Честно? – Попитах скептично. – Много жалко, че не можах да го изпратя обратно на същото място, на което ни изпрати на смърт. Но не мисля, че точно това искахте да чуете, професоре – казах сериозно, забелязвайки недоволството на лицето ѝ.
– Каква проницателност – каза момичето с възпитан глас и присви очи. – Какво можеш да ни кажеш за местопрестъплението? Имаш много по-остро обоняние от върколаците.
– Решили сте да позволите на една обикновена адептка да участва в разследването? – Непознатият, който се преструваше на сянка и наблюдаваше сцената и движенията на останалите с отегчен поглед, се намръщи недоволно.
– Тя е правa, Визардия, не можеш да замесваш обикновени адепти в съдебни дела! – Кураторът се обяви в моя защита, като го каза с толкова студен глас, че ме накара да се почувствам неудобно и да искам да избягам от двамата смъртни, които имаха ненормално въздействие върху мен. Не ми хареса клаузата за „обикновените“.
– Толкова ли е обикновена, че дори ти се интересуваш от нея, Халвдан? – Предизвикателно се обърна магьосница, като нарече арханида по име.
– Значи не ти харесва да те изпреварват и сега се опитваш да си излееш гнева върху момичето? Това е отвратително! – Чувството на гордост и превъзходство в ледения глас на нашия надзирател предизвика ледени тръпки по гърба ми.
Погледите на професорите, които се славеха като най-страшните и ужасни в академията, се пресякоха. За миг ми се стори, че съм като мълния и се намирам насред буря. Ако зависеше от мен, досега щях да се обърна и да тръгна да търся Луис. Той вече е в Алма Матер – усещам го чрез връзката ни, както и той усеща мен. Но никой няма да ме пусне оттук, а сигурно ще попитат и за практиката, въпреки странния ни вид, сякаш сме били сдъвкани и изплюти. Алвасдин дори беше заплел водорасли в косата си. Не можеш да съчувстваш на нещастниците, нали – адептка Дарвадар, какво имаш да кажеш за убийството на ректора?
По тези двамата можех да разбера, че вече са отдавнашни съперници и няма да могат дълго да се преструват в една и съща стая, че другият не съществува. Заради тях привлякох към себе си още повече внимание, отколкото преди. Сега всеки учител в стаята ще ми обръща повече внимание от останалите и ще се отнася към мен още по-строго. Чувствам, че дори да кажа, че сега не знам нищо, проницателната фея ще разбере лъжата и ще започне да любопитства още по-настойчиво. Разследващите ще се чудят защо не искам да помогна на разследването, въпреки че са против мен. Виждам в очите им, че самите те не разбират нищо и чакат думите ми, макар че публично се възмущават. Страхувам се да си представя какво ще се случи, ако открехна малко завесата.
– Може би трябва да я попитаме дали иска да ни помогне. – С убийствено сладка усмивка Визардия отново насочва вниманието си към мен.
– Защо повечето хора в тази академия смятат, че винаги знам всичко и мога да направя невъзможното? – Мърморя недоволно под носа си.
Под подигравателния поглед на следователя и напрегнатите погледи на враждуващите професори се приближих до трупа с твърда крачка. Сбърчих нос от миризмата на кръв и неприятното усещане, че тя е навсякъде. Убиецът се беше позабавлявал. Затворих очи и всмукнах още въздух, като започнах да обикалям около жертвата. Жалко, че не аз го бях убила, а останалите дори не бяха взели думите ми насериозно. Смъртници, какво да очаквам от тях?
Уви, ограниченията на способностите ми сериозно влияят на пълната ми оценка на местопрестъплението. Не мога да усетя дори чужда миризма, а тя би трябвало отдавна да е изветряла. Откъде другите са толкова сигурни, че ще съм им от полза? Разбира се, бих могла да извадя проклятието от гърдите му и да го сложа в някой мощен и достатъчно голям съд за изследване, но защо да се изтъквам отново? Не са занесли трупа в моргата нарочно, а после са ни изтеглили и са разбрали къде точно сме били.
Визуално изпънах пръстите и ръцете си, освободих ноктите си и преди да ме спрат, измъкнах желязната тръба от гърдите му. Хвърлих я под краката на следователя, който се дръпна към мен, без да очаква такъв обрат, а после с другата си ръка разтворих гърдите и корема му, за да му покажа празната черупка, в която седеше ненаситно проклятие. В интерес на истината, не очаквах, че органите вътре отдавна са изчезнали, както и кръвта. Взех кърпичката, която професор Валгордом ми беше предложил, и избърсах ръцете си.
– Какво трябваше да докажа – казах с безгрижна физиономия. – Убит преди няколко дни, макар че нямаше нужда да бъда толкова внимателна с желязото. Най-вероятно е бил приложен стазис или нещо подобно, за да изглежда трупът свеж, когато го намерят. Някой случайно е премахнал заклинанието, затова и нищо не е забелязал. Миризмата, ако е имало такава, е била прикрита от извършителя или просто е изчезнала междувременно. Проклятието е изяло всичко, до което е могло да достигне отвътре. Не знам нито произхода, нито името му – не е моя специалност, а и никога не съм имала подобен клас в академията. Подозирам, че е нещо от забранения арсенал. Не мога да кажа нищо повече за този случай – завърших теорията си под замислените погледи в тишината.
Мълчанието след думите ми се удължи, напрегнато, както и прекалено внимателните и подозрителни погледи на следователите и учителите. Те изглеждаха меко казано смаяни. Главният следовател беше жалък за гледане. Сякаш току-що бях разгадала онова, което той се опитваше да разбере от много дълго време без никакъв резултат, взривявайки всичките му постижения на пух и прах за няколко минути. Чувствах се некомфортно от потиснатостта и раздразнението, които идваха от него, насочени в моя посока. Чудех се дали е разбрал какво наистина се е случило в този кабинет, или преценката ми е била правилна и истината е останала мъглявина за него до този момент.
– Мейлинара, обмисляла ли си да станеш следовател с твоите способности? – Предложи арханида с намръщена физиономия под победоносния поглед на учителката по бестиария и демонология.
– Отгатнах ли? – Попитах, а очите ми се ококориха в симулирана изненада. – Казах първото нещо, което ми хрумна; преценката ми може да е фундаментално погрешна. И не, да седя в офис и да съм готова по всяко време на денонощието да отида на местопрестъпление – определено не е моето нещо. Предпочитам да пътувам и да си почивам. В момента бих могла да се възползвам и от добър сън. Имате ли представа през какво сме преминали? Да бъдем нападнати от кръвожадни чудовища веднага след пътуването, един душегубец, канибали, водени от вещица, която предсказва бъдещето! А после стана още по-лошо: блатото на синия охлюв, опасният океан, където мислех, че ще дам душата си на дявола, човекът-сирена. И не ме гледайте така, казах го правилно, другите ще го потвърдят – измърморих, като забелязах, че ме гледат като луда. – И най-важното – божеството на ниво дух, което вече се беше подготвило да убива и бях измислила приблизителен план за действие, в случай че лудият професор разбере колко ловко съм го измамила и поиска да си отмъсти. Може би единственото нещо, от което се нуждаехме, за да завършим тази кървава практика, беше главата на онзи бог.
– Да убиеш божество? – Феята се смути за миг, а после се засмя гръмко и мелодично, вдигна глава и сложи ръка на челото си, което накара всички присъстващи да се отдръпнат от нея и да започнат да прехвърлят предпазливи погледи от мен към момичето и обратно. Но смехът не трая дълго; след няколко секунди ме погледнаха с пронизващ черен поглед и се усмихнаха с очакване. – Забавна си, дори и да си прекалено самоуверена. Е, наистина си заслужила почивката си, така че засега си свободна. Ще се видим в кабинета ми утре сутринта за по-нататъшните процедури и подробности от практиката. Тя беше доста изключителна и незабравима. Също така ще се радвам, ако вашата двойка ме избере за свой личен учител. Сигурна съм, че мога да ви дам много повече от моя мрачен колега.
Звучи много примамливо, макар че не предполага отхвърляне. Малко вероятно е на Визардия някога да ѝ е било отказвано в академията. С нейната репутация, аура и поведение никое същество не би се осмелило да предприеме такава безумна стъпка. Достатъчно беше да си спомни колко мълчаливи бяха всички, когато червенокосото момиче беше решило да демонстрира характера си на приемния изпит. Уилмар се разтрепери като лист на вятъра и ме нарече безсмъртна след безгрижния ми разговор с учителката. Няма да ви казвам какъв ефект имаше нейният смях. А аз, която бях постигнала такава реакция, се превърнах в някой неразбираем, луд и непредсказуем в очите на останалите.
Никой не поглежда директно към магьосницата, освен куратора и аз, толкова дръзка и безразсъдна особа. Обаче нито арханида, нито феята не ме привличат като преподавател, като нещо, което лично ще ме обучава и ще следи всяка моя стъпка. Всеки друг би бил възхитен и същевременно ужасен. Те несъмнено познават добре работата си и ще се заемат с нея с цялата строгост и сериозност, няма да дадат никаква индулгенция и ще дадат всичко най-важно, което наистина ще помогне в бъдеще. Но за себе си виждам много недостатъци в подобно „щастие“.
И двамата са педантични, прекалено бдителни и подозрителни. Обръщат внимание на всеки малък детайл и професор Валгордом неведнъж се е опитвал да ме хване, но досега не се е получавало. Момичето вече подозираше, че мога да видя учителите, покрити с магия за прикриване. В противен случай каква беше целта на този тест сега? Въпреки че се престорих, че наистина казвам първото нещо, което ми хрумне, но по някаква неизвестна причина никой не се усъмни в истинността на излезлите думи. А аз говорех безразлично, сякаш всичко беше скучно и не биваше да ме засяга.
За съжаление, с моите способности вече съм се доказала като ярка и високопоставена личност, която неведнъж е успявала да направи нещо невъобразимо. В някои ситуации дори мисленето ми се различава от това на смъртните. Ето защо Визардия и Халвдан рано или късно ще се досетят за истинския ми произход, а след това ще заподозрат нещо. Феите и арханидите винаги са имали особен усет за това, така че трябва да ги избягвам и да не се занимавам излишно с тях. Тъкмо исках да откажа, но ме изпревариха.
– Благодаря ви за предложението, със сигурност ще помислим за това – каза партньорът ми и стисна лакътя ми под напрегнатите погледи. – Тогава с ваше разрешение…
– О, да – прекъснаха ушатия, предизвиквайки у мен вълна от раздразнение и недоволство. – Чух, че имаш семейни проблеми и ще трябва да заминеш. – Можеш да напуснеш академията за два дни утре, след като всичко бъде решено. Мисля, че нечии брачни окови няма да попречат на човек да се върне и да завърши академията. А и вторият брат предупреди, че проблемите може да се разрешат по-рано, така че този уикенд е почти изцяло ваш. Можете да си тръгнете, деца. Професор Валгордом, ще ви помоля да останете, вие познавате проклятията по-добре от всеки друг тук…
Не чухме останалото, изкараха ни и вратата се затвори зад нас. Стаята беше обградена с всички възможни заклинания, предназначени да предотвратят разпространението на информация. За какво изобщо ни бяха извадили от практиката? По изражението на лицата им, след като им казах, разбрах, че нямат никаква представа какво се е случвало с нас през цялото това време, но се преструваха, че имат някаква представа, така че прикриваха изненадата си, доколкото можеха. Феята се засмя, неспособна да повярва, че е трябвало да убием пазителя на острова. Да се надяваме, че учителя по контрол на магията и неин яростен съперник в живота ще я убеди в обратното.
Погледнах към Алвасдин с намерението да го попитам докога ще се дуе с Лакомника, който не искаше да слезе от рамото му. Но смъртният беше толкова погълнат от собствените си мисли, че едва ли щеше да ме чуе. Дори се спрях, наблюдавайки го как се взира разсеяно пред себе си, докато крачи напред, заплашвайки да удари челото си в колоната в коридора. Малкият, който до този момент ме беше гледал надолу, изведнъж вдигна поглед и проследи погледа ми с подозрение. Той подскочи, опита се да се добере до херцога, дори му дръпна ушите, но не постигна желания резултат.
Извъртях очи, проклинайки всичко на света, и за няколко секунди с бърза крачка преодолях разстоянието между мен и коронования блондин – спомних си един от прякорите му. Животното усети, че ще се случи нещо, в което не бива да участва, и плавно се спусна надолу, само че приземяването не беше най-доброто. Драконът успя да се преобърне във въздуха и падна по гръб. Зашлевих му един хубав шамар, за да се опомни, без да изгуби остатъка от мозъка си.
Пакостникът изохка от изненада, Алвас спря рязко и се обърна към мен, като ме хвана за ръката и ме метна през себе си. Гърбът ми се удари в пода достатъчно болезнено и аз се намръщих от разочарование и раздразнение от толкова слабо тяло. Убийственият поглед на сиво-лилавите очи се спря върху устните ми и после се стрелна към очите ми. Дръпнаха ме обратно в изправено положение и високомерно вдигнаха вежди, какво искаш, простолюдие.
– Докога ще летите в облаците, ваша светлост? – Попитах язвително. – Едва не ударихте с челото си един стълб – кимнах към стълба.
– И затова ме удари? – Сви гневно очи той.
– О, да, съжалявам, защо го направих? Забравих, старост не радост. Аз съм злодеят на века, трябваше да гледам последствията, а после да се подигравам на глупостта ти! – Изхърках, гледайки тъмния елф като идиот, което не му хареса. – И защо се застъпваш за доверието, на което са те учили в клана, ако всеки път то е подкопавано от твоя страна? Съжалявам, но не съм готова да търпя постоянните ти промени в настроението. Един ден ще си тръгна. Сигурна съм, че ще си намеря достоен партньор, но не знам дали някой ще може да те търпи, освен подгряващите леглото, които не могат да защитят гърба ти в битка. Надявам се, че ще успееш да се оправиш през уикенда и да се разплетеш от тъмната паяжина на собствените си страхове и недостатъци! – Блъсках думите напред-назад в главата на ушатия, като му напомнях за всяко подхлъзване. Ушатият помръдна, сякаш го бяха ударили по лицето. Не възнамерявах да спра дотук, затова погледнах обвинително към малкия. – А ти, ако искаш да се ровиш в спомените ми, по-добре гледай докрай! Или мислиш, че Луис щеше да те научи, щом съм решила да те убия? – Усмихнах се сурово. – Повярвай ми, не можеш да си представиш дори в най-лошия си кошмар колко по-лош е той от мен в това отношение.
Видях го как се стресна, а после, когато осъзна грешката, която беше допуснал заради неоснователните обвинения, скочи като попарен. Не слушах неразбираемите му брътвежи, знаейки точно какво ще последва. Обърнах се и минах покрай партньора си, като забелязах колко щастливо Лакомника тичаше след мен. Все пак бях склонна да простя на малкия – какво да го правя? Нямаше достатъчно време, за да се научи как да използва способностите си. Не беше негова грешка, че не беше внимавал да запази спомените си заключени, но драконът трябваше да научи урока си.
Херцогът е различен. Виждам, че в него има голям потенциал, но той отдава прекалено голямо значение на правилата, които са му набити в главата, въпреки че в моменти на гняв системата се „счупва“ и наяве излиза една по-твърда натура, готова да подчини всичко и всички. Може би в тази реалност дори не ми се струваше, че той прилича на тъмен бог. Боговете рядко изглеждат като нещо, дори когато собствените им сили са ограничени, а телата им са доближени до нивото на смъртните. Странно беше, че реших да се замисля за това едва сега… Във всеки случай той така или иначе не е пълноправен бог, както и нашият крадец на реликви. По-скоро е полукръвен, който дори не осъзнава скритите си способности. И това само ако приемем, че преценката ми е правилна, защото може и да греша.
Стигнах до стаята си дълбоко замислена. Най-лошото беше, че почти всяка мисъл беше за благородника и проблемите му в клана, с които отдавна бях решила да му помогна. Стиснах зъби и свих юмруци от гняв. Напоследък партньорът ми заемаше твърде много място в главата ми, когато имам достатъчно собствени проблеми, а един смъртен не бива да е на първите три най-важни места. Да вземем за пример счупения артефакт, по който нито брат ми, нито аз бяхме постигнали някакъв напредък, с изключение на няколко малки отломки, които се бяха заплели в косата ми. Вместо да се занимавам с по-сериозни неща и да правя стратегии с Луис, аз се разтревожих още повече и се ядосах още повече на дроу! В какво съм се превърнала напоследък? Не се познавам!
Може би само защото се опитвах да открия причината за всички промени в себе си, пропуснах момента, в който до мен се появи внушителна фигура, която ме хвана за китката и ме издърпа в друг коридор, където никой нямаше да ни забележи. Разгледаха ме с пронизващ, подозрителен поглед от главата до петите. Вдигнах въпросително вежда, без да очаквам подобна среща с бога на шегите и илюзиите, чийто ход на мисли е невъзможно да се предвиди.
– Как ти хареса подаръкът ми по време на практиката? – Попита ме любопитно брат ми.
– О, това беше толкова мило от твоя страна, Малки Лу – усмихнах се аз, наричайки го с прякора, който той мразеше. Започнах да разтривам косата на напрегнатия русокос мъж. – Не мога да повярвам, че ти реши да ми помогнеш в труден момент, а после ми спести много неприятности с мъжа сирена. Това беше мъчение, почти ме насилваха! Можеш ли да си представиш ужаса, който изпитах?
Гледаше ме с дълъг, недоверчив поглед, сякаш външният ми вид можеше да му даде отговора, от който се нуждаеше. Разбира се, това звучеше диво, неочаквано и твърде подозрително, но лицето ми изразяваше искрена вяра в думите, които бях изрекла, и радост от „помощта“. Освен това ми хрумна добра идея да отклоня вниманието си от досадния херцог. Милата усмивка бе заменена от очаквателна усмивка, макар че все още си спомнях за нашата война, която щеше да продължи по-късно.
– Какво? – Каза мрачно по-младият мъж, опитвайки се да скрие изненадата си и пропускайки покрай ушите си моето обръщение. Това е жалко. – Не мога да повярвам, че шегата ми ти е харесала. И защо драконът е толкова доволен и те гледа с всеобщо обожание, сякаш е на път да се спусне и да те целуне? И какво, по дяволите, е мъжът-сирена? Чакай, едва не те насилиха? Как?
– Изсмучи го, твоите трикове невинаги действат върху мен. Освен това почти умрях, може би два пъти. Имала съм достатъчно изнервящи приключения, за да ми стигнат за цял живот. Така че следващия път ще трябва да се потрудиш повече, за да постигнеш желаните резултати. А сега хайде, наистина искам да чуя как е минала практиката ти и какво съм пропуснала в академията, особено момента на смъртта на гадния ректор.
Нещо в думите ми заинтересува Луис, затова той забави ход за момент и ме последва, като вдигна малкия от пода и го изучи. Той ме засипа с въпроси, но аз само се усмихвах загадъчно, измъчвайки брат си с очакване и карайки го да бъде още по-любопитен. В стаята го чакаше много по-голяма изненада, отколкото ми беше изпратил в другата реалност. Едва се сдържах да не подскоча при реакцията му. Трудно е да се каже дали измъчвам повече него или себе си. Той ще разбере всичко в най-големи подробности и няма да е щастлив, защото знам една прекрасна пролука в съзнанието му. Той не го осъзнава, както и останалите богове. Но аз съм прекарала с него повече време, отколкото родителите ни, като всеки ден търпя неговите лудории и подаръци. Беше мой ред да играя ролята на бога на шегите и илюзиите.
За мой лош късмет, по пътя към стаята ми срещнахме няколко мои стари приятели от академията, които бяха много щастливи да ме видят отново преди скорошния ни общ клас. Някои от тях дори ми задаваха въпроси и ми разказваха за приключенията си. Изглежда, че късметът отново беше решил да се отвърне от мен. Трябваше да се усмихна мило и да се преструвам, че се радвам да видя всички и че те ми липсват безкрайно много, макар че не бяхме в толкова добри отношения. Погледнах към брат ми, който се смееше, и разбрах чия е заслугата. Е, щом той няма нищо против да се опита и да почака още малко, за да разбере, аз нямам нищо против!
Щом видях Уилмар да върви към нас, се усмихнах и започнах да разказвам колко изтощителна е била практиката на моята група. Елфът ми съчувстваше и се опита да ме подкрепи, като намекна, че няма да има нищо против да ме чуе да разказвам за приключенията си. Още от първия ден на запознанството ни беше сигурен, че няма да съм скучна, затова не искаше да слуша кратък разказ, а искаше да чуе всичко подробно. Виждайки „умореното“ ми състояние, той настойчиво ме посъветва да си почина и дори ме подсети какво би донесло по-голям ефект.
През цялото време Луис въртеше очи и нервно поглеждаше към часовника, окачен на стената в коридора, отброявайки минутите до края на разговора ни със стария ми приятел. Опитах се да не му се изсмея открито и накрая се смилих, съгласявайки се да се срещна със съученика си тази вечер, след което се сбогувахме и поехме по различни пътища. По-нататъшното пътуване премина без инциденти, за щастие.
Съквартирантката ми не беше в стаята, нито пък вещите ѝ, което ме накара да се напрегна и да проверя гардеробите, а след това да сканирам стаята. Не се появи никаква следа от нейното присъствие, което по-скоро приличаше на… бягство? Можеше и да е, ако не липсваха и личните ми вещи. Погледнах подозрително към бога на шегите и закачките, надявайки се да чуя обичайното „Ти ме хвана!“, но той беше също толкова объркан.
– Какво трябва да означава това? – Зачудих се на глас.
– Мислех, че пазачът не е сериозен – замислено каза блондина. – Казаха ми, че днес, поради някои повреди, мъжкото и женското общежитие ще бъдат напълно преустроени. И ако си спомням, всички смъртни, които срещнах по-рано, бяха тръгнали в обратна посока, а приятелят ти светлия елф беше толкова развълнуван и замаян, че забрави за това и не те предупреди. Изобщо изглеждаше, че иска да избяга от някого, но не знае къде… Всички смъртни бяха нервни, но при вида ти веднага се успокоиха и забравиха за всичките си проблеми.
– За какво, по дяволите, говориш? – Намръщих се и попитах, анализирайки получената информация, и тогава нещо щракна в главата ми и сградата се разтресе. – А в колко часа ще се извърши възстановяването, можеш ли да ми напомниш? Нещо ми подсказва, че трябва да се махнем оттук.
Преди Малкия Лу да успее да намери уловка в думите ми, ми пораснаха криле, сграбчих го за врата и се стрелнах през прозореца, като започнах да се гмуркам надолу под учудените погледи на адептите и на самия архитект, който беше започнал магическото пренареждане. Трябваше само да се усмихна мило и да разтворя рязко крилата си, да се завъртя във въздуха, като си спомнях, че брат ми не обича подобни трикове и може да получи морска болест, а после го изправих на крака и се приземих сама.
– Съжалявам, Мейлин – Уилмар се приближи до мен с увиснали уши и угрижен поглед. – Забравих да ти кажа, че академията и общежитията ще бъдат напълно възстановени, затова те изпратих да си починеш. Непростим съм, защото по моя вина можеше да умреш! Не заслужавам повече да бъда твой приятел.
– Уил, не се притеснявай, аз съм виновна, ако не съм чула какво каза портиерът. Не се притеснявай, всичко е наред. Особено след моята практика съм сигурна, че някакво магическо пренареждане нямаше да ме убие.
Едновременно с тези думи се разнесе оглушителен тътен. Обърнах се и видях как сградите се срутват, а след това и пълното им разрушаване в нищото. Окото ми нервно потрепна, а после Луис каза подигравателно:
– Страхувам се, сестро, че дори ти не би могла да оцелееш след това.
Елфът само се разстрои още повече, а аз сериозно се замислих, че при такива обстоятелства можех да умра като смъртна и тогава или щях да имам късмет и да се възстановя веднага, или щеше да ми отнеме много повече време, за да пресъздам ново смъртно тяло. Преглътнах неволно, като си представих прекрасното усещане от подобна незабравима смърт в моя собствен свят.
– Но ние бяхме спасени, така че няма за какво да се притесняваме – казах, сякаш нищо не се е случило.
Не беше най-приятното усещане да умреш, дори и да беше привидно. След практиката в реалността, в която наистина можех да умра, не мога да се отърва от неприятното усещане, че мога да се сбогувам с живота завинаги. Очевидно дори психиката на безсмъртното същество може да страда, след като се сблъска с проблемите на смъртните. Мислех си, че ще ми е много по-лесно да се справя с това, че трябва да работя върху себе си. Благодарна съм, че Луис не разбра, иначе щеше да ми се присмее, че съм страхлива и нервна. Той може да се справи по-добре от това.
Междувременно няколко учители се присъединиха към архитекта, както мислено реших да наричам магьосника-строител, и строежът на чисто новата сграда вървеше много по-бързо от преди. Нещо като замък растеше все по-високо и по-високо, извисявайки се високо в небето. С всяка минута сградата изглеждаше все по-добра и по-красива, но наблизо не се появяваха други сгради. Когато подобрената версия на учебното заведение се оказа пред нас, общежитията не се появиха, но при нас излязоха двама непознати мъже. Единият от тях приличаше на Сирената, тъй като беше негово идентично копие, а вторият стоеше зад него като каменна статуя и държеше в ръцете си смешно животно.
– Приветствам ви, скъпи адепти и учители – величествено заговори тюркоазенокосия мъж и ме погледна с пронизващи златни очи. – От този ден нататък, с указ на Негово Величество, аз съм вашият нов ректор, Ейдис Тарвада – представи ми се поредния проблем на главата, а аз едва се сдържах да не въздъхна мъченически. Това ще бъде много „забавно“!
Назад към част 11 Напред към част 13
