Налини Синг – Ангелски вълк
Новела 3.5
Глава 1
Ноел получава повишение и е назначен в зеления щат Луизиана, но позицията е нож с две остриета. Макар че районът беше част от територията на Рафаел, архангелът беше възложил ежедневното му управление на Нимра – ангел, живял шестстотин години. На възраст не се доближаваше до тази на Рафаел, но беше достатъчно възрастна, макар че само възрастта не беше арбитър на властта, когато ставаше дума за безсмъртната раса.
Нимра имаше повече сила в тънките си кости от два пъти по-възрастните ангели и управляваше този регион от осемдесет години; тя се смяташе за сила, когато повечето ѝ връстници все още работеха в дворовете на по-възрастните от тях. Едва ли е изненадващо, когато се говореше, че има желязна воля и способност за жестокост, неограничена от милост.
Той не беше глупак. Знаеше, че това „повишение“ всъщност е безмълвно, режещо заявление, че вече не е човекът, който някога е бил – и вече не е полезен. Ръката му се сви в юмрук. Разкъсаната и окървавена плът, счупените кости, стъклото, което беше забито в раните му от слугите на един обезумял ангел – всичко това беше изчезнало благодарение на вампиризма му.
Единственото, което остана, бяха кошмарите… и пораженията в него. Когато се погледна в огледалото, Ноел не виждаше същия човек, който винаги беше виждал. Виждаше жертва, човек, който е бил пребит до смърт и оставен да умре.
Бяха му взели очите, бяха му раздробили краката, бяха му смачкали пръстите, докато парчетата не се превърнаха в камъчета в чувала с плът. Процесът на възстановяване бе жесток, отнел всяка частица от волята му. Но ако това оскърбително положение трябваше да бъде съдбата му, по-добре щеше да е да не оцелее.
Преди нападението той беше в краткия списък за висша позиция в Кулата, от която Рафаел управляваше Северна Америка. Сега беше страж от второ ниво в един от най-мрачните дворове. В центъра му стоеше Нимра. Висока само метър и шестдесет, тя имаше най-деликатното телосложение. Но ангелът не беше момиче, което изглеждаше слабичко. Не, Нимра имаше извивки, които вероятно бяха довели не един мъж до гибел. Освен това имаше кожа с оттенък на разтопен ирис, сияйно допълнение към разкошната топлина на този регион, който наричаше свой, и къдрици, които блестяха синьо-черно на фона на тъмния нефрит на роклята ѝ.
Тези тежки къдрици се спускаха по гърба ѝ с игривост, която не подхождаше нито на репутацията ѝ, нито на студеното сърце, което трябваше да бие под гърдите, говорещи за грях и съблазън, а гърдите ѝ бяха зрели и почти прекалено пълни за фигурата ѝ.
В този момент очите ѝ се втренчиха в неговите, сякаш бе усетила внимателното му вглеждане. Тези очи – дълбок топаз, обагрен с блестящи кехлибарени ивици – бяха остри и проницателни. И точно сега те бяха съсредоточени върху него, докато тя крачеше из голямата стая, която използваше като своя зала за аудиенции, като единствените звуци бяха шумоленето на крилете ѝ и меката ласка на роклята ѝ върху кожата. Беше облечена като стар ангел, а тихата елегантност на дрехите ѝ напомняше за древна Гърция.
Не беше роден тогава, но беше виждал картините, които се пазеха в ангелската крепост, която беше Убежището, беше виждал и други ангели, които продължаваха да се обличат по начин, който смятаха за много по-царски от облеклото на съвремието.
Никой от тях не изглеждаше така – с роклята си, придържана от прости златни закопчалки на раменете и тънко плетено въже в същия цвят около кръста, Нимра можеше да бъде някоя древна богиня. Красива. Могъща. Смъртоносна.
– Ноел – каза тя и звукът на името му се докосна до шепота на акцента, който беше от този регион и все пак съдържаше ехо от други места, други времена. – Ти ще ме придружаваш. – С това тя излезе от стаята, а крилете ѝ бяха наситено, тъмнокафяви, с блестящи ивици, които повтаряха цвета на очите ѝ. Извити над раменете ѝ и спускащи се надолу, за да погалят блестящото дърво на пода, тези крила бяха единственото нещо, което виждаше, когато се обърна да я последва. Изящната сянка на крилете ѝ не говореше за студената жестокост на тъмния съд, а за твърдото спокойствие на земята и дърветата.
Поне това не беше фалшива реклама. Домът на Нимра не беше това, което той очакваше. Просторна и изящна стара постройка с високи тавани, разположена в обширно имение на около час път от Ню Орлиънс, имаше множество прозорци, както и балкони на всяко ниво. Повечето от тях нямаха парапети – както подобаваше на дом на същество с крила. Покривът също беше построен с мисълта за ангел. Той се спускаше под наклон, но не под остър ъгъл, не достатъчно, за да бъде опасен за кацане.
Въпреки красотата на къщата обаче градините бяха това, което правеше мястото привлекателно. Осеяни с екзотични и обикновени цветя, пълни с дървета, които са изпосталели от старост, и с новопоникнали растения, тези градини шепнеха за мир… място, където един съкрушен човек може да седне и да се опита да намери себе си отново.
Само че, мислеше си Ноел, докато следваше Нимра нагоре по стълбите, беше сигурен, че онова, което е загубил, когато е бил нападнат от засада и след това унизен до неузнаваемост на лицето му, а тялото му е било само месо, е изчезнало завинаги.
Нимра спря пред чифт големи дървени врати, издълбани с филигран от цъфтящ жасмин, и го погледна с очакване през рамо, когато той спря зад нея.
– Вратите – каза тя с нещо, за което той беше сигурен, че е нишка на забавление в този глас, целунат от музиката на Байу. Като внимаваше да не докосне крилата ѝ, той заобиколи, за да отвори едната.
– Извинявам се. – Думите излязоха тежки, гърлото му не беше свикнало да говори тези дни. – Не съм свикнал да бъда… – Той прекъсна по средата на изречението, без да има представа как да се нарече.
– Ела. – Нимра продължи да върви по коридора, осеян с прозорци, които къпеха лакираните подове в разтопената, ленива слънчева светлина на това място, което притежаваше както дръзката, нахална красота на Ню Орлиънс, така и една по-стара, по-тиха елегантност.
На всеки перваз на прозореца бяха поставени саксии в земни тонове, които преливаха от най-жизнерадостните, неочаквани цветни изблици – теменужки и диви цветя, маргаритки и хризантеми. Ноел се бореше с желанието да погали листенцата им, да усети кадифената им мекота върху кожата си.
Това беше неочаквано желание и го накара да се отдръпне, да придърпа щитовете си още по-плътно около себе си. Не можеше да си позволи да бъде уязвим тук, в този двор, където го бяха пратили да гние – не беше пресилено да се вярва, че всички го чакат да се откаже от живота и да довърши започнатото от нападателите му.
Челюстта му се изправи в брутална линия точно когато Нимра заговори отново. Макар че тонът ѝ беше грубо копринен – такъв, какъвто говори за тайни в спалнята и за удоволствие, което може да се превърне в болка – думите ѝ бяха прагматични.
– Ще поговорим в моите покои. – Тези покои се намираха отвъд друг комплект дървени врати, изрисувани с изображения на екзотични птици, прелитащи през разцъфнали дървета.
Женствени и красиви, в изображенията нямаше нищо, което да говори за твърдостта, която беше част от репутацията на Нимра, но ако Ноел знаеше нещо след повече от два века съществуване, то беше, че всяко същество, живяло повече от половин хилядолетие, отдавна се е научило да крие това, което не иска да показва.
С повишена бдителност той влезе зад нея, като тихо затвори боядисаните врати зад гърба си. Не знаеше какво е очаквал, но това не бяха изящните бели мебели, обсипани с възглавнички в скъпоценни тонове, течната слънчева светлина, която нахлуваше през отворените френски врати, добре подредените книги, поставени на крайната масичка. Растенията обаче вече не го изненадваха и му даваха усещане за свобода, дори когато стоеше задушен и затворен от съкрушената си същност, от обещанието си да служи на Рафаел, а оттам и на Нимра.
Отиде до френските врати и ги затвори, за да не се вижда светът, преди да се обърне отново към него.
– Ще говорим насаме. – Ноел кимна твърдо, а в съзнанието му с наказателна внезапност се появи друга мисъл.
Някои от ангелската раса, стари и изморени, намираха удоволствие да си вземат любовници, които можеха да контролират, третирайки тези любовници като… прясно месо, което да бъде използвано и след това изхвърлено.
Той никога нямаше да бъде такъв, а ако Нимра очакваше това от него… Той беше вампир, почти безсмъртен, който имаше повече от двеста години, за да развие силата си. Тя можеше да го убие, но той щеше да почерпи кръв, преди да е свършило.
– Какво искаш от мен?
Нимра долови заплахата под външно учтивия въпрос и се зачуди кой точно Рафаел и е изпратил. Беше направила няколко тихи запитвания до един познат учен в Убежището, беше научила за ужасяващото нападение, което Ноел беше преживял, но самият човек оставаше загадка.
Когато помоли Рафаел да ѝ каже нещо повече от голите факти за вампира, който беше назначил в двора ѝ, той каза само:
– „Той е лоялен и много способен. Той е това, от което се нуждаеш.“
Това, което архангелът не беше казал, беше, че Ноел имаше пронизващи ледено сини очи, изпълнени с толкова много сенки, че почти можеше да ги докосне, и лице, издялано от най-груб камък.
Не беше красив мъж – не, за това беше твърде суров, но такъв, който никога нямаше да иска женско внимание; той беше толкова много, толкова много мъж.
От твърдата челюст, през наситено кафявата коса, до мускулестата сила на тялото му, той привличаше погледите… подобно на планински лъв. Облечен в сини джинси и бяла тениска, напълно различно от официалното облекло, предпочитано от другите мъже в двора ѝ, той все пак ги засенчваше с мълчаливата интензивност на присъствието си.
Сега заплашваше да завладее стаите ѝ. Мъжката му енергия беше ярък контрапункт на женствеността на обзавеждането. Дразнеше я, че този вампир на не повече от двеста години можеше да ѝ вдъхне такива чувства – ангел, който изискваше уважение от два пъти по-възрастните от нея и който се ползваше с доверието на архангел. Ето защо тя каза:
– Ще ми дадеш ли всичко, което поискам? – С тон, в който прозираше сила. Бели линии очертаха устните му.
– Няма да бъда ничий роб. – Нимра примигна, осъзнаването беше бързо и тъмно.
На суетата ѝ не ѝ беше приятно да вижда, че той вярва, че трябва да принуждава любовниците си, но познаваше достатъчно собствения си вид, за да разбере, че мисълта не е неоснователна.
Фактът обаче, че тя беше първата, която му хрумна… Не, помисли си тя, със сигурност Рафаел щеше да я предупреди, ако Ноел беше злоупотребил по този начин.
От друга страна, архангелът, който притежаваше достатъчно сила в тялото си, за да изравни градове и да изгори империи, беше закон за себе си. Тя не можеше да предполага нищо.
– Робството – каза тя, обръщайки се към друга врата – не предлага предизвикателства. Никога не съм разбирала очарованието му.
Докато той я следваше по петите, тя имаше чувството, че има голям звяр на лизинг – и този звяр никак не беше доволен от ситуацията. Интригуващо, дори и да я бодеше в душата, че в него имаше толкова много сила, този вампир, който Рафаел беше изпратил в отговор на молбата ѝ.
В това, разбира се, беше същината – Ноел беше човек на Рафаел, а Рафаел не търпеше слабите. След като влезе в стаята, тя му кимна да затвори вратата след себе си. Не би си помислила да вземе такива мерки дори преди месец, толкова много се беше доверила на хората си.
Сега…
Болката беше една от тези, с които трябваше да живее през последните четиринадесет дни, и през това време не беше станала по-лесна за понасяне. Минавайки покрай гладкото и обичано дървено бюро, разположено до големия прозорец – място, където често сядаше, за да пише личната си кореспонденция, тя вдигна ръце, за да отключи горните врати на армоара до стената.
Къдравите пипала на една фина папрат се забиха в гърба на ръцете ѝ. Тя ги погали шепнешком, докато откриваше – вградена в задната стена на шкафа – вратата на нещо, което изглеждаше като обикновен сейф, но който никой крадец не би могъл да разбие.
Изваждайки отвътре малък флакон, наполовина пълен с луминесцентна течност, тя се обърна и каза:
– Знаеш ли какво е това? – Попита мъжа, който стоеше неподвижен като камък на няколко метра от нея.
Затворено изражение, но не можеше да се отрече интелигентността в този проницателен поглед.
– Не съм виждал нищо подобно досега. – Толкова красиво, помисли си тя, наблюдавайки как цветовете се преливат и разпенват във флакона, когато го наклони към светлината, а самият кристал бе гравиран само с прост знак, обозначаващ името ѝ, и тънки декоративни линии от фино злато.
– Това е така, защото тази течност е изключително рядка – промълви тя – създадена от екстракт от растение, което се намира в най-дълбоката и непроходима част на тропическите гори на Борнео.
Намалявайки разстоянието помежду им, тя я протегна към него. Флаконът изглеждаше смешно малък в голямата му ръка, играчка, открадната от плачещо дете. Вдигна я към очите си и я наклони внимателно. Течността се разнесе по кристала и накара повърхността му да заблести.
– Какво е това?
– Полунощ. – Взе флакона, когато той ѝ го върна, и го постави на писалището си. – Една капка от нея ще убие човек, малко повече ще постави вампир в кома, а четвърт унция е достатъчна, за да гарантира, че повечето ангели на по-малко от осемстотин души няма да се събудят в продължение на десет дълги часа. – Погледът на Ноел се впи в нейния.
– Така че набелязаната от теб жертва няма и най-малък шанс. – Тя не беше изненадана от заключението му – то не беше нищо по-малко от това, което можеше да се очаква, като се има предвид репутацията ѝ.
– Имам го от триста години. Беше ми подарено от приятел, който смяташе, че един ден може да ми потрябва. – Устните ѝ се повдигнаха в ъгълчетата при мисълта за ангела, който ѝ беше подарил това най-смъртоносно оръжие – както човешкият по-голям брат би подарил на сестра си нож или пистолет. – Той винаги ме е възприемал като крехка.
Ноел си помисли, че този приятел не може да я познава добре. Нимра може и да изглеждаше така, сякаш ще се пречупи при най-малкия натиск, но тя не държеше Луизиана срещу всички останали сили в широкия регион, включително бруталния Назарах, ако беше повяхваща лилия.
Тъй като не беше толкова сляп, той не откъсваше очи от нея, дори когато тя взе флакона и го върна в сейфа, а крилете ѝ бяха толкова изящни и приканващи пред него. Осезаемата им красота беше капан, примамка за непредпазливите да свалят гарда.
Ноел никога не е бил толкова невинен – а след събитията в Убежището… Ако в него беше останала някаква невинност, тя отдавна беше умряла.
– Преди две седмици – промърмори Нимра, затвори вратите на армоара и се обърна отново с лице към него – някой се опита да използва „Полунощ“ върху мен.
