Глава 10
– Ню Орлиънс. – Той нямаше да я излъже.
Набръчка челото си.
– Разбирам.
– Искаш ли подробности.
– Не, не тази вечер.
Погледът ѝ се задържа върху влажните линии на тялото му, преди да се надигне от леглото, а крилете ѝ се размахаха по чаршафите.
„Bonne nuit.“ Не я беше докосвал интимно от нощта, в която се беше хранил от нея, толкова гореща и сладка, но сега прекоси стаята, за да я спре с ръце върху копринената топлина на горната част на ръцете ѝ, с гърди, притиснати към гърба ѝ… към крилата ѝ.
– Нимра.
Когато тя се успокои, той отметна настрани къдравата ѝ абаносова коса, за да притисне устни към вената на врата ѝ. Тя протегна ръка назад и докосна с пръсти лицето му.
– Гладуваш ли? – Прост въпрос, който го порази с щедростта си, но вече не го изненадваше.
Не и сега, когато разбираше истината за жената в ръцете му.
– Остани. – Целувка след целувка по тънката линия на шията ѝ, деликатно удоволствие, което накара кожата му да се стегне, а собствения му пулс да се ускори. – Позволи ми да те прегърна тази нощ.
Миг пауза и той разбра, че тя преценява дали да му повери дълбочината на своята уязвимост. Когато тя се премести с лице към него, когато му позволи да я вземе в обятията си, да я отведе в леглото си, това завъртя ключа в тъмното, скрито кътче на душата му, част, която не беше виждала бял свят от събитията, които почти го бяха сломили.
Но те не бяха.
И сега той се беше събудил.
Нуждата на Нимра от Ноел беше дълбока, неумолима болка, но тя се бореше с желанието да вземе, да поиска от този пленителен мъж с рани, които щяха да отнемат много време, за да се излекуват истински. Тогава очите му срещнаха нейните, докато се подпираше над нея, пръстите му галеха чувствителната дъга на крилото ѝ и в тях имаше интензивност, която тя никога не беше виждала.
– Постави ръцете си върху мен, Нимра. – Заповед.
Тя с удоволствие я прие.
Прокара крак по задната част на прасеца му, роклята ѝ се плъзна по крака ѝ и тя започна да изследва хребетите и долините на тялото му, толкова твърдо, толкова много мъжко. Той потръпна под допира ѝ, дъхът му беше горещ срещу челюстта ѝ, докато я галеше със зъби, а пенисът му се притискаше с явна молба към корема ѝ. Никакъв цивилизован любовник, този.
– Ти си прекрасен мъж – прошепна тя, докато затваряше пръсти върху твърдото доказателство за нуждата му. Цветът на скулите му потъмня.
– Както кажеш.
– Такова подчинение, Ноел. – Тя го притисна, наслаждавайки се на кадифено меката кожа, покриваща такава мощна стомана. – Не съм сигурна, че ти вярвам.
Стенание.
– Държиш ръката си върху члена ми. Ако ме наречеш грозен гадняр, ще се съглася с теб. Просто. Недей. Да. Спираш.
Безсрамното му удоволствие накара цялото ѝ тяло да се разтопи. Тя не само продължи с интимните си ласки; започна да смуче и целува шията му, докато той не заби устата си в нейната, а нежният контрол се трансформира в необуздана сексуалност.
Взискателен и агресивен, той вкара члена си в хватката ѝ в синхрон с вкарването на езика му в устата ѝ. В същия момент ръката му се вкопчи в роклята ѝ, издърпвайки материята, докато тя не се свлече на талията ѝ.
Миг по-късно пръстите му се озоваха под дантелата, която я защитаваше, и я накараха да се извие и да извика в целувката му.
Приемайки този вик за свой, той разкъса дантелата, за да я погали до трепереща готовност, дори когато издърпа ръката ѝ от себе си.
– Стига.
Накъсана дума срещу устните ѝ, тежки, загрубели бедра, които разтваряха нейните. Тя го обгърна с крака, докато той се огъна напред и я завладя с едно-единствено първично движение.
Извивайки гръбнака си, тя се вкопчи в него, а ноктите ѝ се забиха в гладките мускули на гърба му.
Когато усети устата му да се настанява върху пулса на шията ѝ, това накара тялото ѝ да се разтресе от непоносима чувствителност на това място. Да. Тя сви едната си ръка в косата му и го придърпа към себе си.
– Сега, Ноел.
Устните му се извиха върху кожата ѝ.
– Да, милейди Нимра.
Пронизващо удоволствие се излъчваше от точката, в която той пиеше от нея, докато тялото му, ръцете му я тласкаха все по-близо до пропастта. След това двата потока на удоволствието се сблъскаха и Нимра се разлюля… за да се озове в прегръдките на мъж, който я гледаше с неистова нежност, заплашваща да я накара да повярва в една вечност, която не е задължително да бъде потопена в самота.
Три дни по-късно тя се озова пред Асирани и се намръщи.
– И не е имало други проблеми.
Макар да можеше да повярва, че колегите ѝ ангели не биха обърнали внимание на кончината на един смъртен, вампирите в региона отдавна се бяха справили с Фен, разбираха ролята, която той бе изиграл. Не можеше да се повярва, че те не са се опитали да направят нищо, докато тя се е раздирала от скръб. Асирани избягваше погледа ѝ.
– Не можеш да кажеш точно това. – Изчака Нимра. И чакаше. – Асирани.
– Говориш с грешния вампир. – Въздишка.
Вместо да преследва правилния, Нимра реши да направи свое собствено проучване. Това, което откри, беше, че „някой“ беше договорил кончината на Фен с такова умение, че всякакви вълни бяха малки и овладени за няколко часа. Що се отнася до външния свят, десетилетията служба на Фен бяха забравени веднага щом той си бе отишъл, а смъртта му бе просто неудобство, а не разкъсваща болка, която разкъсваше гърдите ѝ и пълнеше очите ѝ.
По-късно същия ден тя откри, че репутацията ѝ на ангел, който не бива да бъде пресичан, всъщност се е увеличила през времето, прекарано в траур за приятеля ѝ.
– Защо имам извинително писмо от лидера на вампирите в Ню Орлиънс? – Попита тя Крисчън. – Изглежда, той вярва, че съм на сантиметър от това да изтребя цялата му целувка по много гаден начин.
– Неговите вампири се държаха зле – беше отговорът. – За това се е погрижил…
Лицето му, оцъклено и затворено, ѝ подсказа, че това е всичко, което ще получи. Заинтригувана както от предизвикателството, така и от осъзнаването, че Ноел и Крисчън, изглежда, са постигнали някакво разбирателство, тя най-сетне притисна в ъгъла човека, отговорен за политическата игра, която по всичко личеше, че не е била изиграна с нищо от финеса на Фен – и въпреки това е дала отлични резултати.
– Как – каза тя на Ноел, когато го откри в дивите южни градини – получи титлата ми изпълнител?
Той скочи от коленичещата си позиция с подчертано виновно – и младежко – изражение на лицето.
– Звучи добре.
Когато тя се опита да се огледа около него и към каквото и да е, че се криеше под сянката на храст, отрупан с дребни розови и бели цветчета, той се премести, за да ѝ закрие гледката. Намръщена, тя потупа извинителното писмо по крака си.
– Какво направи в Ню Орлиънс?
– Вампирите не си научиха урока от първия път. – Хладни очи. – Трябваше да проявя творчество.
– Обясни.
– Чувала си за думата „делегиране“.
Непоколебим поглед. Устните ѝ се изкривиха, владетелят в нея разпозна сила, каквато се среща рядко… и каквато всяка жена би искала да има до себе си.
– Как се справят акциите ми?
– Попитай Крисчън. Той има компютър вместо мозък – и трябваше да му дам нещо за правене.
Неочаквано, че той щеше да сподели властта, след като я беше взел с такава бързина и без кръвопролития.
– Има ли нещо, което трябва да знам?
– Преди около седмица кучетата на Назарах надничаха наоколо, но изглежда трябваше да се върнат у дома. – Повдигна рамене, сякаш нямаше нищо общо с това.
– Разбирам.
И това, което видя, беше чудо. Този силен мъжкар, който до голяма степен беше лидер, се беше поставил в нейна услуга. За разлика от Фен, Ноел имаше интимен достъп до нея и въпреки това дори когато беше най-уязвима, нямаше лукав шепот в ситния мрак, а само пищно удоволствие, което заглушаваше острия ръб на загубата. Преди да успее да формулира думи от яростната каскада от емоции в сърцето си, тя чу ясно и любопитно „мяу“.
Сърцето ѝ се разтуптя, тя се опита да види отново зад тези големи рамене, но той се обърна, за да ѝ закрие гледката, докато приклякаше.
– Трябваше да мълчиш – промърмори той, докато се изправяше и се обръщаше с лице към нея. Двете мънички топчета козина в ръцете му – комично оцветени в черно-бяла плетеница – притискаха главичките си към гърдите му, очевидно наясно, че този вълк е само лай, когато става дума за невинни.
– О. – Тя протегна ръка, за да почеше едната мъничка глава, и откри, че котенцата се изсипват в ръцете ѝ. Свивайки се и въртейки се, те се настаниха удобно върху нея. – Ноел, те са прекрасни.
Той се ухили.
– Те са мутри от местния приют. – Но в гласа му прозвуча нежно забавление. – Помислих си, че няма да имаш нищо против още двама бездомници.
Тя потърка бузата си в едното коте и се засмя на ревнивата гримаса на второто. Толкова малки, крехки животинки, които могат да дадат толкова много радост.
– Мои ли са?
– Приличам ли на котарак. – Чиста мъжка обида, сгънати на гърдите ръце. – Ще си взема куче – едно наистина голямо куче. С остри зъби.
Смеейки се, тя го целуна, чувствайки се по-млада от векове насам.
– Благодаря ти. – Намръщената му физиономия избледня. – Дори господин Попинджай се усмихна, когато едно от тях се опита да му изтръгне обувката.
– О, не го е направил. – Крисчън беше толкова суетен по отношение на тези блестящи ботуши. – Ужасни същества. – Те се притиснаха към брадичката ѝ, искайки да си играят. – Ще е добре отново да има домашни любимци наоколо – каза тя и си помисли за Мимоза, когато беше млада, за Кралица.
Спомените бяха сладко-горчиви, но бяха ценни. Ноел се приближи и протегна ръка, за да разтрие гърба на котето с едно черно и едно бяло ухо. Другото, видя тя, имаше две бели, на върха на които имаше черно.
– Страхувам се, че този подарък е свързан с условия.
Като чу мрачната нотка в гласа му, тя сложи котенцата на земята, защото знаеше, че те няма да се отдалечат твърде много от картонената кутия, в която очевидно бяха дремали.
– Кажи ми – прошепна тя, като погледна в това сурово мъжко лице.
– Страхувам се – каза той, разтваряйки юмрука си, за да разкрие слънчев златен пръстен със сърце от кехлибар – архаичната човешка част от мен все пак изисква тази връзка.
Кехлибарът често се носеше от онези смъртни и вампири, които бяха заплетени във връзка. Нимра никога не беше носила кехлибар за някой мъж. Но сега тя вдигна ръка и му позволи да плъзне пръстена на пръста ѝ. Беше с лека тежест и беше всичко.
– Надявам се, че си купил подходящ комплект – промърмори тя, защото изглежда и тя не беше достатъчно цивилизована, за да не изисква никакви връзки.
Не и когато ставаше дума за Ноел. Усмивката му беше малко крива, когато бръкна в джоба си, за да извади по-дебел, по-мъжки пръстен с грубо парче кехлибар, където нейният беше деликатен филигран с полиран камък.
– Перфектно.
– Няма да можем да имаме деца. – Той изрече тържествените думи, докато тя плъзгаше пръстена на пръста му с щастие, което стигаше дълбоко до душата. – Съжалявам.
Затрогваща емоция докосна сетивата ѝ, но в нея нямаше скръб. Не и с вечността, оцветена от диво полупрозрачно синьо.
– Винаги ще има такива като Вайълет, които се нуждаят от дом – каза тя и потърка палеца си по пръстена му. – Кръвта на моята кръв може и да не е такава, но сърцето на моето сърце ще е такова.
Премахвайки малкото разстояние между телата им, Ноел погали пръстите си по лявото ѝ крило, бавно плъзгане, което нашепваше за притежание. Както и ръцете, които тя плъзна нагоре по гърдите му, за да се извие над раменете му.
Нямаше думи, но такива не бяха нужни, металът на пръстена му беше топъл до бузата ѝ, когато той обгърна лицето ѝ.
Нейният вълк. Нейният Ноел.
