Глава 9
Той е невъзможен, помисли си Нимра. Такъв човек не би бил никак сговорчив спътник – не, той би изисквал, настоявал и би си позволявал повече от необходимото. Със сигурност нямаше да се отнася към нея със страхопочитанието, което се дължеше на нейния ранг и възраст.
Донякъде за изненада на онази част от нея, в която се криеше вековно високомерие, идеята по-скоро я привличаше, отколкото отблъскваше. Да бъде предизвикана, да изправи волята си срещу тази на този вампир, който бе усъвършенстван в тигър, който би унищожил други мъже безвъзвратно, да танцува най-древния от танците… Да.
– Ейтриъл – каза тя – беше това, което човек би могъл да нарече мой съпруг. – Ангелите не се женеха като смъртните, не се обвързваха един друг с такива връзки. – Познавахме се близо триста и четиридесет години.
Мрачната гримаса на Ноел беше черен гръм.
– Това едва ли го прави „никой“.
– Аз бях на двеста години, когато се запознахме…
– Бебе – прекъсна я Ноел, а ръцете му се стегнаха в къдриците и. – На ангелите дори не им е позволено да напускат Убежището, докато не навършат сто години.
Тя повдигна вежда.
– Освободи косата ми, Ноел.
Той разтвори ръцете си изаведнъж.
– Съжалявам. – Нежни пръсти я погалиха по скалпа. – Кърваво нецивилизовано от моя страна.
Неочаквано, това я накара да се усмихне, когато беше на път да разкрие най-ужасния период от живота си.
– И двамата сме наясно, че никога няма да станеш хрисим.
Очите му блестяха.
– Сега кой върви по опасен път.
Изкривявайки устни, тя каза:
– Не бебе, не, а много млада жена.
Заради дългия си живот ангелите съзряваха по-бавно от смъртните. Въпреки това към двеста години тя вече имаше формата и лицето на жена, беше започнала да разперва криле, да придобива по-добра представа за това, в което щеше да се превърне един ден.
– В началото Ейтриъл беше мой наставник. Учех се под негово ръководство, докато той ме учеше какво е да бъдеш ангел, който един ден може да управлява, макар че тогава не осъзнавах това.
Едва по-късно разбра, че Рафаел е видял нарастващата ѝ сила и е предприел стъпки, за да се увери, че има подходящо обучение. Ръката на Ноел се изви по тила ѝ, гореща и груба.
– Ти се влюби в учителя си.
Спомените заплашваха да я връхлетят със смазваща вълна, но не ехото на бившия ѝ любовник накара гърдите ѝ да се изпълнят с такава болка, каквато никоя жена, смъртна или безсмъртна, не биваше да изпитва.
– Да, но едва по-късно, когато подобна връзка беше допустима. Бях на четиристотин и деветдесет години. За известно време бяхме щастливи.
Но техните отношения винаги са били отношения на учител и ученик.
– Три десетилетия след началото на връзката ни моята власт започна да нараства експоненциално и ми беше възложена територията на Луизиана. Трябваха ми още десет години, за да се уталожат силите ми, но когато това се случи, отдавна бях изпреварила Ейтриъл. Той беше… нещастен.
Продължавайки да гали тила ѝ, Ноел изхърка.
– Един от смъртните ми приятели е психолог. Той би казал, че този Ейтриъл е имал проблеми с неадекватността – ще заложа топките си, че е имал малък член.
Смехът ѝ беше шок и за нея. Но той угасна твърде скоро.
– Нещастието му отрови връзката ни – каза тя, като си припомни безкрайните мълчания, които тогава бяха разбили сърцето ѝ, но които по-късно беше разпознала като дребнави изблици на мъж, който не знаеше как да се справи с жена, която вече не гледаше на всяка негова постъпка с преклонение. – Не ме изненада, когато ми каза, че си е намерил друга любовница. – По-слаба. По-млада. – Каза, че съм се превърнала в „същество“, което вече не може да понася да докосва.
Изражението на Ноел потъмня.
– Гадняр.
– Да, беше. – Тя отдавна беше приела това. – Тогава се разделихме и мисля, че щях да оздравея, след като болката отминеше. Но – кръвта ѝ се превърна в лед – съдбата реши да ми се присмее. Три дни след като той си тръгна, открих, че съм бременна.
В погледа на Ноел тя видя знанието за стойността на този несравним дар. Ангелските раждания бяха редки, толкова редки. Всяко бебе беше ценено и защитавано – дори от онези, които иначе биха били врагове.
– Не бих скрила такава радост от Ейтриъл, но ми трябваше време да се примиря с нея, преди да му кажа. До това не се стигна. Бебето ми – прошепна тя, а ръката ѝ лежеше върху корема ѝ – не беше силно. Каир често беше с мен през първия месец, след като разбрах, че нося живот в утробата си. – Лечителят беше най-почитаният сред ангелското съсловие. – Но той беше извикан в нощта, когато започнах да кървя. Само малко… но аз знаех.
Ноел измърмори нещо тихо и грубо под носа си, извърна се, за да прокара ръце през косата си, преди да се обърне в един от онези неочаквани изблици на движение, за да я дръпне в прегръдките си.
– Кажи ми, че не си била сама. Кажи ми.
– Фен – каза тя, сърцето ѝ натежа при мисълта за стария ѝ приятел, станал толкова крехък, че светлината на живота му започва да трепти при най-малкия вятър. – Фен беше там. Той ме държеше през ужасния мрак на онази нощ, докато Каир не успя да дойде. Ако можех да преобразя Фен, щях да го направя на мига, но не мога. – Гласът ѝ се задръсти от сълзи. – Той е най-скъпият ми приятел.
Ноел остана неподвижен.
– Той може да се разхожда свободно в тези стаи.
– Разбира се. – Двамата с Фен никога повече не бяха дама и сеньор след онази бурна нощ, когато бебето ѝ избликна от нея.
– Говорим тук, за да не ни прекъсват. – Ръцете на Ноел се вкопчиха в ръцете ѝ. Тя се намръщи и понечи да го притисне, за да изкаже мислите си, когато значението на въпроса му я порази.
– Не Фен. – Тя се изтръгна от прегръдката му. – Той не би ми навредил повече, отколкото би убил Амария.
– Аз – каза Ноел – нямам представа как работи този сейф, още по-малко пък комбинацията. Дори няма да знам откъде да започна. Но Фен… той знае толкова много неща за теб. Като например датата, на която си загубила бебето си, или деня, в който детето ти е щяло да се роди.
Нежните думи бяха като кинжал в душата ѝ. Защото той беше прав. Преди пет десетилетия тя беше променила комбинацията на деня, в който щеше да се роди изгубеното ѝ бебе. Това не беше съзнателен избор като такъв – датата беше първата, която ѝ дойде на ум, вградена в съзнанието ѝ.
– Няма да повярвам. – Мразовитост в гласа ѝ, докато се бореше с мъката, която заплашваше да я съкруши. – И няма да позволя на този доказателствен техник да дойде тук.
– Нимра.
Тя го прекъсна, когато той искаше да продължи.
– Ще говоря с Фен. Сама. – Ако старият ѝ приятел беше направил това, тя трябваше да знае защо. Ако не беше – а тя не можеше да се насили да го повярва, че е способен на такова предателство – тогава нямаше причина да го наранява грозотата на подозрението. – Освен ако не мислиш, че ще се надигне да ме заколи, докато седя срещу него.
Ноел не положи усилия да скрие раздразнението си, но и не я спря, докато тя се насочваше към вратата. Ексетър я чакаше да я заговори в дъното на стълбището, както и Асирани, но тя рязко отхвърли глава, без да се доверява, че ще говори. Нищо нямаше да се оправи в нейния свят, докато не разкрие истината, колкото и ужасна да беше тя. Фен не беше вкъщи, но тя знаеше любимите му места, както и той нейните.
– Ах – каза той, когато тя го проследи до обляната от слънцето каменна пейка на брега на езерото с лилиите, а почти черните му очи бяха тържествени. – Тъгата отново седи на раменете ти. Мислех, че вампирът те е направил щастлива.
Ноел се отдръпна веднага щом Фен се появи, за да ѝ осигури необходимото уединение. С разтуптяно сърце тя седна до старият си приятел, а крилата ѝ се свлякоха на тревата зад тях.
– Пазих една тайна от теб, Фен – каза тя, а очите ѝ бяха насочени към една червена пеперуда, жужаща над лилиите. – Кралиц умря не защото сърцето ѝ отказа, а защото изпи отрова, предназначена за мен.
Фен не отговори за дълъг миг, необезпокоявано от вятъра, езерото беше гладко като стъкло под широките зелени лилии.
– Ти беше толкова тъжна – каза той накрая. – Толкова много, много тъжна дълбоко в себе си, където почти никой не можеше да го види. Но аз знаех. Дори когато се усмихваше, когато управляваше, ти скърбеше. Толкова много години тъгуваше.
Сълзите горяха в задната част на очите ѝ, когато сбръчканата му ръка се сключи върху нейната, където лежеше на пейката между тях.
– Притеснявах се кой ще те пази, когато ме няма. – Гласът му беше шепнещ от възрастта, а в пръстите му се долавяше трепет, който накара сърцето ѝ да се свие. – Мислех си, че тъгата може да те удави и да станеш лесна плячка за клошарите. – Една-единствена сълза се спусна по лицето ѝ. – Исках само да ти дам покой.
Той се опита да стисне ръката ѝ, но силата му не беше такава, каквато беше, когато за пръв път влезе в двора ѝ – мъж с безкраен запас от енергия.
– Разби ми се сърцето, като те видях да надничаш в градините, докато всички спят, с толкова много болка, заключена в теб. Високомерно е от моя страна да предявявам подобни претенции, също и нелепо, но… ти си моя дъщеря, също както и Амария.
Тя вдигна ръка и сви пръсти около неговата.
– Смяташ ли ме за толкова крехка, Фен.
Той въздъхна.
– Страхувам се, че съм научил грешни уроци от другата си дъщеря. Тя не е силна. И двамата го знаем.
– Нямаше да има кой да я защити, след като ме нямаше.
– Не.
– И все пак не можех да понеса тъгата ти. – Поклащайки глава, той се обърна с лице към нея. – Знаех, че съм направил ужасна грешка още на следващия ден, когато ти отново се изправи пред света със сила и смелост, но дотогава Кралица беше мъртва. – Съжалението натежа във всяка дума. – Съжалявам, милейди. Ще приема каквото наказание сметнете за подходящо.
Тя стисна ръката му, а емоцията задуши гърлото ѝ.
– Как мога да те накажа за това, че ме обичаш, Фен.
Идеята да го нарани беше анатема за нея. Той не беше убиец, просто беше стар и се страхуваше за дъщерите, които щеше да остави след себе си.
– Няма да позволя на Амария да се удави – обеща тя. – Докато дишам, ще бдя над нея.
– Сърцето ти винаги е било твърде щедро за жена, която притежава толкова много власт. – Издавайки цъкащ звук с езика си, той размаха артритен пръст. – Добре, че вампирът ти е издялан от по-твърдо дърво.
Този път Нимра поклати глава.
– Такива смъртни мисли – каза тя, а душата ѝ я болеше от съзнанието за загубата, която се приближаваше с всеки удар на сърцето. – Нямам нужда от мъж.
– Не, но може би трябва. – Усмивка, толкова позната, че щеше да я изненада, когато вече не можеше да я види. – Не може да не си забелязала, че онези ангели, които запазват своята… човечност през вековете, са тези, които имат половинки или любовници, които стоят до тях.
Това беше проницателно твърдение.
– Не умирай, Фен – прошепна тя, без да може да сдържи скръбта си. – Ти трябваше да живееш вечно.
Беше направила кръвен тест на кръвта му три години след като той за пръв път се появи в двора ѝ, вече наясно, че това е мъж, на когото може да се довери, че няма да я предаде през вековете. Но резултатите бяха отрицателни – тялото на Фен щеше да отхвърли процеса, който превръщаше смъртния във вампир, щеше да го отхвърли с такава сила, че той или щеше да умре, или щеше да полудее неизлечимо. Фен се засмя, а кожата му бе набръчкана под нейната.
– По-скоро очаквам с нетърпение смъртта – каза той с кикот, от който очите му заблестяха. – Най-накрая ще знам нещо, което ти никога не си знаела и може би никога няма да знаеш.
Това накара устните ѝ да се изкривят. И докато слънцето се движеше по ленивата синева на небето, докато във въздуха се носеше сладкият аромат на жасмин, тя седеше с мъжа, който щеше да бъде нейният убиец, и тъгуваше за деня, в който той вече нямаше да седи с нея край езерото с лилиите, докато жужаха водни кончета.
Този ден дойде много по-рано, отколкото можеше да очаква. На следващата сутрин Фен просто не се събуди, преминавайки в смъртта със спокойна усмивка на лицето си. Тя го погреба жужаха с най-големи почести, в гроба до този на любимата му съпруга. Дори Амария остави настрана враждата им за този ден, държейки се изключително елегантно, въпреки че лицето ѝ беше опустошено от скръб.
– Довиждане – каза тя на Нимра, след като Крисчън, чийто глас беше чист и красив, изпя прочувствено сбогом на смъртния, който беше приятел на ангелите.
Нимра срещна очите на вампира, толкова близки до тези на баща ѝ и толкова много различни.
– Ако някога имаш нужда от нещо, знаеш, че трябва само да се обадиш.
Амария я дари със стегната усмивка.
– Няма нужда да се преструваш. Той беше единствената връзка между нас. Сега вече го няма.
С това тя се обърна и си тръгна, а Нимра знаеше, че това е последният път, в който вижда дъщерята на Фен. Това нямаше значение. Беше поставила нещата на мястото им – Амария никога нямаше да бъде без приятели или безпомощна, ако се нуждаеше.
Това Нимра щеше да направи за Фен… за приятеля, който никога повече нямаше да я съветва с мъдрост, каквато никой смъртен не би трябвало да притежава. Голямата му ръка се плъзна в нейната, кожата му беше по-груба от нейната.
– Ела – каза Ноел. – Време е да тръгваме.
Едва когато той прокара палеца си по бузата ѝ, тя осъзна, че плаче, а сълзите се появиха, след като всички останали бяха напуснали гроба.
– Той ще ми липсва, Ноел.
– Знам.
Прокара ръка по ръката ѝ, обгърна раменете ѝ и я придърпа към себе си, като тялото му беше убежище за скръбта, която се изливаше от нея като мъчителен поток.
В дните след смъртта на Фен Ноел започна да открива колко точно е направил старецът за Нимра. От това да следи за интересите ѝ, когато ставаше дума за вампирските жители на Луизиана, до това да гарантира, че съдът ще остане в равновесие, Фен беше в центъра, дори и да се разполагаше в периферията.
Със загубата му настъпи време на известно объркване, докато всеки се опитваше да разбере мястото си в схемата на нещата.
Крисчън, разбира се, се опита да поеме властта, но още от самото начало стана ясно, че той е твърде арогантен, за да играе фините политически игри, които Фен беше управлявал с такава лекота… и че Ноел тихо започна да се справя. Политик не беше, но нямаше проблем да загърби всякаква представа за ранг, за да свърши нещо.
Що се отнася до правото му изобщо да бъде в съда, той не беше искал разрешение от Нимра да остане, не беше искал разрешение от никого. Той просто се обади на Дмитрий и каза:
– Оставам.
Вампирът, който притежаваше повече власт от всеки друг вампир, когото Ноел познаваше, не беше доволен.
– Предвидено е да бъдеш настанен в Кулата.
– Разкарай се.
Мълчание, после тъмно забавление.
– Ако Нимра някога реши, че си твърде голям проблем, ще имам място, което да те чака.
– Благодаря, но няма да има нужда.
Дори Нимра да се опиташе да го изхвърли, Ноел нямаше да се съгласи. В момента тя беше болезнено уязвима и без Фен тук, който да пази тайните ѝ от онези, които биха използвали скръбта ѝ, за да ѝ навредят, някой трябваше да ѝ пази гърба. Той започна да прави точно това, като използваше членовете на съда, старши и младши, в полза на Нимра.
Острата, вярна Асирани беше първата, която се досети.
– Винаги съм знаела, че не сме виждали истинския Ноел – каза тя с блясък в очите, след което му подаде малка папка. – Трябва да се справиш с това.
Оказа се, че това е доклад за група млади вампири в Ню Орлиънс, които се държат безобразно, след като са разбрали за разсейването на скърбящата Нимра. Ноел беше в града до настъпването на нощта.
Всичките под сто, вампирите не можеха да му се противопоставят – дори и заедно. Той не само беше по-възрастен, но и невероятно силен за възрастта си. Както и при ангелите, някои вампири придобиваха сила с възрастта, докато други достигаха статична точка и оставаха там.
Ноел ставаше все по-силен, откакто беше направен, което беше част от причината да бъде изтеглен в охраната точно под Седемте на Рафаел.
Когато вампирите се оказаха достатъчно глупави, за да си мислят, че могат да се справят с него, той изразходва върху идиотите натрупаната си енергия, защитната си ярост от това, че не е успял да предпази Нимра от болката от загубата на Фен.
След като те лежаха окървавени и победени пред него в една рушаща се алея, едва осветена от слабото жълто петно на близката улична лампа, той сгъна ръце и повдигна вежда.
– Мислите ли, че никой не гледа?
Водачът на малката глутница изстена, а окото му стана красиво лилаво.
– Ебаси, никой не е казал нищо за шибан изпълнител.
– Внимавай с езика. – Ноел имаше удоволствието да види как мъжът пребледнява. – Това беше предупреждение. Следващия път няма да се сдържам. Разбрахте ли.
Море от кимвания. Връщайки се в собствената си стая в ранните сутрешни часове, докато светът все още беше тъмен, Ноел се изкъпа, закачи кърпа около бедрата си и се отправи към спалнята си с намерението да вземе някакви дрехи.
Това, което наистина искаше да направи, беше да отиде при Нимра. Тя не беше спала от смъртта на Фен, щеше да е в градините, но избледняващата синина на бузата му, където един от вампирите бе успял да го удари с лакът, можеше да я предупреди какво е правил. Искаше му се още малко време, за да се вживее в новата си роля, преди да…
Нимра. Седнала на ръба на леглото му, с разперени зад гърба си криле и тяло, облечено в дълга, плавна рокля в най-тъмносиньо, тя приличаше повече на ангел, който управлява територията, отколкото от няколко дни насам.
– Къде беше, Ноел?
Назад към част 8 Напред към част 10
