Глава 17
ДЕЙМЪН
Логан се приближи до мен с чаша кафе. Беше пет сутринта, но двамата с него бяхме станали и вече бяхме в клуба. Имаше бизнес предложение, което искаше да представи, но първо искаше да го обсъди с мен.
– Покажи ми какво имаш – казах му, докато сядаше и отключваше таблета си. Той ми го подаде.
– Направих нещо като презентация, за да може Купър лесно да види всичко, което искам да направя, но искам клуба като партньор за финансова подкрепа.
– Какво търсиш? – Попитах го, като все още не поглеждах към таблета.
Той сви рамене.
– Не знам, затова и ти поисках мнението, преди да седнем на масата с останалите от клуба.
– Седни с Купър след църквата. Той е разумен. Разбрал се е с Кайл на 25-75, за да му помогне да отвори гаража си. След като Кайл беше достатъчно стабилен сам, Купър се оттегли напълно, като остави всичко на Кайл. Може да направи същото и с това.
– Смяташ ли обаче, че ще се съгласи на охранителна фирма? – Попита ме Логан.
– Купър иска да види как всички успяваме – напомних му аз. – Независимо от всичко, всички ние винаги сме братя, Логан.
– Какво става? – Попита грубо Купър, като влезе в клуба, насочвайки се направо към кафеварката, разположена на бара с половин кана кафе.
Логан стрелна очите си към мен. Облегнах се назад на стола си.
– Логан иска да ти покаже каже нещо – казах му аз.
Купър вдигна вежди към Логан, когато той дойде при нас с чаша черно кафе в ръце – без захар и без сметана. Черно като шибаната му душа.
Така поне винаги казваше Пени.
– Е, покажи ми – поиска Купър, като седна от другата ми страна.
Плъзнах му таблета. Логан седна от другата му страна.
– Искам да отворя охранителна фирма, но не ми достигат средства за начало. – Купър кимна, бавно прелиствайки бизнес плановете на Логан, четейки, докато слушаше как Логан говори. – Искам подкрепата на клуба и за целта искам да направя разделяне.
– Моето разделение ще бъде 25-75 – каза му Купър веднага, точно както знаех, че ще направи. – Получаваш 75% от печалбата. Всичко, което искам, е 25 %, докато дългът ти към мен бъде изплатен. – Той погледна към Логан. – Защото това не идва от средствата на клуба. Това идва от личните ми средства. – Което и аз знаех. – Ще ти дам какъвто и да е заем, от който се нуждаеш, за да започнеш. След като заработиш и започнеш да печелиш, моята част от печалбата ще се следи и след като спечеля достатъчно, за да върна това, което съм ти дал, тогава ще подпишем друг договор, с който ще ме извадиш от бизнеса си и ще оставиш всичко на теб.
Логан преглътна трудно, очевидно не очакваше казаното от мен да е истина.
– Толкова лесно?
Купър му кимна.
– Толкова лесно, Логан. Аз не съм тук, за да контролирам всеки аспект от живота ви. Тук съм и като твой наставник и поддръжник, за да ти помогна да се развиваш извън този клуб.
– И си добър в бизнес плановете? – Попита го Логан.
– Не е моят бизнес. Твоят е – каза му Купър. – Единственото нещо, което бих променил, е името. Това на Хънтър е твърде просто. Според мен „Ел Ейч Секюрити“ има по-добро звучене. Иначе си готов. Всичко тук е перфектно. – Той се изправи. – Върни се при мен, когато имаш сумата, която трябва да заемеш от мен.
Той се отправи към параклиса. Усмихнах се на смаяното лице на Логан.
– Лесно, нали?
– Не очаквах това – призна той.
Засмях се.
– Кайл изглеждаше дори по-глупаво от теб – казах му честно. Логан поклати глава, все още твърде смаян, за да ми се скара, както обикновено. Пляснах го по гърба, докато ставах от стола си. – Върни си главата обратно, преди да започне църквата – наредих аз. – Предстои ни бягане за Алехандро.
– Майната му. Сериозно ли? – Попита Логан.
Кимнах.
– Той и Купър разговаряха преди около месец за съвместен бизнес. Купър се съгласи, като се има предвид, че вече съм обвързан с Алехандро.
– Там, където отива един, отиват всички – промълви Логан, знаейки, че това е един от лозунгите на клуба.
Кимнах.
– Ние сме братя, Логан, макар че за мен щеше да е добре да си платя дълга сам.
– Къде е тази твоя жена? – Попита ме Алехандро, докато влизаше в клуба, сякаш мястото му принадлежеше.
Погледнах го.
– Не трябва ли да си някъде другаде – например в Мексико? – Попитах го. Знаех, че има бизнес дела, с които трябва да се занимава там.
Той извърна очи към мен.
– Вече отидох и се върнах. – Един от хората му влезе, носейки кутия. – Попаднах на множество семейни реликви, които принадлежат на Касиди. Джеферсън ги беше скрил. Очевидно той е претършувал дома, преди да го подпали. – Той сви рамене. – Бих искал да ѝ ги дам. Все пак са били на майка ѝ.
Касиди излезе от кухнята. Сутрин двете с Пени се редуваха да приготвят закуска, а този ден беше ред на Касиди. Тя подсуши ръцете си върху една кърпа, преди да я постави на бара и да се приближи.
– Чух името си – обясни тя.
– Алехандро има нещо, което би искал да ти даде – казах ѝ аз.
Тя предпазливо погледна Алехандро.
– Трябва ли да се притеснявам? – Попита тя, като ме погледна.
Подсмръкнах и ѝ поклатих глава. Човекът на Алехандро пристъпи напред и постави кутията на масата, като направи жест към нея. Тя бавно я отвори и мигновено се разплака. Бързо се изправих от стола си и я обгърнах с ръце отзад.
– Мислех, че те са изчезнали – заплака тя.
Вътре имаше многобройни стари, антикварни предмети, които очевидно бяха предавани от поколение на поколение.
И една урна.
Тя бавно се повдигна и погледна Алехандро с насълзени, въпросителни очи. Той наведе глава към нея в знак на уважение.
– Очевидно Джеферсън е убил майка ти, преди да изгори къщата, и като шибан гад е запазил пепелта. Това е майка ти.
Касиди се свлече на един стол и притисна урната към гърдите си, докато ридаеше. Обгърнах я с ръце и я притиснах до себе си.
Това беше заключението, което Касиди беше търсила, но така и не беше получила.
Погледнах към Алехандро и му кимнах веднъж в знак на благодарност. Той само наклони глава към мен, преди да се обърне и да тръгне към параклиса, за да поговори с Купър за предстоящото бягане.
– Татко! – Емили се запъти към масата, откъдето мълчаливо си играеше с играчките в ъгъла на стаята. Когато стигна до Касиди, тя постави ръцете си върху краката ѝ. – Мамо.
Вдигнах Емили и я поставих върху краката на Касиди. Касиди подсмръкна и постави урната на масата, преди да придърпа Емили плътно до себе си. Тя ме погледна, а сините ѝ очи блестяха толкова красиво въпреки сълзите ѝ.
– За това завинаги ще съм длъжница на Алехандро – промълви тя.
Поклатих глава пред нея.
– Алехандро може и да е задник, но никога не би скрил нещо подобно от теб или от когото и да било от нас – уверих я аз. – Това е единственото нещо, което той ще ти даде и което никога няма да има цена – обещах аз.
Наведох се напред и прокарах устни по нейните.
– След църквата ще отнесем всичко това вкъщи, става ли? – Целунах я отново и се усмихнах, когато тя тихо изстена срещу устните ми. – Вкарай малко кафе в организма си – казах ѝ. – Изглеждаш изморена като дявол.
Тя се изправи, подавайки ми Емили.
– Не мога да пия кафе – каза ми тя.
Намръщих ѝ се объркано.
– Това са пълни глупости. Откакто отново си с мен, пиеш по една проклета кана на ден – напомних ѝ.
Тя ме стрелна с усмивка през рамо.
– Бременна съм. – Тя ми намигна. – Поздравления, татко.
Загледах се след нея, за първи път напълно шокиран от мълчанието ми.
Назад към част 16 Напред към част 18
