Налини Синг – Архангелска буря
С криле от полунощ и афинитет към сенките, Джейсън ухажва мрака. Но сега, когато съпругът на архангел Нейха лежи убит в обсипания със скъпоценни камъни дворец, който е бил негов затвор, и нейната ярост заплашва с катаклизъм, Джейсън излиза на светло, знаейки, че трябва да открие убиеца, преди да е станало твърде късно.
Спечелването на доверието на Нейха има своята цена – Джейсън трябва да се обвърже с нейната кръвна линия чрез принцеса Махия, жена с толкова опасни тайни, че не се доверява на никого. И още по-малко на вражески шпионин.
Единствено неумолимият лов на жесток, интелигентен убиец ги обединява, Джейсън и Махия се впускат в търсене, което води до вековен кошмар… и до тъмната буря на неочаквана страст, която заплашва да потопи и двамата в кръв.
Пролог
Джейсън не знаеше колко време се е крил в тъмното място в земята, където майка му го беше поставила, казвайки му да „мълчи“. Толкова дълго беше чакал, дори не беше изпълзял, когато стомахът го болеше от глад, но тя не се беше върнала, както беше обещала, а крилата му бяха свити и го боляха от малкото пространство, лицето му беше мокро от сълзи.
Тя знаеше, че той мрази тъмнината. Защо го беше сложила в тъмното?
Лепкавата влага, която бе прокапала през дъските на пода горе, го покриваше, вкусът ѝ се усещаше гъст и зрял във въздуха. От миризмата му се гадеше и той знаеше, че не може да остане повече тук, дори и майка му да беше разочарована от непослушанието му. Протегнал скованите си крайници, доколкото можеше в тясното пространство, с все още смачкани криле, той бутна капака, но той не помръдна.
Той не извика, беше се научил никога да не вика.
– „Не трябва да издаваш нито звук, Джейсън. Обещай ми.“
Вкопчил крака в земята, той буташе и буташе, и буташе, докато в края на вратата се появи малка цепнатина от размазана светлина, а ръчно тъканата рогозка отгоре беше достатъчно тънка, за да не закрива слънчевата светлина. Каквото и да препречваше вратата, то беше тежко, но той успя да прокара пръсти под ръба на вратата и да докосне рогозката, която беше помогнал на майка си да изтъче, след като бяха събрали листата от ленените храсти. Когато прокара ръката си до китката, тя беше груба срещу кокалчетата му и го заболя, когато вратата се спусна върху китката, но знаеше, че костите му няма да се счупят – майка му беше казала, че е силен безсмъртен, че вече е вникнал в силата си по-дълбоко, отколкото тя до стотния си рожден ден.
– „Толкова си силен, момченцето ми. Най-доброто и от двама ни.“
Не знаеше колко време му е нужно, за да вклини другата си ръка под ръба на капака, да завърти тялото си в дупката, кожата да се изтърка от китките му, докато не хване ръба и не го избута нагоре. Знаеше само, че не трябва да спира, докато не бутне достатъчно силно, за да се измъкне от блокажа, а постелката се плъзна с него. Вратата се отвори с тъп трясък, сякаш се беше приземила върху нещо меко. Гърдите му се повдигаха, а ръцете го боляха, трябваше да изчака, за да се опита да се изкачи, а дори и тогава ръцете му се хлъзгаха, хлъзгави от кръвта от разкъсаните му китки.
Изтърка ги в панталоните си, хвана се отново за ръба… и слънчевата светлина от небесния прозорец попадна върху ръцете му.
Той замръзна, спомняйки си тъмната и лепкава течност, която се бе изсипала върху него, докато бе попаднал в дупката. Засъхнала и люспеста, тя се бе превърнала в своеобразна ръжда по кожата му. Просто ръжда, опита се да помисли, просто ръжда, но вече не можеше да се заблуждава, както в тъмното. Кръвта покриваше ръцете му, косата му, лицето му, сковаваше черното на крилата му. Кръвта се беше просмукала през постелката и дървените летви отдолу, до специалното скривалище, което майка му беше направила за него. Кръвта запушваше ноздрите му с железен аромат, докато той дишаше накъсано.
Кръвта се разля като вода, след като писъците заглъхнаха.
– „Без значение какво чуваш, не трябва да издаваш нито звук. Обещай ми, Джейсън. Обещай!“
Треперейки, той се принуди да спре да гледа ръждата, която не беше ръжда, и се измъкна от дупката, затваряйки капака с внимателни ръце – и с отвърнати очи – за да не издаде звук. И след това остана загледан в стената. Не искаше да се обърне и да види какво се намира от другата страна, това, което беше избутал от горната част на скривалището си. Но стената беше опръскана и с ръжда, която не беше ръжда. Малки парченца от нея бяха започнали да се лющят, напечени от горещото слънце, което нахлуваше през прозореца на небето.
Стомахът му се изкриви, а сърцето му се превърна в буца, той отмести поглед от стената и погледна към пода, но той беше осеян с бледокафяво, а краката му бяха направили малки отпечатъци върху полираното дърво. Мръсотията в дупката не беше мокра. Чак след това.
След като писъците заглъхнаха.
Той затвори очи, но все още усещаше миризмата на ръжда, която не беше ръжда.
И знаеше, че трябва да се обърне.
Трябваше да види.
