Глава 23
Химера
Със зловещ звук смъртоносното копие се отвори в гърдите на Рен. Острите шипове навлизаха дълбоко в тялото му, разкъсвайки всичко вътре. Рен изпищя, кръвта бликаше от ужасната му рана, течеше от устата му. Победоносният смях на Господарите звучеше някъде отзад, без да буди никакви чувства в мен. Стоях и се взирах в копието в няма замаяност. За момент се върнах на полянката, над умиращия г-н Кадам. Болката и мъката отново ме обзеха и аз се свих, неспособна да помръдна.
Мислех за родителите си и за изгорелия феникс. Не знам колко дълго щях да стоя там, ако докосването на Кишан не ме беше извадило от транса ми. Вероятно беше най-трудното нещо в живота ми да оставя Рен на грижите на Кишан и да се обърна към Господарите.
Събрах цялата си воля в юмрук и ги погледнах. Вай изглеждаше много по-зле от брат си, той трудно стоеше на краката си. Не разсъждавах и не мислех какво да правя в този момент. Бях водена само от болката от загубата, гнева и вината. Нападнах, фокусирайки цялата си ярост върху Вай.
Ледена вода го удари и го събори от колоната. Изгаряйки от желание да завърша започнатото, аз като сомнамбул вървях по стълбовете и спрях точно над падналия. Вай приклекна на земята, вкопчвайки се в колоните с ръце. Вдигнах ръце и превърнах ледената празнота, която се настани в мен, в смъртоносно оръжие. Дори не забелязах веднага, че водата, бликаща от пръстите ми, замръзва във въздуха като леден дъжд. Мразовит въздух се завихри около мен, но и това не ми се стори достатъчно и с едно движение на пръстите си превърнах ледения дъжд в ледени висулки, остри като кинжали.
Шалу се втурна в битката, но този път цялата му мощ беше безсилна. Когато пламъците се приближиха до мен, аз ги разпръснах със студен вятър. След като видях, че Вай вече не се движи, вдигнах ръце, обърнах се към Шалу и извиках:
– Не можеш да ми отнемеш Рен! Ако, за да те спра, трябва да обърна цялото ти кралство с главата надолу и да унищожа всичко и всеки, който се изпречи на пътя ми, ще го направя!
За част от секундата съжалих, че унищожих огнените дървета, но болката от загубата на Рен ме изгори до основи, без да остави място за вина и колебание. Честно казано, в този момент не знаех дали имам сили да приложа заканата си в действие, но ми се стори, че мога да го направя. Можете да смятате, че в тези секунди преминах към тъмната страна на Силата, защото само болката, гневът и жаждата за отмъщение ме водеха. И не ме интересуваше нищо на света.
Шалу погледна надолу, видя осакатеното тяло на брат си и ме изгледа гневно. След това, кимна и каза:
– Оставяме ви живи. Отидете където искате. Битката свърши.
Той клекна, за да види по-добре брат си, протегна ръце и даде на Вай малко от изчезващата си топлина.
– Не, това не е всичко. – казах аз, наслаждавайки се на победата си – Искам награда за победата.
Шалу въздъхна тежко и се облегна на петите си, за да ме погледне.
– Какво ти е необходимо?
– Искам Огненото въже.
– Откъде изобщо знаеш за него? – възкликна Шалу, шокиран от молбата ми.
– Не е твоя работа. Имаме нужда от Огненото въже, за да изпълним мисията си.
Властелинът на пламъка се изправи, вдигна ръце и бавно ги свали. Колоните леко се поклащаха и бързо се спускаха надолу, така че едва се държах на краката си.
– Въжето ни е дадено от Древните. Казаха ни, че то ще напусне нашето царство само когато бъдем победени в битка. Е, изглежда, че този ден дойде. Вземете го!
Той махна с ръка и скочи да помогне на ранения си брат.
– Къде е? – извиках, стъпвайки на твърда земя с облекчение.
Шала, без да се навежда и без да се обръща към мен, отговори:
– Вързано е около огнено дърво в подножието на тази планина. Мога, разбира се, да ви отнеса там, но вие сами трябва да преминете през стражата, която пази Огненото въже.
– Добре.
– И още нещо… Келси, ти със сигурност си страхотен противник, но бих те посъветвал бързо да се измъкнеш в горния свят, преди да се възстановим и да потърсим отмъщение.
Шалу се усмихна сухо, кимна ми и двамата Господари изчезнаха във вихрушка от пламъци.
Втурнах се към Рен и паднах на колене до Кишан.
– Как е той?
– Тялото му се опитва да се излекува, но не мога да извадя копието.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми отне известно време да докосна треперещия корем на Рен.
– Трябва да се отреже! Помниш ли? Кажи ми, ще успее ли да се възстанови от такава рана?
– Всичко трябва да се направи възможно най-бързо и внимателно и да държиш еликсира готов.
Сълзи бликнаха от очите ми при мисълта за болката, която изпитваше Рен в момента. Кишан изтича да събере разпръснатите оръжия, за да намери онова, което най-лесно би прерязало дръжката на копието. Останала сама, сложих главата на Рен на коленете си и започнах да го галя по косата. Една сълза падна от бузата ми върху челото му.
– Моля те, не умирай! – прошепнах.
Той изпъшка, размърда се.
– Шшшт. Не мърдай.
Помолих Огърлицата да ми направи чаша вода и я поднесох към устните на Рен. Той отпи и кръвта отново бликна от гърдите му.
– Всичко е наред. Да, да, всичко ще бъде наред – изплаках, знаейки много добре, че се опитвам да успокоя повече себе си, отколкото него. Докоснах с устните си челото на Рен. – Имам толкова много да ти казвам! Моля те, не ме оставяй, моля те…
Той измърмори нещо неразбираемо. Не разбрах нищо, тогава Рен прошепна отново:
– Асамбхава…
Преводът дойде сам: невъзможно …
Смях се през сълзи, изхлипах и прошепнах:
– Вярно е. Защото смятам да те дразня още малко.
Кишан се върна с двата меча и тризъбеца. Събирайки златните остриета, той завъртя дръжката и превърна мечовете в остър кинжал. Седна пред Рен, той ме погледна и каза:
– Няма да е лесно. Шиповете са влезли в сърцето и белите дробове.
– Локеш беше пронизал сърцето му преди и беше изсмукал цялата му кръв, – напомних му аз – но той не умря!
– Никога не съм виждал толкова тежка рана.- честно призна Кишан – Не знам колко време ще продължи лечението. Добре! Щом извадя копието, веднага му дай еликсира.
Кимнах и се насилих да не затварям очи, когато Кишан доближи ножа до гърдите на Рен. Бързо, с непоклатима ръка, той заби острието. Все пак не издържах повече и затворих очи. Продължих да галя косата на Рен и с цялото си същество усетих как се гърчи от болка и се извива, когато Кишан извади копието.
Веднага се втурнах да дам на Рен да изпие еликсира, но поради разкъсването на белите му дробове той не можеше да преглъща и само се мяташе, дрезгаво поемайки въздух. Кишан хвана главата на брат си с две ръце и го задържа на място, докато капех еликсира в устата му. Не можех да откъсна очи от ужасяващата дупка в гърдите на Рен. Хлипайки на глас, помолих Шала да покрие раната.
– Възможно ли е да оцелее с такава рана?
Рен спря да се мята наоколо и замръзна като мъртъв. Сълзите отново потекоха по бузите ми.
– Кишан… той…
Не успях да довърша въпроса си. Не можех да попитам дали е още жив или не.
Кишан се наведе над брат си и се заслуша.
– Не диша и сърцето му също не бие.
– Не! Не!
Ронейки сълзи, започнах да се люлея от една страна на друга, без да пускам главата на Рен.
– Моля те, върни се при мен, Рен! Моля те, за мое добро, върни се!
Повтарях го отново и отново като заклинание, докато Кишан прошепна:
– Шшшт, Келси. Тихо!
Той бързо докосна ръката на Рен и зачака.
– Усещам слаб пулс.
Изминаха още няколко безкрайни, мъчителни секунди, преди Рен да поеме първата си глътка въздух. Всичко в гърдите му бълбукаше, тялото му оставаше неподвижно.
– Беше без кислород много дълго време. – прошепнах, говорейки повече на себе си, отколкото на Кишан.
Той погали гърба ми, огледа гърдите на Рен.
– Сега просто трябва да изчакаме. Той е в ужасно състояние, но лечението започна.
Вкопчих се в Рен, притиснах го към себе си в отчаян опит да предотвратя смъртта му и дори не разбрах веднага, че му изпращам огнената си сила. Не знам колко време мина, преди да забележа някакъв слаб златист блясък през сълзите, които замъглиха очите ми. Примигнах, за да видя по-добре, и ахнах тихо, когато видях Рен и аз, обляни в златна светлина. Мистериозната магия, която се роди от докосването ни един друг, сега помогна на Рен да се излекува. Осъзнавайки какво се случва, събрах цялата си сила и насочих енергията, която се въртеше около нас обратно в безжизненото тяло на Рен. Много скоро той започна да диша равномерно и дълбоко, сякаш спи. Скоро Кишан каза, че раната на гърдите на Рен се е затворила и сърцето му бие по-бързо. Очите ми натежаха. Умирах от умора. Преместих се, за да се настаня удобно, облегнах глава на рамото на Рен. Мисля, че задрямах и дори потръпнах, когато нечия ръка стисна китката ми.
– Стига, прия. – тихо прошепна нежен глас.
– Не мога да спра – изсъсках – Рен има нужда от мен.
– Винаги ще имам нужда от теб.
Тялото в скута ми се размърда и аз изстенах в знак на протест. Изведнъж излетях от земята. Някой ме вдигна. През съня си усетих топла целувка по бузата си, след това се чуха гласове.
– Тя изчерпа всичките си сили, опитвайки се да те спаси. – каза Кишан.
Усетих нечии гърди под ръката ми.
Тя има нужда от сън и почивка.
Рен. Това е Рен, който ме държи в ръцете си. Рен ме прегръща. Но как? Той е ранен!
– Аз ще я взема. Все още си слаб.
– Имам достатъчно сили.
Рен го каза с тон, който не търпеше възражения, но Кишан въпреки това продължи да спори. Накрая Рен проговори тихо.
– Тя ще бъде твоя до края на дните ти, братко. Остави ме да бъда с нея сега.
Този път Кишан не отговори и скоро тишината ме потопи в дълбок сън. В последната секунда усетих някакво парене в стомаха си и след това всичко изчезна.
Събуди ме вълчи глад. Рен и Кишан спяха от двете ми страни и вече не бяхме на върха на планината. Огнени дървета растяха навсякъде около нас.
Рен беше първият, който се раздвижи, хващайки ръката ми.
– Келси? Как се чувстваш?
– Умирам от глад – прошепнах – Освен това съм много жадна. Къде се намираме?
– Призовахме Господарите на Пламъка, те ни спуснаха долу и ни донесоха тук, заедно с всички оръжия. Твоят лък и стрели се завърнаха, Шалът и Златният плод също са с нас.
– Добре ли си?
– Да. А ти?
– Ъ-ъ-ъ, просто искам да ям.
– Ще млъкнеш ли или не? Кишан измърмори през съня си.
Потупах го по гърба и го целунах по бузата.
– Съжалявам. Спи.
Скоро Кишан отново заспа, а Рен продължи да ме гледа с тъмносините си очи. Лежахме така дълго, гледайки се. Никой от нас не каза и дума. Чувствах се в безопасност. Дори не се докоснахме, но все пак имах чувството, че Рен ме държи в ръцете си. Гладът ми изчезна, заменен от някаква друга, много по-взискателна необходимост, която ме принуждаваше да се взирам в моя синеок тигър.
За съжаление твърде рано Кишан се събуди и реши, че е време да развали лагера.
Усетих болка по цялото си тяло. Всичко ме болеше, дори малките пръсти. Опита ми за разтягане завърши с неуспех.
– Ох, ох! Не, това явно не е най-добрата ми сутрин. – изхленчих.
Рен направи крачка към мен, но спря, правейки път на Кишан.
Той ме прегърна, придърпа ме към себе си.
– Достатъчно силна ли си да тръгнеш? Не забравяй, че все още трябва да се бием с пазителя.
– Не бързай – каза Рен – Келси изразходва твърде много енергия вчера. Сигурно има нужда от повече почивка.
– За съжаление, имаме причина да бързаме. – направих гримаса – Господарите на Пламъка дадоха да се разбере, че е по-добре да се махнем оттук, преди да оздравеят от раните си.
– Ще вървим много бавно. – увери Кишан – И когато се бием със създанието, ще изпратим Келси в тила!
Рен ме погледна напрегнато, после се обърна и отиде да събере вещите ни.
Кимнах на Кишан и се преместих до огненото дърво. Малко ме беше срам от факта, че толкова безсрамно черпя енергия от тези мили и добродушни създания. Разбира се, ако трябваше да изсмуча целия сок от дърветата, за да спася Рен, щях да го направя без да се замисля, но след това пак щях да съжалявам. Топли издънки обвиха ръцете ми, нежно ме погалиха. Скоро се почувствах напълно обновена и освежена, само на душата ми все още беше тежко.
Уморена съм до смърт от безкрайни битки, от вечна опасност, от чудовища и злодеи, които ни чакат на всяка крачка. И все повече и повече си мислех за моята малка къща в Орегон. Повече от всичко исках да живея сред тези, които обичам. Да знам, че са наблизо и в безопасност. Но всички, които ми бяха скъпи, един по един си отидоха. Отново си помислих за феникса и урока, който ми беше дал. Зората обеща, че някой ден ще видя родителите си и г-н Кадам отново. И той също каза, че трябва да следвам истината и любовта, които намирам в сърцето си. Станах, изчетках дънките си и се върнах в лагера.
Там прегърнах мъжа, когото обичах и казах:
– Добре, готова съм.
Половин час по-късно тримата, свити, седяхме под един храст.
– Значи химерата е котка? – попита Кишан шепнешком. Той сбърчи нос и прокара пръсти по следите от нокти по ствола на огненото дърво.
– Нещо такова. – отвърнах аз – Като цяло на външен вид прилича повече на лъвица, само че с козя глава и змийска опашка.
– Между другото, ние сме на нейна територия. – каза Рен.
– Ъъъ – Кишан потърка брадичката си – Чуваш ли я?
Рен кимна.
Скоро от дърветата се чуха поредица от стенания.
– Това прави нещата по-лесни. – изсумтя Кишан.
– Какво? – не разбрах – Какво правиш?
Братята се спогледаха многозначително. Рен сви рамене и се обърна, така че Кишан трябваше да поеме удара.
– Ами … това е … общо взето, тя си търси партньор.
– Д-да? – попитах глупаво – И… ъъ… искам да кажа, какво означава това за нас?“Добре ли е или лошо?
– Може би е добре. Можем да се възползваме от това.
Улови объркания ми поглед, Рен обясни:
– Той има предвид, че котка в това състояние лесно се разсейва.
Кишан прочисти гърлото си, след това се пречупи и избухна.
– Пич, ти ще я разсейваш, докато взема Въжето!
– Или може би обратното? – сопна се Рен.
– Нека и двамата да се погрижите за химерата, а аз ще поема въжето? Предложих.
– Не! – отговориха братята в един глас.
– Добре, ще тръгвам – каза Рен с въздишка. Нов гърлен стон разтърси земята. Рен направи гримаса. Просто се опитай да бъдеш бърз, става ли?
– И още как! Кишан се усмихна широко и ми намигна, когато Рен изчезна зад дърветата.
В отговор на следващия рев на призоваването се чу познато тихо ръмжене.
– Това е сигнал – прошепна Кишан. Той ме целуна бързо и се промуши изпод клоните.
Облегнах се и се заслушах в оглушителната симфония от ръмжене, сумтене, блеене, стонове и съскане. С течение на времето звуците ставаха все по-силни, но в тях нямаше нито злоба, нито агресия. За да убия времето, се опитах да отгатна коя от главите на химерите издава определени писъци, но изведнъж оглушителен рев проряза въздуха. Към него веднага се присъедини друг, много подобен. Веднага разпознах гласовете на моите тигри. Кишан се беше присъединил към хора по някаква причина, което означава, че нещо се е объркало и трябва спешно да се намеся. Тихо и внимателно минах през горичката в посоката, откъдето идваха ревовете. Намерих добро прикритие, приклекнах и надникнах иззад клоните. Рен и Кишан под формата на тигри се биеха помежду си на поляната. Голяма котка се излежаваше наблизо. Тя се престори, че облизва лапите си, докато самата тя наблюдаваше битката с очевидно удоволствие. Честно казано, химерата съвсем не беше такава, каквато си я представях. Всички книги описваха двуглаво чудовище със змийска глава на опашката, но създанието, което лежеше пред мен, приличаше най-вече на цилин. Въпреки факта, че под прикритието на химера можеше да се видят чертите на много животни, тя имаше само една глава, но имаше шест крака. Тялото на химерата беше на котка, огромно, два пъти по-голямо от средна лъвица. Но вместо лъвска кожа, тялото й беше покрито с медно-златисти люспи, като цилин. Но пищната грива беше истинска, лъвска и изгорена с огън. Два дълги рога растяха от върха на главата, лапите завършваха с дълги нокти, а опашката се извиваше като змия, но не забелязах глава или зъби по нея.
Химерата лежеше под голямо дърво. Сканирах го отгоре надолу, търсейки Огненото въже, но нищо не се виждаше от скривалището ми. Прехапах устни, започнах да мисля какво да правя по-нататък. Рен и Кишан ръмжаха и ревяха оглушително един срещу друг, но това беше просто добре изиграно зрелище. Блъскаха се, оголвайки заплашително зъби, но не използваха нито зъби, нито нокти. Щом станах, за да изляза от скривалището си, химерата веднага обърна глава към мен. Тя шумно подуши и скочи, готвейки се да скочи, но Рен веднага се затича към нея и закачливо я плесна с лапите. Огромната люспеста лъвица веднага забрави за моето съществуване и с мъркане потърка главата си в гърба на Рен, с едно око примижаващо към Кишан. След като помисли за момент, тя уви змийската си опашка около Рен. Кишан се престори на разгневен от такова предателство и изрева силно, предизвиквайки Рен на нов двубой за благоволението на химерата. Инсценираната битка се поднови и химерата отстъпи настрана. Тя изви гръб, протегна предните си лапи и седна под голям камък, за да се наслади напълно на случващото се. В същото време тихо мъркаше, а понякога силно щракаше със зъби във въздуха. Личеше си, че става все по-притеснена: ровеше земята с нокти и дори от време на време удряше рогата си в камъка. Звуците в същото време бяха такива, сякаш кълвач удря дърво с клюна си. Само че този „кълвач“ беше с размерите на носорог.
Възползвайки се от шума, започнах да се приближавам на пръсти до дървото, което беше пазено от химерата. Рен блъсна Кишан, който се претърколи през глава под лапите на химерата. Тя изсъска, показвайки остри зъби. Кишан я погледна, изсумтя тихо и настръхна. Тогава, сякаш придобил смелост, захапа химерата за задния крак. С ръмжене тя се претърколи по гръб и сграбчи предните лапи на черния тигър. В същото време от устата й изригнаха игриви пламъци. Кишан отскочи от огъня. Химерата облиза устни и кихна шумно, след това се изправи на всичките си шест крака и подгони черния тигър. Скоро трите котки вече се гонеха в кръг и аз успях да продължа пътя си към дървото. На самия връх висеше огненото въже, но когато обвих ръце около ствола, за да се изкача нагоре, клоните внезапно оживяха и се залюляха шумно във всички посоки. Тънка къдрава издънка се мушна под въжето и ловко започна да го развързва.
Честно казано, бих предпочела да се справя без помощта на дървото, тъй като клоните вдигаха твърде много шум, но нищо не зависеше от мен. Химерата, която току-що беше подушила възторжено Рен, изведнъж застина и рязко обърна глава към дървото. Стрелнах се зад стеблото, но химерата всмука шумно въздух, наду се и изръмжа. Тогава тя решително се насочи към мен и никакви любовни хапки на Рен, никакво пръхтене и тропане с лапите на Кишан не можаха да я отвлекат от дълга. Погледнах нагоре и видях, че дървото спуска дълго черно въже в ръцете ми. Химерата вече беше съвсем близо. Тя седна пред едно дърво, напрегна се и извъртя нос.
Рен се превърна в човек и извика:
– Келси! Ела при мен! По-бързо!
Химерата отново изръмжа, но не помръдна. Събрах цялата си смелост, скочих от другата страна на дървото и се втурнах към Рен, докато Кишан скочи върху гърба на химерата. Те се търкаляха по земята, но химерата бързо избута черния тигър от себе си и ме подгони. Стана очевидно, че любовният сценарий вече не работи, така че Кишан също се превърна в човек и започна да чака какво ще се случи по-нататък.
Химерата ме настигна, но вместо да се нахвърли, тя просто прескочи главата ми, обърна се и застана пред Рен, сякаш искаше да го защити от мен – и това въпреки факта, че той вече не беше тигър!
Когато примигнах с очи, химерата изръмжа, поглъщайки ме във вълна от топлина.
– Какво трябва да направя? – прошепнах тихо.
Химерата обиколи Рен, близна човешката му ръка, нежно потърка главата си в човешкия му крак.
– Тя защитава половинката си. – отговори Кишан, като внимателно се приближи към мен.
– Но той все още е човек! – измърморих аз.
– Тя го вижда като тигър. Разпознава аромата му, това ѝ е достатъчно.
– Какво трябва да направя? – повторих глупаво.
– Ела при мен. – отвърна Кишан – Помогни ми.
Хванах ръката му.
– А сега ме заобиколи и ръмжи.
– Какво?
– Прави каквото ти казвам.
– Страхотно.
Покорно заобиколих Кишан и дори имитирах нещо, което приличаше на ръмжене.
– По-силно! – каза Кишан – И погали ръцете ми.
Издавайки ужасни звуци, прокарах ръцете си по тези на Кишан, галейки гърдите му.
– Много добре. Сега ме последвай.
Бавно се придвижихме към дървото. Рен ни следеше изкъсо. Веднага щом изчезнахме в клоните, той се превърна в бял тигър и бавно тръгна в тръс в обратната посока. Химерата, като послушно коте, се втурна след него, бягайки нежно хапейки избраника си за задните крака. Протегнах ръка и чакащото дърво ми даде Огненото въже. На външен вид приличаше повече на сплетен камшик, отколкото на въже. Имаше твърда част в единия край, която представляваше отлична дръжка, а стегнатите каишки не бяха кожени, както си мислех, а люспести, като кожите на цилин и химера. Тъмните лъскави люспи блестяха загадъчно като опашка на малък мрачен дракон. Гледайки острия връх на Въжето, неволно си помислих, че последният ни „подарък“ може да бъде отлично оръжие.
– Чувствам се като Индиана Джоунс. – промърморих.
Но когато вдигнах ръце, за да развържа въжето, Кишан ме спря.
– Какво? – зачудих се, когато той нежно отмести ръцете ми встрани.
– Веднага щом докоснеш Въжето, отново ще имаш видение.
Оказа се, че, възхищавайки се на последния красив дар на Дурга, напълно забравих какво ще струва неговото присвояване. Не, не исках отново да бъда в капана на видение сама с Локеш, особено след като г-н Кадам вече нямаше да може да ми се притече на помощ. И все пак имахме нужда от Въжето.
– Но все пак трябва да го свалим по някакъв начин. – казах аз.
– Може би, ако съм аз, ефектът няма да е толкова силен?
– Добре, опитай.
Кишан обви едната си ръка около кръста ми и протегна другата към въжето. Той го докосна и ме погледна изпитателно, но аз все още не усетих нищо.
Тогава, окуражен, Кишан взе въжето от дървото и се усмихна.
– Е, намерихме начин да се справим с виденията! Просто не пипай въжето и всичко ще е наред.
Издишах конвулсивно и се отдръпнах от дървото, а Кишан размаха Въжето към поляната. Съдейки по оглушителния пукот, предположението ми се оказа правилно и Въжето можеше да бъде използван вместо бич.
– Чакай малко! Сетих се. Г-н Кадам писа, че ще ни трябва Въжето за пътуване във времето. Трябва да го използваме, за да отворим портала.
Кишан завъртя Въжето над главата си. Нищо не се случи. Тогава до нас достигна силен тигров рев – тази химера отново тръгна в преследване на Рен. Кишан се опита отново размахвайки го насам-натам, на вълни и кръгове, но всичко беше напразно.
Междувременно химерата започна да губи търпение. Тя не разбираше защо мъжкият бягаше от нея. Ядосана, тя изрева силно и ухапа Рен по рамото до кръв.
– Трябва да побързаме. – казах аз.
Кишан започна да върти въжето още по-бързо.
Нищо.
Рен се изплъзна отново и разочарованата химера издиша струя пламък от устата си. Това ме накара да се замисля.
– Слушай, може би Огненото въже трябва да бъде подпалено? – попитах.
Той кимна, но ме погледна с известно опасение. Опитах се да запаля Въжето от разстояние, без да го докосвам. Върхът на камшика искреше, но въпреки всичките ми усилия пламъкът не искаше да пламне. Беше като да се опитваш да запалиш изгорял фитил.
– Не мога да го запаля. – признах аз, потривайки ръце. Прехапах устни, потънах в размисъл. Замислих се, отпуснах ръце, сключих пръсти и веднага си спомних с горчивина , че приех този жест от г-н Кадам. Въздъхнах шумно – да, знаех какво да правя.
– Кишан, все още трябва да го взема в ръка.
– Не.
– Няма да стане, докато не го докосна.
– Келси, не искам да…
Стиснах ръката му.
– Всичко ще бъде наред. Той няма да ми направи нищо. В действителност той дори няма да може да ме докосне, защото тялото ми ще бъде тук с теб.
Кишан отпусна ръката си, хвърли въжето и пристъпи към мен.
– Келси, пет пари не давам нито за това въже, нито за нещо друго!
Хвана лявата ми ръка, докосна пръстена, който ми подари в деня на годежа ни.
– Не искам отново да минаваш през това, билаута. – в дълбините на златните му очи гореше неукротима решителност – Искам само да те защитя. Да защитя тялото и душата ти от чудовища като него.
Стиснах ръката му, след това се наведох и го целунах нежно по устните.
– Знам, Кишан, и повярвай ми, предпочитам да остана до теб, отколкото отново да се сблъскам с този кошмар, но…
– Без но! Имаме Огненото въже. Сега Дурга трябва да възстанови свободата ни. Отсега нататък Рен и аз можем да живеем като обикновени хора.
– Както виждаш, Рен все още тича в тигрова кожа. Очевидно само взимането на въжето не е достатъчно, за да промени това.
– Какво от това? В крайна сметка прекарахме няколко века под маската на тигри! Лично аз съм готов да ходя в тигрова кожа по шест часа на ден, Рен също ще се съгласи с това. Да зарежем всичко. Да поставим точка. Тук. Сега. Нека просто да се приберем. – той ме прегърна, придърпвайки ме към себе си – Не си струва риска, Келс. Рен няма да има нищо против, ще видиш. Нямам желание да се връщам назад във времето и да преследвам Локеш там! Особено с риск да те загубя.
Хванах лицето му в ръцете си.
– Но това е нашата съдба, Кишан. Нашата цел. Вашата цел. Ти и Рен бяхте избрани да смажете Локеш, поради което ви беше дадена силата на тигрите. Трябва да го направим. Как не разбираш, че правим това не само за себе си? Забрави ли какво каза г-н Кадам? Ние трябва да спасим всички от Локеш, на които той може да направи нещо зло в бъдеще.
Очите на Кишан заблестяха
– Плюя на съдбата! На това за какво сме избрани също. Грижа ме е само за теб.
– Не го мислиш наистина. И ти като мен чуваш зова на съдбата. Феникса ме научи да различавам този глас. Знаеше, че смъртта му носи нов живот със себе си. Господин Кадам не се е жертвал напразно. Как можем да се откажем и да бягаме като страхливци, знаейки, че той е умрял за нас?
Кишан притисна челото си към моето и въздъхна.
– Знам, че си права и че трябва да продължим, ако не заради себе си, то поне в знак на уважение към смъртта на Кадам. Но знай, че в дълбините на душата си искам само едно – да те отведа оттук, за да те запазя завинаги в моя дом и в сърцето си.
Той ме целуна нежно, след това, събирайки сили, прегърна ме през кръста, вдигна Огненото въже от земята и го разтърси.
Хванах Кишан с една ръка и сложих другата върху Въжето. Събрах огнената сила в себе си, насочих кипящата струя нагоре, изпратих я по ръката. Излях енергията си в Огненото въже, докато люспите започнаха да светят. Те искряха, трептяха и тогава цялото въже избухна в пламъци. Огненото въже бръмчеше, пееше под ръката ми, енергията бликна в мощен поток. Последното нещо, което имах време да си помисля, беше, че ослепителната бяла светлина, изливаща се от Въжето, е много подобна на бялото огнено цвете, което Рен ми даде…
И тогава бях отвлечена във видение.
Тъмнината ме обгърна. Тогава чух нечий дълбок глас, смях. Силният вятър танцуваше около мен, притискайки ме силно. Не знаех откъде идва, но въздухът свистеше през тялото ми, галейки го грубо.
– Чаках те, котенце мое.
– Локеш? – обърнах се, но не видях никого. Гласът на Локеш се промени, по-дълбок и мрачен, сякаш се мъчеше да изрече думите.
Скоро очите ми свикнаха с тъмнината, мъглата се вдигна малко и видях топлото сияние на огнените дървата. Видях Рен и Кишан, но те не ме виждаха и не ме чуваха.
Отново задуха студен вятър.
Разтрих схванатите си рамене.
– Защо ми е толкова студено? По време на предишните видения никога не усещах температурата …
Поглеждайки в тъмнината, разбрах, че стоя в гора, сред зловещи и много гъсти дървета. Нещо проблесна зад клоните. Чух тежки стъпки, после видях приближаващ тъмен силует.
Изпуснах въздух и чух нисък, кънтящ смях съвсем наблизо – първо дойде отдясно, после зад мен. В следващата секунда смехът се стопи някъде в далечината, след което отново прозвуча отляво. Горещ дъх удари врата ми, така че цялото ми тяло настръхна. Обърнах се, но който и да беше зад мен вече беше изчезнал.
И тогава усетих ужасното му, потискащо присъствие. Събрах сили, бавно се обърнах и ахнах. Тялото на Локеш се е променило драстично, сега той се извисяваше над мен като планина. Беше почти три фута по-висок от мен и три пъти по-голям от мен. Кожата му беше почерняла. Вместо обичайните си скъпи костюми, сега той носеше само саронг, който падаше на гънки до средата на бедрото.
– Разпознаваш ли ме, скъпа?
Той направи крачка към мен и аз зяпнах от изумление. Кокалеста глава с рога със защитни щитове над очите се надвеси над мен. Някога гладката черна коса на Локеш сега е гъста с буйни къдрици. Едното му кафяво око все още отдалеч приличаше на човешко, но второто беше напълно страховито – огненочервено, цялото обградено от белези. Могъщият торс, ръцете и белязаният със сребро врат на магьосника бяха изпъкнали от мускули. Вместо стъпала, яките му крака завършваха с тежки разцепени копита.
Отдръпнах се от ужас. Едва сега, разбрах какво имаше предвид г-н Кадам, когато говореше за превръщането на Локеш в демон. Пред мен беше самият дявол, сякаш черното зло, което кипеше във вените на магьосника, най-накрая беше излязло на повърхността.
Локеш размърда ръка, мощни мускули се издигнаха като планини по ръцете му от това едва забележимо движение. Без да каже дума, той проследи реакцията ми с някаква трескава алчност. На широките му гърди гореше почти напълно сглобен амулет.
– Локеш? Какво… какво си направил със себе си?
Той вдигна черните си ръце и ги огледа.
– Харесва ли ти?
– Това… това е чудовищно!
Той изсумтя и от ноздрите му излезе пара.
– Това е сила, скъпа.
Злобна гримаса изкриви устните на Локеш. Той протегна огромна ръка към мен, прокара пръст по голата ми предмишница. Възглавничките на пръстите му бяха твърди като на животно и драскаха грубо кожата ми.
Отдръпнах се, Локеш пристъпи по-близо. Прилоша ми, отново проблесна мисълта: Как мога да чувствам нещо? Това е видение…
Явно и Локеш се досети, че има физически контакт между нас, защото очите му блеснаха със зла светлина и той протегна ръце към гърлото ми. Исках да избягам, но той грубо ме хвана за ръката, обърна ме и ме хвана за врата. Когато се опитах да се отдръпна, Локеш само стисна пръстите си по-силно. Захриптях, сълзи се лееха от очите ми. Разбрах какво иска. Щом спрях да се съпротивлявам, той разхлаби хватката си и ме остави да дишам. Внимателно, почти внимателно, Локеш протегна ръка към амулета, който висеше на врата ми. Цялата се свих, чакайки да го откъсне от мен.
Настръхналите вежди на Локеш се събраха съсредоточено, докато разбираше, че пръстите му преминават през амулета, сякаш през въздух. Той опита още няколко пъти и след това ме бутна яростно на земята. Падайки, одрах лакътя си до кръв. Докоснах измъченото си гърло, надявайки се болката да избледнее с края на видението. Колко още мога да издържа?
Локеш ме дръпна грубо на крака. Той се взря в амулета, висящ на гърдите ми, и алчният му поглед постепенно се превърна в похотлив.
– Е, не мога да взема амулета, но в замяна съдбата ми даде жена. Изглежда, че ти и аз имаме недовършена работа, коте мое.
Опитах се да го разсея и изграчих:
– Може би те харесвах повече в човешка форма.
– Сега съм едновременно човек и звяр, събрани в едно. Много повече от твоите жалки принцове.
Той ме хвана за раменете, стисна ме болезнено и наведе ужасната си кокалеста глава към мен. Дългите рога на демона драскаха по главата ми, изскубвайки сноп коса с корена. Изкрещях от болка, а от очите ми се стичаха сълзи. Влажна пара излезе от разширените ноздри на Локеш и обля лицето ми.
Дишаше тежко, като животно.
– Този път не можеш да се измъкнеш от мен, скъпа.
Той ме придърпа към себе си и притисна устните си към моите. Опитах се да хапя и ритам, но Локеш само се засмя. Как да се боря с демон! Той беше твърде силен. Изкрещях на глас, когато той прокара ноктите си по гърба ми, драскайки кожата ми до кръв. Тежестта на тялото му беше непоносима, той ме мачкаше и душеше. Борих се, опитвайки се да избягам.
– Моля, някой! Помогнете ми! Помогни ми! – изхлипах.
Щом извиках за помощ, тялото ми изведнъж стана по-леко от въздуха. Все още бях в лапите на Локеш, но вече не усещах докосването му. Той изрева от ярост, когато ръката му премина през тялото ми, което изведнъж стана безплътно.
Треперейки от облекчение, изтрих сълзите от горящото си лице и се отдръпнах от Локеш. Той протегна алчните си ръце към мен, но вече не можеше да ме достигне. Обръщайки гръб на демона, затичах колкото се може по-бързо. Скоро тялото му също започна да се топи. Но преди да изчезне, Локеш изведнъж присви очи и наклони глава. Със страшен рев той се втурна към мен като бик към матадор. От устата му струеше пяна, очите му светеха с луд огън.
Земята се разтресе под копитата на демона. Вцепенена от ужас, аз се покрих с ръце, за да се предпазя от удара на рогата. Черен вятър нахлу, чудовищен рев ме оглуши. Изкрещях и паднах в мрака.
Отворих очи и видях Рен и Кишан да се надвесват над мен. Кишан, с помощта на Шала, беше превързал одрания ми лакът, Рен огледа врата ми. И двамата изглеждаха мрачни, но не задаваха никакви въпроси. Гърбът ми пламна, но болката бързо отшумя, когато Кишан намаза драскотините с мехлема, приготвен от Златния плод. Погълнах няколко капки от еликсира Камандалу и след няколко минути се почувствах много по-добре.
– Тя се подобрява. – отбеляза Кишан.
Рен кимна.
– Къде… – трябваше да прочистя гърлото си, за да спра да хриптя, но това не помогна особено – Къде е химерата?
– Трябваше да я ударя с Огненото въже, за да я прогоня. – отговори Рен, галейки наранената ми шия – Тя избяга и още не се е върнала.
Видях нотка на съжаление в очите му, но Рен бързо хвана ръката ми и лицето му отново се втвърди. Разбирах колко му е трудно да удари животно, дори и да е необходимо, за да спаси живота си, но аз се радвах, че химерата я няма.
– Тя ще се върне скоро. – разсея надеждите ми Кишан – Трябва да се махнем от тук.
Аз кимнах. Рен внимателно повдигна ръцете ми и нахлузи нова тениска върху старата, скъсана и окървавена. Когато свърши, той помоли Шарфа да прибере парцалите ми и аз се стреснах от гъделичкането, когато нишките излязоха изпод яката и ръкавите ми.
Кишан и Рен ми помогнаха да стана, след което Кишан взе огненото въже. Хванах го с една ръка, другата покри дланта на Кишан.
– Хайде, Кишан. – помолих аз и се зарадвах, като се уверих, че гласът ми почти се върна към мен.
Той размаха Въжето, описвайки кръг пред себе си. Изпратих поток от енергия в Огненото въже и скоро то пламтеше по цялата му дължина. Усилих топлината, Кишан замахна още по-бързо и скоро в огнения кръг се появи черна фуния. По краищата на прохода танцуваха пламъци.
– Е, къде трябва да отидем? – попита Кишан.
– В миналото. На мястото, отредено ни от съдбата. – прошепнах.
Вълничките преминаха през черния кръг, после от тъмнината се появиха очертанията на зелена гора.
Рен хвърли една раница на гърба си, взе ме на ръце и се втурна в отворения проход. И тогава иззад дърветата изскочи ядосана химера. Рен и Кишан скочиха в огнения пръстен със скоростта на светлината, Рен дори успя да се обърне във въздуха, за да ме предпази от челюстите на химерата. Звярът щракна свирепо със зъби, но ние вече бяхме в черната дупка. Излетях от ръцете на Рен и тримата се втурнахме нанякъде.
В началото не усетих нищо. Тогава се включи гравитацията, стомахът ми се сви и аз полетях в мрака с уплашен писък. Гласове отекваха около мен, викайки името ми.
Затворих очи, гаденето и световъртежът станаха непоносими. Отнякъде се чу рев, после ръмжене. Усетих топлина, огън облиза кожата ми. След още няколко секунди падането спря, но след това съзнанието започна да ме напуска и изпаднах в безсъзнание.
Назад към част 24 Напред към част 26
