Глава 1
Застанал на кадифенозелената трева, все още искряща от росата, Джейсън гледаше как Дмитрий галеше лицето на ловеца, която току-що бе направил своя съпруга, как слънчевата светлина на зората целуваше кожата ѝ, осветяваше очите, които виждаха само мъжа пред нея.
Теренът на дома на архангел Рафаел, помисли си Джейсън, Хъдсън, който се носеше отвъд скалите, и масата ароматни рози в пълен цъфтеж, които се катереха по стените на самата къща, бяха виждали векове, но сцена като тази никога не бяха виждали и може би никога повече нямаше да видят. Сцена, в която един от най-могъщите вампири в света взема за своя булка ловец от гилдията.
Че Онър обичаше Дмитрий, нямаше никакво съмнение. Не беше нужно да си шпионин, за да разчетеш нажежената радост във всеки неин дъх, а кожата ѝ сияеше от нея. Това, което стресна Джейсън, беше силната емоция, която видя в очите на вампира, който беше безпощадно острие през всичките векове, в които Джейсън го познаваше.
Жестокостта беше лесна за Дмитрий, може би твърде лесна в последно време. Вампирът беше на близо хиляда години и изморен от това, кръвта и смъртта вече не бяха достатъчни, за да го накарат да прекъсне крачка, още по-малко да го шокират. Джейсън беше виждал как Дмитрий размахва скимитара си на бойното поле, за да реже главите на нашествениците и да се хвали с пръските на умиращата им кръв, и беше виждал как Дмитрий съблазнява жени с чувствена елегантност и хладно сърце, просто за да се забавлява.
И все пак мъжът, който докосваше Онър, който завладяваше устните ѝ с целувка, притежаваше нежност, която беше колкото опасна, толкова и нежна. И Джейсън разбра, че Дмитрий ще бъде брутално оръжие срещу всеки, дръзнал да нарани съпругата му, че тъмнината в него не е овладяна, а само обуздана.
– Той не може да се справи със Седемте, ако е на каишка – каза той на жената, която стоеше до него, ловец с криле от полунощ и зора. Пера с наситено копринено синьо се преливаха от чисто черно във вътрешната извивка на крилата ѝ, за да преминат в по-меко индиго и ефимерните нюанси, които се виждаха в небето, когато денят се разразяваше, преди да станат блестящо бяло-златни в долните части.
Елена беше съпруга на Рафаел, а Рафаел беше сир на Джейсън. Може би затова той изпитваше неочаквана лекота с нея. Или пък може би тя беше чужденка в страната на безсмъртните и търсеше път, който да я отведе в следващите векове, както някога той. А може би защото, незнайно защо, двамата бяха свързани с далеч по-мрачна връзка, връзка, която говореше за майки и кръв.
Богата на желязо течност матираше косата му, просмукваше се в туниката му, лепнеше по ръцете му.
Елена вдигна поглед, поклати глава, поразително почти бялата ѝ коса беше прибрана назад в елегантна прическа, а тялото ѝ беше облечено в проста рокля до глезена в синьо с оттенъка на девствено високопланинско езеро. Единственото ѝ украшение бяха малките кехлибарени обеци, които винаги носеше като външен знак за предаността си към Рафаел.
– Не виждаш ли, Джейсън? – Каза тя, когато младоженците прекратиха целувката си, от която не една въздишка се разнесе из свежия утринен въздух. – Той е само този Дмитрий за Онър. – Тя се присъедини към ръкоплясканията и радостните възгласи, когато Онър и Дмитрий се обърнаха към събралите се гости, доброжелателите се придвижваха напред, за да ги поздравят.
След като разговаря с Дмитрий преди церемонията, Джейсън изчака тълпата да се разреди. Елена също се държеше на мястото си, за да даде възможност на другите да говорят с младоженците. Както той беше с Дмитрий преди церемонията – заедно с Рафаел, Илиум и Венъм – Елена беше с Онър, тъй като архангелът и неговата съпруга бяха предоставили апартамент в дома си на гостите на булката. Тази партия се състоеше от ловци, които със сигурност имаха по едно-две оръжия, скрити под елегантните дрехи, които носеха за сватбата.
В краищата на погледа му проблесна синьо и той се обърна, за да види как Илиум разперва криле за един ловец, който е отправил молбата. Облечен в същото официално черно, каквото носеше младоженецът, както и Рафаел и останалите от Седемте, които бяха тук днес, той имаше кокетна усмивка на лицето си. Усмивката беше истинска, доколкото стигаше дотам, но тогава не стигаше далеч. Джейсън беше виждал Илиум да обича, докато сърцето му не се разбие, и беше виждал ангела да скърби, докато в тези очи от разтопено злато нямаше светлина.
– Разбирам – каза той на Елена, когато тя го погледна, напомняйки си за пореден път за способността на другите да възприемат безкрайните нюанси на емоциите. Джейсън бе наблюдавал смъртни и безсмъртни в продължение на векове, умееше да долавя и най-фините промени в емоционалното им равновесие, защото никой не би могъл да бъде шпионин без тази способност. И все пак през цялото това време той никога не бе успял да почувства това, което чувстваха те. Сякаш животът се плъзгаше по повърхността му, оставяйки сърцето и душата му недокоснати.
– Ти си перфектният шпионин. Интелигентен, надарен фантом, който не се влияе от нищо, което вижда.
Именно Леуан му бе казала тези думи преди четиристотин години. Най-старият от архангелите също му бе направил предложение – богатства и жени, обучени в чувствените изкуства, мъже, ако това бе желанието му – ако промени верността си, ако се постави в нейна услуга. Само че Джейсън вече беше спечелил и създал достатъчно богатство за сто безсмъртни живота. Що се отнася до другите – когато Джейсън искаше жена, той имаше жена. Нямаше нужда някой да му действа като сводник.
Крилото на Елена трепна леко върху неговото, докато се протягаше малко, и той не се отмести, за да прекъсне мимолетния контакт. В много отношения той беше обратното на Аодхан, ангелът, който беше толкова съкрушен, че не можеше да понесе и най-малкото докосване. За разлика от него Джейсън понякога се чувстваше истински, а не фантомът, както Леуан го бе нарекла, само ако изпитваше допира на чужда кожа, на чуждо крило към своето. Сякаш всички тези години, десетилетия, в които не бе усещал докосването на друго разумно същество, бяха породили в него жажда, която никога не можеше да бъде утолена.
Сибарит, опиянен от усещанията, в това можеше да се превърне, ако не беше фактът, че тези години на мъчителна, безкрайна самота му бяха оставили други белези – белези, които го накараха да прегърне същите сенки, които мразеше като дете, белези, които означаваха, че той раздава доверие с внимателна ръка. Независимо от нуждата си Джейсън позволяваше на много малко хора да го докосват извън спалнята; за него докосването на приятел беше много по-различно от ласката на любовник, взета в тъмнината на нощта и оставена с настъпването на утрото.
– Беше красива сватба, нали? – Каза Елена, а очите ѝ бяха меки, както често се случваше с жените при такива неща.
– Искаш ли да имаш такава? – Смяташе се, че бракът е нещо за смъртните, но както показа днешният ден, някои безсмъртни продължаваха да го приемат – Димитри беше най-настоятелен за церемонията.
Елена се разсмя изненадано.
– С Рафаел се оженихме над отломките на Ню Йорк, когато той падна с мен в ръце.
Рафаел също, помисли си Джейсън, беше различен човек със своята съпруга, тази смъртна жена, превърнала се в ангел. Толкова слаб ангел от гледна точка на силата, безсмъртието ѝ – трептящо пламъче, и все пак тя притежаваше сила, която говореше на оцелелия в него. Затова я беше научил как да остане незабелязана в небето, беше наблюдавал как тя подтиква тялото си към безмилостни крайности в стремежа си да постигне вертикално излитане толкова скоро след като е станала, и беше слушал за заплахи за живота ѝ.
Защото Елена беше най-голямата слабост на Рафаел.
Едно мъничко кикотене, едно пакостливо момиченце, което тичаше към Елена на клатещи се крака, къдрици от бронзово-черна нишка, уловени отстрани на главата с ленти от лятно оранжево. Усмихвайки се с нескрита радост, Елена се наведе, за да вземе детето в ръце.
– Здравей, Зоуи, обучаваща се богиня на войната. – Целувка по едната пухкава буза, роклята на момиченцето за цветя на Зоуи – конфекция от дантела върху ръката на Елена. – Дали си се изплъзнала на майка си?
Джейсън срещна директния поглед на детето, когато то кимна, и видя, че държи във внимателен юмрук сребристо острие с характерна синя окраска. Дъщерята на директора на гилдията се вгледа в крилата му за миг, преди да прошепне нещо на ухото на Елена. Джейсън чу какво каза, но не разбра нищо от това, защото езикът ѝ беше на съвсем малки деца.
Явно не беше в същото неравностойно положение, Елена го погледна, сребристосивите ѝ очи блестяха от смях.
– Бесът желае още от твоите пера за колекцията си, Джейсън. Бих била внимателна. – Секунда по-късно тя бе разсеяна от висок мъж с дълга черна коса, прилежно вързана на тила, чиито скули бяха остри на фона на меднозлатната му кожа.
Ранзъм Уинтърволф.
Ловец.
Беше странно да види толкова много представители на гилдията на територията на дома на Рафаел. Намираше се в Лос Анжелския анклав, от другата страна на реката, откъм блестящото стъкло и метал на Манхатън, и несъмнено беше елегантен, но Джейсън знаеше, че сир е предложил на Дмитрий далеч по-зашеметяващи места, на които да направи Онър своя невеста. Въпреки това лидерът на Седемте беше непреклонен.
– На разсъмване – бе казал той едва три часа преди изгрева на слънцето. – Ще се оженим на разсъмване.
За тези три часа Елена и директорът на гилдията бяха успели да предупредят всеки ловец в района на Ню Йорк, който не беше по задача и се намираше на разстояние, докато Джейсън, Илиум и Венъм стояха за останалите от Седемте. Наазир, Гален и Аодхан бяха уведомени, и тримата бяха разговаряли с Дмитрий преди сватбата.
Обединени в лоялността си към Рафаел – и един към друг – Седемте бяха създали връзки, които бяха неразрушими, но дори да имаше повече време, беше невъзможно всички те да бъдат на едно място по едно и също време. За да запази равновесието на силите в света, Рафаел трябваше да поддържа присъствие в Убежището и в Ню Йорк, а сега и в изгубения град Аманат, дом на Древната, която беше майка на Рафаел.
Това, че тримата стояха тук, за да станат свидетели на сватбата на Дмитрий, беше неочакван подарък. Имаше и други поканени гости, разбира се – гордият персонал, който управляваше дома на Рафаел; няколко мъже и жени, които работеха пряко под ръководството на Дмитрий в Кулата и чиято лоялност принадлежеше колкото на вампира, толкова и на Рафаел; двама смъртни полицаи, които се смятаха за част от семейството на гилдията. Уважаваният мъж, който ръководеше церемонията, също принадлежеше към това семейство, тъй като беше ръководил Гилдията, преди да предаде мантията.
Самият Рафаел бе застанал до Дмитрий по време на церемонията, приятелството между двамата мъже бе достатъчно старо и дълбоко, за да може именно архангелът да играе ролята на кум в този ден. Джейсън не знаеше за други подобни приятелства сред онези, които служеха на Кръга, архангелите, които управляваха света, но знаеше, че това е издържало векове, през гнева и войната и дори през краткото дезертиране на Дмитрий към територията на Нейха. Това не беше продължило дълго и сега устните на Дмитрий се изкривиха при нещо, което Рафаел каза.
Докато вампирът беше облечен в изчистен черен костюм, булката му носеше рокля в наситено, ярко зелено, която галеше и обгръщаше извивките ѝ, преди да се стече в течен водопад към росната трева, а платът беше подреден умело на лявото ѝ бедро, за да създаде илюзията за вълни. Когато погледът ѝ попадна върху Джейсън, тя се усмихна и се приближи към него, като спря на границата на невидимото пространство, което го отделяше от света, а в едната си ръка държеше букета от диви цветя, който Елена беше създала от цветята в оранжерията си.
– Благодаря – каза тя, а щастието ѝ беше толкова сияйно, че засенчваше диамантите на гърлото ѝ. Диаманти, които Джейсън беше видял как Дмитрий купува като необработени камъни преди три века.
Още сто години бяха нужни на вампира, за да ги шлифова фино и да ги вгради в огърлица с изящна красота, докато камъните не заприличаха на капки уловен звезден огън.
– На кого ще го подариш? – Попита тогава Джейсън вампира.
Дмитрий отговори със саркастично изкривяване на устата си, а твърдостта в очите му беше подобна на скъпоценните камъни, които държеше.
– На жена, чийто дух блести по-ярко от тези камъни.
Огърлицата бе украсявала само шията с медена кожа, която сега обгръщаше.
– За тази невероятна мечта рокля – продължи Онър, като галеше с ръката плата. – Не знам как си я намерил толкова рано сутринта. Приляга ми, сякаш е направена за мен.
– Не е необходимо да благодариш. – Толкова голяма част от живота си той прекарваше настрана – много пъти по желание, понякога защото не знаеше как да принадлежи, но трябваше да бъде част от този ден, когато мъж, когото уважаваше и който беше толкова близък приятел, колкото беше способен да има, обяви тази жена за своя.
– Джейсън може да намери всичко – каза Дмитрий, приближи се и плъзна ръка около кръста на Онър. – Ветровете му говорят, казват му къде да отиде.
Онър се засмя, хриптящо и топло, а после Елена я прегърна, крилете на ловеца преливаха в бялата светлина на утрото. Пристъпвайки малко вдясно, Джейсън срещна погледа на Дмитрий. Вампирът сви рамене, думите не бяха изречени, но не и чути.
„Никой никога няма да повярва в това.“
Не, помисли си Джейсън, никой няма да повярва. Дори той самият се беше смятал за луд, когато беше момче на прага на зрелостта. Трябваше да прочете учебниците по история на Джесъми, след като пристигна в ангелската крепост, която беше Убежището, за да разбере, че е наследил „ухото“ на майка си, нейната способност да усеща нещата, които се случват на стотици километри разстояние, отвъд океаните и отвъд планините. Така тя винаги му разказваше истории за хората в Убежището, въпреки че живееха на изолиран атол, заобиколен от блестящата синева на Тихия океан.
– „Ще запиша тази история за теб, Джейсън. Трябва да се упражняваш да четеш.“
Той го направи. Отново и отново, докато пергаментът не се разпадна, той четеше тези и другите истории от книгите в къщата. След това преписваше думите на дърво, на лен, на пясък, като се принуждаваше да си спомни, че е човек, че трябва да знае как да чете. За известно време това работеше…
– Щастлив съм за теб, Дмитрий – каза той сега, позволявайки на призраците от миналото да избледнеят на заден план. – Това е моят подарък за теб и твоята булка.
Докато Дмитрий поглеждаше към малката картичка с бележки, която Джейсън му подаде, втората дама на Онър – дългокрак ловец, която имаше свои собствени уникални дарби – се присъедини към Елена и Онър, а жените се засмяха и започнаха да разговарят наведнъж.
– Безопасно място – каза Джейсън, когато Дмитрий вдигна поглед от четенето на адреса върху картичката, а слънцето блестеше от простата златна халка, която носеше на безименния пръст на лявата си ръка. – Където никой няма да те намери.
Разбирането прошепна по чувствените линии на лицето на Дмитрий. Отдалечавайки се на малко разстояние от жените, той каза:
– Не би трябвало да съм изненадан от това, което знаеш, но все пак съм. – Той отмести картичката. – Доколко си сигурен в сигурността?
– Къщата е моя и никой не я е намирал през последните двеста години. – Скрита в гъстите гори на иначе необитаемата планина, тя можеше да бъде достигната само по много специфичен маршрут, който той сега споделяше с Дмитрий, мислено. Дори влизането по въздух е невъзможно, освен ако въпросният ангел не знае как да намери определена малка поляна. Той даде на Дмитрий координатите. Без това тежко увреждане на крилата в резултат на гъстия навес – и скритите в него предпазни средства – е напълно възможно.
Очите на Дмитрий блеснаха.
„Добре.“
Следващите му думи бяха изречени на глас.
– Не знаех, че имаш друг дом в тази страна.
– Нямам. – Имаше къщи, които използваше при нужда, но домът беше понятие, което нямаше значение за него, макар че Дмитрий вероятно предполагаше, че смята за дом апартамента си в нюйоркската Архангелска кула. – Там ще бъдеш в безопасност и ще можеш да се уединиш. – Превръщането на Онър от човек във вампир щеше да отнеме време и макар Джейсън да знаеше, че Дмитрий ще се погрижи тя да го премине в дълбок сън, предпазена от всякакви страдания, той също така знаеше, че другият мъж няма да я остави настрана по време на процеса. – Не е необходимо да вземаш охранителни мерки.
– Не бих се доверил на тези думи, излезли от устата на когото и да било, освен на теб – каза Дмитрий, а лицето му бе насочено под ъгъл към Онър.
– Не знам кога ще използваме дарбата ти. Имам нейното обещание, но няма да прибързвам с това.
– Ти искаш.
– Да. – Безпощаден. – Но виждаш ли, Джейсън, оказва се, че имам фатална слабост, когато става дума за Онър – дори да промени решението си и да реши да остане смъртна, не мога да я принудя и все още да живея със себе си.
Джейсън не каза нищо, докато Дмитрий се върна при съпругата си, която вдигна очи, за да му предложи усмивка, която Джейсън не беше виждал да споделя с никой друг. Приятелите ѝ се отдалечиха, за да дадат на съпруга и съпругата малко уединение, но всички продължиха да се задържат на буйната зелена морава, а песента на птиците беше деликатен акомпанимент към шепота на разговора. Отпиваше се шампанско, разменяха се поздрави, приятелствата се подновяваха в сиянието на радостта, която излъчваха Онър и Дмитрий.
За разлика от останалите, Джейсън се чувстваше изложен тук, на слънчева светлина, неосветените черни криле бяха мишена, но той не се поддаде на принудата да полети високо над облачния слой, където никой не можеше да го види. Минута по-късно, когато вятърът започна да шепти, той се заслуша.
Една-единствена дума. Име.
„Ерис.“
Единственият значим Ерис, която Джейсън познаваше, беше съпруга на Нейха, трихилядолетния архангел, единствения член на Кадъра, който беше избрал да следва церемонията по обвързване на смъртните. Ерис беше неин съпруг, но не го бяха виждали публично от около триста години. Мнозина го смятаха за мъртъв; Джейсън обаче знаеше, че мъжът живее, затворен в дворец в обширната крепост на Нейха. С изключение на опита за бягство в началото на пленничеството му, той не беше пострадал физически.
Нейха обичаше Ерис твърде много, за да го нарани.
Това беше и причината да го мрази толкова жестоко заради предателството му.
„Ерис.“
Приплъзвайки се в сенките на дърветата, които ограждаха имота на Рафаел, желана почивка от светлината, Джейсън извади мобилния си телефон. В предишните векове, дори и със значителните си умствени способности, му бяха нужни дни, за да общува с мъжете и жените си, седмици, за да събере една-единствена информация. Технологиите го правеха много по-просто – за разлика от някои стари ангели, и макар че избраното от него оръжие си оставаше мечът, Джейсън не се отвращаваше от съвременния свят.
Сега видя, че има няколко пропуснати обаждания, които сигурно са дошли по време на церемонията, докато телефонът му е бил в тих режим. Всички бяха от Самира – тя беше служителка с разрешение да работи в личните покои на Нейха и технически най-високопоставеният му шпионин в двора на другия архангел, макар че Джейсън се съмняваше в нейната по-нататъшна ефикасност.
– Самира – каза той, когато повикването беше прието. – Какво се е случило?
– Ерис е мъртъв. – Приглушен шепот. – Убит в двореца си.
– Кога?
– Не знам, но го намериха преди час. Нейха не е оставила тялото. Махия е до нея.
Джейсън никога не беше разговарял с Махия, но след като беше направил едва доловимо разследване, когато Нейха я осинови за първи път преди малко повече от три века, знаеше, че принцесата е от кръвната линия на Нейха. Тази връзка беше общоизвестна, но фактите зад нея отдавна бяха погребани. Мнозина в двора на Нейха предпочитаха да не си спомнят, да не виждат истината – че Махия е родена от Ниврити, сестра на Нейха, която е мъртва, докато детето ѝ е било живо.
Не е страшна тайна… освен ако знаеш името на бащата на Махия.
Ерис.
Назад към част 1 Напред към част 3
