Глава 16
Ранзъм чакаше близо до безлюдния бетонен кей в Бостън, където беше помолил нея и Венъм да кацнат, когато беше установила контакт, когато влязоха в града. Вдигна я от краката ѝ веднага щом стигна до него, и я целуна по смеещите се устни.
– Ели, тези крила са много секси.
Боже, беше добре да го видя.
– Пусни ме, красавецо.
– Архангела е ревнив тип? – Той продължи да я държи, което доказваше силата му – мускулната ѝ маса по начало беше голяма, а крилата ѝ само я допълваха.
Като бутна раменете му, тя се освободи.
– Мислех, че трябва да хванем един вампир?
– Да, хайде. – Лицето му – зашеметяваща смесица от индианска кожа и костна структура с ирландски зелени очи – изведнъж стана делово. – Пътеката води до определена част от складовете на около пет минути пеша. Ето защо ви помолих да кацнете тук.
– Ако си толкова близо – каза тя – защо ме чакаше? – Колкото и да беше красив, Ранзъм беше и един от най-добрите ловци на гилдията, човек, който тя би имала зад гърба си по всяко време.
– Не е само един, Ели. – Той започна да я води покрай една огромна лодка и към няколко склада, които тя виждаше в далечината. – И те си помагат един на друг.
– По дяволите. – Рядко, много рядко вампирите ловуваха заедно, но когато го правеха… – Какъв е броят на труповете?
– Последно чух, че са двадесет и двама. – Дългата коса на Ранзъм, гладка опашка по гърба му, се развяваше от вятъра, докато той ѝ съобщаваше новината. – Но това беше преди половин час.
– Не може да се хранят, щом се движат толкова бързо. – Което означаваше, че убиват заради самия ад, а това ги правеше кървави. – Каза, че си помагат взаимно – държат ли се така, сякаш мислят?
– Не на сложно ниво, но някой определено е вкъщи горе. Странно, а?
Елена си помисли за Игнаций, зачуди се дали Нейха все пак не е разбрала съобщението.
Желязо във въздуха, гъсто, свежо.
Ранзъм вдигна ръка в същия миг, в който тя долови аромата.
Вдигна крилата си и ги прибра плътно до тялото си – нещо, което най-накрая се беше научила да прави по команда – и пое дълъг, спокоен дъх.
Моторно масло и риба.
Кръв, разядена мазнина, отпадни води.
Боровинки, които се разпукват и соковете им оцветяват земята.
Всяко едно от тях можеше да е вампирски аромат, но днес Ранзъм нямаше нужда от носа и. Нуждаеше се от добро старомодно подкрепление. Изваждайки оръжието, което Дийкън бе създал за нея, онова, което тя бе започнала да нарича „лък с острие“, тя се вмъкна зад него, докато другият ловец водеше нея и Венъм през лабиринтните проходи между складовете.
Преди около час денят си беше тръгнал, облаците се надпреварваха да закриват слънцето, а сега дебела пелена от дъжд удари бузата на Елена. Тя преглътна проклятие. Ако вампирите решат да избягат, дъждът ще бъде техен доброволен съучастник в отмиването на следите. Което означаваше, че трябва да неутрализират целите тук – извличането просто не беше на дневен ред, не и ако вампирите ловуваха в глутница.
Крилото ѝ се допря до нещо остро и се закачи. Тя прехапа долната си устна, за да заглуши въздишката си, и спря достатъчно дълго, за да откачи крилото си от ръждивия пирон. Кръв потъмня в среднощно сините пера близо до центъра на дясното ѝ крило, но тя повече се притесняваше от тетанус. Миг по-късно си спомни, че вече не е уязвима за болести – все пак нямаше скоро да забива корозирали пирони в тялото си.
Продължавайки да покрива едната страна на тънката алея, докато Ранзъм заемаше другата, тя погледна назад към Венъм. Вампирът се придържаше към нея, но спазваше достатъчно дистанция, за да не бъде опасен в битка – всъщност, като се има предвид това, което беше видяла за уменията му, той щеше да бъде предимство.
Боровинки, зрели, зрели боровинки.
Тя изсъска под носа си на Ранзъм. Когато той се обърна, тя му направи знак към един склад, намиращ се на около три пресечки от мястото, където стояха в момента. Видя го да кима точно преди небето да се отвори и да завали дъжд, сякаш в небето се беше завъртял някакъв голям кран.
– Ебаси – измърмори тя и изоставяйки всякакви идеи за изтънченост, побягна към задната част на склада, докато Ранзъм заобикаляше отпред. Беше само на два метра от дървената врата, когато долови във въздуха нотка на остра, стипчива мента, а след това я блъснаха върху мокрия асфалт. Кожата се разкъса от бузата ѝ, а дясната ѝ ръка се приземи достатъчно неудобно, че можеше да си счупи китката, ако не беше започнала да се преобръща наполовина в момента на контакта. Така или иначе, едното ѝ крило се смачка под нея с пареща болка, за която тя адски се надяваше да не означава, че е счупила някоя от фините костици в него.
В следващия миг тежестта върху гърба ѝ изчезна и не ѝ трябваше да гледа, за да разбере, че Венъм се е справил с вампира, който я бе нападнал. Тя хвърли един поглед, за да се увери, че той има надмощие – о, да – преди да го остави да го направи и да скъси разстоянието до вратата. Сега вече чуваше тежките, глухи звуци на борбата, както и вълна от зловещ смях отвътре, което означаваше, че са устроили засада и на Ранзъм.
Ръката ѝ се стегна върху острието на лъка.
– Чакай. – Дъхът на Венъм до ухото ѝ, ръката му върху ръката ѝ. – Изкачи се нагоре, влез през покрива – от състоянието на това място сигурно и без това е наполовина изгнил.
Това би било огромно предимство, но…
– Не мога да направя вертикално излитане.
Венъм падна на едно коляно, очите му бяха извънредно живи в дъжда, слънчевите му очила се бяха изгубили в боя. Когато той скръсти ръце, тя разбра какво е целял и преметна острието-лък през рамо.
– Готов ли си? – Тя постави единия си крак в сгънатите му ръце и опря длани на мускулестите му рамене. При кимването му тя каза: – Давай.
Той спусна ръцете си и натисна. Вампирите бяха бързи и силни, но тя никога не би очаквала силата, която той влагаше зад асистенцията си. Извивайки се във въздуха, тя успя да се хване за ръба на покрива, усещайки как металът се врязва в дланите ѝ достатъчно дълбоко, за да бликне топла и гъста кръв. Но това нямаше никакво значение, докато Ранзъм беше сам там долу.
С помощта на мускулите, които идваха с привилегията на роден ловец, тя успя да се прехвърли и да се качи на покрива – и макар че едното ѝ крило леко се оплакваше, не изглеждаше счупено. Очевидно беше, че Венъм е бил прав за състоянието на покрива. Знаейки, че Ранзъм не разполага с много време, тя прибра лъка си, след което се затича по напуканата и гниеща конструкция, докато не стигна до една част, която се срути и я повлече със себе си.
Остави се да падне, като разпери криле, за да забави движението си, когато попадна на по-топлия въздух вътре в склада. Изненадани окървавени лица се вдигнаха към нея, и мъже, и жени, а в очите им се завъртя червено. Жажда за кръв. Това се потвърди, тя не ги предупреди, просто започна да стреля. Малките въртящи се остриета прерязваха шии, прорязваха мозъци, пронизваха сърца… Господи, помисли си тя. Дийкън беше добър.
Краката ѝ се удариха в пода с разтърсващ трясък и тя изкрещя:
– Окупирай!
– Още не е мъртъв! – Чу се отговор от вътрешността на плетеницата от вампири.
Тогава тя видя очите в стените, вампирите, които се прикриваха по первазите, готови да се нахвърлят. Обърна се точно навреме, за да извади двама зад себе си. Господи, колко ли бяха те? Тогава вече нямаше време да мисли – крилете ѝ я правеха толкова уязвима на земята, че не можеше да си позволи да ги остави да се приближат. Използвайки с една ръка острието на лъка, тя започна да стреля с миниатюрния огнехвъргачка с другата. Не толкова полезно оръжие в полет, но в близък бой вършеше адски добра работа.
Високи и пронизителни писъци огласиха склада, докато плътта изсвистяваше и се овъгляваше, а миризмата отвратително напомняше на барбекю в задния двор. И не само тя и Ранзъм нанасяха щети. Тя зърна Венъм със злокобните извити ножове, които обичаше – откъде, по дяволите, ги беше взел? – да реже вампирски глави с онази рептилоидна скорост, която едновременно я отблъскваше и очароваше. Кръвта бликна, когато той екзекутира един добре сложен рус вампир, който се канеше да се вкопчи в лицето му, и опръска канелената му кожа с рубиненочервени капки.
– Ранзъм, внимавай! – Изкрещя тя, когато видя, че един от кривокраките се насочва към приятеля ѝ.
Ранзъм вдигна оръжието, стреля, дори когато провря едно от остриетата си в черепа на вампира. Мъжът падна, тялото му се гърчеше, сякаш се бореше да се изправи въпреки факта, че мозъкът му изтичаше по слепоочията. Но той беше достатъчно повреден, за да не се притесняват за него за известно време.
Пръсти, хлъзгави и студени, върху върха на крилото ѝ.
Не. Крилата ѝ бяха много чувствителни и тя мразеше да ги докосва злото. Желанието да се завърти, да действа без мисъл беше почти ослепително, но тя се пребори с него и вместо това обърна острието на лъка на Дийкън назад, изчислявайки местоположението на вампира по аромата на мед и невен, така гъст в носа ѝ.
Бълбукащ звук, спазми на пръстите, после изплъзване ѝ подсказаха, че е уцелила целта си. Стреляйки с огнехвъргачката по вампира, който тичаше към нея с шибана четирикрака стъпка, тя изпържи дребната брюнетка по средата на скока, преди да се завърти на пета, за да насочи пламъците към вампира, който беше докоснал крилото ѝ… и който се опитваше да притисне окървавените си зъби към перата ѝ.
Когато срещна очите ѝ, той се усмихна.
– Тя се събужда. – Беше почти безсилен шепот, гърлото му почти бе унищожено от острието ѝ. И все пак очите му блестяха от нечестива радост. – Тя се събужда.
Отърсвайки се от тръпката, която пълзеше по гръбнака ѝ, Елена каза:
– Да, ама това е лека нощ за теб. – С това тя насочи огнехвъргачката към кръвопиеца.
Когато се завъртя обратно, видя сцена на касапница… и само двама души бяха останали прави. Ранзъм държеше два димящи големи пистолета, по един от двете страни на тялото си, краката му бяха разтворени, докато стоеше и проверяваше дали някой от вампирите край него все още диша. Лицето му беше окървавено от следи от нокти, черната му тениска беше почти разкъсана от него, а косата му, която се беше разпиляла в борбата, се стичаше като копринен черен дъжд по гърба му.
До вратата, близо до мястото, където я бяха нападнали, стоеше Венъм, с въртящи се в ръцете му остриета, сакото и вратовръзката му бяха изчезнали, а бялата му риза беше опръскана с кръв. Косата му поне веднъж не беше перфектна за GQ. Вместо това тя се спускаше над челото му и в съчетание с дивата му усмивка го правеше шокиращо привлекателен по един много тревожен начин.
В този момент очите му, нечовешки, се срещнаха с нейните.
– Не чувам никакви импулси.
– Ще проверим един по един, за да сме сигурни – каза тя, а гърдите ѝ се издигаха и спускаха на кратки, резки вдишвания като на двамата мъже. – Тази група беше прекалено организирана – не искаме някой от тях да се събуди.
Мълчаливо направиха точно това, като покриха всеки сантиметър от склада.
– Преброявам петнайсет – каза Ранзъм, когато се срещнаха по средата.
– Да, това е, което имаме – добави Венъм. – Има и една отвън, общо шестнайсет.
Ранзъм наистина погледна другия мъж за пръв път, поклати глава, загледа се отново.
– По дяволите, очите ти са като на шибана усойница.
Венъм повдигна вежда.
– Имаш коса, по-хубава от една от наложниците на Астаад.
Ранзъм показа неприличен жест на вампира. Венъм се усмихна.
Убедена, че сега всичко в мъжкия свят е наред, Елена бръкна в джоба си, извади резервна връзка за коса и я хвърли на Ранзъм.
– Щях да кажа, че това е невъзможно, ако не стоях в средата. Имаме колко, може би трима вампири-измамници в щата за една година?
– Рогати, да – посочи Ранзъм и придърпа косата си назад по онзи груб начин, който мъжете имаха навик да правят. – Жажда за кръв? Ще имаме може би един, който е напълно откачен.
– Сир държи под строг контрол своите вампири – каза Венъм и слезе на хълбоците си, за да избърше окървавените си остриета, използвайки ризата на един паднал вампир. – Това просто не биваше да се случва.
Спомняйки си какво беше казал последният вампир, Елена знаеше, че има голяма вероятност Калиане да стои зад това, но си замълча. Колкото и да я болеше, че трябва да пази тайна от Ранзъм и гилдията, тя се беше съгласила да бъде съпруга на Рафаел. Той ѝ беше първостепенен приоритет. Тя нямаше да предаде това доверие – нещо повече, нямаше да сподели парченцата информация, с които разполагаше, когато не можеше да се направи нищо по въпроса.
– Трябва да идентифицираме вампирите – каза тя, като се наведе, за да пристегне острието на лъка на едното си бедро и миниатюрния огнехвъргач на другото, – да уведомим властите.
– Аз ще се заема с властите – каза Ранзъм и извади мобилния си телефон. – Те знаят, че съм бил по тази следа.
– Познавам поне двама от вампирите от пръв поглед – каза Венъм и изчезна с остриетата си в кръстосаните черни ножници на гърба си, които тя можеше да види сега, когато не носеше сакото си. – Дай ми няколко минути, за да видя колко други мога да идентифицирам.
Докато Венъм правеше това, Елена обикаляше наоколо и проверяваше за портфейли, които не бяха изпържени от пламъците или унищожени по друг начин. В крайна сметка намери седем броя. Венъм идентифицира четири други от пръв поглед, което ги остави с петима неизвестни, повечето от които или овъглени до неузнаваемост, или с липсващо лице, благодарение на пистолета на Ранзъм.
– Ангелът, отговарящ за този район, е на път с властите – каза им Ранзъм, затваряйки мобилния си телефон. – Той ще се погрижи за останалите идентификатори. Изглежда, че за няколко от тях ще трябва да извади ДНК комплекта.
Елена погледна към дупката в покрива, където беше влязла в склада, и установи, че дъждът все още се излива.
– Мисля, че всички имаме нужда от душ.
Мъжете не казаха нищо, като я последваха от склада и навлязоха в проливния дъжд. Водата около тях се превърна в ръждива, после в бледооранжева, после в сепия, докато накрая не потече бистра. Като избърса дъжда от очите си, тя се върна до вратата.
– Ели. – Гласът на Ранзъм. – Работата ни е свършена. Просто задържаме мястото на инцидента, докато пристигнат полицаите.
Елена кимна.
– Знам, но искам да проверя миризмите им. Подобна масова епидемия… доколкото знаем, може да е мутантски вирус.
Разбира се, и двамата мъже застанаха в крачка до нея, въпреки че вече бяха проверили, че всеки един от вампирите е наистина мъртъв. Вампирите не бяха истински безсмъртни. Те можеха да бъдат убити не само от други вампири и ангели, но и от хора – отсичането на главата и огънят бяха най-добрите методи, макар че отстраняването на сърцето също вършеше работа, ако след това се отрежеше или, в случая на Ранзъм, се откъснеше главата, за да е сигурно.
Като остави двамата мъже да разговарят тихо край вратата, тя тръгна от тяло на тяло, търсейки, търсейки…
Тъмно, лирично, пищно.
Отново го имаше, този натрапчив, сложен аромат, който се криеше под по-смелите миризми на падналите вампири. Беше почти сигурна, че е усетила същия аромат, когато вятърът заплашваше да я блъсне в Хъдсън… само че нещо я подсети, някаква „нестандартна“ нотка, която не можеше да определи.
– По дяволите. – Знаеше със сигурност, че ще проследи есенцията на тази конкретна черна орхидея веднага щом се върне в града.
***
Дълбоко в сърцето на Манхатън Рафаел счупи врата на жаден за кръв вампир, след като се промъкна през съзнанието му, за да вземе това, което трябваше да знае. Тази информация се оказа едновременно отвратителна и… тъжна. Някои биха казали, че Архангелът на Ню Йорк няма милост в себе си, но той не се наслаждаваше на пропиляването на живота. Повечето от тези вампири бяха полудели отвъд всякаква надежда за възстановяване.
На един луд вампир не можеше да се позволи да продължи да живее, защото, воден от желанието да консумира кръв, далеч надхвърляща необходимата за живота, този вампир щеше да убие стотици невинни.
– На възраст под пет десетилетия – каза той на Дмитрий, когато водачът на неговите Седем дойде да застане до него, след като беше ликвидирал собствената си жертва. Около тях градът лежеше обвит в пелерина от страх и опасност, а светлините на високите сгради бяха крехки защитници срещу падналия час по-рано мрак.
– Моят също – отвърна Дмитрий, а краят на дългото му черно палто леко се повдигаше от вятъра. – Току-що Венъм ми изпрати съобщение – всички, които е разпознал в Бостън, са млади. Никой не е на повече от шест десетилетия.
– Тя все още не е в съзнание, не и в истинския смисъл на думата, силите ѝ са слаби – каза Рафаел. – И все пак тя може да направи това. – Да предизвика клане в невиждани от векове мащаби, да превърне някога здрави вампири в машини за убиване.
– Сир. . . Аодхан и Наазир, колко близо са до намирането?
Рафаел вдигна поглед към късчето луна, което се виждаше в натежалото от облаци небе.
– Майка ми – каза той на един от малкото мъже, на които се доверяваше – беше интелигентна дори в последната си лудост. Тя не е намерена вече повече от хиляда завъртания на Земята около Слънцето. Дори и да успеем, няма да е лесно да я задържим. – Но той трябва да се опита да го направи.
Защото тя живееше, защото той се беше провалил.
– „Шшш, скъпи мой, шшш.“
Последните думи, които му каза, докато си отиваше, а нежните ѝ крака ставаха все по-малки, докато почти танцуваше по росната трева. Росата блестеше с капчици малиновочервен цвят, внезапен изблик на цвят, който се бе разпръснал по ливадата, когато падна от толкова високо; крилете му се смачкаха, тялото му се удари в земята със скорост, която откъсна части, остави устата му да прелива от кръв, ребрата му се смачкаха в сърцето и белите дробове, кракът, който бе останал прикрепен към тялото му, се разби на поне петнадесет различни фрагмента.
Докато той лежеше там, уязвим по начин, по който не беше бил от детството си, тя се бе присегнала до него, а пръстите ѝ нежно и майчински отмятаха напоените с кръв кичури от косата му.
– „О, бедният ми любимец. Бедният ми Рафаел. Сега ме боли, но трябваше да се направи.“ – Дълбоките ѝ, сини очи бяха облени от нежност. – „Ти няма да умреш, Рафаел. Не можеш да умреш. Ти си безсмъртен.“ – Целувка върху счупената му скула, лека като пеперуда. – „Ти си син на двама архангели.“
Той не каза нищо, не можеше да говори, гърлото му беше смазано. Но тя разбра какво имаше в очите му – безсмъртните можеха да умрат. Беше гледал как баща му умира. От ръката на майка си.
– „Той трябваше да умре, любов моя. Ако не го беше направил, на земята щеше да цари ад.“ – Бавна усмивка, когато той продължи да я гледа, казвайки хиляди неща дори в мълчанието си. – „И аз също трябва да умра – ето защо ти дойде да ме убиеш, нали?“ – Смях, мек и изпълнен с майчината наслада от сина ѝ. – „Не можеш да ме убиеш, сладки мой Рафаел. Само друг от Кръга на десетте може да унищожи един архангел. И те никога няма да ме намерят.“
Краката ѝ се движеха леко и грациозно по тревата, стъпалата на краката ѝ бяха оцветени в червеното на неговата жизнена кръв. Ангелски прах, който се влачеше от крилата ѝ, искрящи и блестящи с чистота, която се подиграваше.
– Ела, Дмитрий – каза той, като изтласка спомените обратно в сенките, където бяха останали през по-голямата част от зрелия му живот. – Трябва да продължим. – Откакто за пръв път бе приел града за свой, не му се бе налагало да помага в управлението на подобен патрул – той бе архангел и се бе съсредоточил върху по-големи дела.
Но днес, когато вечерта се превръщаше в нощ, той трябваше да лети, да прекоси града си и да го прочисти от злото, което Калиане бе отприщила. Майка му нямаше да вземе неговата територия. И той нямаше да се провали отново – дори ако това означаваше да убие жената, която някога го бе гушнала в прегръдките си с такава безкрайна любов, че ехото от нея го преследваше дори сега.
Назад към част 16 Напред към част 18
