Глава 22
На следващия ден, след като получи съобщение рано сутринта, Елена се озова в полет, за да кацне пред затворена къща в района на Палисейдс. Отдалечена от улицата и засенчена от идеално поддържана зеленина, тя крещеше много пари. Дори архитектурата – стара, елегантна, неподвластна на времето – ѝ подсказваше, че гледа нещо, което е струвало милиони.
Мога да си го позволя.
Това беше изненадваща мисъл. Все забравяше, че сега е богата, че Кръга – чрез Рафаел – ѝ е платил хонорара, за който се бяха договорили, когато беше „приела“ мисията за Юръм. Като се подхлъзна при спомена за това как точно я бяха въвлекли в цялата тази кървава каша, тя сгъна назад крилата си и се загледа в лъскавата черна врата на дома само на няколко метра от нея.
Тясна. Твърде тясна за ангелски крила.
Беше глупаво да се чувства отхвърлена. Сестра ѝ Бет живееше тук със съпруга си Харисън от деня, в който се бяха оженили – и двамата бяха хора по онова време. После Харисън беше кандидатствал да бъде превърнат във вампир, беше приет… и наруши вековния договор за служба, който беше подписал като условие да бъде превърнат. Елена беше ловецът, който го върна обратно, за да се изправи пред наказанието си. Харисън не разбираше, че не може да се крие вечно, че колкото повече време отнеме на ангела му да го проследи, толкова по-лоша цена щеше да трябва да плати.
В резултат на антипатията на Харисън Елена никога не беше канена в дома на Бет. Тя не завиждаше на сестра си, че е застанала до съпруга си, беше направила всичко възможно Бет да знае това. По същия начин обаче тя отказваше да изчезне от живота на Бет. Независимо от всичко, сестра ѝ знаеше, че може да вдигне телефона и Елена ще дойде.
В този миг вратата се отвори и разкри разкошна ягодова блондинка, облечена в нещо, което изглеждаше като кашмирен пуловер в кремаво, съчетан с пола до коленете на точки, чиято форма беше женствена.
– Ели! – Изтича сестра и. – Ели!
Когато улови по-малкото и по-меко тяло на Бет, Елена усети как времето се отвива назад, докато отново не станаха деца. Бет винаги е била бебето и е вървяла след Елена, както Елена на свой ред е вървяла след Ари и Бел. Сега от четирите деца, които Маргарите беше родила, бяха останали само две – и Елена беше станала по-голямата сестра.
– Здравей, Бет.
Ръцете на Бет останаха заключени около Елена, а лицето ѝ беше влажно срещу шията ѝ.
– Ти не дойде първо при мен. Трябваше да дойдеш да ме видиш първа!
Още едно сладко-горчиво напомняне за детството, за настояването на Бет тя да бъде първа в живота на Елена.
– Мислех, че си се върнала едва днес? Не беше ли на Кайманите?
Подсмърчане.
– Имаш крила. Можеше да долетиш до мен. – Отдръпвайки се най-сетне, Бет протегна ръка и докосна горната извивка на крилото на Елена.
Това беше чувствително място, място, което тя позволяваше само на Рафаел да гали.
– По-ниско, Бет – каза тя със съзнателна нежност.
Бет веднага смени позицията си – винаги по-малката сестра, свикнала да изпълнява заповеди.
– Толкова са красиви, Ели. – Сладки думи, блестящи очи с прозрачен тюркоаз, които идваха от Маргарите, един миг, неоцветен от изборите, които и двете бяха направили. – Радвам се, че имаш крила. Винаги си искала да летиш.
Проблясък на спомен, Елена в домашно направената си пелерина, „летяща“ след кикотещата се Бет. Беше невъзможно да не се усмихне.
– Как си?
Повдигане на рамене, ръката ѝ се отдръпна.
– Добре.
Притеснена от приглушения отговор на сестрата, която винаги е била жизнена, ако не и малко напрегната, Елена отметна косата на Бет от лицето ѝ.
– Знаеш, че можеш да говориш с мен. Никога не съм те разочаровала, нали?
– Ти върна съпруга ми при неговият ангел. – Открита дребнавост.
– Бет. – Хари беше избрал съдбата си, когато поиска да бъде направен – и за разлика от Вивек, той беше здрав като човек, можеше и да изживее пълната продължителност на един смъртен живот. Ако робството, за което се бе подписал, сега му се струваше неприятно, той нямаше кого да обвинява, освен себе си.
Мрачното изражение на Бет се наруши, лицето ѝ сякаш се срути, когато тя започна да плаче с огромни, преглъщащи ридания. Съкрушена от болката на сестра си, Елена взе Бет в прегръдките си и я люлееше.
– Говори с мен, Бети. Кажи ми какво не е наред. – За да мога да го поправя.
Това беше, което тя правеше, самоналожено задължение.
Дори след като Джефри я изхвърли от Голямата къща, Елена всяка седмица проверяваше Бет, уверяваше се, че сестра ѝ е добре. Бет също беше застанала до Елена по свой собствен начин. Когато Джефри бе изхвърлил вещите на Елена на улицата, именно милата, сговорчива Бет бе излязла и бе спасила най-важните съкровища на Елена от стихиите. Беше го направила тайно, но го беше направила.
– Не съм толкова силна като теб, Ели. – Прошепнати думи, докато стояха скрити в сянката на Голямата къща. – Съжалявам.
– Не плачи, скъпа. – Взе сестра си в прегръдките си и я държа здраво. – Всичко е наред. Аз съм достатъчно силна и за двете ни.
Сега Елена притисна устни към слепоочието на сестра си.
– Бет?
– О, Ели. – Бет се отдръпна с хълцане. Използвайки носна кърпичка, за да забърше лицето си, тя успя да изглежда красива дори с очи, обградени в червено, и нос, чийто връх беше загрубял. – Те няма да ме направят, Ели. Това винаги е бил планът, че Хари и аз, и двамата ще станем безсмъртни и тогава ще бъдем заедно завинаги, но те казаха, че няма да ме направят.
Кръвта на Елена се смрази. Беше попитала Рафаел за Бет, беше ѝ казал, че сестра ѝ не е биологично съвместима. Ако се опитат да ѝ вливат токсина, който превръща човека във вампир, тя или ще умре, или ще полудее неизлечимо.
– Съжалявам…
– Сега си ангел, Ели. – Бет я хвана за горната част на ръцете, а надеждата блестеше в очите ѝ. – Можеш да ме направиш. Или можеш да помолиш архангела си да го направи. Моля те, Ели. Моля те.
Чувствайки се посинена и смазана след спора, който се получи, когато каза на Бет, че не може да направи нищо, Елена не беше в настроение да се заеме със следващата задача от списъка си. Но…
– Достатъчно дълго бях страхливка. – Тя постави ключа в тежката жълта ключалка и завъртя. Когато за пръв път видя този ключ, тя предположи, че Джефри е наел малко шкафче, за да съхранява парчетата от детството ѝ… от майка ѝ – но това беше с размерите на цяла стая, снабдена с метална подвижна врата.
Сара, облегнала се на съседното складово помещение, скръстила ръце върху перфектната кройка на изчистения си костюм, поклати глава.
– Не става дума за това, че си страхливка, Ели. Ти знаеш това. Това трябва да боли адски много.
Да, болеше. Толкова силно.
– Простете ми, бебчета мои.
Гневът, тъгата и любовта се смесиха в разяждаща смес вътре в нея. Това беше познато чувство – емоциите ѝ към Маргарите никога нямаше да бъдат прости.
– Благодаря ти, че дойде с мен. Знам колко си заета.
– Благодари ми още веднъж и ще трябва да ти набия задника. – Сара посегна да оправи тънката каишка, която се извиваше над върха на токчетата ѝ. – Макар че съм изненадана, че високият, всемогъщ и опасен не е с теб.
– Имах нужда от теб. – Жената, която се бе превърнала в по-голямо семейство за нея, отколкото хората, с които споделяше кръв. – Рафаел разбира приятелството, дори и да не мисли така. – Беше изковал стоманени връзки със своите Седем, и по-специално с Дмитрий.
Отключи ключалката и я държеше в едната си ръка, докато посягаше надолу, за да вдигне вратата. Светлината попадна на пода вътре, а след това и на кутията, която беше най-близо до вратата.
През ръба ѝ висеше изтъркано оранжево одеяло.
Със сърце в гърлото, тя се опита да продължи да бута вратата, но не успя. Цялото ѝ тяло просто замръзна.
– Сара.
Най-добрата ѝ приятелка сложи ръка на вратата.
– Накъде, Ели? Нагоре или надолу?
– Хайде. – Смеещи се думи в онзи хрипкав глас с хубав акцент. – Качвай се на борда.
Препъвайки се на голямото легло, с одеяло около раменете си, тя се провира между Ари и майка си.
– Хей! – Протестиращият глас на Ари, преди да обсипе с целувки кикотещото се лице на Елена. – Малка мазна маймунка.
– Ели.
Връщайки се обратно в настоящето, Елена бутна вратата и я заключи отново с треперещи пръсти.
– Не мога да го направя. – Сърцето ѝ гърмеше в гърлото, дланите ѝ бяха влажни. – Боже, не мога. – Тя се срина на земята, с гръб към вратата.
Сара потъна до нея, без да се интересува от щетите.
– То е чакало през цялото това време. Ще почака още малко. – Сложи ръка на ръката на Елена и я стисна. – През последната година и половина ти се наложи да обработваш адски много неща. Нищо не казва, че трябва да бързаш.
– Не знам защо ми влияе по този начин. Там има и хубави спомени. – Само че понякога, изведнъж осъзна тя, дори и най-хубавите спомени могат да режат като ножове. – Сара – каза тя, а думите се изсипаха навън – трябва да ти кажа нещо за миналото си.
– Аз съм тук.
При това просто изявление на подкрепа Елена си пое дълбоко дъх… и най-накрая разказа на най-добрата си приятелка за чудовището, което беше пречупило Ари и Бел, докато те не се превърнаха в мрачни кукли в една пропита с кръв кухня; докато майка ѝ не беше жена, която крещеше, крещеше и крещеше; докато баща ѝ не беше непознат, който мразеше най-голямата си оцеляла дъщеря.
– Не можех да ти кажа преди – прошепна тя. – Не можех дори да се накарам да си помисля за това.
По лицето на Сара се появиха сълзи.
– Ето защо се събуждаше с писъци.
Бяха съквартирантки в Академията на гилдията, а и след като се дипломираха.
– Да. – Някаква част от нея не беше спирала да крещи от онзи убийствен ден, който беше почти две десетилетия назад в миналото.
Въпреки твърдото приятелство на Сара, въпреки физическото освобождаване от интензивните летателни тренировки, които направи по-късно същия ден, Елена не можеше да се отърси от меланхолията, която я обвиваше в емоционално черно. Докато стоеше под душа, преди да се облече за вечеря, събитията от деня се изсипаха върху нея като безпощаден дъжд. Още по-лош от ефективния срив в склада беше споменът за предателския поглед на Бет, когато сестра ѝ се обърна към нея.
– Ще умра, Ели. Ще умра, а ти ще си жива.
Тя се опита да отмие болката, която се извиваше в сърцето ѝ, но тя отказваше да си тръгне. Когато очите ѝ я засърбяха, си каза, че е вкарала малко шампоан в тях, и обърна лицето си към струята. Не можеше толкова лесно да пренебрегне знанието, че с годините ще трябва да гледа как бръчките бележат лицето, което винаги е било по-младо, и един ден ще стои над гроба на Бет.
Неспособна да понесе тази мисъл, тя се откъсна от водата и излезе… в прегръдките на архангела.
– Мокра съм. – Думите бяха изтръгнати.
Той придърпа хлъзгавото ѝ от водата тяло още по-близо до себе си.
„Усещам ехото на болката ти, Елена.“
Колкото и да беше притеснена, тя знаеше, че той би могъл да извади причината за тази болка от съзнанието ѝ, без тя да го осъзнава, вероятно се бореше с принудата да направи точно това.
– Нищо – каза тя, а болката беше твърде сурова, за да я сподели. – Нищо ново.
Вълна от дъжд и вятър в съзнанието ѝ, яростта на буря на каишка.
„Отново баща ти?“
– Не. – Това беше всичко, което тя можеше да каже, без да се разбие на хиляди парчета. – Още не мога да говоря за това, Рафаел.
Пауза, натежала от сила.
Това беше непреднамерено напомняне, че мъжът, когото наричаше свой любовник, свой съпруг, не беше дори близо до човек. Въпреки това тя не се отдалечи, не повиши бдителността си. Това също беше трудно… но Рафаел я бе държал, когато бе паднала, готов да се откаже от безсмъртния си живот за нея, ловец, нежелана дъщеря… а точно сега – омразна сестра.
Поглаждането на голяма, топла ръка върху долната част на гърба ѝ.
– Тогава ще говорим друг път. Но ще говорим.
Усещайки как инстинктите ѝ се отърсват от болката, която я бе потрошила, тя вдигна глава.
– Мислех, че обсъдихме цялото това нещо с даването на заповеди от теб?
Безкрайно, неумолимо синьо.
– Дали? – Плюшена мекота около нея, докато той я увиваше в кърпа, с крила и всичко останало. – Имах посетител днес.
– Сменяш темата. – И той изглеждаше толкова непринудено, че тя знаеше, че е на път да се остави да я подлъжат.
Бавна усмивка.
– Леуан.
Стоманената тревога изтриваше всички останали емоции.
– Отново? – Лед пропълзя по гръбнака ѝ при спомена за предаността и болката, които бе видяла по лицето на един от преродените, който бе обичал любовницата си, помисли си и за това как бе разкъсал човек с голи ръце, докато вътрешностите не се изпариха на открито.
– Знаех, че тя остана на моята територия – каза Рафаел, – но все пак това беше неочаквано посещение.
Остави го да разтрие косата ѝ с втората кърпа, докато тя стискаше първата между гърдите си, и докосна с пръсти топлината на гърдите му.
– И така? Какво искаше този път?
Рафаел пусна другата хавлиена кърпа на пода и прокара пръсти през влажните кичури на косата ѝ. Погледът му стана дълбок, непроницаем кобалт.
– Същото – да ме убеди да убия майка си.
Половин час по-късно, когато приключи със сушенето на косата си и се обърна, за да вземе роклята, която се беше появила на леглото, тя все още мигаше шокирано и се взираше в Рафаел.
– Трябва да намерим майка ти, преди тя да го направи, нали?
– Да. – Облечен само в черен панталон, той се облегна на стената, скръстил ръце, а очите му обиколиха тялото ѝ на спокойствие.
– Ти не задаваш очевидния въпрос, Елена. Не попита и след предишното посещение на Леуан.
Тя беше свалила халата си, подготвяйки се за обличането на роклята – разбира се, в блестящ нюанс на синьото – и носеше само чифт бикини в ментово зелено, а под едното бедро се намираше малко бяло копринено цвете. Беше ясно какво мисли архангелът ѝ за сегашното ѝ състояние на разсъбличане.
– Мисля, че – промърмори тя – трябва да включиш климатика.
Бавна усмивка, примесена с чиста съблазън.
– Ела тук, ловецо.
Поклащайки глава, тя вдигна роклята и влезе в нея. За разлика от роклята, която носеше за бала на Леуан, тази не беше дълга до глезена, а стигаше до няколко сантиметра над коляното, като материалът прилепваше плътно по бедрата ѝ, преди да се разтвори в игрива пола. Красивото деколте не само осигуряваше достатъчна опора на гърдите ѝ – което винаги е важно за един ловец – но и се закопчаваше с блестящо кристално копче.
И през милион години не би избрала роклята за себе си, но трябваше да признае, че изглеждаше едновременно елегантна и секси.
– Какъв очевиден въпрос? – Попита тя, след като вкара копчето в дупката му.
– Дали няма да е по-добре да се присъединим към Леуан, за да намерим Калиане, да я екзекутираме в нейния Сън.
– Тя е твоята майка, Рафаел. Разбира се, че не можеш да я унищожиш, без да знаеш дали е оздравяла, дали е станала здрава. – Обръщайки се към суетнята, тя вдигна косата си от врата и я усука в елегантен кок, на който я беше научила Сара. – Вашите закони съществуват по някаква причина – други ангели трябва да са излезли от Съня в по-добро състояние, отколкото когато са влезли.
Погледна надолу, за да вземе фибичка, но не беше готова за изгарящата целувка на архангел върху тила ѝ, за тежестта на ръцете му върху бедрата ѝ.
– По-голямата част от мен е убедена, че тя ще се издигне също толкова злокобно луда, колкото и когато отиде в земята. Но…
– Тя е твоята майка. – Елена, повече от всеки друг, разбираше противоположните емоции, които трябваше да го разкъсват.
– Да.
Зъбите задраскаха по кожата ѝ, карайки я да потрепери.
– Ще закъснеем.
Погали с ръце гърдите ѝ. Стисна ги. Още една целувка на чувствителното място – извивката на шията ѝ, преди да се отдръпне.
– Имаш право да ми напомняш, Елена. Дължа на Колибри уважението си.
Косата ѝ беше прибрана, тя си сложи червило, след което се обърна да гледа Рафаел, докато той вдигаше ризата си. Чисто бяла, тъканта от двете страни на процепите за крила, бродирана с къдрави мотиви в черно, които повтаряха шарката на крилата му, хвърляше на фокус суровата чистота на мъжката му красота.
– Знам, че Колибри е тази, която в крайна сметка те е намерила – каза тя, а сърцето ѝ се сви при мисълта за него, лежащ наранен и сломен на онова пусто поле, където майка му го беше оставила. – Но връзките между вас… има и нещо повече, нали?
Вечерната слънчева светлина превърна крилата му в кехлибар, докато той отговаряше.
– Тя не само ме спаси, но бе моя майка, доколкото аз можех да ѝ позволя.
Елена се приближи, за да довърши закопчаването на ризата му.
– Ти не ѝ позволи много, нали?
– Не.
Земята се разтресе в този миг, достатъчно, за да я накара да свие ръка върху рамото му, за да се успокои.
– Леко земетресение – каза Рафаел, когато то отмина. – Докладите сочат, че времето в целия свят се успокоява.
Тя попадна в дивото синьо на очите му, когато той вдигна глава от нескритото визуално изследване на кожата ѝ, на тялото ѝ.
– Това добра или лоша новина е?
– Означава, че тя почти се е събудила.
Назад към част 22 Напред към част 24
