Глава 32
Лежаха в спокоен покой, малки групички от жени, извити една около друга, с леки усмивки на лицата, сякаш имаха най-приятните сънища.
– Боже мой. – Зашеметена, тя наблюдаваше как Рафаел върви по каменния под, инкрустиран със скъпоценни камъни от искрящ огън и ослепителен блясък, а крилете му оставят след себе си капки вода.
Когато се наведе, за да докосне с пръсти шията на една девойка – думата подхождаше повече от всяка друга, като се има предвид, че жената беше облечена в марлена, свободна дреха от най-меката праскова, а къдриците ѝ бяха закичени с панделка – която лежеше в грациозен покой върху копринена възглавница от златна слонова кост, тя отиде да се присъедини към него.
– Ние сме точно под подиума – промълви тя.
Тъй като това стъпало беше разположено само на няколко метра над останалата част от пода и стигаше точно под гърдите ѝ, тя можеше да види цялата му широчина, да види и каменния квадрат, който беше с различен цвят от останалите. Знаеше, че това е мястото, където някога е стояла статуята на богиня – не на бог, не на това място, което пееше за женска сила.
– Тя е топла. – Рафаел се изправи на крака. – Кръга от времето на майка ми е сгрешил – тя е отвела хората си в Съня, а не в смъртта.
Елена прокара ръце през косата си, която беше накъсана от влагата.
– Рафаел, този вид сила…
– Да. – Изкачвайки се по стъпалата, изрязани отстрани на подиума, до празното място, което тя вече беше забелязала, той се загледа в квадратния отпечатък. – Населението на Аманат някога е имало свои богове и богини, но когато Калиане го обяви за свой дом, те станаха нейни хора, а предаността им – пълна.
– Тя ли ги е възпяла в тази преданост? – Попита Елена, сега когато се вслушваше, можеше да чуе тихото дишане на спящите. Това повдигна косъмчетата отзад на врата ѝ и нищо нямаше да ги накара да се спуснат – не и докато не се измъкнат от неестествената хватка на този застинал във времето град.
Рафаел поклати глава.
– Не. Аманат беше неин много преди аз да се родя.
Елена си помисли за всичко, което беше прочела за Калиане в учебниците по история, за всичко, което Рафаел ѝ беше разказал, спомни си също, че майка му беше наречена Архангел на благодатта, на красотата.
– Любовта винаги е била в двете посоки.
– Да. – Приклекнал, той докосна с пръсти каменния квадрат, който говореше за отсъствие. – Илиум.
Елена започна да обикаля каменните стени под масива, търсейки вход. Нищо, сивите стени бяха безпроблемни. После… едно малко синьо перо легна в краката ѝ. Илиум. Прибра перото в джоба си и се съсредоточи върху стената точно пред мястото, където го беше намерила. При първото преминаване не усети нищо под дланите си. Нито при второто. Но при третото…
– Рафаел, мисля, че тук може да има врата.
Миг по-късно той беше до нея.
– Играл съм в този храм като малко момче – може би си спомням как се отваря.
– Ето. – Тя се отдръпна, за да застане на стража, докато той прокара пръсти по мястото.
Докато я наблюдаваше, той сякаш натискаше определени участъци от камъка, макар че тя не можеше да различи нито един участък от стената от друг. Но миг след като вдигна ръката си, камъкът се пропука със стон, който говореше за голяма възраст, и изпусна кълба прах, които накараха Елена да се закашля, докато се прикриваше, за да пъхне глава вътре.
Отначало не видя нищо, защото мястото под олтара беше толкова тъмно.
После носът ѝ долови злокобния дъх на някакъв екзотичен ликьор. Лайм, помисли си тя, имаше тръпчивата сладост на лайм, целуната с по-богат, по-мързелив вкус. Беше аромат, който до тази секунда не бе осъзнавала, че свързва с Илиум.
– Той е тук.
– Бъди готова. – Ярко синьо.
В продължителната светкавица тя видя в ъгъла сгърчената форма на Илиум, главата му, опряна на каменната стена, а крилата му – смачкани под тялото.
– Какво е направила с него?
– Върви, Елена. – Тесни думи. – Трябва да остана тук, за да се уверя, че вратата не се затваря.
Примигвайки срещу последиците от светлинния пламък, тя слезе в пещерата – тя беше по-дълбока от пода отвън, докато дори Рафаел можеше да стои прав – и си проправи път през тъмното пространство с усещане, препъвайки се в Илиум, когато пресметна погрешно. Моля те, бъди добре. Приклекнала, тя докосна крака му, бедрото му, гърдите му, а накрая прокара пръстите си през лицето му.
– Хайде, Спяща красавице. Не мога да те изнеса оттук. – Той беше твърде тежък откъм мускули, а тя в никакъв случай не искаше Рафаел да напуска вратата – тя щеше да се затвоти в момента, в който го направи, в това беше сигурна, както в собственото си име.
Илиум не отговори.
Наведе се по-близо и се поддаде на желанието да притисне бузата си към неговата, трепвайки от облекчение пред топлината на кожата му.
– Илиум, трябва да се събудиш. Имам нужда да ме защитиш от Дмитрий.
Промяна в дишането му, пръсти, докосващи бедрото ѝ, после…
– Лъжец.
Слава Богу. Тя се изправи на крака, а едната ѝ ръка обхвана неговата.
– Стани, Слънчице, сега.
Илиум промърмори нещо, но тя разбра, че се опитва да се подчини. След няколко опита той се изправи на крака, но след това почти се срина върху нея. Притиснала предницата му към своята, тя изпусна дъх, преди да успее да го овладее дотолкова, че да може да увие ръка около кръста му и да издърпа собствената му мускулеста ръка през раменете си.
– Върви – нареди тя, като се хвана за китката на ръката около раменете си.
Крилете му тежко легнаха върху нейните, докато той ги разперваше в инстинктивен опит да намери равновесие. Интимното приплъзване не беше нещо, което би позволила дори на Илиум при нормални обстоятелства. Днес тя го държеше още по-здраво, мърмореше заповеди с гласа на сержант от учението в опит да го задържи в съзнание, докато го измъкваше от ямата, където го бяха изхвърлили, а гърбът и раменете ѝ се напрягаха срещу мускулестата му тежест.
– Елена.
Едва когато чу гласа на Рафаел, тя осъзна, че е стигнала до вратата.
– Той е зашеметен – каза тя на своя архангел.
Точно тогава Илиум отново изгуби съзнание, превръщайки се в мъртва тежест.
– Държа го. – Докато Рафаел протягаше ръка, за да издърпа синьокрилия ангел на светло, Елена направи грешка. Тя сложи ръка на стената и се забави за миг, за да си поеме дъх. В същия миг Рафаел се измести точно от вратата, като се обърна, за да постави Илиум до външната стена.
Вратата се затръшна.
Шокът от абсолютната тъмнина беше толкова внезапен и неочакван, че Елена не изкрещя, не извика, не направи нищо друго, освен да се взира във вратата, за която знаеше, че е там, макар че в крайната чернота не виждаше дори собствените си пръсти. Нямаше светлина. Никаква.
„Рафаел?“ Опита след няколко секунди, като мозъкът ѝ се върна на работа.
Тишина.
Това не я изплаши – знаеше, че той е от другата страна и работи с единомислие, за да я измъкне. Трябваше само да остане на мястото си и да се бори с дезориентацията, причинена от пълната липса на сетивни сигнали, които да подпомогнат възприятието.
– Хубаво и лесно – каза си тя, като се премести много внимателно, за да се облегне на стената, а крилата ѝ бяха прибрани прилежно до гърба ѝ. Тишината в каменната стая беше… гробна.
Тогава тя ги чу.
Шепот. Толкова много шепот. Около нея. Вътре в нея.
Кап. Кап. Кап.
Ела тук, малък ловец. Вкус.
Падни на колене и моли, а може би ще те пусна обратно в това семейство.
Бягай, Ели. Бягай.
Тя няма да избяга. Харесва ѝ, виждаш ли.
Ах, chérie, знаеш, че никога не съм излизала от тази стая.
Мама?
Ари си подремва…
– Престани!!! – Изкрещя тя, пляскайки с ръце по ушите си. Но гласовете продължаваха да я измъчват, кошмарите ѝ кипяха, за да я запратят в затвор, много по-страшен от стигиянския мрак, който я обграждаше от всички страни.
Малък ловец, малък ловец, къде си?
Може би ще те вържа за Боби, нека се храни.
Ти ме отвращаваш.
Мъртви, всички са мъртви.
Заради теб. Гласът на сестра ѝ. Гласът на Ари.
Чудовище. Бел, шепнеща толкова ниско и злобно. Ти си чудовище.
– Съжалявам – промълви Елена. – Съжалявам.
Чудовище.
– Не знаех. Кълна се, че не знаех!
По-добре да умреш тук, в тази гробница, отколкото да поведеш другите към смъртта им.
Ари никога не би ѝ казала това. Бел никога не ѝ беше говорила с този злобен тон. Неправилността на това счупи примката на кошмара. Изтласквайки умствените щитове, които бе изработила, откакто се събуди от комата, тя се блъсна в стената и едва тогава осъзна, че е направила няколко крачки напред.
– Няма да играя тази игра!
В мига, в който гърбът ѝ се допря до стената, тя осъзна прилива на студен въздух в краката си. Ужасът, който я обземаше, я накара да се протегне с крак и да се придвижи напред сантиметър по сантиметър. Кракът ѝ почти се изпъна, когато усети „ръба“ на камъка – сякаш отвъд нямаше нищо друго освен смъртоносна пукнатина.
Разтреперана, тя дръпна крака си назад, като едновременно с това пусна ножовете си в дланите си. Потта се стичаше по слепоочията ѝ, залепваше косата ѝ отстрани на лицето, въздухът се смразяваше по кожата ѝ – тя приветстваше прилива на усещания, дори когато реши да рискува с това, което можеше да се окаже животът ѝ.
„Пожелай ми късмет, Архангеле.“
Нямаше отговор, но тя знаеше, че той вече трябва да взривява скалата с ангелски огън. Той щеше да я измъкне. Трябваше само да се запази жива междувременно.
Точно в този момент тя чу как нещо се плъзга по камъка, нещо тежко, люспесто и влечугоподобно. Потръпвайки, тя смени един от кинжалите си с късия меч, с който Гален я бе обучил, докато не можеше да се бие в тъмното – стига да избягваше оная зейнала яма в центъра – и отвори уста.
– Игрите – каза тя, обръщайки се към извънземния интелект, който стоеше зад този капан – са под твоето достойнство.
Плъзгането не престана, но тя усети, че нещо, някой я наблюдава и слуша, тежестта на това присъствие я притисна, докато тя вдишваше дълго, бавно и се опитваше да определи местоположението на каквото и да е, което бе изпълзяло от ямата, за да се присъедини към нея.
Мускос. Мръсотия. Мъх.
Именно последното ѝ даде нужната опора – каменната стая беше без живи растения, когато беше прибрала Илиум. Съществото беше в левия ъгъл, помисли си тя, насочвайки се към нея. Затова започна да се приближава малко по малко надясно, като винаги проверяваше напред, преди да се придвижи. Не вярваше, че дупката ще остане в центъра на стаята.
– Ти беше богиня – каза тя, докато се движеше. – Интелигентна и красива, и почитана от хората не от страх, а от любов. Аз не съм нищо друго освен един новосъздаден ангел, който не е истинско предизвикателство за някой с твоята сила. – Това беше неподправената истина и тя, помисли си Елена, можеше просто да я спаси. Освен ако Калиане все още не е напълно луда. – Да ме измъчваш няма друга цел, освен да те намали.
Внезапна студенина, която накара сърцето ѝ да забие от шок. Нещото в стаята с нея съскаше от ярост в същия миг и тя знаеше, че се движи по ръба на това, което би било толерирано. Но трябваше да продължи да говори, трябваше да попречи на Калиане да нареди на съществото да атакува.
– Знаеш ли какво ми каза Рафаел? – Каза тя и надеждата ѝ пламна отново, когато усети вибрация в стената. Архангел.
Моментното разсейване едва не ѝ струваше всичко, тъй като змията или каквото там беше, изплю нещо в нейна посока. Тя долови миризмата на киселина за част от мига, преди да е станало твърде късно, и се блъсна надолу и надясно, като при това счупи нещо като ребро. Тази болка обаче беше нищо в сравнение с изгарящата агония на върха на лявото ѝ крило. Преглъщайки писъка, който искаше да се изтръгне от нея, тя примигна и пропълзя още един метър извън обсега.
– Той ми каза – проговори тя през мъчителната болка – че имаш глас като небето, толкова чист и силен и пропит с любов, че самият свят се спира, за да го слуша.
Студът се отдръпна с такава неочаквана бързина, че Елена се зачуди дали не е изненадала Калиане. Но беше твърде късно. Беше хваната в капан в ъгъла, подът падаше в стръмна пропаст отдясно, отзад и отляво имаше солидни каменни стени… а съществото идваше право към нея. Видя светещи парченца от вихрещо се жълто и зелено, които, както предположи, бяха очите му, а по звука, който издаваше, докато се плъзгаше по пода, личеше, че е огромно.
Нямаше никакъв начин да се пребори с това нещо, хванато в такъв капан, но нямаше време да го направи…
– Идиот, дявол да го вземе. – Тя се движеше още докато мисълта се въртеше в главата ѝ. Претърколи се надясно и се вкопчи в ямата, а крилете ѝ се разпериха широко, за да контролират спускането. Имаше чувството, че не иска да пада на дъното – кой, по дяволите, знаеше какво я чака отдолу, но можеше да използва това пространство, за да маневрира. Не си позволи да помисли за факта, че цялото нещо може да се счупи, смазвайки живота ѝ – може би, само може би, Калиане е чула достатъчно, за да реши да ѝ даде шанс.
Завъртя се така, че да се изправи срещу последната известна позиция на съществото, разпери криле и се вряза с късия меч. Крясъкът на ярост и гъстата, остра миризма на телесни течности ѝ подсказаха, че е постигнала попадение. Въодушевлението ѝ трая само миг – преди по лявата ѝ страна да пламне агония и тя да осъзнае, че съществото отново я е наплюло.
Имаше чувството, че плътта ѝ се отлепва от костите ѝ. По лицето ѝ се стичаха сълзи, въпреки че се опитваше да се пребори с тях, знаейки, че не може да се поддаде на никаква уязвимост. Тогава лявото ѝ крило започна да се влачи и тя разбра, че киселината е засегнала нещо жизненоважно. Борейки се да се задържи на повърхността, тя се блъсна в стената вътре в дупката и усети как грапавината ѝ остъргва кожата на ръцете и лицето ѝ, за да изложи плътта ѝ на въздуха.
Секунда след това тя чу плъзгането отдолу.
Исусе. Преглъщайки, тя удари по-бързо доброто си крило в опит да се издигне, но успя само да забави малко движението си.
„Архангеле, ако имаш нещо в ръкава си, сега е моментът.“
Шум от трясък и после светлина, толкова ярка, че я накара да извика, засенчи очите си с невредимата си ръка, докато отгоре се сипеха скали и камъни… и още по-мокри, по-тънки неща. Приклекнала настрани, тя се затъркаля по грубия недовършен камък, докато едното крило се срути напълно.
– Рафаел! Долу!
Един нокът се откъсна от пръста ѝ, друг – от кръвта, която се плъзна по кожата ѝ.
„Бързай!“
Силни ръце я стиснаха за раменете. Две секунди по-късно я измъкнаха през зейналата дупка на мястото, където някога е имало врата. Примигвайки срещу внезапната светлина, тя се опита да говори, но не успяваше да изтръгне думите през стиснати зъби, а агонията от лявата ѝ страна започна да пълзи към дясната.
Рафаел отметна косата от лицето ѝ.
– Имам те, Елена. Имам те. – Топлината от ръцете му започна да попива в кожата ѝ, прогонвайки жестоката болка, която я караше да се чувства така, сякаш органите ѝ са попаднали в огромна мелница.
Отдала се на нуждата, тя зарови лице в гърдите му и заби ръка във влажната му риза, докато той използваше силата си, за да я излекува. Той беше голям, силен и топъл и тя искаше да го съблече до кожа и да се увие около него, докато нищо не докосне и двамата. Задъхана, когато ръката му докосна все още горящото ѝ бедро, тя изправи челюстта си и се задържа с бели кокалчета.
По-скоро, отколкото очакваше, болката беше само спомен.
– Колко е лошо? – Попита тя срещу гърдите му. – Крилото ми? – То беше мъртво, изчезнало. Не, моля те, не.
Назад към част 32 Напред към част 34
