Глава 34
– Върви – каза той на Елена. – Хората на майка ми ще се събудят. Накарай ги да се преместят на по-безопасни места.
Елена не му се противопостави, отстъпи назад, за да може да излети.
„Погрижи се за себе си, Рафаел. Ти принадлежиш на ловец.“
С думите ѝ, които обикаляха сърцето му, той полетя и хвана падащата форма на майка си, като ги защити от Леуан, изхвърляйки стрели от ангелски огън, които я накараха да се завърти и да загуби концентрация. Той се възползва от случая, за да спусне Калиане внимателно на покрива. Тя ще оздравее, помисли си той, след като видя пораженията. Това не беше удар в сърцето като неговия… и изглежда не я беше засегнал така, както него. Но пък майка му беше много по-възрастна.
Очите ѝ блестяха в болезнено синьо, когато той се изправи, за да посрещне отново Леуан.
„Ти се биеш за мен.“
„Аз се боря срещу Леуан.“ Майка му можеше все още да действа като чудовище, щом възвърне силите си, но нямаше съмнение, че Леуан вече е такова. Ако не бъде овладяна, нейната марка на смъртта скоро щеше да плъзне по света – Калиане в пълни сили можеше да е единственият, способен да я държи под контрол.
„Значи ще използваш едно чудовище, за да поставиш в клетка друго?“ Глас, който все още пазеше натрапчивата си магия.
„Всички архангели носят в себе си заплахата на мрака.“
Леуан изсипа върху него черна ярост. Хвърляйки щит, той заби стрели в друга стена, разрушавайки постройката, която бе стояла векове наред. Усещайки движение долу, той видя характерните криле на Елена, която наполовина носеше, наполовина влачеше зашеметен гражданин на Аманат към друга част на града.
„Елена, крий се“ – нареди той, защото знаеше, че Леуан ще тръгне след нея, ако ѝ се отдаде възможност.
„Съсредоточи се върху това да запазиш главата си цяла, Архангеле. Не съм аз тези, по когото Леуан е настръхнала.“
Смеейки се на острия отговор, той хвърли няколко топки ангелски огън, като се разположи точно над Леуан. Тя се измъкна от пътя, но той я накара да се отбранява и използвайки това, я изпрати към края на града, където сградите бяха по-скоро празни от смъртни.
По време на битката крилата на Леуан бяха почернели, както и косата ѝ. Това не беше толкова важно, колкото фактът, че тя изглежда вече не можеше да се премества в безтелесната си форма. Това я правеше уязвима по начин, по който не беше от Пекин насам, но тя далеч не беше лесна плячка.
Потръпна, когато тя отново успя да уцели едно от крилата му, и усети ново изгаряне, когато този нажежен огън се разнесе из вените му, за да неутрализира черното. Това го накара да се замисли… Докоснал се дълбоко в себе си, той изтръгна почти неконтролируемата му дивост в ръцете си, след което я освободи, както би направил с ангелски огън. Във всяко друго отношение силата му се проявяваше или като синьо, или като ослепителен пламък, но това беше сияйно бяло-златно с преливащи се краища от полунощ и зора… и когато попадна в Леуан, тя се разкървави.
Шокът ѝ беше очевиден, тя се взираше в него, докато тъмночервеното петно се разпространяваше по предната ѝ част. Възползвайки се от недоверието ѝ, той я удари отново, но огънят в него вече угасваше и този удар не беше толкова силен, колкото първия. Но той беше достатъчен. Той улови едно от крилата ѝ и тя изпищя от ярост, преди да смени посоката и да се забие през щита на Аманат, навън в дъждовната нощ.
Рафаел тръгна след нея, а дъждът се вряза в лицето му като много остри ножове… но Архангелът на Китай беше изчезнал. Издигайки се нагоре, той претърси гористия пейзаж, мислейки, че крилото ѝ може да се е срутило и да я е повалило на земята. Но гората лежеше необезпокоявана, буреносното тъмно небе беше празно.
Осъзна, че е имала резервоар от сила и го е използвала, за да избяга, като е приела другата си форма за кратко. Нямаше как да я проследи – но засега беше победена и щеше да се замисли, преди отново да нападне него или хората му. Сега… сега трябваше да се изправи срещу чудовището, което го бе родило.
Елена, след като бе преместила последните мъже и жени от Аманат на безопасно място, далеч от повредените сгради, изтича до един малък покрив, после се издигна в полет, а Илиум бе до нея. Не след дълго забеляза майката на Рафаел на друг, много по-висок покрив. Бялата рокля на Калиане беше осеяна с черни ивици, онова лице с невъзможна красота беше изгоряло от едната страна, но всичко това беше повърхностно за един архангел.
Приземявайки се, Елена се огледа за следи от чернотата, която бе обзела Рафаел като пълзяща отрова. По крилата на Калиане имаше белези от мазната смес, но …
– Мисля, че е овладяна – каза тя на Илиум.
– Аз съм най-могъщият от архангелите – каза глас с такава безупречна яснота, че почти болеше да го чуеш. – Леуан е още слаба.
Очите на майката на Рафаел имаха девствен оттенък като неговите, оттенък, който никой смъртен не би могъл да притежава, но в тях имаше нещо… нещо непознато и старо, толкова много, толкова много старо. Отдръпвайки се назад, Елена стоеше и гледаше как Калиане се изправи на крака, елегантна въпреки нараняванията и разкъсаните си дрехи. Черните белези вече бяха чувствително по-малки.
Очите на архангела се впиха в нея.
– Синът ми те нарича своя съпруга.
– Аз съм негова съпруга – каза тя, но не се отказа. Калиане не притежаваше страховития фактор на Леуан, нито пък излъчваше вибрации на кучка като Михаела, но в нея имаше нещо извънземно, нещо, което Елена никога не беше усещала с друг архангел, независимо на колко години – сякаш Калиане беше живяла толкова много дълго, че се беше превърнала в нещо наистина друго, въпреки че продължаваше да поддържа физическа форма, различна от тази на Леуан.
Калиане вдигна ръка, пламъци с неочаквана жълтозелена окраска облизаха пръстите ѝ. Елена чу как Илиум разкопчава меча си в шумотевица, знаеше, че ще се премести пред нея.
– Илиум, не.
Синекрилият ангел не се подчини.
– Ти ми каза да избера верността си, Елена. Тя е към Рафаел, а ти си неговото сърце.
Знаейки, че никога няма да успее да го разколебае, тя вместо това направи крачка встрани, за да може да срещне погледа на Калиане.
– Той не иска да се ядосваш. – Тя повече от половината очакваше да получи камшичен удар – архангелите не обичаха да им се говори по такъв начин от смъртни или от новосъздадени ангели.
Но Калиане извърна глава, а косата ѝ се повдигна от вятъра.
– Сине мой. – Необуздана гордост. – Той е мой и на Надиел, но е по-добър и от двама ни.
Тогава Рафаел се приземи с криле пред Калиане и Илиум се отмести достатъчно, за да може Елена да наблюдава как майка и син се срещат лице в лице за първи път от повече от хиляда години.
Сърцето на Рафаел, което той смяташе за превърнато в камък, преди да срещне Елена, се прободе с кинжали от болка при израза на любов върху лицето на майка му. Това върна спомените, които обикновено пробиваха само по време на аншара, най-дълбокия лечебен сън.
Той си спомни не просто, че тя го беше оставила разбит на онова забравено поле, а че го беше държала, когато беше плакал като дете, избърсвайки сълзите му с дълги, елегантни пръсти, преди да целуне лицето му с нежност, която го накара да се хвърли около нея, да я прегърне здраво.
– Майко – каза той и думите му бяха тихи, накъсани от спомена.
Усмивката ѝ в отговор беше колеблива. Протегна ръка напред и я вдигна към бузата му, пръстите ѝ бяха хладни към кожата му, сякаш кръвта ѝ все още не беше започнала истински да тече във вените ѝ.
– Ти си станал толкова силен.
Беше ехо от съня и го накара да се зачуди какво ли си спомня от него.
– Не мога да ти позволя свобода, майко. – Трябваше да го каже, независимо че момчето в него се олюляваше от зашеметяващото удивление, че тя е толкова близо, толкова много близо.
Ръката ѝ се откъсна от бузата му и падна на рамото му.
– Аз не търся свобода. Още не.
Подчинявайки се на вътрешната си потребност, потребност, оцеляла повече от хилядолетие, той протегна ръка и я придърпа в обятията си. Тя го обгърна, сложи глава на сърцето му и за един застинал миг те не бяха нищо друго освен майка и син, стоящи под невъзможното небе.
„Не ми беше писано да преживея баща ти, Рафаел. Ние бяхме две половини от едно цяло.“
Скръбта в тона ѝ го накара да се стегне. Той не можеше да живее.
Майка му не каза нищо за дълъг, дълъг момент. Когато се отдръпна, изражението ѝ беше различно, по-официално.
„Значи имаш смъртна съпруга.“
– Елена – изрече той на глас, отказвайки да позволи на Калиане да затвори устата на жената, която превръщаше идеята за вечността в спиращо дъха обещание. Той постави ръка върху извивката на гърба ѝ, когато тя застана до него: – Тя вече не е смъртна.
Очите на Калиане се преместиха от него към Елена и обратно.
– Може би, но тя не е партньорка за архангел.
Елена заговори преди Рафаел.
– Може би не – каза тя – но той е мой и няма да се откажа от него.
Калиане примигна.
– Е, тя поне има дух. – Сгъвайки крилата, които беше разперила след прегръдката му, тя погледна обратно към Рафаел. – Дори кръвта ти носи петното на смъртен. – С това тя се обърна и тръгна към ръба на покрива. – Трябва да се погрижа за хората си.
– Твоето пробуждане променя равновесието на Кръга. – Леуан вече не беше най-силната от всички – а след нейния Сън Калиане беше напълно непозната.
– По-късно. – Тя вдигна ръка с фини пръсти. – В момента нямам желание да се занимавам с политика. Въпреки това, знай, че този регион вече е мой.
Тъй като Леуан едва ли щеше да се върне скоро, за да се изправи срещу Калиане, това твърдение, както знаеше Рафаел, щеше да остане неоспорено.
„Няма как да знаем какво ще направи тя“ – каза той на своята съпруга. „Ако искам да имам някакъв шанс да я убия, това трябва да стане сега.“
Елена сви ръката си около неговата.
„Все още не е направила нищо, което друг член на Кръга не би могъл да направи. Въздействието върху теб, Илайджа и останалите беше несъзнателен ефект, така че не можеш да я обвиняваш за това.“
„Тя се опита да ти навреди повече от веднъж.“
„Трябва да си починеш – дори твоите Седма не са преданни на мен. Никога не съм очаквала, че майка ти ще ме приеме с отворени обятия.“
Рафаел погледна надолу към своят ловец, към пронизващия сребърен пръстен около очите ѝ и знаеше, че Елена би направила всичко, за да има още един миг със собствената си майка; че болката ѝ, нуждата ѝ може да я заслепи за жестоката истина.
„Ако този избор е погрешен, хиляди хора могат да умрат.“
„Ние няма да позволим това да се случи.“ Гласът ѝ беше решителен.
Още докато говореше, от другата ѝ страна проблесна сребристосиньо и тогава Илиум стоеше до нея, а крилото му докосваше това на Елена в близост, която накара Рафаел да повдигне вежда. Устните на Илиум се изкривиха в злобна усмивка, която не скриваше интензивността на емоциите му.
„Не бих гледал как умираш отново, сир.“ Жилите му изпъкнаха под кожата, докато с другата ръка стискаше китката на Елена.
Рафаел срещна онези златни очи, които бяха стояли до него в продължение на векове.
„Ако го направех, щях да си отида, знаейки, че ще опазиш сърцето ми.“
Погледът на Илиум се насочи към Елена.
„Винаги.“ – после каза на глас – Аз ще остана при майка ти.
– Не, Илиум. – Прокарвайки ръката си по косата на Елена, той поклати глава. – Ще изпратя Наазир.
Челюстта на синьокрилия ангел стана остра като нож.
– Наазир няма крила, ако му се наложи да последва Калиане.
– Джейсън ще се погрижи за тази част от уравнението. – Поклати глава, когато Илиум тръгна да спори, и каза: – Трябва да си в града, когато пристигне Аодхан.
Когато и ловецът, и Илиум го погледнаха заинтригувано, той каза:
– По-късно. Засега ще напуснем Калиане. Поне в това отношение тя каза истината – винаги е била загрижена за хората на това място и няма да се оттегли от него, докато те не процъфтяват отново. – Погледна за последен път изгубения град Аманат – вече изгубен – и се издигна заедно със съпругата си в небето, през щита на силата и в дъждовната тъмна нощ отвъд.
Застанала в огромната баня на пентхауса в Кагошима-ши, столицата на префектурата, Елена погледна страната си в огледалото и видя, че вече няма дупки в плътта си. Преди да влезе под душа, Рафаел беше изпратил лечебна топлина, която я обземаше, настоявайки за това, макар че тя повече се притесняваше за него.
Все пак облекчена, тя уви плюшената бяла кърпа колкото се може по-здраво около тялото си и влезе в спалнята, като се насочи към прозорците. В този град нямаше ангелска кула, но поразителната сграда срещу тази изглежда беше центърът на операциите, в който редовно влизаха и излизаха ангели.
Докато наблюдаваше силуетите им на фона на блестящия хоризонт, който сега беше чист от дъжда, тя се замисли за събитията от деня. Какво щеше да ѝ причини, ако Маргарите внезапно се надигнеше от гроба и приемеше форма от плът и кръв?
Болка. Нужда. Вина. Любов. Гняв.
Това беше толкова бурна смесица, че тя си пое трескаво дъх в опит да се овладее, после още един и още един, докато не успя да се отърси. Тази вечер, тази, не беше за нея. Ставаше дума за нейния архангел. Рафаел. Той си беше взел бърз душ, след което беше излязъл да говори с ангела, който управляваше този град. Тя не искаше да го пусне, ужасът, който я разкъсваше, когато злото на Леуан се разпространяваше във вените му, беше живо, дишащо същество, но както тя беше ловец, така и той беше архангел.
„Виждам те, ловецо.“
Усмихвайки се, тя притисна пръсти към стъклото и погледна към ангелите, които отлитаха от ултрамодерния небостъргач, чиито балкони бяха асиметрични – почти сякаш висяха във въздуха. Отне ѝ по-малко от секунда. По-малко от част от секундата. Той беше най-силният, най-завладяващият от всички тях, размахът на крилете му беше великолепен.
„Крилете пропорционални ли са на размера на тялото?“
Сребрист отблясък по перата му, когато върху тях попаднаха светлините от близкия билборд – японският нощен пейзаж беше технологична страна на чудесата.
„Знаеш какво казват за мъжете и техните крила.“
Тя се засмя и това беше сладък, неочакван подарък.
„Така ли? Ела тук и ми покажи.“
Вместо да се приземи, той се гмурна и се отдалечи достатъчно, за да може тя да го види – да му се възхити – преди да смени посоката и да стигне направо до балкона пред апартамента. Излизайки да го посрещне, тя поклати глава.
– Излагация. – Преди той да успее да каже нещо в отговор, тя обгърна с ръце мускулестото му тяло и притисна устни към пулса му, като искаше да усети живата му топлина.
Ръцете му се стегнаха върху бедрата ѝ.
– Бих убил всеки, който те види по този начин.
Тя захапа челюстта му, докато той я връщаше назад в апартамента. В мига, в който той посегна назад, за да затвори вратата, тя скочи, за да обвие краката си около кръста му, а кърпата падна на пода.
– Прозорци – промълви тя срещу гърлото му, като целуваше пътя си нагоре по здравата челюст.
Носейки я без усилие, с накъсан сърдечен ритъм срещу устните ѝ, с гореща кожа, той протегна ръка и завъртя ключа, който направи прозорците непрозрачни. След това ръцете му се преместиха по задната част на бедрата ѝ и нагоре по дупето ѝ, като хватката му беше сурова и обсебваща. Когато се обърна, за да я притисне към стената, тя инстинктивно разпери криле на двете си страни, притискайки ръце към раменете му.
Устата му беше върху нея, преди тя да успее да си поеме дъх, а ръката му се сключи върху голата ѝ гърда. Опита се да отвърне на целувката, но той беше толкова див, че тя трябваше да се поддаде на устата му, на целувката му, на ръката, която прокара между тях, за да погали влажната ѝ топлина с твърди, изискващи удари, които я накараха да се извие в него.
Той махна ръката си твърде скоро и тя щеше да протестира, ако той не беше поискал устните ѝ за още една дълбока целувка. Задъхана, когато той освободи устата ѝ за секунда, тя изстена, когато той захапа долната ѝ устна достатъчно силно, за да я заболи, преди да я вземе отново, а езикът му си играеше с нейния. Миг по-късно тя усети как пенисът му я докосва.
Един-единствен мощен тласък и той беше заровен докрай в нея.
Тя изкрещя, гърбът ѝ се отлепи от стената, ноктите ѝ се впиха в раменете му, докато удоволствието завладяваше системата ѝ, а вътрешните ѝ мускули се свиваха и разпускаха отново и отново. Ако имаше някаква надежда да запази дори намек за рационална мисъл, тя изчезна през прозореца, когато той наведе глава и захапа вената на врата ѝ. Достатъчно силно, за да разбере, че ще носи неговия знак.
След това останаха само допирът, вкусът и горещото интимно триене на кожа в кожа.
Назад към част 34 Напред към част 36
