Глава 35
Елена лежеше простряна върху Рафаел, със сигурно глупава усмивка на лицето си.
– Уау – промърмори тя в топлата извивка на врата му. – Това беше…
Той прокара ръка по гърба ѝ, пръстите му докоснаха чувствителните вътрешни извивки на крилата ѝ.
– Бях груб.
– Това беше. – Вкопчена в него, тя облиза солта на кожата му. – Беше перфектно. – Това, че ѝ е поверил цялата ярост на емоциите си… Усмивката ѝ стана по-дълбока и тя прокара ръка по набраздената мускулатура на гърдите му. – Кога се отърва от дрехите си?
– Хм?
Той звучеше толкова лениво и преситено, че от нея бликна смях.
– Хей. – Тя го плесна по гърдите. – Няма да заспиш.
„Аз съм архангелът. Аз давам заповедите.“
Смехът ѝ се превърна в изненадана усмивка. Той имаше чувство за хумор, нейният архангел, но не много отдавна щеше да го мисли сериозно, когато казваше това. Поставяйки ръка върху сърцето му, тя се вслуша в дълбокия ритъм, който все още не беше равномерен. Трябваше да се чувства сънена, но единственото, което искаше, беше да го гали, да го целува, да го усеща топъл и жив под ръцете си.
– Какво стана, Рафаел?
Той разбра без допълнителни обяснения.
– Това беше фатален удар. Дори Кеир да беше до мен в мига, в който го поех, нямаше да може да ме излекува.
Думите охладиха жаравата на страстта.
– Леуан е толкова могъща?
– Да. Но силата ѝ се е изкривила и променила от последния ни сблъсък. Сега тя носи пълна смърт, дори за безсмъртните.
– Имаше щети по крилата и раменете ти, преди да удари гърдите.
– Мисля, че подобен удар би убил един по-слаб, млад ангел. – Ръката му се сключи около задната част на врата ѝ, леко я стисна. – Аз съм достатъчно възрастен и силен, за да е необходимо тя да ме удари или в главата, или в сърцето.
– Боже, Рафаел. – Идеята за смъртта му я накара да се вкопчи в себе си в паника. – Не мога да те загубя. – Беше загубила две от сестрите си, майка си и във всяко отношение, което имаше значение, баща си. Ако изгуби Рафаел, това ще бъде всичко. Нямаше да се справи.
– Аз живея, Елена. – Тихи думи, ръцете му я притискат. – Заради теб.
– Какво? – Тя вдигна глава.
– Майка ми каза, че дори моята кръв носи твоя знак. – Повдигна ръка и прокара пръст по ухото ѝ.
– Мислех, че те обижда.
– Не. – Рафаел се върна назад в годините, когато за пръв път срещна Елена, когато за пръв път започна да усеща въздействието на зараждащата се връзка между тях. – Леуан ми каза, че ще ме направиш малко смъртен и по този начин ще ме убиеш.
Вината оцвети изражението ѝ.
– Аз те направих по-слаб, Рафаел. Ти се лекуваш по-бавно…
Той притисна пръст към устните ѝ.
– Трябваше да помисля за източника. Всичко дойде от Леуан.
– Не разбирам. – Докато говореше, по веждите ѝ се образуваха линии. – Искаш да кажеш, че тя по някакъв начин е изопачила истината? Опитвала се е да те саботира от самото начало?
– Не мисля, че тя би го измислила по този начин. – Премествайки ръката си надолу, за да се извие около врата ѝ, той разтри палеца си по пулса ѝ… по знака, който ѝ беше сложил.
Елена се изви в докосването.
– Изглежда, че тя те харесва по този свой странен, ужасяващ начин.
– Такива ласкателства ще ми дойдат до гуша, ловецо.
– Някой трябва да те държи смирен.
– Леуан се занимава със смърт – каза ѝ той, а смехът ѝ се впи в кожата му, невидим неин собствен белег. – Един смъртен е много жив и в момента. – „Хората не разполагаха с лукса да пропиляват години или десетилетия, животът им да започва и да свършва с трептене на светулка.“
Очите на Елена се разшириха, тънкият сребърен пръстен не се виждаше на тази светлина, но той знаеше, че е там, безмълвен измерител на това колко дълбоко безсмъртието е враснало в клетките ѝ.
– Промяната в теб – каза тя – каквото и да е, означава ли, че имаш способността да се противопоставиш на нейните сили?
– Не само да се съпротивлявам, но и да неутрализирам. – Това му даваше невероятно предимство срещу най-могъщия член на Кръга, като изключим майка му. Стига да успееше да се прибере на безопасно място достатъчно дълго, за да се възстанови от удара, Леуан не можеше да го убие.
Елена изсвири.
– Тя знаеше. Знаела е, че това може да се случи.
Рафаел не беше толкова сигурен.
– Мисля, че е имала представа за това, но също така вярвам, че част от това, което ми каза, е истина – някога наистина е имала любовник, който я е заплашвал да я направи смъртна.
– И – допълни Елена – тя е избрала да го убие, защото е застрашавал силата ѝ. – Той я е плашил.
– Да. – Той наблюдаваше израженията, които прелитаха по лицето ѝ. Такава страст в това смъртно сърце, такъв глад за живот. – Ела тук, Елена.
Тя се наведе, докато косата ѝ създаде мека близост около лицата им.
– Тревожиш се, че имаш семената на лудостта в себе си – мек шепот, хриптящ от страст – но никога няма да станеш това, което е тя. Никога. – Защото Рафаел бе избрал да обича, когато това бе изглеждало най-лошият възможен вариант.
Погледът му беше студено планинско езеро и хладно сърце от скъпоценен камък.
– Може би сме отприщили ужас, Елена.
Тя знаеше, че вече не говорят за Леуан.
– Ако я бяхме убили хладнокръвно, докато спеше, или докато стоеше отслабена пред нас, сами щяхме да сме не по-добри от чудовища.
– Тогава ще изчакаме.
Назад към част 35 Напред към част 37
