Налини Синг – Архангелски Консорт ЧАСТ 37

Епилог

Три дни по-късно Рафаел погледна през полукръга на Кръга към сияещата Михаела. Каквото и да беше естеството на връзката ѝ с втория Астаад, тя изглежда я правеше щастлива – поне засега. Фланговете на чувствената ѝ красота бяха Харизмон и самият Астаад.
Елижа беше заел мястото отляво на Рафаел, а Фаваши седеше до южноамериканския архангел. Нейха се бе облегнала с царствена грация до нея, а Титус бе от другата ѝ страна. След това имаше Леуан… отдясно на Рафаел. Това беше първата официална среща на Кръга, на която китайският архангел присъстваше от повече от година.
Елена го бе попитала дали Леуан ще бъде подведен под отговорност за опита за убийство на Калиане и бе останала смаяна, когато той обясни, че тъй като Спящият е жив, няма престъпление. Такъв беше безмилостният свят на най-могъщите безсмъртни.
– Има – започна Фаваши със спокойния си глас – промяна в структурата на властта в света.
Михаела, облечена в корсет, който напомняше за отминали времена, тесни черни панталони и ботуши, които се спускаха по бедрата ѝ, кръстоса крака един върху друг.
– Кралицата на подценяването, както винаги, Фави. – За пръв път в тона ѝ нямаше суетност, когато говореше на другия архангел.
Устните на Фаваши се извиха нагоре в лека усмивка, а собствената ѝ рокля беше дълга до глезена в бледозелено, която оставяше ръцете ѝ голи и напомняше на Рафаел за девойките в Аманат.
– Не се ли притесняваш от тази промяна?
– Майката на Рафаел е могъща – каза Михаела – толкова могъща, че вероятно няма да се занимава с ежедневната политика. – Погледът ѝ се насочи към Леуан. – Това е, което очаквахме и от теб.
Леуан, чието тяло не беше толкова твърдо, колкото би трябвало да бъде, не благоволи да отговори, като вместо това насочи вниманието си към Рафаел.
– Трябваше да я убиеш – промърмори тя, а кожата ѝ се опъна толкова тънко върху костите ѝ, че той почти можеше да види как прозира бялото на скелетната ѝ структура. – Вече е твърде късно.
Рафаел си спомни за избора, който тя го бе подтикнала да направи, когато бе срещнал Елена, и си помисли за последствията, ако тогава я бе послушал.
– Ти вече не си най-силният архангел в света. Изглежда, че това е замъглило преценката ти.
Тези зловещи очи плуваха в блестящо черно.
– Винаги съм те харесвала, Рафаел. – Ласкави думи срещу бузата му, макар че тя не направи никакво движение, за да вдигне ръка.
Игнорирайки мълчаливата покана, той погледна към Астаад.
– Ти не си говорил.
– Какво има да кажа? – Астаад разпери ръце в грациозен жест, а на пръстите му проблясваха пръстени от най-фино злато. – Изглежда, че на този етап Калиане не иска нищо повече от това, което вече има.
– Сигурни ли сме? – Думите на Нейха носеха подтекст на сипкаво съскане. – Имаше странни съобщения от вашия двор, Астаад.
Рафаел, вперил поглед в Астаад, видя как очите на мъжа пламнаха от ярост за миг, преди да се усмихне лениво.
– Винаги има доклади. Внимавай в какво вярваш.
Рамото на Леуан докосна рамото на Рафаел – и усещането беше подобно на това да бъдеш докоснат от солидна илюзия.
– Смяташ ли, че той поема по пътя на Юръм? – Гласът ѝ беше нисък, за да достигне само до ушите му.
Рафаел не беше помислил за това. Но ако Астаад продължаваше да се държи хаотично, то събуждането на Калиане не беше виновно.
– Ако е така, той е глупак. – Да оставиш токсина да се натрупва в организма ти, докато навлезе лудостта, беше хазарт, който никой никога не печелеше. – Аз застанах на пътя ти – каза той на Леуан. – Опитах се да те убия. – Това беше подразбиращо се твърдение.
„Ти си млад, Рафаел. Още не си се научил да избираш битките си.“
Той се чудеше дали Леуан наистина вярва, че един ден ще застане на нейна страна, дали лудостта ѝ е толкова дълбока, толкова истинска. Но не каза нищо, защото спокойствието ѝ беше необходимо в този момент. Калиане можеше да е могъща, но Леуан си оставаше сила, която можеше да унищожи света.
– Нейха – промърмори той под носа си. – Какво знаеш?
– В последно време тя по-често посещава другаря си – промърмори Леуан, докато Харизмон и Титус си разменяха жлъчни коментари. – Може би иска да зачене още едно дете.
– Рафаел – каза Титус, като се обърна от архангела, който винаги го разтърсваше. – Ти и твоите хора сте единствените, които са допуснати през щитовете ѝ и в нейния град.
– Ще пазя – каза той, знаейки, че тази отговорност не може да бъде на никой друг. След това, което бе научил в Аманат, знаеше, че притежава в себе си потенциала да направи това, което не бе успял като младеж – този път, ако Калиане издигне чудовище, синът ѝ щеше да е този, който щеше да я повали.

Когато се върна у дома, той се озова в прегръдките на жена, която му напомни, че независимо от случилото се, той е вкусил от живота, такъв живот, какъвто никой друг архангел не би познал.
– Рафаел – каза му тя, докато стояха на най-високия балкон на дома им. – Ще дойдеш ли с мен някъде?
– Навсякъде.
Кимване. Без да каже повече дума, тя разпери тези крила на полунощ и зора и те отлетяха към Бруклин, като се приземиха до тиха редица складове. По-рано беше дошла тук с директора на гилдията, а сега дойде с него. Когато се срещнаха за първи път, той можеше да приеме този избор като обида. Сега разбираше, че Елена се нуждае от приятелства, ако иска да оцелее и да се развива в този нов живот, в който беше хвърлена.
– Ще го направя. – Той бутна вратата, когато тя отключи ключалката.
Поемайки дълбоко дъх, тя направи една крачка вътре и той почти можеше да докосне противоречивите емоции, които я разкъсваха. Когато тя се обърна и протегна ръка, той ѝ позволи да го вкара в малкото пространство, в което един ангел обикновено не би допуснал да влезе. И когато тя го помоли да затвори вратата, той го направи, без да спори.
Миг по-късно тя включи единствената жълта крушка.
– Виждаш ли това? – Пръстите ѝ се задържаха върху избледняло оранжево одеяло. – Това беше моето одеяло. – Трепереща усмивка. – Не бих ходила никъде без него. – Тя потъна на пода и остави крилата си да се разхождат по студения бетон.
Той се спусна на хълбоците си до нея, слушаше и гледаше как тя внимателно сгъва одеялото, поставя го в скута си и отваря картонена кутия, препълнена с нейното детство. Показа му рисунките, които е направила в училище, играчките, с които си е играла като бебе.
– Ще запазим това за нашето дете – промълви той, държейки масивна дървена пчела, предназначена да бъде теглена на колелца.
Елена се засмя треперещо.
– Ние ще имаме деца, нали?
Никога преди не я беше питал, но сега вдигна глава.
– Искаш ли да имаш дете, Елена?
– Ще се страхувам за него или нея през цялото време. – Кошмари прошепнаха в очите ѝ. – Не мога да си представя този ужас.
Той си спомни за детството ѝ, помисли за кръвта, която я бе кръстила. Когато обаче искаше да проговори, тя го изненада.
– Но ти си единственият мъж, с когото бих могла да се видя на килимче – достатъчно си лош, за да ме успокоиш.
Докосвайки бузата ѝ, докато тя се изправяше на крака, той прокара палец по скулата ѝ.
– Това вероятно ще отнеме много време. – Ангелите не бяха толкова плодовити, колкото хората. – Ще имаме възможност да свикнем с идеята.
– Ще се упражнявам върху Зоуи. Горкото дете. – С този смешен коментар тя отиде до друга кутия и я отвори.
И замръзна.
Приближавайки се до нея, той видя как тя вдигна до носа си едно одеяло със сложна шарка и вдиша дълбоко.
– Ако се замисля достатъчно, все още мога да си спомня аромата ѝ, когато ме целуваше за лека нощ. – Толкова тих шепот, че той почти го пропусна. – Гардения, погалена с нотка на по-богат, по-чувствен аромат.
Протегна ръка, докосна одеялото и усети тихото бръмчене на силата.
– Елена.
Елена вдигна поглед към странния тон в гласа на Рафаел, а тежестта на спомена отслабна за част от секундата.
– Какво е това?
Очите му станаха зашеметяващо кобалтови, докато търкаше пръсти по мекия стар памук.
– В това има сила, такава, каквато идва само с кръвта.
– Това беше на леглото ми – каза тя с намръщена физиономия. – Докато Джефри не прибра всичко от майка ми една зима, докато бях в пансион, това одеяло покриваше леглото ми. Слейтър никога не е влизал в тази стая. Не може да има кръв тук. – Тя не искаше злото да е осквернило и това.
– Не, не е негова кръв. – Той свали пръстите си от одеялото и докосна крилото ѝ. – Това е кръвта на създателя.
Елена прокара пръст по фините шевове.
– Тя го е създала на ръка, вероятно се е убола. – Този аромат отдавна беше изчезнал, погребан под призраците на гардениите, които тя искаше да запази свежи.
Когато Рафаел не каза нищо, едно предупредително усещане пробяга по гръбнака ѝ.
– Архангеле? Говори с мен.
– Този вид кръв – промърмори Рафаел – този вид продължителна сила… тя не е нещо смъртно.
– Майка ми беше много смъртна. – Елена я беше видяла мъртва, с избеляло от цветове лице, с красиви, смеещи се очи, които завинаги бяха помръкнали.
Рафаел сключи ръка върху тила ѝ.
– Като човек веднъж ти ме изтласка от съзнанието си. Това трябваше да е невъзможна задача.
– Рафаел, тя не беше ангел или вампир. Остава само едно нещо.
– Не съвсем. – С очи, вперени в одеялото, той каза: – Вампирите под двеста години могат да раждат деца. Тези деца са смъртни.
Елена примигна, загледа се в одеялото, после в него. Животът ѝ се завъртя около оста си със скърцащ писък.
– Искаш да кажеш, че съм част от вампир?
– Не, Елена. Била си смъртна, преди да станеш ангел. Но майка ти е носела в кръвта си нещо достатъчно силно, за да оцелее след нейната кончина. Някъде в рода ти има вампир.
– Трябва да седна. – Но това, което тя направи, беше да се облегне на Рафаел, притиснала одеялото към гърдите си. – Баща ми… той не може да знае. – Джефри мразеше вампирите, търпеше Харисън на Бет само заради бизнес връзките със семейството на Хари. – Мисля, че това може да го сломи.
– Няма причина той да знае. – Рафаел помести косата от лицето ѝ. – Бих видял повече от детството ти – има достатъчно време за другите неща.
– Да.
Тогава, когато най-могъщото същество в града, в страната, коленичи до нея, а едното му крило се разтвори над нейното с тежка топлина, тя му показа блестящи, засмени парчета от живота си, преди Слейтър Паталис да го разбие на хиляди кървави парчета. Покрай това той ѝ разказа как е бягал диво по осеяните с цветя улици на Аманат, как е бил любимец на цял един град.
– Разкажи ми още – каза тя, омагьосана.
Рафаел никога не беше разказвал за тези спомени на живо същество, но той разказа на Елена всичко, което тя искаше да знае. На свой ред тя сподели с него радостта, която беше открила в това да бъде третата дъщеря от четири, тази, която беше достатъчно млада, за да ѝ се размине всичко, и достатъчно голяма, за да ѝ бъдат позволени привилегии, които бяха отказани на най-малката ѝ сестра.
Много по-късно, когато стояха на скалите край дома си и гледаха към суровата красота на Манхатън след падането на нощта, тя целуна челюстта му и му направи още един подарък.
– Тя живее, Рафаел. Има надежда.
Надежда. Толкова смъртно понятие.
„Заради теб, Елена, ще приема, че тази надежда може и да не е глупава.“
– А, знаеш, че ние, смъртните – или скорошните смъртни – имаме склонност да бъдем глупави. – Сърцераздирателна усмивка. – Това прави живота интересен.
– Тогава ела, ловецо. – Обгърна я с ръце и ги вдигна в свежия нощен въздух. – „Време е да направим живота ти много интересен.“
Тя се засмя, заигра се, а по-късно въздъхна, когато той ги отведе в океана.
„Кнебек, Рафаел.“
И знаеше, че каквото и да се случи, когато бледите лъчи на зората ударят земята, няма да ги победи.
„Кнебек, хбети.“

Назад към част 36

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3 Всички публикации от LiglatA