Глава 34
– Ние сме до тук. – Тъмната коса се отметна от челото на Дмитрий, докато той ги водеше по една малко изоставена улица, преди да завие през чифт отворени порти, които водеха към разпадащ се жилищен комплекс.
– Предполагам, че стойността е в земята?
– Милиони. – Спирайки колата зад защитната преграда на купчина отломки, Дмитрий излезе и отвори багажника, за да извади зашеметяващо острие, твърде голямо, за да бъде пренасяно тайно. Не, това оръжие беше за сила и сплашване.
Ако не се лъжеше, това беше сцимитър. Въпреки това тя не успя да го разгледа добре, преди той да закрачи обратно, държейки оръжието настрани, а очите му бяха пълни със смъртоносно намерение.
– Остани зад гърба ми, Онър. Калистос най-вероятно е изчезнал, но не можем да предполагаме това.
– Ще те прикрия – каза тя, без да спори със заповедта, защото знаеше за сблъсъка със собствените си чудовища, а Калистос беше на Дмитрий.
– Не, остани буквално зад гърба ми. Един изстрел няма да ми нанесе значителни щети, но теб може да те убие.
Идеята Дмитрий да кърви заради нея накара ръката на Онър да стисне брутално приклада на пистолета, но тя отново запази мълчание, защото знаеше, че времето е от съществено значение.
– Хайде да вървим.
Той беше елегантна сянка пред нея, която гарантираше, че тя никога няма да се изложи на никого, който може да ги наблюдава от сградата. Онър, не дишаше, докато не прекосиха откритата част, за да стигнат до вратата. Той влезе пръв, а тя държеше погледа си напред, докато се движеше зад него, насочила пистолет напред.
Единственото нещо, което ги посрещна вътре, беше тишината… и един счупен ангел. Момчето – и да, то все още беше момче, а смъртно бледото му лице притежаваше избледняващата мекота на детството – беше захвърлено отпред в прашното фоайе, а бледокафявите му крила, осеяни с кръв и мръсотия, лежаха безжизнени и смачкани от двете му страни.
Грешка, нещо не беше наред с тези крила.
Счупени.
Това беше, осъзна тя, чувствайки се зле в стомаха си, единственият начин да транспортираш ангел в безсъзнание, ако не искаш да използваш огромен камион и да привлечеш нежелано внимание.
– Онър.
– Погрижила съм се за теб.
Приклекнал, Дмитрий докосна с пръсти бузата на ангела.
– Той е топъл. – Сложил скимитара, той с най-голямо внимание обърна тялото, като се стараеше да не повреди допълнително крилата на момчето. – Няма сърдечен ритъм. – Но това не означаваше, че цялата надежда е загубена. – „Рафаел, колко близо си“ – попита той, след като бе усетил как съзнанието на архангела докосва неговото, докато се обръщаше през портите.
„Минути път. Покажи ми.“
Дмитрий отвори съзнанието си достатъчно, за да може Рафаел да види през очите му и да оцени щетите.
„Дай му дъха си, Дмитрий. Иначе няма да оцелее.“
Доверявайки се на Онър да поддържа охраната, Дмитрий започна да диша за младия ангел, усещайки как гърдите му, натежали от мускулите, необходими за полета, се издигат и спадат под докосването му. Не минаха повече от пет минути, когато Рафаел влезе в сградата. Архангелът не се поколеба да коленичи на мръсния под, като крилете му се влачеха по натрупаните прах и отломки, за да вземе момчето в прегръдките си – замествайки устните на Дмитрий със своите.
Дъхът на архангела притежаваше невероятна сила.
Докато Дмитрий наблюдаваше, слабо синьо сияние обля мястото, където устните на Рафаел се срещнаха с тези на младия ангел.
Изправяйки се, той взе скимитара и се обърна, за да погледне Онър – твърдоглав ловец с оръжие в ръце, което не би се поколебала да използва, за да защити уязвимите – и все пак човек, който имаше сърцето да изпитва съжаление към това, което насилникът му бе изтърпял като дете. Дмитрий не изпитваше такава мекота в себе си, но прие, че тя е неразделна част от Онър, тази сложна жена с древни познания в тези среднощнозелени очи.
Кимна ѝ да запази позицията си и започна да проверява района, за да види дали не може да открие нещо, което да говори за местонахождението на Калистос. Нищо, освен следи от изтъркване в праха от мястото, където другият вампир бе завлякъл тялото на младия ангел вътре. Калистос бе излязъл по същия начин, по който бе влязъл, без да полага усилия да скрие отпечатъците си.
„Ще живее ли?“ – Запита той, виждайки как Рафаел прекъсва животворната целувка.
Неземно сините му очи се втренчиха в неговите.
„Да. И той отново ще бъде цял. Но ще има нужда от грижи, каквито светът на смъртните не може да му осигури.“
Дмитрий кимна.
„Ще организирам транспорта до Убежището.“
„Не, Дмитрий. Трябва да го взема сам.“ – Архангелът се надигна, а в ръцете му беше безжизненото тяло на ангела. – „Ще тръгнем след три дни, след като е имал възможност да възстанови малко силите си.“
„Елена?“
„Тя е моето сърце. Тя идва с мен.“
Дмитрий не беше очаквал нищо друго.
„Ще бдя над твоя град, сир.“
В момента, в който Рафаел си тръгваше, Онър пристъпи напред.
– Чакай.
Заобикаляйки от другата страна на архангела, сякаш току-що не беше спряла най-могъщото същество в страната, тя вдигна ръката на младия ангел. Тя беше свита в юмрук.
– Той крие нещо в дланта си.
Рафаел погледна към Дмитрий.
– Отвори я със сила.
Дмитрий успя да не счупи нито една кост, но се наложи да посини момчето, за да отлепи пръстите му. За да разкрие смачканите, но все още разпознаваеми останки от две листа на захарен клен.
– Нищо, което да ги отличава от други подобни листа – каза той, като вдигна остатъците от зеленината.
Стиснала ръката на ангела, Онър се наведе по-близо.
– Той е написал нещо на дланта си.
– Ерис – каза Рафаел, зрението му се изостри. – Думата е „Ерис“.
Дмитрий се намръщи.
– Съпругът на Нейха? Никой не го е виждал от векове. – Дори докато говореше, очите му отново паднаха върху листата от захарния клен. – Нейха – каза той, а в съзнанието му се откърти стара част от знанието – няма имоти на тази територия, но Ерис я харесваше, преди да се уедини. – Дали това уединение е било по негово желание, беше спорно, защото Дмитрий беше чувал слухове, че съпругът на Нейха я е предал с друга жена и е бил наказан за това през последните триста години.
Не беше изключено позицията на Калистос в двора на Нейха да му е позволила достъп до Ерис и, каквото и друго да беше станал, любовникът на Изида се беше оказал интелигентен. Може би повече от Ерис – който винаги е бил блестящото украшение на съпругата си Нейха, любимата перната птица, която архангелът бе обсипал със скъпоценности и коприна.
– Калистос сигурно използва имението на Ерис като своя база.
– Върви – каза Рафаел и придърпа тялото на ранения ангел към своето. – Вземи всички хора, които ти трябват.
– Господарю. – „Няма да оставя града уязвим. Все още има вероятност ръката на Нейха да стои зад това.“ – Архангелът мразеше всички, които бяха помогнали за екзекуцията на дъщеря ѝ. Анушка-Рафаел беше сред тях. – „Това може да е капан, за да ни отвлече.“
„Повече от способен съм да защитя града си, Дмитрий.“
„А тя е повече от способна да отрови самия въздух, ако това ѝ е изгодно. Ще отида сам. Достатъчно силен съм, за да се справя с Калистос, дори ако той има със себе си още от своите протовампири.“
Сините очи на Рафаел бяха безмилостни.
„Ти ще вземеш Илиум.“
„Не съм заслепен от миналото.“ – Решенията му бяха рационални, хладнокръвни.
„Въпреки това.“ – Изражението на Рафаел се промени с най-малката частица. – „Няма да загубя втория си.“
Дмитрий наведе глава с леко кимване.
– Онър – каза той, след като архангелът излезе с живия си товар, – ще взема хеликоптера за Върмонт…
Като се втурна да застане лице в лице с него, тя го бутна в гърдите.
– Ако дори си мислиш да ме оставиш, помисли отново.
Трябваше да се държи твърдо, щеше да го направи, ако това беше друга жена. Но Онър… тя се беше вкопчила толкова дълбоко в него, че накара старата, безмилостна част от него да се обездвижи, да разгледа ситуацията – и внезапната му уязвимост – с леден фокус. За да унищожи това странно, чудесно нещо между тях, бяха нужни само няколко добре подбрани думи с изключителна жестокост.
Онър беше умна, но и с нежно сърце. Тя не знаеше до какви дълбочини може да стигне той, какви рани може да нанесе. Можеше да я накара да кърви, без да вдигне ръка.
– Не съм добър човек, Онър – каза той и докосна с пръсти челюстта ѝ.
Вместо да се поколебае, тя се наведе към докосването.
– Ти си моят човек.
– „Ти си моят човек.“
Ехото от думите на Ингрид се преплете с това на Онър, но тогава и съпругата му беше с нежно сърце. Беше защитил това сърце с всички сили… и знаеше, че въпреки дълбоката слабост, която тя бе създала у него, ще го направи още веднъж с Онър. Беше странно нещо, да усеща отново такава нежност, да знае, че е способен на това.
– Ела. Време е да хванем чудовището в бърлогата му.
Венъм беше този, който най-често пилотираше хеликоптера за ползване от Седемте, но Дмитрий знаеше как да го прави – беше любопитен, когато машините бяха изобретени. Макар че намираше по-голямо удоволствие в управлението на автомобили, той бе запазил полезното умение. Сега, след като се забави само колкото да се преоблече и да събере оръжия, той вдигна черната машина от хеликоптерната площадка, разположена не на върха на Кулата, а няколко етажа по-надолу, на балкон, изрязан в част от сградата.
– Илиум? – Гласът на Онър прозвуча кристално ясно, двамата бяха с микрофони, а ушите им бяха защитени от шума на роторите.
– Той вече е на път. – Синьокрилият ангел беше един от най-бързите летци сред своя вид и щеше да ги изпревари във Върмонт. – Свързах се със създадените, които живеят в общия район на имота на Ерис и около него.
– Обадих се и на няколко приятели ловци наблизо. – Ароматът ѝ се увиваше около него в тесните пространства на пилотската кабина, фини въжета, които знаеше, че никога няма да скъса. – Никой от тях не е чул нищо.
– Нито пък моите хора – но Калистос не е младеж. – Той не би направил нищо, което да привлече вниманието към него близо до леговището му. – Сигурен съм, че ще го намерим там.
– Така или иначе – каза Онър и протегна пръсти по челюстта му в неочаквана ласка – тази вечер ще приключим с това.
– Как разбираш? – Това, че го дивяло да разбере, че това малко парченце от Изида е оцеляло, когато пепелта на семейството му е била разпръсната от вятъра преди толкова много време, цели цивилизации са се издигали и падали през това време.
Тя вече не го докосваше, а каза:
– Познавам те, Дмитрий. – Стиснала ръка върху сърцето си, гласът ѝ беше мек, силен от суровата емоция. – Точно тук, толкова дълбоко, че сякаш си част от мен от мига, в който поех първата си глътка въздух.
Протягайки ръка, той приближи юмрука ѝ до устните си и целуна кокалчетата на пръстите ѝ. Тя го лиши от думи, от изтънченост, докато той отново се превърна в мъжа, който беше с жена си – по-твърд, по-смъртоносен, но със способността да изпитва емоции, едновременно красиви и ужасяващи. Щеше да пролее кръв за смъртната до себе си, да разцепи вените ѝ, ако тя поискаше, да убива демони и врагове, докато светът не затрепери при звука на името му.
Но нямаше да я оплаква. Защото един мъж не преживява такава загуба два пъти.
След като се приземиха достатъчно далеч от къщата, за да може пристигането им да остане незабелязано, Дмитрий вдигна поглед, когато започнаха да се движат из тежката гора, която водеше към имението на Ерис, опитвайки се да забележи Илиум. На фона на беззвездното нощно небе нямаше дори и намек, но когато Дмитрий каза по менталната връзка:
„Илиум“ – отговорът беше незабавен.
„Виждам те. Проучих къщата – тя е тиха, но няма как да знам дали Калистос се намира вътре.“
„Дори да не е там сега, рано или късно ще се върне в леговището си.“
Прекъсвайки мисловния контакт, той предаде думите на Илиум на Онър. Тя кимна, а пистолетът, който бе избрала за основно оръжие, държеше до себе си. Той предпочиташе острието. Скимитарът, който носеше, беше стар любимец и често стоеше на показ в дома на Рафаел в Убежището, но последния път, когато беше в ангелската крепост, Дмитрий се почувства принуден да го свали, да го донесе в Ню Йорк.
– Руните на острието ти – попита Онър, докато продължаваха да вървят през гъстата тишина на гората, където единственият звук беше шумоленето на листата. – Какво означават те?
– Би трябвало да знаеш – каза той с провокативна усмивка. – Все пак друга вещица ги постави на острието за мен.
Зеленоок поглед, остър като блестящото острие на скимитара му.
– Внимавай, защото може да реша да те превърна в жаба.
По дяволите.
Хващайки я за врата, той я придърпа към себе си за целувката, която искаше да получи от часове. Дълго тъмно преплитане на езици, той ѝ се отдаде, докато тя не потрепери, а устните ѝ не узряха и не набъбнаха.
– След като това свърши – каза тя, докосвайки с пръсти влажната си от целувки уста – мисля, че искам да прекарам един месец затворена в спалнята с теб.
Устните му се извиха.
– Това може да се уреди. – Игрите в спалнята, които искаше да играе с Онър, бяха отвъд упадъка, отвъд греха. – Къщата трябва да се появи скоро.
– Ето – прошепна Онър едва две минути по-късно.
Скрита сред хиляди дървета от захарен клен, които трепереха от шепнещия нощен вятър, къщата се намираше на уединено място и бе скрита от външния свят. Въпреки че бяха излезли зад нея, Онър не се съмняваше, че това, което вижда, отразява точно цялостната архитектура. Въпреки спокойната обстановка това не беше приказка, нито елегантно убежище. То не напомняше на Онър за нищо друго освен за грамаден звяр, паметник на готическия излишък.
Два ръмжащи гаргойла охраняваха задните стъпала с оголени зъби и разперени нокти. От това, което успя да различи в тъмното, това беше само началото – беше сигурна, че от покрива надничат още гаргойли, включително гигантско прилепоподобно същество, чийто силует се очертаваше на фона на черното небе.
Бръшлянът, който покриваше по-голямата част от сградата, засилваше впечатлението за разлагаща се заплаха, както и разпръснатите дълбоко по земята листа. Сякаш десетилетия наред горските отломки се бяха събирали една върху друга, докато сега земята беше завинаги изгубена. Вървейки през листата – меки по това време на годината, по-скоро скриващи, отколкото издаващи преминаването им – Онър държеше оръжието си в ръка, докато острието на Дмитрий прорязваше тъмнината през нощта, а крачката му беше уверена и тиха като на ловна котка.
Тя докосна ръката му, когато стигнаха до подножието на стъпалата, които водеха към тясна веранда, и посочи.
– Виж.
Централната част на каменните стъпала не беше покрита с бръшлян или мъх. Сякаш бяха използвани наскоро и често. Когато се наведе и предпазливо светна с фенерчето си, закривайки лъча с длан, успя да различи слаба пътека сред органичната материя, която покриваше това, което някога може би е било поддържана морава. Кимна с глава на Дмитрий, след което изгаси фенерчето и двамата бавно и безшумно се отправиха нагоре по стъпалата и към задната врата на чудовищната къща.
Дмитрий наклони глава.
Беше странно – по някакъв прекрасен начин – колко перфектно го разбираше тя. Наведе се и се запъти към най-близкия прозорец. Не виждаше нищо отвъд, но продължи да върви, проверявайки прозорец след прозорец.
Единственото нещо, което се намираше отвъд, беше стигиански мрак. Тъй като къщата беше огромна, това не означаваше нищо, но тя се обърна и се изправи достатъчно, за да поклати глава на Дмитрий, преди да мине покрай него и да провери от другата страна, докато той бдеше, тих, опасен хищник, почти неразличим от нощта. Видя го едва на третия прозорец.
Назад към част 35 Напред към част 37
