Глава 36
Изритвайки и удряйки се в дебелото, солидно тяло, той отпусна хватката си върху ръката на Калистос, оставяйки лицето и гърлото си незащитени, докато влагаше цялата си сила, за да забие ножа, който все още държеше, в мястото точно под сърцето на Калистос. Попадна в него и се изви нагоре, като разряза сърцето на другия вампир наполовина.
Агонията се впи в него, когато грубите метални остриета се впиха в лицето му и го пронизаха, но към края ударът избледня, когато Калистос се дръпна, а от гърдите му и от гърлото му се изля кръв едновременно. Завъртайки ножа все по-дълбоко, докато сърцето на вампира не се превърна в пулпа, Дмитрий отблъсна тялото от себе си, като в същото време изръмжа на кучетата.
Те се отдръпнаха… но очите им бяха насочени към падналия Калистос, който се гърчеше, докато се опитваше да се излекува. Дмитрий знаеше, че ако го оставят необезпокояван, той ще възкръсне. Вампири с тяхната мощ и сила не бяха лесни за убиване. Ако обаче Дмитрий си тръгнеше, кучетата щяха да разкъсат Калистос като парче заклано месо.
– „Този е моят специален домашен любимец.“ – Изида се усмихна, докато галеше с дълги, блестящи нокти стройното тяло на момчето, едва превърнало се в мъж. Това момче, вързано за леглото, се изви в докосването ѝ… после изкрещя, когато тя заби ноктите си в топките му и ги откъсна.
Не, помисли си Дмитрий. Не можеше да остави Калистос да страда – дори след ужасите, които вампирът бе извършил.
Тъга.
Червата му се свиха, мъката и яростта горяха в гърлото му и той почти си тръгна, оставяйки другия вампир на гладната глутница кучета.
Мигновено си спомни за Калистос в началото на заточението на Дмитрий.
Успокояващ балсам по гърба му.
– „Тя може да бъде взискателна, знам, но е добра господарка.“
Младият вампир се бе опитал да улесни живота му, дори бе отклонил вниманието на Изида от нанасянето на удар, който щеше да отнеме окото на Дмитрий на етап, който означаваше, че то може да не заздравее.
– „Помогни ми.“
Калистос беше казал това на Дмитрий веднъж, след като Изида го беше наранила толкова тежко, че той не беше в състояние да се изправи, за да се нахрани. Тогава Дмитрий, окован във вериги, беше безпомощен да направи каквото и да било, но днес щеше да го направи.
Грабна захвърления сцимитър и насочи острието към гърлото на Калистос. Само един силен удар бе достатъчен, за да отдели главата от тялото, но Дмитрий се увери, че Калистос никога повече няма да се надигне, и използва по-късото острие, за да издълбае повреденото сърце на вампира. Когато се обърна към Онър, без да има друг избор, освен да остави тялото на Калистос на кучетата, той я видя да изтичва от къщата с Илиум, размахвайки оръжие.
Кучетата нямаха никакъв шанс.
– Никой не може да узнае за това – каза той на Онър, докато разглеждаше зараждащите се издължени зъби на един от протовампирите в къщата, вече не се учудваше на това, което някои биха рискували за безсмъртие.
– Разбирам. – Тя приседна до него, на лицето ѝ се появи онова странно състрадание. – Не само че ще разклати властовата структура на света, ако ангелите се видят уязвими, но и може да даде идеи на някой друг.
– Да. – Толкова интелигентна, помисли си той, и с такава яснота в мисленето си, Онър беше жена, която щеше да бъде ценна до него, съвсем настрана от факта, че искаше само да я държи, да вдишва аромата ѝ, да чува живия ритъм на сърцето ѝ. Но първо трябваше да разгледат къщата стая по стая. Оказа се, че в нея няма живи обитатели, но откриха няколко разлагащи се тела, заровени в плитки гробове под къщата – доказателство за неуспешните опити на Калистос да направи вампири.
Това обаче не бе най-голямото откритие.
– Дмитрий? – Въпросителният женски глас се обади на линията, докато той стоеше с Илиум и Онър, заобиколен от тъмния аромат на смъртта. – Пропуснах обаждането ти – бях на музикалния рецитал на братята ми.
Ритник в гърдите му, който се разнесе по цялото му тяло.
– Ти си в безопасност.
– Всичко ли е наред?
– Да. – Той подаде телефона на Онър, като се нуждаеше от минута, за да възстанови емоционалните щитове, които някак си се бяха сринали при звука на гласа на Скръб.
Едва привечер на следващия ден се върнаха в Ню Йорк, като бяха останали, за да се уверят, че всичко е обработено и почистено, докато никой никога няма да узнае какво се е случило на това тихо място, заобиколено от ярката зеленина на стотици захарни кленове. Той обаче не пилотираше хеликоптера към Манхатън и Кулата, а към една изоставена порутена сграда недалеч от границата между Ню Йорк и Кънектикът.
– Сигурна ли си? – Попита той жената с очи, пълни със загадки, които искаше да изследва, докато тя лежеше преобърната, задоволена и усмихната в леглото му.
– Да – каза Онър. Амос, беше разбрала тя, не беше чудовището, което я преследваше.
Това беше клетката, в която той я беше поставил.
Излизайки от лъскавата машина, тя изчака Дмитрий да се присъедини към нея и след това ги поведе към дебрите на ада. Сградата беше облепена с табели „Не влизай“, но тя се запъти напред и премина през вътрешна врата, която водеше към застлано с цимент мазе.
– Той ми каза – прошепна тя, а в стомаха ѝ се появи гадене – че планира да обнови мястото, да го превърне в старомоден салон, където да се събират само привилегированите, но първо трябва да се увери, че всички негови гости имат нужния апетит. – Апетити, които означаваха, че Онър почти е умряла, преди Амос да боядиса стените, а още по-малко да смени мухлясалия килим и счупените дъски на пода.
Мъжката ръка се приближи до дръжката на вратата.
– Аз ще отида първи.
– Трябва да…
– Изправи се пред демоните си. – Дмитрий отметна косата ѝ от лицето с неочаквана нежност. – Това не означава, че трябва да го направиш сама и без щит.
Поглеждайки в лицето, което все още носеше остатъци от жестоките рани от битката, тя осъзна, че той също трябва да направи това, за да я защити. Не можеше да се преструва, че неговата закрила, неговата грижа е нежелана. Не и тук. Не и когато това беше Дмитрий. Но…
– Заедно. – Тя докосна ръката си до неговата. – Няма да се скрия от нито една част от това, дори зад широките ти рамене.
Дълга, напрегната пауза, преди той да кимне и да отвори вратата, която водеше надолу към нейната лична дупка. Но докато се движеше по стъпалата, с Дмитрий до себе си, гаденето ѝ се изтри от гнева, режещ и ярък… а после, когато влезе в черната стая, където я държаха и измъчваха в продължение на два дълги месеца, и от гордостта.
Аз оцелях.
Мисълта едва бе преминала през съзнанието ѝ, когато нещото я връхлетя от тъмнината с оголени зъби и нокти, а очите му светеха в червено.
Тя започна да стреля, изкрещя „Не!“, когато Дмитрий се хвърли покрай нея.
– Имам го!
Съществото продължаваше да се приближава, а тя продължаваше да стреля, шумът беше оглушителен в затвореното пространство. Накрая то лежеше хриптящо на пода. Изваждайки фенерчето си, тя насочи лъча към каквото и да е било, превърнало това гнусно място в свое леговище, без да отмества оръжието си от него.
– Ти. – Една бълбукаща, изпълнена с кръв дума.
Той вече не приличаше на снимките, които Дмитрий ѝ беше показал, елегантността му беше погребана под животински глад. Кожата на устата му се беше отдръпнала, за да оголи венците и зъбите му; лицето му беше кухо, падащо в себе си. Както и тялото му под разкъсаните остатъци от ризата, счупените ребра, които все още не бяха напълно сраснали, други части от торса, разпрашени от рани от куршуми.
– Имах те – прошепна Амос.
– Не – повтори тя, говорейки на Дмитрий.
– Онър.
– Той не е опасен. – Разхождайки се, за да погледне изтощената форма на Амос, тя осъзна, че той някак си се е озовал тук, след като Джиана го е разфасовала. След като обаче се бе скрил на сигурно място, той нямаше сили да излезе да се храни, дори когато тялото му се канибализираше, за да излекува масивните си наранявания.
Жалко същество.
Но с резервоар от сили.
Той се хвърли към нея със съскащ рев. Без да губи хладнокръвие, тя изпразни пълнителя си в сърцето му, като го разкъса на парчета.
– Ще възкръсне ли?
– Не. Беше твърде слаб. – Ръката на Дмитрий докосна косата ѝ. – Свършено е.
Обръщайки се, тя огледа изпълнената с дим стая и видя точно това. Стая.
– Да. Свършено е.
Изтощена и емоционално изцедена, тя не протестира, когато Дмитрий ги отведе с полет до Кулата и я заведе в апартамента си.
– Доставиха ново легло – каза ѝ той, докато я вкарваше в банята и започваше да ѝ помага да се съблече. – Ти ще бъдеш единствената жена, която ще спи в него.
Той владееше сърцето ѝ, този вампир с белезите и мрака си.
– Ела тук. – Докосна лицето му, докато той се навеждаше към нея, тя допря носа си до неговия, усети как тялото му се сковава за необяснима секунда, преди той да поеме устата ѝ в сурова целувка, такава греховна, развратна целувка, каквато никой добър мъж не би дал на жена си. Последвалият душ беше упадъчен и добре дошъл, но тялото ѝ се отказа, когато падна на леглото.
Те искаха да я обезчестят, вампирите с горещите очи и ръцете, които се разхождаха по плътта ѝ, докато я приковаваха към стената. Тя знаеше това, разбираше го.
– „Прости ми, Дмитрий“ – прошепна тя в съзнанието си и притихна.
Те се засмяха.
– „Ето, тя го иска. Знаех си, че всички тези селяни с удоволствие разтварят бедрата си за един истински мъж.“ – Груби, ноктести ръце избутват полите ѝ, друга двойка осакатява гърдите ѝ.
Въпреки срама и яростта си, тя си каза да мълчи, да не се бие.
Но тогава третият вампир влезе в детската стая и излезе с Катерина в ръце.
– „Толкова сладка и мека“ – промърмори той, а тонът му беше леден в своята нежност. – „Чувал съм, че такава кръв е деликатес.“
Тихо, тихо, каза си тя, дори когато яростта превърна кръвта ѝ в пламък. Ако протестираше, чудовището щеше да разбере, че държи в ръцете си част от сърцето ѝ, и щеше да нарани Катерина още повече. Но мълчанието ѝ не можеше да защити детето ѝ и тя изкрещя от ужас:
– „Не! Моля!“ – Когато вампирът сведе глава към малката шия на Катерина и започна да я разкъсва като куче. Ужасеният вик на бебето ѝ прониза въздуха, прониза тишината, прониза я, докато не започна да кърви.
Забивайки лакътя си в носа на единия от вампирите, които я държаха, тя прободе другия с кухненския нож, който беше скрила в полите си, когато те влязоха в дома ѝ с такова зло в очите.
– „Пуснете я!“ – Избягвайки, защото не бяха очаквали съпротива, тя изтръгна Катерина от ръцете на хранещия се вампир. – „Не, не. О, не.“ – Бедното ѝ бебе беше мъртво, гърлото ѝ толкова много месо, а малкото ѝ телце вече изстиваше.
– „Не!“ – Това беше жалният вик на майка, когато чудовищата отново я разкъсаха, но тя не пусна Катерина. Дори когато счупиха ребрата ѝ, запратиха я на земята и подръпнаха полите ѝ. Не я интересуваше какво ще направят с нея, стига да не докоснат Катерина… и да не открият Миша.
„Мълчи, Миша“ – молеше се тя в ума си. – „Бъди тих, толкова тих.“ – Той си играеше в малкото пространство под покрива, което беше неговото „тайно“ място, и тя му извика да се скрие, когато за първи път видя вампирите. Нямаше време да стигне до Катерина, но тя се надяваше, че няма да са толкова жестоки, че да навредят на бебето.
Не усети никаква болка, когато я нараниха, не почувства нищо, всеки грам от същността ѝ беше концентриран върху това да слуша за сина си, да държи дъщеря си близо до себе си.
– „Не можах да я защитя, Дмитрий“ – прошепна тя с беззвучен глас, докато вампирите я използваха. – „Съжалявам.“ – Тя щеше да умре тук, знаеше това. И каквото и да беше друго, той нямаше да прости това. Беше толкова упорит, щеше да носи раната в сърцето си до деня на последния си дъх, нейният красив, верен съпруг, който я бе обичал дори когато един ангел бе дошъл да го ухажва.
Шепот на звук.
Вдигна очи и видя Миша да наднича през ръба на покривното пространство. С очите си му каза да млъкне, да се успокои. Но той беше син на баща си. Крещейки от ярост, той скочи върху гърба на един от нападателите ѝ и впи силни малки зъби във врата на вампира. Вампирът тръгна да откъсва сина ѝ и да го хвърля на пода, докато тя се бореше да избяга, да го защити.
– „Не!“ – Един от останалите хвана в ръцете си крещящият и превиващ се Миша. – „Тя иска по-голямото дете живо!“ – Той стискаше силно сладкото ѝ момче, докато тя го молеше да не наранява детето ѝ. Но чудовището само се засмя, продължавайки да мачка Миша, докато малкото му, свирепо тяло не се размърда.
После, приключили с нея, пречупиха гръбнака ѝ, за да не може да избяга, докато къщата се изпълни с дим, с пламък. Тя умря с бебето си в ръце, държейки се за края. Но за душата ѝ нямаше покой, съзнанието ѝ се изпълваше с ехото от писъците на Миша, с гледката на опустошената шия на Катерина и с натрапчивите думи на Дмитрий, когато хората на Изида дойдоха за него.
– „Ще ми простиш ли, Ингрид? За това, което трябва да направя?“
Такъв горд мъж, нейният съпруг. Толкова много, много горд.
– „Ти водиш битка“ – беше прошепнала тя, докосвайки ръката си до бузата му. – „Правиш това, за да ни защитиш. Няма какво да прощавам.“
И така, той си беше отишъл, нейният Дмитрий, отишъл в леглото на същество, което виждаше в него само вещ, която да бъде използвана. И беше обещал да се върне, каквото и да се случи. Но сега тя нямаше да го чака.
Сърцето му щеше да се разбие.
– Онър! – Дмитрий разтърси жената, която бе спала на топло до него през нощта, опитвайки се да я събуди, докато тя плачеше със сълзи.
После тя се обърна, зарови лице в гърдите му и той разбра, че вече се е събудила. Нейните сълзи бяха сълзи на жена, която е загубила всичко. Пълно опустошение във всяка гореща, мокра капка, докато тя плачеше, плачеше и плачеше, а тялото ѝ се тресеше толкова силно, че той се притесняваше да не се счупи.
Тя не искаше да чуе думите му, не искаше да се успокои, затова той просто я държеше по-силно от всякога. Тя не се бореше с него, не правеше нищо друго, освен да плаче – докато гърдите му не се намокриха от нейното опустошение и той не поиска да разкъса нещо. Но той не ѝ каза да спре. Смъртта на Амос, мислеше си той, беше катализаторът за това и ако тя се нуждаеше от това, за да завърши изцелението си, така да бъде.
Така че той държеше този ловец, чиито среднощнозелени очи казваха, че го вижда, със сенките и всичко останало, която го докосваше, както правеше Ингрид, която го караше да си представя невъзможна истина, държеше я толкова близо, че тя беше част от самата му душа.
Назад към част 37 Напред към част 39
