Глава 3
– Не. – Реакцията ѝ на горния етаж беше предизвикана от шока от бездушието му – тя нямаше проблем да се справи сама с ужасяващата находка.
– Ще направя най-добрите снимки, които мога да направя, като се има предвид състоянието на жертвата, и ще работя предимно по тях. Но искам да използвам микроскопа и върху самата татуировка, за да съм сигурна, че няма да пропусна някой дребен детайл.
Вече по-спокойна, тя измъкна тънкия цифров фотоапарат, който беше прибрала в страничния джоб на чантата си за лаптоп.
– Патологът трябва да прегледа главата, преди да помислим за премахване на кожата. – Тя щракна с камерата. – Имате ли някой, който да разпитва в салоните за татуировки?
Ако имаха късмет, може би щеше да има чиста снимка, по която да работи.
– Да.
Нахлузи ръкавица на мястото на тази, която беше свалил, извади главата от торбата и опъна кожата плътно върху скулата на мъжа, докато тя направи няколко снимки с висока резолюция от различни ъгли.
– Това би трябвало да е достатъчно за момента.
Докато той слагаше главата върху поднос и се отърваваше от торбата за боклук, тя нагласи лаптопа си и прехвърли снимките на твърдия диск.
Тялото ѝ беше нащрек за всяко негово движение, тя знаеше как Дмитрий поставя главата във фризера, сваля ръкавиците си и почиства ръцете си. Затова, когато той се появи до стола ѝ без предупреждение, емоцията, която събуди, беше толкова смразяваща, толкова жестока, че части от съзнанието ѝ просто се изключиха.
А когато той вдигна косата от врата ѝ, за да докосне чувствителната кожа на тила ѝ, тя…
Шум.
Разтърсващ метален трясък.
Думи.
Следващото нещо, което разбра, беше, че стои на няколко метра от Дмитрий, а между тях лежи настрани висок стол с крака от побита стомана. Линия кръв беляза бузата му, но очите му бяха насочени към вратата зад гърба ѝ.
– Навън!
Едва когато вратата се затвори, тя осъзна, че някой се е опитал да се намеси. Потта намокри дланите ѝ и изби по гръбнака ѝ.
Запомни, каза си тя, запомни.
Но времето беше изчезнало, черна точка, обляна в паника, която беше с отвратителен вкус на езика ѝ.
– Аз те ударих.
Вдигна ръка, потърка пръст по бузата си, излезе с тъмночервено петно по върха на пръста си.
– Нещо в мен сякаш кара жените да искат да използват ножове.
О, Боже. Тя погледна надолу, осъзна, че стиска острие в ръката си, върхът беше мокър.
– Предполагам, че няма да приемеш извинение. – Излезе спокойно, умът ѝ беше толкова шокиран, че изтръпна.
Плъзнал ръце в джобовете си, Дмитрий каза:
– Не, но можеш да платиш за престъпленията си по-късно. Точно сега се нуждая от това, което можеш да ми дадеш по този въпрос.
– Искам да се консултирам с някои от текстовете в библиотеката на Академията – каза тя, принуждавайки мозъка си да се задейства, въпреки че ръката ѝ отказваше да пусне ножа, който очевидно беше извадила от ножницата на бедрото си.
– Добре. Но запомни, зайче, да не казваш нито дума на никого. – Той се приближи достатъчно, за да може тъмната му топлина да се допре до нея в тиха заплаха, която я накара да се радва на острието. – Не съм приятен човек, когато съм ядосан.
Тя задържа позицията си, накъсан опит да заличи унижението от паническия пристъп.
– Почти съм сигурна, че изобщо не си приятен човек.
Отговорът му беше бавна усмивка, която нашепваше за копринени чаршафи, еротичен шепот и влажна от пот кожа. Неприкритият му замисъл накара сърцето ѝ да се блъсне силно в ребрата.
– Не – каза тя с пресипнал глас.
– Предизвикателство.
Той не я докосваше и въпреки това тя се чувстваше погалена от хиляди парчета кожа, мека и пищна и несъмнено сексуална.
– Приемам.
Дмитрий се обади час по-късно, тъй като междувременно трябваше да се занимава с друг въпрос.
– Сара – каза той, когато директорът на гилдията вдигна телефона си.
– Дмитрий. – Хладен поздрав. – От какво имаш нужда?
– Да знам защо ловецът, когото ми изпратихте, току-що наряза лицето ми.
Раната вече беше заздравяла, но това беше идеалният начален ход. Сара си пое дъх.
– Ако си ѝ направил нещо, кълна се в Бога, ще взема арбалета си и ще те приклещя отстрани на шибаната Кула.
Дмитрий харесваше Сара.
– В момента я водят вкъщи с шофьор. – Кръвният дълг беше между него и Онър, щеше да бъде уреден насаме. – Дадох ѝ човешки шофьор.
Сара измърмори нещо под носа си.
– Тя е най-подходящият човек за тази задача.
Той се вгледа в блестящия като скъпоценен камък силует на Манхатън.
– Кой е направил това на врата ѝ?
Студ прогори вените му, злокобен отговор на белезите на жена, която не познаваше и която просто щеше да бъде поредната сделка за леглото, докато го забавляваше. Защото макар че съпротивата ѝ беше интригуваща, щеше да е интересно развлечение, той не се съмняваше, че тя щеше да се окаже в леглото му – и щеше да изпълзи в него с удоволствие.
Тогава Сара заговори и студът се превърна в лед.
– Същите копелета, които я държаха окована във вериги в едно мазе в продължение на два месеца. – Това беше брутално обобщение. – Беше едва жива, когато я намерихме. Бяха продължили с болните си игри, въпреки че три от ребрата ѝ бяха счупени, а тя кървеше и имаше треска от раните, които…
Сара прехапа думите си, яростта ѝ имаше фино шлифовано острие, но на Дмитрий не му трябваше нищо повече. Той си спомни инцидента. Гилдията беше поискала помощ от Кулата, беше я получила веднага.
Обаче, въвлечен във възстановяването на Манхатън, който беше силно повреден от битката между Юръм и Рафаел – и, което беше по-важно, съсредоточен върху задържането на територията на Рафаел, докато архангелът прекарваше по-голямата част от времето си в Убежището, чакайки спящата си съпруга да се събуди – Дмитрий не беше поел личен контрол върху разследването.
Това щеше да се промени.
– Състояние на нападателите.
– Ранзъм и Ашуини са убили двама от четиримата, които са открили на местопрестъплението. Другите двама бяха предадени на Кулата, но в най-добрия случай бяха наемници, на които им беше позволено да… – Накъсан дъх. – Тези, които стояха зад това, бяха по-умни. Не са оставили никакви криминалистични следи и Онър винаги е била с вързани очи. Ще ги хванем. – Ледени думи. – Винаги го правим.
Приключвайки разговора с това, Дмитрий погледна към града, който все още нямаше да дреме с часове. Всички нападатели на Онър щяха да умрат.
Това никога не е било под въпрос. Единствената разлика беше, че сега, когато усещаше острието ѝ върху кожата си, сега, когато вкусваше крещящата дълбочина на страха ѝ, щеше да изпитва изящно удоволствие лично да изрязва жизненоважни органи от телата им, преди да ги остави да заздравеят в някоя дупка… и после щеше да го направи отново.
Съвестта му не се притесняваше ни най-малко от идеята за подобно садистично мъчение.
– Не трябваше да си толкова упорит, Дмитрий.
Една тънка женска ръка се спусна по голото му тяло, за да се затвори над вялия му член. Гневът разцъфна в тези очи с ярък, подигравателен бронз. Прехвърли ръката си върху топките му и го стисна, докато той не загуби съзнание, а мускулите му се напрегнаха срещу веригите, които разпъваха тялото му в центъра на студената, тъмна стая в дъното на крепостта.
Позицията оставяше всяка част от него открита за нея и за онези, на които тя заповядваше да изпълняват заповедите ѝ. Докато тъмните петна се задържаха в краищата на зрението му, тя го целуна, ноктите ѝ се впиха в челюстта му, а крилата ѝ се разпериха на гърба ѝ, бели като сняг, с изключение на преливащите се пурпурни цветове по първообразите ѝ.
– Ще ме обичаш.
Първият удар дойде секунда по-късно, докато тя продължаваше да го целува. До момента, в който тя спря наказанието, гърбът му беше смляно месо, а във въздуха се носеше зрял и плътен аромат на кръв.
Устни до ухото му, коприна до кожата му.
– Обичаш ли ме сега, Дмитрий?
Звуков сигнал. Обърна се, затвори един спомен, който не беше изплувал на преден план от векове насам, и отговори на вътрешната линия.
– Да.
– Сър, поискахте да бъдете уведомен, ако Холи Чанг промени модела си на поведение.
Четиридесет минути по-късно Дмитрий стоеше пред малката къща в предградията на Ню Джърси, където Холи Чанг живееше с приятеля си Дейвид.
Изолиран от съседите с обширен двор и високи огради, той не беше нищо, което тя би могла да си позволи, ако Кулата не се беше намесила и не беше наредила да се премести – от жилищния блок, където беше в опасна близост до твърде много смъртни.
Човешката жена току-що бе навършила двадесет и три години, когато бе отвлечена от улицата от един луд архангел. Беше видяла как приятелите ѝ са заклани, а крайниците им са ампутирани, преди парчетата да бъдат сглобени в мрачен пъзел; когато Елена я проследи, тя беше гола и покрита с ръждивочервената им кръв.
Холи беше оцеляла от този ужас, но не беше излязла от него същата, каквато беше влязла. Съвсем настрана от факта, че съществуваше известно съмнение за нейната вменяемост, Юръм или я бе нахранил с кръвта си, или умишлено ѝ бе инжектирал част от токсина, който бе подхранил убийствения му бяс. Не знаеха със сигурност, защото спомените на Холи за тези събития бяха замъглени до безполезност от ослепителния страх, който я бе направил няма дни след като я бяха намерили. Това, което знаеха, беше, че младата жена се е…
– Остани до портата – каза той на вампира, който го беше повикал, преди да излезе от сенките и да тръгне по пътя към къщата, осветена само от трептящата светлина на телевизора в предната стая.
Холи, дребна и външно деликатна, му отвори вратата, преди да стигне до нея. Кръвта бе изцапала бялата ѝ риза с дълги ръкави, белязала устата ѝ. Вдигна ръка и избърса гърба ѝ по устните си, размазвайки течността.
– Дошъл си да почистиш бъркотията ли, Дмитрий?
В тези гневни присвити очи той видя суровото съзнание, че той ще бъде смъртта, която ще дойде за нея, ако загуби битката срещу всичко, което Юръм ѝ беше направил.
– Беше съседско дете. Беше сладко на вкус.
– Небрежно от твоя страна да ловуваш толкова близо до дома.
Притисна я напред с ръка върху лявата ѝ китка и нахлузи ръкава на ризата ѝ, преди тя да успее да го спре. Превръзката около горната част на ръката ѝ беше здраво увита.
– Аз съм вампир, Холи – промърмори той и посегна да изтрие с палец размазаната капка кръв в ъгъла на устата ѝ. – Знам кога кръвта по теб е твоя собствена.
Тя му изсъска, отдръпна ръката си и се запъти обратно към къщата. Влизайки вътре, той затвори вратата зад гърба си.
Бил е тук много пъти, знаеше разположението, но вместо да я последва до кухнята, където можеше да чуе как измива кръвта от устата си, той изключи телевизора и провери дали са сами в къщата. Когато най-сетне влезе в кухнята, сега осветена от ярка крушка, видя Холи да избърсва лицето си с кърпа за чинии, макар че не беше сменила окървавената си риза.
– Смърт от Дмитрий – каза той, облегнат на рамката на вратата с ленивост, която не би заблудила никого, който го познаваше. – Това ли си целяла?
Отблясък от очите, които някога бяха светлокафяви, но сега бяха обградени с ярко зелено, което все повече се задълбочаваше в ирисите. Същият блестящ нюанс като очите на Юръм, но не толкова тъмен като тези на ловеца, който бе използвал нож срещу него по-рано тази вечер.
Погледът на Онър притежаваше мистерията на забранените дълбини, на натрапчивите тайни, прошепнати дълбоко в нощта. За разлика от него погледът на Холи съдържаше само ноктест гняв и непреодолима омраза към себе си.
– Това не е ли твоя работа? – Попита тя. – Да ме екзекутираш, ако се окажа чудовище.
– Всички ние сме чудовища, Холи. – Сгъвайки ръце, той наблюдаваше как тя започна да обикаля нагоре-надолу по дължината на малката кухня. – Въпросът е докъде ще стигнеш.
Назад и напред. Назад и напред. Ръце през косата ѝ, накъсани трясъци. Отново.
– Дейвид ме напусна – изрече тя накрая. – Не можа да понесе факта, че ме намери будна и загледана в него пет поредни нощи, а очите ми светеха.
Кикотещ се смях, който не успя да скрие ужасната болка, която той знаеше, че е разкъсала сърцето ѝ.
– Не гледах лицето му.
– Храни ли се.
Холи имаше ограничена нужда от кръв и Дмитрий се беше погрижил да я снабди с нея. В отговор на това тя ритна хладилника толкова силно, че вдлъбна полираната бяла повърхност.
– Мъртва кръв. Който я иска. Мисля, че ще си избера хубав, мек врат, щом успея да избягам от шибаните надзиратели.
Влизайки в същинската кухня, Дмитрий я заобиколи, за да я хване за ръцете, все още се разхождаше. После вдигна китката си към устата ѝ.
– Храни се.
Кръвта му беше силна, щеше да задоволи всяка нейна нужда. Както той знаеше, че ще направи, тя се отдръпна и се свлече, за да седне, да се скрие, в ъгъла на кухнята, с ръце, сключени около коленете, и с наведена глава, докато люлееше тялото си.
Защото въпреки думите си Холи не искаше да докосва човешки донор, не искаше да повярва, че се е променила на такова фундаментално ниво. Искаше да бъде момичето, което беше преди Юръм – това, което току-що си беше осигурило желана позиция в модна къща, което обичаше тъканите и дизайна и което се смееше с приятелките си, докато ходеха на кино, за да хванат късното представление.
Нито една от тези приятелки не беше успяла.
Обърна се към хладилника, извади една от торбите с кръв, които редовно доставяше, и я наля в чаша, преди да се присегне до нея. Отдръпна назад кичур на лъскавата си черна коса, която в момента беше прошарена с отблясъци с цвят на захарен памук, и каза:
– Пий.
Нищо друго не беше необходимо – Холи знаеше, че той няма да си тръгне, докато чашата не се изпразни. Странни, изпълнени с омраза очи.
– Искам да те убия. Всеки път, когато минаваш през тази врата, искам да взема мачете и да ти отсека главата.
Тя преглътна кръвта и блъсна празната чаша на пода толкова силно, че тя се счупи от едната страна. Използва кърпичка, за да избърше устата си, и я хвърли в кошчето, преди да се изправи и да се облегне на шкафа срещу нея.
– Една жена ми поряза лицето днес – каза ѝ той. – Не с мачете, а с нож за хвърляне.
Очите на Холи се плъзнаха по неопетнената му кожа.
– Глупости.
– Почти съм сигурен, че е искала да ми посегне, но съм бил твърде бърз.
А Онър се бе движила с много по-голяма грация, отколкото той бе смятал, че е способна преди тази малка демонстрация.
Жената беше тренирана в някакво бойно изкуство, тренирана на ниво, което означаваше, че не е безпомощна жертва. И все пак се беше превърнала в такава.
– Жалко, че не успя – промърмори Холи, преди да зададе въпроса, който витаеше във въздуха от секундата, в която влезе в къщата. – Защо не ме оставяш да умра, Дмитрий?
Думите ѝ бяха молба. Той не беше сигурен защо не я е убил в мига, в който тя започна да проявява признаци на смъртоносна промяна, и затова не ѝ отговори. Вместо това, приклекнал, наклони лицето ѝ с пръсти под брадичката.
– Ако се стигне до екзекуция, Холи – промърмори той – никога няма да ме видиш да идвам.
Бързо, така щеше да стане – не искаше да я накара да отиде в последната нощ, потънала в страх.
– Тя умря от страх, Дмитрий. Ако само ми беше дал това, което поисках, тя все още щеше да е жива.
Въздишка, елегантни пръсти, които прокараха по скулата му, докато висеше сломен от железните белезници, които бяха издълбали бразди в кожата му.
– Искаш ли същото за Миша?
– Не ме наричай така.
Суровият глас на Холи разбиваше смазващия спомен от болезнената зора на съществуването му.
– Холи умря в онзи склад. Нещо друго излезе от него.
Това беше опит да се изтрие, а той нямаше да го допусне – но нямаше да навреди, ако ѝ позволи да установи граница между миналото и настоящето. Може би тогава тя най-сетне щеше да започне да живее този нов живот.
– Как искаш да те наричам?
– Какво ще кажеш за Юръм? – Горчив въпрос. – В крайна сметка той вече не се нуждае от това име.
– Не.
Той не би ѝ позволил да си навреди по такъв начин, самото ѝ име да е отровен саван.
– Избери отново.
Тя удари с юмрук ръката си в гърдите му, но гневът ѝ беше пропит с болка и той знаеше, че тя няма да му се опълчи в това.
– Скръб – прошепна тя след дълго мълчание. – Наричай ме Скръб.
Това не е радостно име, не е надежда, но той щеше да ѝ даде този избор, когато ѝ бяха откраднали толкова много други.
– Тогава Скръб.
Наведе се напред и притисна устни към челото ѝ. Косите ѝ се сляха с устните му, костите ѝ бяха фини, крехки, толкова уязвими под ръцете му. В този миг той разбра защо все още не я е убил.
Независимо от възрастта, за него тя беше дете. Опасно дете, но все пак дете, което се страхуваше и се опитваше да го скрие. А убийството на едно дете, то оставяше белег в душата на мъжа, който никога, никога не можеше да бъде заличен.
Назад към част 4 Напред към част 6
