Глава 8
Мъжкият глас се превърна в дива паника, когато разпозна гласа на Дмитрий. Тъй като му липсваха очите, а очните му ями бяха огромни черни дупки в лицето му, звукът беше единственото, което му оставаше.
– Нищо не знам. Ако знаех, щях да ти кажа.
Дмитрий му повярва – вампирът беше слаб, щеше да се пречупи при първия признак на болка. Но имаше вероятност да е зърнал нещо, без да го знае.
– Разкажи ми всичко – каза той, говорейки и на двамата. – От първия миг, в който се приближи до вас. Ако се окаже полезно, може би няма да поема наказанието ви.
Ужасът ги превърна в несвързани в продължение на няколко минути. Той просто ги изчака.
Хладнокръвен, беше го нарекъл някога Фаваши. Но тъй като беше кучка, която искаше само да го използва, думите ѝ нямаха сила.
И все пак обвинението беше вярно – съвестта му рядко го тревожеше и никога, когато ставаше дума за възмездие за онези, които бяха малтретирали жени или деца.
– Стига – изрече той, когато те продължиха да ридаят и да молят.
Мълчание, докато те се задушаваха от самото си дишане. Почти половин минута по-късно този, на когото беше говорил пръв, отвори уста.
– Работех като частен охранител, когато един ден ми се обадиха. Човекът от другата страна каза, че ме е видял на едно голямо парти, харесал е работата, която съм свършил, и дали искам да изкарам малко пари настрани с нестандартна работа.
– Кое парти.
– Не каза, но работехме предимно на първокласни събития – богати вампири.
Това не даде на Дмитрий нищо ново, но той бе възложил на някого да провери отново списъците с гостите на партитата, на които бе работил този мъж.
– И. – Издърпа крак, когато нещо голямо и черно се приземи върху откритата му плът, и вампирът се размърда силно.
– Беше за толкова много пари, че казах, че съм сигурен. – Преглъщане. – После попитах Рег дали би искал да участва, тъй като клиентът каза, че му трябват двама души.
Рег, слаб русокос мъж, все още плачеше, но тихо.
– Съжалявам, че не отказах, по дяволите.
Сега го направи, помисли си Дмитрий. Не беше имал проблем с това, когато разкъсваше плътта на Онър, когато я докосваше по начин, по който никой мъж нямаше право да докосва жена без нейно съгласие.
Приближавайки се до блондина, Дмитрий го удари с гръб на ръката си достатъчно силно, че нещо се счупи със звучно пращене.
– Наистина ли си мислиш, че ми пука? – Попита той с тих, сдържан глас. – А сега отговори на въпроса, който ти зададох.
Изплювайки един зъб, вампирът избълва следващата поредица от думи.
– Леон имаше контакт. Аз просто направих това, което той каза.
Леон започна да говори, преди Дмитрий да успее да напомни на вампира защо не е добра идея да го кара да чака.
– Винаги по телефона. – Въздъхна. – Никога не е имал контакт лице в лице. Парите бяха преведени по сметката ми и аз дадох на Рег неговия дял.
Дмитрий не каза нито дума.
– Клиентът – продължи Леон, препъвайки се в собствения си език – каза, че е негова приятелка, че е някаква глупава нейна сексуална фантазия да бъде отвлечена и…
Пулсиращо сърцебиене, потрепваща кожа, сякаш смразяващо съзнаваше какво би искал да направи с него Дмитрий.
– Той каза, че това е била нейната фантазия. – Дмитрий чу треперенето под дразнещото хленчене. – Каква беше първата ти подсказка, че не е.
Рег беше този, който отговори.
– Когато тя счупи носа на Леон. Казах му, че нещо не е наред, но той беше ядосан, затова я удари и я нокаутира.
Дмитрий разпери ръка, пръстите му се огънаха.
– Ти си по-възрастен, Рег. Защо не го спря. – Попита с тон, мек като прясно паднал сняг.
Рег започна да се отдръпва. Дмитрий не каза нищо, докато спазмите не преминаха. След това се приближи, за да погали с ръка лицето на вампира.
– Отговори на въпроса ми.
Потта се стичаше по слепоочията му, но блондинът преглътна.
– За парите. Исках парите.
– Добре.
Той погали вампира по бузата, остави го да трепери, докато вървеше към Леон. Който се опитваше да откъсне китките си от въжето в напразно усилие да избяга, като счупена марионетка.
Бръкнал във вътрешния джоб на палтото си, Дмитрий извади нож за филетиране, притисна студения метал към новата розова кожа пред себе си.
– Разкажи ми останалото.
Той проряза дълбока линия по средата на гърдите на Леон. Кръвта, тъмночервена, се процеждаше от раната, а вампирът хленчеше.
– Не трябваше да я нараняваме, а аз ѝ направих синина на окото. Затова я завързахме, оставихме я там, където пишеше в указанията, и се измъкнахме по дяволите.
– Вие не останахте навън.
Още един разрез, този хоризонтален и достатъчно дълбок, за да докосне вътрешните органи на Леон.
Но другият вампир продължи да говори, защото знаеше, че Дмитрий може да направи много по-лошо.
– Седем седмици по-късно клиентът ми се обади отново, даде ми адрес, каза, че може би бихме искали да се присъединим към празненството.
Завъртайки острието, Дмитрий го дръпна нагоре, като разруши един от белите дробове.
– Продължавай да говориш.
Вампирите на възрастта на Леон нямаха нужда да дишат много.
– Стигнахме там – резки, задъхани опити да си поеме въздух – мястото беше празно, освен ловеца, но беше ясно, че повече от един вампир се е хранил от нея. Клиентът ни остави бележка да се забавляваме. Бележка няма. Аз я изхвърлих.
Дмитрий извади ножа.
– И ти го направи. Наслаждавайки се.
Това бяха риторични въпроси – тези двамата бяха открити с Онър повече от седмица по-късно, а устите им бяха намазани с нейната кръв.
– Поканил си и приятелите си, нали?
Двамата вампири, убити по време на спасяването, бяха работили за една и съща охранителна фирма.
– Кой друг.
– Никой – отговори Леон. – Кълна се. Само ние четиримата.
Бяха прекалено уплашени, за да лъжат, така че Дмитрий прие това.
– Добре.
Крясъците спряха, когато той премахна гласовите им струни. Но той ги остави живи. Рафаел му беше казал нещо веднъж, много отдавна. Нещо, което майка му, Калиане, беше казала.
– „Три дни от живота на един смъртен могат да се почувстват като три десетилетия.“
Майката на Рафаел можеше и да се окаже луда Древна, но по този въпрос Дмитрий беше напълно съгласен с нея.
Затова щеше да се увери, че Андреас знае, че няма да остави Рег и Леон да умрат. Що се отнася до останалите, те щяха да си пожелават смъртта всяка нощ през следващите два века, щом той ги откриеше.
В крайна сметка два месеца бяха много повече от три дни.
Девет часа вечерта и Онър не знаеше какво прави тук.
– Съжалявам, че отменихме другите ви срещи. Благодаря, че дойдохте толкова късно.
Анастасия Рубен се усмихна, а стоманеносивата ѝ коса беше прибрана на спретнат кок.
– Работя с ловци от две десетилетия, Онър. Знам, че да отидеш на психотерапевт е по-лошо, отколкото да ти извадят зъбите.
Тя се засмя, или се опита да го направи, но звукът беше неудобен.
– И така, как става това?
– Тук няма натиск, няма правила – каза д-р Рубен, очите ѝ бяха нежни. – Ако единственото, което искаш, е да говориш за последния епизод на „Ловци на хищници“, тогава ще го направим.
Онър имаше чувството, че това не е хипотетичен пример.
– Дойдох, защото… – Поклащайки глава, тя се изправи на крака, а адреналинът прониза всяка клетка в тялото ѝ. – Съжалявам, че ви загубих времето.
Д-р Рубен също се изправи.
– Радвам се, че дойдохте. – Бръкна в един шкаф и извади малко тефтерче, покрито със златни и бели вихри. – Някои ловци никога не говорят, но аз открих, че изписването на думи на хартия може да помогне.
Онър взе тефтерчето, без да има намерение да го използва.
– Благодаря.
– Това е само за твоите очи. Ако искаш, изгори го след това.
Кимна и Онър излезе от малкия, дискретен офис на две пресечки от централата на гилдията. Едва когато се върна в апартамента си, с лаптоп, отворен на файла с татуировките, си позволи да помисли защо е отишла.
Може би това беше бавно събуждащият се гняв в нея, студено, ярко нещо, което беше цялото в зъби и блестящи ръбове.
А може би и съзнанието, че глупаво или не, тя искаше да вкуси тъмния грях на устните на Дмитрий. А може би това бяха кошмарите.
През целия си живот се е чувствала сама, без корени. Дори сега, когато имаше приятели, верни и силни, дълбоко в нея зееше огромна дупка – сякаш беше загубила нещо ужасно и ценно.
Като дете си мислеше, че е близначка, че майка ѝ е запазила едната, а другата е дала. Като възрастна обаче тя разпозна чувството за загуба като нещо друго, извън себе си.
Тази странна, пронизваща самота никога не е била по-силна, отколкото след кошмар – независимо дали в будно състояние, или насън.
– Стига – промълви тя. – Време е за работа.
И работи, докато градът не започна да пулсира с по-тих ритъм, а небето – с онази непроницаема непрозрачна сянка между полунощ и зората. Не биваше да се поддава на съня, но беше уморена, очите ѝ бяха хлътнали от парада на безсънните нощи и забравата настъпи, преди да се усети.
Събуди я звукът от безкрайните, накъсани женски писъци. Тялото ѝ беше свито на кълбо на дивана, раздирано от сухи ридания, а продължителното ехо от мъките на жената раздираше душата ѝ.
Не можейки да издържи, тя се запъти към банята и хвърли леденостудена вода върху лицето, опустошено от толкова дълбока мъка, че никога не беше изпитвала подобна.
Как е възможно това да е така. Била е измъчвана и сломена, но това опустошение идваше от друго място, толкова много, много дълбоко, че нямаше име.
Преглъщайки паренето в гърлото си, преди тъгата да я завладее отново в болезнената си хватка, тя съблече дрехите си и влезе под душа.
Беше едва пет часа сутринта, но трите часа сън, които беше спала тази нощ, бяха по-добри от часа предишната нощ.
Измивайки потта, тя притисна глава към плочките и просто остави водата да се стича по нея. Винаги е обичала водата.
Част от причината да се озове в Манхатън беше, че той е заобиколен от вода. Беше обмислила решението си да кандидатства в Академията. Искаше да учи древни езици и знаеше, че гилдията ще покрие таксите ѝ, ако подпише договор да остане активна в списъка поне четири години след завършването.
Четиригодишният срок беше изтекъл, но тя дори не се беше замисляла да напусне. Не само че останалите ловци се бяха превърнали в нейно семейство, но и познанията ѝ по древни култури и езици бяха умение, което се търсеше постоянно, предвид факта, че техният свят се управляваше от безсмъртни.
Мисълта я върна към Кулата и към вампира, който винаги е бил най-тъмната ѝ, най-съкровена слабост.
Спря душа и излезе да се подсуши, като накара мозъка си да се съсредоточи върху задачата, от която предишната вечер я беше заболяла главата.
Каквото и да беше татуираното на лицето на вампира – и на гърба на дясното му рамо, според снимките, които беше получила от патолога – беше толкова странно, че не се поддаваше на логично обяснение.
И все пак тя знаеше, че трябва да има такова. Защото независимо от това как главата е попаднала в ръцете на Дмитрий, тялото е било недвусмислено послание.
Облечена в дънки и обикновена бяла тениска, тя се отправи към кухнята, която се намираше в непосредствена близост до хола, за да приготви чай.
Гледката от цялата предна част на апартамента беше една и съща – Кулата. Блестяща на фона на тъмното утринно небе, тя привличаше погледа като лодестар.
Приближи се до стъклената стена с чай в ръка и видя как един самотен ангел се приземи.
От това разстояние той беше само силует, но дори и тогава грацията му беше необикновена. Не е един от „нормалните“ ангели, помисли си тя.
Това беше някой, който приличаше на чернокрилия ангел, с когото Дмитрий бе разговарял на балкона пред кабинета си. Почукването на вратата ѝ беше толкова неочаквано, че тя не се стресна, а само се загледа.
Когато то се повтори, тя остави чая, извади пистолета си и с тихи крачки се отправи към шпионката.
Вампирът от другата страна беше елегантен хищник, когото трябваше да застреля от пръв поглед. Вместо това тя отвори вратата.
– Дмитрий.
Облечен в черни джинси, тениска в същия цвят и кожено палто с маслена мекота, което стигаше до глезените му, той приличаше на най-греховната фантазия, която някога е имала, онази, която оставя жената влажна, гладка и готова.
Вдишвайки дълбоко и треперещо, тя долови в аромата му пипалата на разкошно удоволствие и остър като острие секс.
Не беше причината за реакцията ѝ, но пищната зависимост от него със сигурност не ѝ помогна.
Добре, че не беше роден истински ловец – защото той беше силен.
– Обикновено посещаваш по това време.
– Минавах.
Той се облегна на рамката на вратата, като вдигна големия плик в ръката си.
Остриетата в аромата му се раздвижиха, прорязвайки сетивата ѝ със смъртоносна еротика.
Изведнъж единственото, което видя в очите му, беше заплаха, чувствена като ласка в тъмното и смъртоносна като шило.
– Какво си направил?
Въпросът се измъкна от всички филтри на социалната учтивост и условности.
– Нищо, което не трябваше да бъде направено.
Отблъсквайки се от рамката на вратата, когато тя освободи смъртоносната си хватка на ръба на вратата и се отдръпна, той влезе в апартамента ѝ.
Тя издърпа плика от него в мига, в който вратата се затвори, измъквайки пистолета си, дори когато си позволи да се отдаде на неговия порочно, приятен аромат.
– Допълнителни снимки на татуировките на жертвата.
– Не.
Отвори го и извади няколко листа хартия, заедно с няколко снимки. Отначало не разбра какво вижда, а после го разбра и кръвта ѝ кипна.
– Това е моят медицински доклад.
По-конкретно от унизителния преглед след спасяването ѝ. Лекарят и медицинската сестра бяха нежни, любезни, но в тази стая за прегледи вече нямаше как да се преструва, че това не се е случило, че не е била превърната в…
Задушавайки реката на спомените, тя се съсредоточи върху това, което е тук и сега, върху гнева, който така се разпалваше в погледа ѝ.
– Откъде имаш това?
Ръцете ѝ трепереха от нуждата да го нарани, този вампир, който си играеше с нея, сякаш беше забавна играчка.
Запътил се към прозореца, където тя стоеше само преди миг, той каза:
– Това всъщност не е въпрос. – Не, не беше.
– Ти, гадняр – каза тя, хвърляйки всичко на масичката за кафе, а удоволствието, което изпитваше в негово присъствие, бе унищожено от леда на гласа му, безпощадно напомняне, че той не е човек, че няма съвест, каквато тя познаваше. – Какво право имаш да навлизаш в личния ми живот.
– Исках снимките, които са направили – каза той, без да се обръща.
Стомахът ѝ се сви.
– Знаех, че харесваш болката, но не знаех, че се възбуждаш от мъченията.
Погледна я през рамо.
– На следите от ухапване, Онър.
Името ѝ звучеше като най-упадъчното изкушение, докоснато от чувственост, която беше толкова естествена за мъжа в апартамента ѝ, колкото и дишането, дори когато той беше покрит с леда на това, което тя със закъснение призна, че е ярост, закалена и смъртоносна. Следи от ухапване.
Собственият ѝ гняв бе охладен от студенината на неговия, тя взе купчината хартия и снимки и ги прелисти, докато стигна до страниците, на които бяха изброени ухапванията по тялото ѝ със съответните изображения.
– Няма какво да научиш от това.
Накрая я бяха разкъсали, сякаш беше парче месо, разкъсвано и разкъсвано.
– Ще се изненадаш.
Премествайки се на пета, той се измъкна от палтото, хвърли го през облегалката на един от диваните ѝ, за да разкрие мускулести ръце без оръжия… освен дългото, тънко острие, поставено под ъгъл в ножница на гърба му.
Някак си не я изненада, че е човек с острие, макар че от пистолета, за който беше сигурна, че е в калъф на глезена, знаеше, че той няма проблем и със съвременното оръжие.
Отстояваше позицията си, когато той застана до нея, макар че от силата на стиснатата ѝ челюст по костта се разнесе болка.
Край на страха, закле се тя, дори да знаеше, че не може да е толкова просто, а първичното ядро на мозъка ѝ дращеше да бяга – или да се бие, да стреля, да реже и да рита.
С топлината на тялото си, която се допираше до кожата ѝ, Дмитрий посочи три малки и равномерно разположени захапвания.
Бяха оцелели от насилието по-късно заради местоположението си – единствената милост беше, че заздравяха, без да оставят белези, така че тя не си спомняше постоянно как са се появили.
– Отзад на лявото ми бедро…
– …на няколко сантиметра нагоре от коляното – допълни Дмитрий.
Малки, тънки върху тялото ѝ, деликатни зъби, които отново и отново потъваха в тази област.
– Кръвен рубин – прошепна тя. – Вампирът винаги миришеше на Кръвен рубин.
Модният парфюм беше разкошен за сетивата ѝ и все още предизвикваше жаждата ѝ – непознат на улицата, в магазина, нямаше значение. Тя го долови и жлъчката покри гърлото ѝ, докато по тялото ѝ избиваше студена пот.
– Мечтаех си да ѝ прережа гърлото и да я гледам как се мята в краката ми, докато я топя в това нещо.
Очите на Дмитрий – тъмни, толкова, толкова тъмни – се срещнаха с нейните.
– Искаш ли да я посетиш?
Назад към част 9 Напред към част 11
