Глава 18
БРЕТ
Бавно слязох от мотора, като с ужас се взирах в Сейвидж. Беше облечен в шибана пачка с къдрички, а ноктите му бяха боядисани в розово. Да не говорим, че на края на опашката му имаше проклета панделка.
– Оливия! – Изкрещях, когато влязох в къщата, а Сейвидж вървеше вярно до мен.
– Да, бейби? – Попита тя, когато излезе от всекидневната. Джейла изпищя и се затича към мен. Бързо я вдигнах в прегръдките си и я целунах по върха на главата.
– Оливия, защо кучето ми изглежда така? – Поисках, замахвайки с ръка към Сейвидж. Шибаният звяр седеше до мен, а опашката му удряше по пода, от което панделката се люлееше настрани.
Тя се засмя, а звукът стопли сърцето ми въпреки ужаса ми от ситуацията. Дивакът трябваше да бъде такъв, какъвто означаваше името му – свиреп, буен и неконтролируем.
И все пак той се разхождаше с проклета пачка. Дори не ме карайте да започвам за розовите нокти.
Джейла се захили.
– Чичо Брет, исках да тренирам обличане на куче. Чух татко да казва на мама, че днес ще ми купи кученце, затова трябваше да дойда тук, но шшш – тя притисна пръсти към устните си – не бива да знам.
Засмях се, без да мога да се сдържа. Целунах я в горната част на главата.
– Добре; това е тайна. Но трябва да ми помогнеш да превърна кучето си отново в звяр. Това момичешко нещо няма да му свърши работа.
Тя въздъхна, но кимна.
– Добре. – Погледна към Оливия. – Лельо Оливия, може ли да ми дадеш още малко сок? Имам много работа за вършене.
Оливия ѝ се усмихна, преди да се отправи към кухнята. Посочих с пръст надолу към Джейла.
– Оправи ми кучето – наредих.
Тя ме поздрави като умница, което определено е получила от Купър.
– Да, сержант.
Извърнах очи, но на устните ми трепна усмивка. Оливия наливаше чаша със сок, когато влязох, но я напълни само до половината, а другата половина напълни с вода.
– Това я предпазва от прекалено много захар – обясни тя на объркания ми поглед. – Пени ми каза да го направя.
– Жена, не мога да повярвам, че си ѝ позволила да облече кучето ми – и да му лакира ноктите! – Възкликнах.
Тя скръсти ръце на гърдите си. Въздъхнах. Нямах представа какво съм направил, но очевидно бях направил нещо, което я подразни. Пъхнах ръце в джобовете си.
– Добре; какво направих този път?
– Остави вратата на гардероба отворена тази сутрин, а кучето ти сдъвка шибаните ми обувки с токчета, които купих за сватбата. – В очите ѝ се появиха сълзи. Бързо я придърпах към себе си, държах я здраво, а в корема ми се въртеше чувство за вина. – Ще се оженим след три седмици, Брет. Отне ми месеци, за да намеря перфектните обувки, а сега те са съсипани.
– Толкова много съжалявам, бейби – прошепнах аз. Притиснах устни към върха на главата ѝ. – Ще ги намерим отново; обещавам.
– Няма да е същото – изхълца тя.
Ебаси, чувствах се като такъв глупак. Сейвидж имаше лош навик да яде обувки. Никога не успях да го откажа от това и накрая стигнах дотам, че държах обувките си прибрани така, че да не може да ги достигне. Но тази сутрин закъснях за църква и в бързината си бях оставил проклетата врата на гардероба и на спалнята отворени.
– Ще намерим отново точно тези обувки – обещах. – Знам, че няма да е същото като първия път, но поне ще имаш обувките, които си избрала. – Поех си дълбоко дъх, знаейки, че ще съжалявам за тези думи, но тя сигурно е била стресирана през целия ден, да не говорим, че знаех, че е била стресирана през последните няколко месеца, тъй като тя и Пени си скъсаха задниците, за да се уверят, че всеки един детайл от сватбата ни е планиран. – Аз ще облека лилавата риза.
Тя вдигна глава, за да ме погледне, а красивите ѝ сиви очи грееха от внезапно щастие.
– Наистина? – Попита тя.
Какви шибани неща правех за тази жена.
Кимнах.
– Ако това ще те накара да спреш да плачеш, тогава да, ще я облека.
Тя хвана лицето ми в ръцете си и се наведе, поставяйки устните си върху моите.
– Ти си най-добрият, Брет.
Въздъхнах, но на устните ми се появи усмивка.
– Опитвам се, бейби.
***
Купър ме потупа по рамото. Поех си дълбоко дъх.
– Братко, спри да се стресираш – нареди Купър, макар да знаеше, че искането ще падне в глухи уши. – Просто дишай. Тази жена те помоли да се ожениш за нея – не обратното. Тя иска това с теб, Брет. Тя няма да те остави захвърлен пред олтара.
– Да, но какво ще стане, ако изведнъж получи откровение и осъзнае, че на света има много повече за нея, отколкото само да бъде съпруга на разбойник? – Попитах го. Протегнах ръка, за да прокарам пръсти през косата си, но Купър блъсна ръцете ми надолу, за да не я съсипя.
– Съсипваш си косата и жена ми ще ме убие, да не говорим какво ще ти направи годеницата ти. Спри да се плашиш. Тя те обича. Тя няма да отиде никъде.
Единственият човек, от когото Купър се страхуваше на този свят, беше жена му. По дяволите, всички ние се страхувахме от нея. Тя беше най-сладката жена, която някога съм познавал, и мисълта да я разочароваме плашеше всички ни.
Музиката започна да свири. Купър се върна на мястото си, всички в сградата се обърнаха с лице към двойните врати. Пени излезе първа с ръката на Джейла в своята, а другата ѝ ръка беше на гърба на Райкър, като водеше двамата напред. Райкър държеше пръстените и въпреки че беше малко не по реда си, така беше най-добре, защото Райкър имаше навика да се разсейва – подобно на майка си – и да оставя разни неща наоколо.
Джейла хвърляше розови листенца с широка усмивка на лицето. Купър прочисти гърлото си и аз се усмихнах.
Човекът беше шибан задник, но обичаше семейството си и когато ставаше дума за тях, се разплакваше и от най-простите неща. Никога не съм го разбирал и бях сигурен, че никога няма да го разбера.
След това излезе Оливия. Ръката ѝ беше в свивката на лакътя на Логан. Тези двамата бяха неразделни – най-добрите приятели, наистина. И ме успокояваше знанието, че брат ми подкрепя жената. Никога не ми се налагаше да се притеснявам за нея. Знаех, че Логан винаги ще я защитава с цената на живота си.
Той прошепна нещо, което я накара да се засмее, макар че се опита да го премълчи. Извъртях очи. Нямаше съмнение, че е била някаква тъпа глупост за човек, който седи в тълпата, като се има предвид, че всеки важен човек в града ни дойде на сватбата ни, заедно с всеки член на клуба Дивите врани MC, който включваше хартата на майката и нашата тексаска харта.
Воалът ѝ покриваше по-голямата част от лицето ѝ и предната част на роклята ѝ, която беше черна. Тя се беше молила да се омъжи в черна рокля и аз лесно се поддадох. В крайна сметка се женехме само веднъж. Исках това да бъде всичко, което тя някога е искала.
– Кой дава ръката на тази млада дама? – Попита свещеникът.
– Аз – каза Логан. Той целуна върха на главата ѝ, преди да сложи ръката ѝ в моята. – Поздравления, братко – прошепна той, преди да се премести на мястото си.
След като изрекохме клетвите си, бавно повдигнах воала ѝ.
Нищо не можеше да ме подготви за гледката, която се разкри пред мен.
Черната ѝ рокля беше семпла, но обгръщаше тялото ѝ на всички правилни места. Беше рокля тип „русалка“ и, по дяволите, ако не исках веднага да я сваля от нея и да чукам сексапилното, малко тяло, което знаех, че крие под нея.
Гримът ѝ беше направен така, че да подчертае сивото в очите ѝ, но също така подчертаваше тези красиви сини петънца. Тя нервно се усмихна към мен, когато само се взирах в нея.
– Брет? – Тихо попита тя.
– Ебаси, красива си – прошепнах аз.
Тя се засмя. Хванала в юмруци елека ми, тя се изправи на пръсти и притисна устните си към моите, с което официално ни направи съпруг и съпруга.
В стаята се разнесоха възгласи, но аз бях потънал в нея. Не ми пукаше кой гледа, хванах я за кръста, придърпах тялото ѝ към моето и разтворих устните ѝ, като задълбочих целувката до такава степен, че тя изстена силно.
Бавно се отдръпнах от нея, погалвайки подутите ѝ устни веднъж, преди да се отдръпна напълно.
– Здравейте, госпожо Уинтърс.
Очите ѝ светнаха още повече, а устните ѝ се изкривиха в красива усмивка.
– Здравей, съпруже.
Изръмжах.
– Никога няма да ми омръзне да чувам това.
Назад към част 17 Напред към книга 2
