Глава 23
ЛЕДЕНИЯТА ДРАКОН
Пътуването до подводното леговище на ледения дракон беше едновременно прекрасно и страховито. Златният дракон се спускаше все по-надолу и по-надолу, в такива черни дълбини, че ме обзе паника. От време на време в пълната тъмнина проблясваха светлини – малки рибки, които присветваха в мрака. Огромен октопод изскочи иззад подводна скала. Набръчканата му роба пулсираше на червени точки като реклама на казино.
Винаги съм смятала, че в дълбините на океана цари мъртва тишина, но се оказа, че не е така. Огромни морски животни жужаха и си подвикваха едно на друго, шокирайки тялото ми с вълна след вълна от мощни вибрации. Водата стана студена. Рен ме обгърна по-здраво с ръце и притисна гърба ми към гърдите си. В мрака проникна светлина. Първо си помислих, че халюцинирам, но колкото по-дълго гледах светещото петно отпред, толкова по-ярко ставаше.
Втурнахме се право към светлината. Драконът увеличи скоростта, като бегач в последните метри от дистанцията. Той се втурна бързо, първо прелиташе над подводните планини, после отново плуваше в празнотата, че скоро изгубих източника на светлина от поглед. Но точно когато почти успях да се убедя, че няма светлина, пред нас се появи леден дворец.
Той стърчеше от океанското дъно като гигантски кристален сталагмит. Минахме последното било и започнахме да се спускаме към заледения път. От двете страни имаше ледени скулптури, цветни водорасли и цветя, засадени в покрити със скреж цветни лехи. Зад пътя растеше кристална гора, всяко дърво светеше отвътре с различни цветове – като неонов град на дъното на океана! Когато Джингселонг се забави, не издържах и прокарах пръст по листата на розово ледено дърво, което пламтеше отвътре с яростно оранжево червено.
Може ли един дракон да създаде такава красота? Всичко – всяко клонче, всяко листо, всяко стръкче трева и всяко назъбено перо на подводна папрат – беше изпълнено с такава свръхестествена прецизност, че се прокрадна мисълта, че това са истински растения, пренесени тук по чудодеен начин от друг свят.
Но тогава заледеният път направи рязък завой и се озовахме пред високи стъпала, издълбани в леда. Джингселонг се обърна надясно и се гмурна в тъмна пещера зад двореца. Извивайки се плавно, той плуваше по тесния тунел, помагайки си с опашката. Бяхме заобиколени от всички страни от яркосини стени от лъскав полиран лед, осветен от призрачна светлина, лееща се някъде отгоре. Нямах търпение да се запозная с мистериозния създател на това кралство.
Скоро видях, че се насочваме към ярко осветена дупка в леда. Джингселонг се изстреля през нея с пълна скорост, сякаш летенето във въздуха му беше толкова познато, колкото плуването във вода. Приземи се на гладкия под, като заби нокти в леда и ловко наби спирачки. Скочихме от златния му гръб. Този път дрехите ни бяха мокри, така че веднага започнахме да замръзваме. Тракайки със зъби, помолих Шала да се върне в чантата и Джингселонг се отърси от облекчение, като щастливо куче, което се е отървало от нашийника си.
След това той прие човешки образ и изсъска:
– Е, недейте просто да стоите там. Един от вас, яки младежи, да ми помогне да стигна до канапето. Дракон, който пада по задника си, не е особено достолепен – изсумтя той.
Изкикотих се, а Джингселонг изсумтя под носа си.
Кишан, плъзгайки босите си крака по пода, се приближи до него и четиримата бавно тръгнахме към дълбините на замъка. Когато стигнахме до нещо като всекидневна, бях напълно вцепенена, а краката ми започнаха да залепват за пода.
– Имаме нужда от нови дрехи и обувки – прошепнах с треперещи устни.
Рен кимна.
– Ти първа.
Помолих Шала да сложи перде в ъгъла на стаята, след което му казах да ме преоблече със зимни дрехи, два чифта дебели вълнени чорапи и пухкави домашни чехли. След това да приготви дрехи за братята, за да не чакат дълго. Използвайки вътрешната си топлина, изсуших косата си и стоплих дланите си, след което веднага се почувствах по-добре, въпреки че продължавах да треперя.
И тримата седнахме на дивана и се сгушихме един до друг, за да се стоплим възможно най-скоро. Свалих ръкавицата си, за да стопля ледените длани на Рен, но той стисна ръката ми и поклати глава.
– Няма нужда. Пози топлината за себе си, имаш повече нужда от нея. Ще се справим.
Кимнах и скрих нос във вълнен шал. Зъбите ми се тракаха.
– С-съжалявам, че Шалът не може да н-н-направи електрическо одеало.
За няколко секунди сериозно обмислих идеята да създам обикновени одеяла и да ги затопля с ръце, но реших, че това би било загуба на енергия.
– Е-е-е? Обърнах се към Джингселонг недоволно. – К-къде е той? О-обеща да ни представиш?
– Скоро – високомерно каза драконът. – Между другото, той не очакваше посетители. Вие арогантно поискахте да го посетите!
Джингселонг се държеше с възмутителна арогантност, но забелязах, че пръстите му барабанеха нервно по ледената маса.
Скоро студът започна да ме пронизва. Размърдах се неспокойно на ледения диван, неспособна да се настаня удобно. Рен безмълвно разбра какво се случва и ме настани в скута си. Той постави краката ми върху краката на Кишан, уви ме в сакото си и ме прегърна силно.
– По-добре ли е?
-Да – въздъхнах, заровяйки нос в пуловера му.
Лицето на Кишан увисна, но аз бързо протегнах ръка към него и той целуна пръстите ми в ръкавици с усмивка.
Както можеше да се очаква, тази сцена направи най-потискащото впечатление на Джингселонг.
– Къде е той? – Възкликна възмутено драконът. После присви очи към Рен и изскимтя: – Време е да се върна при съкровищата си! Не, искрено исках да ти помогна, но времето изтича. На Афродита ще и липсвам. – Той силно плесна плешивата си глава. – Какво съм си мислил? Време е да избърша прахта! Знаете ли какво може да се случи с благородните метали, ако не ги почиствате от прах на всеки дванадесет часа!
Рен откъсна устните си от върха на главата ми и погледна изразително хитрия дракон.
– Отпусни се – каза той. – Сключихме сделка, което означава, че не можеш да си тръгнеш, докато не ни представиш.
Златният дракон вдигна гневно ръце.
– Ето! Дано да се проваля точно на това място, ако след всичко, което преживях, отново имам работа с тигри! – Изсумтя и ме погледна ядосано: – Или с жени.
Джингселонг се отпусна на стола, извади торба със златни монети и започна да ги брои, като ги търкаше с ръкава си.
Най-после в стаята влезе висок мъж със сива коса.
– Джингселунг! – Гласът на белия дракон ни блъсна като сугращица върху предното стъкло. – Ти знаеш много добре, че ти забраних да водиш неканени гости тук! Категорично!
Златният дракон вкара глава в раменете си и изблея:
– Какво трябваше да направя? Измамиха ме! Измъкнаха информация от мен! Всичко е заради това момиче, тя е…
– Достатъчно! Нито дума повече. Безброй пъти съм те предупреждавал да се откажеш от обсебващата си страст към трупането на богатства и сделките за размяна а векове по-късно ти все така не слушаш. И ето го резултата. Нищо не си научил и никога няма да научиш. Махни се от очите ми, за да оправя кашата, която си сътворил. Както обикновено.
Златният дракон трескаво подскочи.
– И не искам да виждам металната ти кожа поне двеста години!
– Добре, Инбайлонг! Със сигурност! Нито ще ме видиш, нито ще ме чуеш, ще мълча като медуза! Благодаря ти!
Гледайки ни накриво, Джингселонг закрачи настрани към изхода. Намигнах му и той започна да бяга. Скоро от някъде далече чухме силен плясък – и всичко утихна.
Белият дракон се обърна към нас с усмивка:
– Той е такъв страхливец, че е изкушаващо да го изплашиш, нали?
Изчервих се и кимнах.
– Доста хитър номер сте му скроили тримата. Наказан е според заслугите си. Надявам се това да му послужи като добър урок. Сега ще помисли три пъти преди да започне да прави разменни сделки! Разбира се, той няма да устои дълго и пак ще се заеме със същото, но сега поне ще мисли с главата си, която безуспешно се опитвах да му набия в продължение на хиляди години!
Белият дракон прекоси стаята с бърза стъпка и като почти сгъна три пъти високото си тяло, седна на стола, който брат му току-що бе оставил. Той кръстоса крака, подпря лакът на облегалката и подпря брадичката си с показалец, започна внимателно да ни оглежда. Гъста бяла коса, небрежно сресана назад, показваше широко чело. Тънките устни на дракона бяха силно стиснати, но интелигентното лице блестеше от живот. Светлосините, почти ледени очи искряха от любопитство. Със своите маниери и акцент драконът донякъде напомняше на класическия британски професор от филмите.
– Е, добре – каза той бавно. – Дойдохте тук за ключ, но не за обикновен ключ. Имате нужда от специален ключ.
– Търсим огърлицата на Дурга. За първи път чувам за ключ – изтърсих аз.
– Да разбира се. Ти търсиш пътя към Седмата пагода – бавно проговори драконът. – Погледна ме в очите и замълча за минута, като вцепенена.
– Четеш мислите ми? – Попитах плахо.
– Не. Никога не бих се осмелил да направя това без разрешение. Не, просто те… изучавам. Виждаш ли, много лед изчезна от последния път, когато говорих с представител на човечеството, още повече толкова привлекателен.
– Благодаря ти.
– Извървяхте дълъг път, нали? Трябваше да се положат наистина титанични усилия, за да се стигне толкова далеч… – Той внезапно скочи от мястото си. – Ба, какъв домакин съм аз? Седите тук, студени, уморени и гладни, а аз бълнувам за неща, които могат да почакат!
Той размаха ръце и в същия момент в камината пламна постоянен син пламък. При горенето издаваше силен пукот от разчупващи се ледени късове, но в същото време излъчваше чудна топлина.
– Твоят замък няма ли да се стопи от това? – Попитах притеснено.
Инбайлонг се засмя, смехът му изглеждаше особено топъл в тази ледена стая.
– В никакъв случай. Къщата ми е надеждно защитена от топене. Предполагам, че имате много въпроси относно драконите. Ще се радвам да им отговоря по време на вечеря. Ще ми позволиш ли?
Той дойде до нашия диван и ми подаде ръка. Рен ме прегърна по-силно и Кишан изсумтя тихо.
Белият дракон поклати глава.
– Господа, господа! Нямате причина да ревнувате. Исках само да разведа вашата дама из моя дворец. Разбира се, можете да ни придружите, ако желаете. Имате ли нещо против, госпожице?
– Разбира се, че не! Благодаря.
Хванах протегнатата ръка и Рен неохотно ме пусна. Ясно е, че и двамата братя ни последваха.
Докато минавахме през голяма стая с билярдна маса, драконът попита:
– Някой от вас играе ли билярд? Честно казано, отдавна не съм играл, но бих се радвал на достоен противник.
– Как разпознаваш снежните топки? – С усмивка попита Кишан.
– По цвят. Те светят в различни цветове, точно като дърветата, които сте видели навън.
– Как ги караш да сияят в тези различни цветове? – Попитах.
– Биолуминесценция.
– Като фосфоресценция ли е?
– Не точно. Дори в древни времена хората забелязали странно сияние на нощния океан. Те обаче погрешно обяснили това явление с изгарянето на фосфор. Сиянието на океана няма нищо общо с процеса на изгаряне на каквото и да било. Тук няма генериране на топлина. Цялата светлина, която сте видяли, е произведена от живи същества, наречени динофлагелати. Като земните светулки те светят с вътрешна светлина. В по-голямата си част това са микроскопични същества, които светят при взаимодействие с кислорода над повърхността на водата. Просто им създадох условия да светят под водата. За мен е голямо удоволствие да се грижа за тях.
– Значи всички тези дървета и растения са домашни любимци? Като аквариумните риби за хората?
– Точно! Във всяко дърво живеят различни организми, които генерират собствена светлина. Медузи, скариди, калмари, различни видове червеи, растения и любимите ми – Cypridina, които създават очарователна синя светлина.
– Какво са Cypridina?
– Приличат на другите двучерупчести, само че черупките им са мънички и прозрачни. Те се намират близо до бреговете на Япония.
– Не им ли е студено в твоите ледени дървета?
– Наистина ли мислиш, че бих ги оставил да замръзнат? Заради тях трябваше леко да променя както температурата, така и средата. Между другото, забелязали ли сте, че вече нямате нужда от зимни дрехи?
Щом каза това, веднага усетих лека топлина. Набързо съблякох пухеното си яке и го метнах през ръката си. Влязохме в обширна трапезария, направена от лед. Столовете тук бяха зелени, а широката маса светеше в алено. Когато се приближих, видях хиляди и хиляди малки организми, гърчещи се под леда.
– Прекрасни са!
– Наистина. Седнете, моля. Столовете вече няма да ви се струват ледени. Ще видите, седенето на тях е също толкова удобно, колкото и на дървени.
Когато седнахме, драконът отново размаха ръце и масата пред нас беше пълна с храна. Бях ужасно гладна. В кралство на Джингслонг не посмяхме да използваме Златния плод и сухите му тартини загубиха всякаква привлекателност, след като разбрах от какво са направени. Поучена от горчивия си опит, внимателно оглеждах блюдата пред себе си. Пай с омар и препечени плоски питки, покрити с топъл сос от сирене, гарнирани с артишок, спанак и раци. Разпознах пълнена камбала, гъста супа от морски дарове, тънко нарязана зеленчукова салата с винегрет, супа от миди, лингвини с чесън и скариди и огромна сьомга с кленово-черешова глазура, каквито не бях виждал дори в Орегон. Домакинът ни предложи плодови напитки, наречени „електрически лед“, които се оказаха по-скоро като нашия сладолед.
Избрах ягода и драконът започна ритуала. Първо, той наля малко червен сироп в централната част на великолепната ледена скулптура на дракон и каза няколко думи. Червената течност течеше по намотките на тялото на ледения дракон и когато завърши пътуването си, Инбайлун постави ледената чаша до устата на скулптурата. На външен вид напитката приличаше на скрежина, само че по-течна и по-малко ледена. Драконът повтори същата процедура още три пъти, приготвяйки напитка от грейпфрут за Кишан, лимонова напитка за Рен и черешова напитка за себе си.
После махна широко към масата, отрупана с храна:
– Заповядайте, моля.
Все още ми беше малко студено, затова избрах супата от миди, която се оказа най-кремообразната, гъста и ароматна супа от миди, която съм опитвала. Успях да изям половин чиния, преди да се сетя какво искам да попитам дракона.
– Съжалявам, Инбайлонг… Брат ти каза, че всички сте родени в различни океани, но в същото време той се нарече драконът на Земята. Какво означава това? А кои са вашите родители?
Леденият дракон остави вилицата си и скръсти ръце, подпрял брадичка на върха на пръстите си.
– Моите родители са Майката Земя и Бащата Време.
Забравих за глада, изпуснах лъжицата:
– Значи… те са истински хора?
– Не бих ги нарекъл хора, но те без съмнение са истински.
– Къде живеят? Виждали ли сте ги някога? Какво са те?
– Виждал съм ги, но ти едва ли ще можеш, защото живеят основно в друго измерение. Къде живеят? Хм… може би… навсякъде. Ако се научиш да виждаш, може и да ги намериш. Нашата майка живее във всички живи същества на Земята. Всички сме нейни деца – хора, растения, животни, дори дракони. И тя, и Бащата Време са били и ще останат завинаги. Нашият баща е едновременно минало, настояще и бъдеще. Той е всезнаещ. Той знае всичко, което се е случило и ще се случи, но огромното му любопитство го кара да следи историята, докато се развива. Татко ме предупреди за идването ти. Братята ми също щяха да знаят това, ако си бяха направили труда да слушат. Но те са още твърде млади, палави. Като тийнейджъри, всъщност. Те са уверени, че знаят всичко на света, така че никога не слушат родителите си. Въпреки че едно разумно дете трябва да уважава по-възрастните.
Той отпи от питието си и продължи разказа си:
– Сега нашите родители… се пенсионираха, така да кажем. Ако това е възможно за безсмъртните. Те се оттеглиха, прехвърляйки тежестта на грижата за опазването на Земята и нейните жители върху нас. Джингселонг пази съкровищата на земята. Той се грижи за създаването на минерали, помага на хората да ги открият и въпреки всичките му недостатъци, именно на него дължите индустриалната революция, въпреки че, трябва да призная, целите му в никакъв случай не са алтруистични. Джингселонг искаше хората да могат да ускорят производството на стоки, за да може той да добавя още към колекцията си. Да, той има своите странности, но като цяло прави много полезни неща за човечеството.
Луцелун, както вече знаете, е драконът на Земята. Поддържа баланса между сушата и морето. И се грижи за всичко, което расте. Дървета, цветя, планини, пустини и гори – всичко това е негова отговорност. Луцелун дава на хората реколта. Именно той научи египтяните как да правят папирус, даде им писменост. Ако не беше моят луд брат, човечеството нямаше да има книги.
– А Кинглунг? – Попита Рен.
– О, той е мързелив. Колко нещастия се случват заради безотговорността му! Но той е този, който трябва да държи Джингселонг под контрол! Ако той беше наблюдавал по-добре океана, Джингселонг никога не би могъл да натрупа толкова много съкровища. Нашият Кинглунг е отговорен за това, че по света винаги има много вода. Той управлява гръмотевични облаци, реки, езера и част от океаните, въпреки че моите братя и аз често трябва сами да почистваме собствените си територии. А колко много видове живи същества са изчезнали завинаги и продължават да умират в океаните заради Кинглунг! Той е виновен, че има и суши, и наводнения. Прекаленият риболов, замърсяването се родиха по време на дългия му следобеден сън! Но нека бъдем справедливи към този тъпанар. Именно той вдъхнови откривателите и пътешествениците да търсят нови земи. Тогава той беше млад, пълен с ентусиазъм и много искаше да бъде полезен.
Белият дракон се засмя.
– Мислиш, че Колумб е могъл сам да открие Новия свят, нали? Сам, на крехките си лодки? Да, без помощта на дракона той щеше да се изгуби в океана още първата седмица.
– Келси.
Потръпнах и погледнах към Рен, който сочеше чинията ми с вилицата си.
– Яж, всичко ще изстине.
– Наистина! – За щастие рибата беше още топла. Взех едно парче и помолих: – Моля, продължавай!
Леденият дракон изсумтя и започна да яде, но скоро продължи:
– Лонгджун живее най-далеч. Рядко ни посещава. Той си въобразява, че превъзхожда всички само защото живее в небето.
– С какво се занимава? – Попита Рен.
– Опитай се да познаеш.
– Вероятно има нещо общо със звездите – предположи Кишан.
– Правилно. Той отговаря за съзвездията. Поддържа звездите да блестят и кометите да пътуват по безопасни маршрути. Командва метеорите. Малки метеорни дъждове са приемливи, но големите метеорити трябва да бъдат преместени или унищожени. Напоследък Лонджун има проблеми с озоновите дупки и безсрамно използва това извинение, за да се откъсне от семейните празници. Но като цяло е трудолюбив човек. Следи орбитални станции, космически кораби и пътувания до Луната. Между другото, нашият Лонгджун беше на Луната, когато Нийл Армстронг стъпи на нея! Ако гледате внимателно старото видео, със сигурност ще видите сянката му малко напред. Между другото, той е ужасно горд от изследването на космоса, което не е изненадващо, като се има предвид колко усилия е положил в този проект. От древни времена той насърчава науката, особено астрономията, много обича Галилей и дори го е посещавал в сънищата му. Освен това е луд по математиката. Именно той научи Питагор да играе шах.
– Сега знаем всичко за всички, освен за теб. С какво се занимаваш?
– Аз съм най-големият брат, затова моята задача е най-важната. Може би искате да попитате какво може да бъде по-важно от грижата за пространството, земята, водата и недрата? Как да помогнем на човечеството в науките, откритията, пътуванията и озеленяването на планетата?
Драконът спря, гледайки ни със смеещи се ледени очи. Но никой от нас не измисли нищо. Инбайлонг нежно попи устните си със салфетка и каза:
– Аз съм бялият дракон от леда. Наглеждам ледниците и полюсите. Аз въртя земята около оста си. Въртя я около Слънцето. Аз карам сезоните да се променят.
Аз съм този, който насърчава хората да се занимават с философия, насърчавам ги към демокрация, законност и ред. И не мога да си позволя да пренебрегна тези отговорности. Една грешка – и нашата планета ще се втурне в тъмните бездни на Вселената като вихър. Една грешна стъпка и времето ще се заблуди. Най-малкото невнимание – и земната ос ще се измести, потапяйки ни в хаос. Аз съм вътрешният глас на най-великите световни учени, философи, религиозни реформатори и революционери. Следвам законите на Вселената – основните истини, които управляват човечеството.
Изпуснах вилицата върху чинията с трясък. Изчервявайки се, бързо я вдигнах, а драконът продължи:
– Разбира се, такива неща са преходни! Алчността и среблолюбието могат да надвият всеки, но все още имам надежда В крайна сметка всичко се получи в Шангри-ла!
– Значи отговаряш и за Шангри-ла?! – Ахнах аз.
– Непряко. Мога само да посочвам разликата между черното от бялото, доброто от злото, отваряйки пътя на самоуправлението на хората. Но тогава обществото ще трябва да приеме тези закони, изцяло или отчасти. Ако дори един член на обществото пожелае да избере различен път, рано или късно цялата система ще рухне. Силваните не само приеха тези закони, но с радост ги приложиха на практика. От хиляди години те живеят мирно в своята страна и всички животни, които са се съгласили да се подчиняват и следват правилата им, водят щастлив и спокоен живот.
– Какво ще кажете за световното дърво? Не ми се струваше, че местните железни птици се стремят към мир и хармония!
– Птиците, за които говориш, са създадени с една цел. Пазеха Шала. Не те докосваха, докато не взе предмета, който са им възложили да пазят. След като Шала напусна границите на страната, те престанаха да съществуват.
– Ами гарваните? А сирените?
– Те просто си вършеха работата. Те не са искали да ви навредят.
– Какво правят те сега?
– Беше им даден избор. Гарваните и прилепите решиха да се подчинят на горския закон и останаха в Шангри-ла, докато сирените избраха да си тръгнат. Те бяха разочаровани да открият, че никой от силванците не иска да бъде техен… любовник. Това толкова нарани гордостта им, че те пожелаха да напуснат дървото, което все още се извисява отвъд пределите на страната на горите.
– Интересно! Но кажи ми, защо ти знаеш и за Шала, и за Златния плод, а Джингселонг не знаеше нищо за тях?
– Както казах, той рядко се интересува от нещо друго освен от работата си. Но защо не ядете нищо, млада госпожице?
– Ах, имам толкова много въпроси, че просто не мога да преглътна хапка!
– Не жертвай апетита си заради любопитството, скъпа моя! Имаме достатъчно време и с удоволствие ще отговоря на всички твои въпроси. Бъдете мои гости до следващата сутрин. Всички трябва да поспите малко преди пътуването си до Седмата пагода.
Ние с радост приехме това предложение и седяхме на масата още час, като си помагахме и засипвахме дракона с въпроси.
Драконът ми напомняше за г-н Кадам. Той знаеше всичко на света и аз можех да го слушам като омагьосана с часове. След като се нахранихме драконът покани Рен и Кишан да играят билярд. Седнах наблизо и ги наблюдавах замислено. Той се оказа перфектен играч. Обясняваше правилата, коментираше ги от време на време, давайки подсказки и след това призна, че той е изобретателят на тази игра. Всичко беше много интересно, но скоро започнах да се прозявам.
Драконът предложи да ме придружи до стаята ми, но аз изчаках още половин час. Уморен да ме гледа как кимам, драконът строго ме изпрати да спя, като каза, че лесно мога да намеря стаята си, за това трябва само да притисна дланта си към стената и малки живи същества с радост ще осветяват пътя ми. Кимнах сънено и се запътих към изхода, но Рен и Кишан веднага оставиха играта и поискаха да ме придружат. Драконът повдигна подигравателно вежди, очквайки моето решение. Докоснах ръката на Кишан и се изправих на пръсти, за да го целуна по бузата.
– Имаш ли нещо против Рен да ме придружи? Трябва да говоря с него.
Кишан ме целуна нежно, пожела ми лека нощ и неохотно се върна към играта. Рен пъхна ръце в джобовете си и ме погледна подозрително.
– След теб!
Търпеливо въздъхнах, докоснах ледената стена с ръка и казах:
– Към спалнята за гости, моля.
Малки зелени същества се пръснаха изпод дланта ми зад стена от лед и се втурнаха напред, показвайки ми пътя. Сключих ръце зад гърба си в знак на предизвикателство и ги последвах. Рен мълчаливо вървеше до мен.
Когато минахме през няколко зали, оставяйки билярдната зад нас, той попита:
– За какво искаш да говорим?
Прехапах устни.
– Помниш ли, че когато дойде в Америка, се срещах с Лий?
– И с Джейсън и Арти.
– Е, да,. И така, когато разбра за Лий, ти ми предложи да се срещам и с двама ви известно време и след това да направя избор.
– Да
– И също така каза, че ако избера Лий, ще приемеш решението ми. Най-важното за теб е да си близо до мен. Че ако приятелството е всичко, което мога да ти дам, ще го приемеш.
– Да. Накъде биеш, Келси?
– Ще стигна и дотам. Бъди търпелив.
Стигнахме до моята стая и отворих вратата. В ъгъла пращеше син огън, а гигантско ледено легло изпълваше почти цялото пространство. Отначало ми се стори, че подът е поръсен с ледени стърготини. Наведох се да го докосна и пръстите ми потънаха в нещо меко, като рошав килим. Хвърляйки обувките си, размърдах пръстите на краката си от удоволствие. Малки живи същества веднага се вкопчиха в крака ми и започнаха нежно да го масажират. Вдигнах крака си и тях ги нямаше. След това отново потопих крака си в килима и масажът се поднови.
Рен се облегна на рамката на вратата с явно нетърпение.
– Какво искаш да ми кажеш, Келси?
Обърнах се към него, но извърнах очи, страхувайки се да видя лицето му:
– Искам да кажа, че тогава избрах теб, защото разбрах, че сме създадени един за друг.
– Да, спомням си – каза той меко.
– Тогава ти обеща, че ако избера Лий, винаги ще си насреща да ме подкрепиш. Че винаги ще бъдеш мой приятел. Това така ли е? Дори и да избера някой друг?
– Знаеш. – Той се приближи до мен и ме хвана за ръката. – Никога няма да те напусна.
Поех повече въздух в дробовете си:
– Това е добре, защото едва ли бих харесала живота без теб! Знаеш, че аз също винаги, винаги ще бъда твой приятел. Че никога няма да те изоставя.
Неразбиращият Рен повдигна вежди, взирайки се в лицето ми. Той замълча, после колебливо отговори:
– Да. Знам, че си ми приятелка.
– И не просто приятелка! Ние сме едно семейство, което е много по-важно!
– Да
– Добре! Сега трябва да ти кажа нещо, но те предупреждавам: обмислих го много добре и твърдо реших. Искам да ме изслушаш като нормален човек.
Рен скръсти ръце на гърдите си.
– Добре. Слушам.
– Първо, нека изясним нещо. Когато ти и Кишан признахте чувствата си към мен на Джингселонг днес, ти мислише ли всичко, което каза?
– Да. Нито една дума не беше лъжа.
Поех си дълбоко въздух и казах:
– Това е, от което се страхувах.
– Защо?
– Добре, слушай. Ти си моята първа любов. Ти си по-важен за мен от водата и въздуха. Благодарение на Лузлонг, вече знаеш това, но мога поне да го потвърдя. Бих дала всичко на света, за да те предпазя от болката и изтезанията, които изтърпя. Иска ми се Локеш никога да не ни беше намерил и ти и аз все още да живеем в Орегон и да ходим на лекции. Тогава всичко би било лесно.
Той повдигна вежда.
– Е, по-лесно, във всеки случай! Бих искала никога да не се бяхме разделяли и ти, а не Кишан, да беше с мен в Шангри-ла.
Той взе лицето ми в ръцете си и го погали.
– Знаеш, че и аз искам това.
– Да, знам. Но това няма да промени нищо. Мислех за всичко това дълго време. Много дълго време, откакто ме забрави. – Обърнах се, кършейки пръсти. Продължих, заеквайки: – Аз… Не ми беше лесно, повярвай ми, не го казвам с леко сърце. Но след като внимателно претеглих всичко, виждам, че това би било най-разумно.
– Просто изплюй камъчето, жено! Какво се опитваш да кажеш?
Поех си дълбоко въздух и го погледнах в очите.
– През цялото това време се опитваше да ме накараш да призная, че все още те обичам. И си прав. Да, аз те обичам. Обичам те лудо, не мога да живея без теб и е малко вероятно чувствата ми към теб да се променят, но …
– Но какво? – Лицето му потъмня. Бързо затворих очи, решавайки, че си въобразявам.
– Но… Този път не мога да избера теб. Избирам… Кишан.
Рен дръпна ръката си от бузата ми и се отдръпна. Той ме погледна недоверчиво, но почти веднага лицето му стана гневно. Гневът отстъпи място на сянка на неувереност и тогава лицето на Рен се втвърди. Той помълча минута-две, гледайки ме.
Не можех да разбера какво си мисли и, обзета от безпокойство, протегнах ръка и докоснах работо му.
– Трябва да ме разбереш. Това не означава, че нямам нужда от теб! Аз винаги…
Лицето на Рен остана непроницаемо. Той кимна учтиво, мигновено ми напомни за онзи далечен ден в джунглата, когато го отхвърлих, след като поиска разрешение да ме целуне. Сега той рязко каза:
– Със сигурност. Разбирам.
После се обърна и излезе през отворената врата.
Втурнах се след него:
– Но Рен…
Той леко обърна глава и видях профила му. Изглежда, че му беше болезнено дори да ме погледне, затова той сведе очи и каза много тихо:
– Белият тигър винаги ще бъде твой защитник, Келси. Сбогом, приятама.
Назад към част 24 Напред към част 26
