Глава 4
ОЛИВИЯ
Загледах се в двуетажната къща пред мен. Изведнъж в корема ми се появи гадене.
Брет живееше тук?
О, Боже. Чувствах се толкова смутена от бъркотията, която беше видял на моето място. Макар че поддържах апартамента си безупречен, знаех, че останалата част от сградата не е така.
Сигурно е толкова отвратен, че му се налага да живее с човек като мен, който идва от такава дупка.
Невинаги е било така – напомних си тихо. Случваха се гадости. Направих най-доброто, на което бях способна.
Брет изведнъж се пресегна и стисна бедрото ми.
– Излез от главата си, скъпа. Какво е това ужасено изражение на лицето ти? – Попита ме той.
Поклатих глава, без да искам да говоря за това. Той отново стисна бедрото ми, този път малко по-грубо. Прехвърлих очите си към сините му. Той ги присви към мен, като бавно спря пикапа пред къщата.
– Оливия, какво, по дяволите, се случва в главата ти?
Безпомощно подхвърлих ръка в посока на красивия му дом.
– Ти живееш тук – казах му. Затворих очи. – Нищо чудно, че изглеждаше толкова отвратен от мястото, където живея.
Той въздъхна.
– Оливия – обади се той. Държах очите си затворени, опитвайки се да задържа сълзите си. Бях уморена – толкова изтощена. Изминалата година беше абсолютен ад за мен, а аз все още не можех да си отдъхна. – Оливия! – Изръмжа той. Отворих очи и го погледнах шокирано. Той току-що ми изкрещя ли? – Отвратих се от шибаната сграда, Оливия – не от теб или от апартамента ти, защото, честно казано, самият ти апартамент беше чист като дявол. – Той сви рамене. – Случват се гадости и хората трябва да се научат да се приспособяват към тези промени – да се научат да се променят заедно с тях. – Той сви рамене. – Каквото и да се е случило, Оливия, нещата ще се променят. Просто продължавай да се фокусираш върху това. Ще се променят и ще станат по-добри.
С това той се измъкна от пикапа, като бързо затвори вратата му след себе си. Гледах го как стои за момент с гръб към мен, преди да поклати глава и да прокара ръце през косата си. След това, сякаш нищо не го притесняваше, заобиколи предната част на пикапа и отвори вратата ми, без нито едно нещо по лицето или в очите му да издава какво го притеснява.
– Добре ли си? – Попитах го.
Той повдигна вежди към мен.
– Трябва да съм, бейби – каза ми той. Бузите ми изгоряха от този ласкав израз. – Отдавна се научих да не се стресирам заради глупости, които не мога да променя в момента. – С вдигане на рамене той протегна ръце и ми помогна да сляза от пикапа. След това взе чантата ми от задната седалка на пикапа и я занесе на верандата.
Изкрещях от шок, когато едно куче изведнъж изскочи от задния двор и се запъти право към мен. Беше огромно – сигурна съм, че беше доберман.
– Сейвидж, долу! – Излая Брет. Кучето спря и легна на земята, сложило глава на лапите си. Взирах се в Брет, а сърцето ми се блъскаше силно в гърдите. Той само ми се усмихна. – Дивакът няма да те нарани, Оливия. – Той изсвири и кучето скочи, изкачвайки се по стълбите и влизайки в къщата. – Хайде – нареди Брет. – Шибано гладен съм и трябва да те настаня.
Все още шокирана от масивния звяр, който притежаваше, го последвах в къщата, като се взирах учудено около себе си. Къщата беше с отворен етаж, като от входната врата се виждаха както кухнята, така и всекидневната. Встрани от мен имаше стълбище, което водеше към втория етаж.
– Имам две спални – обясни Брет. – Моята и една за гости. Построих го така – не исках да имам прекалено много стаи. – Той тръгна нагоре по стълбите. – Ще те настаня в свободната стая – освен ако не искаш да споделиш моята – добави той с намигване през рамо.
Бързо му се скарах, макар че не можех да отрека, че сърцето ми се разтуптя при мисълта да деля едно легло с Брет.
– В мечтите ти, Брет.
Той се засмя.
– Много го сънувам, бейби. – Бузите ми пламнаха. Той се засмя. – Хайде. Аз само те дразня – е, малко. Не мога да излъжа и да кажа, че не си те представям под мен с бедрата ти, увити около бедрата ми. – Очите му потъмняха и той облиза устни. Кръвта ми се насочи право на юг към единствената част от тялото ми, към която наистина нямаше нужда да се насочва – не и около този мъж. – Прикована с белезници към леглото ми… ебаси да – изстена той.
– Ти си отвратителен – промълвих аз, но всяка женска част от мен ме молеше да му позволя да прави каквото си поиска с тялото ми, дори и да знаех, че после ще се срина. Знаех с всяка фибра на съществото си, че Брет няма да е от мъжете, от които мога да си тръгна, без да загубя половината си душа. А и съдейки по вида му, той не изглеждаше като човек, който иска нещо дългосрочно.
– Отново си се изгубила в главата си, скъпа – отбеляза Брет. Вдигнах глава от пода и изведнъж осъзнах, че стоя на едно място. Той вече беше отворил вратата на свободната стая, а сака ми стоеше върху леглото. Завесите бяха разтворени, пропускайки естествена светлина, а Брет се беше облегнал на рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце, а Сейвидж лежеше на пода в краката му.
– Съжалявам – промълвих аз.
Той извърна глава настрани.
– Често ли го правиш? – Попита ме той.
Повдигнах рамене, без да си правя труда да отговоря, макар да знаех, че го правя. Не бях кралицата на многозадачността – това беше сигурно. Дори и само да си мислех, изглежда никога не можех да се справя с ходенето и това едновременно.
Бях странна – съди ме.
Брет се усмихна. Майната му, тази усмивка щеше да ме накара да го прескоча, ако не престанеше да я насочва към мен, по дяволите.
– Ти си странна, Оливия, но това ми харесва. – Той се оттласна от рамката на вратата и тръгна към мен. Хвана ме отстрани на главата и аз затворих очи, докато той притискаше устните си към слепоочието ми. Това просто докосване на устните му подпали душата ми. – Настани се. Аз ще започна да приготвям вечерята.
Намръщих му се.
– Неотдавна ядох – напомних му.
Ръката му се спусна към вдлъбнатината на талията ми. Дъхът ми застина в гърлото. Взирахме се един в друг за миг. Буквално имах чувството, че през тялото ми преминава електричество. Очите му потъмняха и той леко разтвори устни.
Изведнъж се отдръпна от мен, преглъщайки буца.
– Трябва да наддадеш на тегло, скъпа. – Той стисна бедрото ми. – Настани се. Ако имаш нужда да си починеш, действай. В противен случай можеш да слезеш долу и да се разхладиш с мен и Сейвидж.
– Брет? – Обадих се, когато той започна да слиза по стълбите. Той ме погледна през рамо. – Благодаря ти – казах му. Той беше първият човек от много време насам, който беше истински мил с мен.
Той сви рамене и вместо усмивката, по-мека усмивка наклони устните му и в този момент започна да впива ноктите си дълбоко в мен.
– Не се притеснявай за това, скъпа. – Той ми намигна. – Имам слабост към теб.
Облизах внезапно пресъхналите си устни, наблюдавайки го как слиза по стълбите, а Сейвидж върви вярно след него. Поех си дълбоко дъх и бързо влязох в стаята, която щеше да бъде моя в обозримо бъдеще. С тежка въздишка паднах на леглото, а ръката ми се повдигна върху бързо биещото ми сърце.
Брет, какво, по дяволите, ми правиш?
Назад към част 3 Напред към част 5
