Глава 5
БРЕТ
– Сейвидж, какво, по дяволите, ми прави тази жена? – Попитах го, докато го чешех зад ухото му. Оливия си беше проправила път под кожата ми за броени часове. Знаех, че всички ние, мъжете, сме чакали момента, в който една жена ще влезе в живота ни и ще промени всичко – особено след като видяхме Купър и Пени заедно – но, дявол да го вземе, не бях предполагал, че това ще се случи толкова проклето бързо.
Той само похърка. Въздъхнах.
– Трябва да спра да ти говоря – измърморих аз, докато се придвижвах към мивката, за да си измия ръцете.
Един от най-големите ми въпроси по време на всичко това обаче беше какво я беше накарало да избяга тук, в малкия град, за да живее на бунището? Тя не ми изглеждаше като жена, която би живяла на подобно място. Знам, че изглеждаше така, сякаш съдя за книгата по корицата ѝ, но майната му. Дори личността ѝ не ми се струваше като такава жена.
Нещо се беше случило и я беше накарало да избяга тук. Това беше единственото, което можех да измисля.
Вдигнах очи от сушенето на ръцете си, когато Оливия слезе по стълбите. Телефонът иззвъня в джоба ми, преди да успея да кажа нещо, и с раздразнено мърморене хвърлих кърпата на плота и извадих телефона от джоба си.
– Да, През? – Попитах, когато отговорих, като се придвижих към хладилника, за да извадя пържолите.
– Имам нужда от теб тук, в клуба – каза ми той. Въздъхнах и отново затворих хладилника, без да вземам пържолите. Когато президентът те повика, ти отиваш. – Сядаме на масата след трийсет.
– Господи, дявол да го вземе – изръмжах аз. – Оливия няма да иска да е около всички тези шибаняци – напомних му.
– Жалко – заяви Купър направо. Загледах се в пода. Кълна се, че единственият човек, за когото изглеждаше, че има някакво сърце, беше проклетата му съпруга. – Бъди на масата след трийсет, Брет, или ще ми измиеш шибания мотор – нареди той.
– Отново се отнасяй към един мъж като към шибан перспективен, защо не го направиш? – Измърморих. – Както и да е. Да, ще бъда там.
Затворих телефона и го пъхнах обратно в джоба си.
– Трябва да отидем в клуба – казах на Оливия. – Нужен съм на масата и няма да те оставя сама. Така че, да вървим – наредих аз.
Тя изпъшка.
– Би трябвало да ми е добре тук, нали? – Попита ме тя. Извърнах очи към небето. Бях гладен, а трябваше да отида в клуба, вместо да си взема някаква проклета храна. Наистина не бях в настроение да споря с нея. – Мястото ти е затворено, имаш куче и имаш охранителни камери.
Повдигнах рамене, като я погледнах.
– Не ми пука – отвърнах. – Хайде да вървим.
Практически можех да усетя намръщената ѝ физиономия върху гърба си, докато ме следваше към гаража, където беше мотора ми. От устните ѝ се разнесе ниско подсвиркване, докато се взираше в художественото произведение, което подробно описваше символа на Дивашки врани MC.
– Свещена работа – издиша тя. – Това е твое?
– Да. – Отговорих кратко, малко ядосан, че ме измъкнаха от времето насаме с нея, за да отида да седна на масата. Взех допълнителна каска за нея. Тя я взе от мен. Плъзнах се на мотора, като пристегнах каската на главата си. – Качи се – наредих аз.
– На това? – Попита тя недоверчиво. – Защо не можем да отидем с твоя пикап?
Въздъхнах раздразнено, като я погледнах, а сините ми очи се сблъскаха със сивите ѝ.
– Защото няма да взема шибания пикап, Оливия – изригнах. – Качвай се на проклетия мотор.
Тя хвърли каската ми на пода и се втурна обратно по стълбите в къщата.
– Мамка му да еба! – Изръмжах, докато скачах от мотора и свалях каската от главата си. – Оливия, имаш пет проклети секунди, за да измъкнеш шибания си задник от тази къща и да се качиш на този проклет мотор с мен! – Изкрещях.
– Можеш да отидеш по дяволите! – Отвърна ми тя. Стиснах зъби, а настроението ми се покачи. – Може би когато се научиш да говориш с някого като с достоен човек, вместо да лаеш заповеди през цялото време, тогава ще се кача на мотора ти.
Това беше всичко. Беше ми писнало. Бях тук, навеждах се, за да ѝ помогна, а тя се изсираше върху мен. Опитах се да проявя разбиране. Знаех, че животът ѝ се изтръгва изпод краката ѝ, но трябваше да си закарам задника до шибания клуб. Заповед на президента.
Не се противопоставяш на шибания си президент – не и ако някой от основателите не ти кажеше да направиш друго.
Нахлух в къщата. Тя маршируваше по стълбите. Бързо се изкачих по тях и я сграбчих около кръста, като я метнах през рамо. Тя крещеше и ме удряше по гърба, но ударите ѝ дори не ме засегнаха. Изправих я на крака в гаража и леко обвих гърлото ѝ с ръка, а очите ми се впиха в нейните. Тя преглътна, нервните ѝ сиви очи се впиха в моите, а борбата ѝ спря.
– Опитвам се всячески да бъда търпелив с теб, жено – изръмжах аз. – Опитвам се да бъда разбиращ, но човек като мен може да понесе само толкова – предупредих я аз. – Аз съм също толкова уморен, колкото и ти. Ако зависеше от мен, щяхме да седим тук до края на деня и да пием бира, да ядем пържоли и да гледаме филми, но не зависи от мен. Президентът ми се обади. Когато той се обади, аз отивам. Това е просто. И точно сега, където отивам аз, отиваш и ти. Разбираш ли?
– Добре – прошепна тя. – Добре, разбрах.
Пуснах я и посегнах да взема каската ѝ, като я върнах в ръката ѝ.
– На мотора – наредих, докато грабвах своята от седалката и се изпънах на мотора, като пристегнах каската на главата си.
– Не знам как става това – измърмори тя, като се взираше с досада в каската.
Подканих я към себе си с пръст. Мълчаливо тя се приближи към мен, като протегна каската, за да я хвана. След като нагласих ремъците за брадичката, я закачих на главата ѝ.
– Така – казах ѝ. – Качи се. Закъснявам, а наистина не искам да чистя шибания мотор на Купър.
***
След като се уверих, че Оливия е с Пени, нахлух в параклиса трийсет секунди преди изтичането на трийсетте минути. Купър изви вежда към мен от началото на масата, когато се придвижих към мястото си и паднах на него.
– Не бързай, братко – отбеляза той, поглеждайки часовника си.
Въздъхнах.
– Оливия ми дава шибани пари – казах му честно. – Тя не се справя добре.
Той повдигна вежди към мен.
– Имаш ли нужда от още един брат в къщата, за да ти помогне, Брет?
Поклатих глава към него.
– Не. Това ще я изнерви още повече. Уморена е от това да ѝ диктуват движенията. Щом се устрои малко повече и успее да влезе в някаква рутина, мисля, че ще се справи. – Прокарах пръсти през косата си. – За какво трябваше да бъда тук?
Купър махна с ръка към Грим. Грим се облегна назад в стола си, с цигара между устните си.
– Трябват ми няколко допълнителни ръце за едно бягане – съобщи Грим на майчината харта. – Това е доброволно. Никой не ви кара насила. Оръжията отиват при Джоуи Диркс. Алехандро Гарсия също ще бъде на размяната.
– Този човек, пич, кара кръвта ми да се смразява – измърмори Уокър. – Но аз съм съгласен. Мога да се възползвам от добро пътуване, така или иначе.
– Излизам – казах му. – Знам, че обикновено аз съм първият човек, който скача на тези глупости, но трябва да бъда тук заради Оливия.
– Разбираемо. – След това той погледна към Хален. Хален се усмихна. – Ебаси, братко. Разчитай и на мен. Винаги съм съгласен да се повозим, а ако стане кърваво, още по-добре.
Подсмръкнах.
– Тези глупости ще те убият някой ден – казах му честно. Хален беше един от мъжете сред нас, които живееха заради тръпката от опасността.
– Забавлявам се да го правя. Това е всичко, което има значение.
Купър изхърка.
– Нещо сериозно не е наред с главата ти, сержант.
Хален само сви рамене. Деймън кимна веднъж на Грим, като по този начин искаше да му съобщи, че и той ще се включи в това бягане. Деймън беше мълчалив, не беше човек на многото думи. Говореше, когато изпитваше нужда от това.
– Има ли още някой? – Попита Грим.
Винсънт сви рамене.
– Аз съм готов. Кога трябва да сме готови да потеглим?
– Ще потеглите към Хоуп, Тексас, в седем сутринта. – Информира ги Купър. – Оттам Грим ще ви съобщи какво се случва. Но се пригответе поне за няколко дни. – Той сведе очи към Хален. – И носете проклетите бронежилетки – нареди той. Хален се усмихна, знаейки, че това е казано специално за него. – Не съм в шибаното настроение да замествам шибания сержант и да ти прибирам задника.
Хален отдаде чест. Купър извъртя очи, преди да ме погледне.
– Сигурен ли си, че не искаш да тръгнеш, Брет? – Попита той. – Мога да намеря някой друг, който да пази Оливия.
Поклатих глава към него.
– Не се обиждай, но мисля, че останалите я карате да бъде малко предпазлива. Тя не искаше особено да идва тук тази вечер.
Тор, тексаският изпълнител на хартата, изхърка.
– Ще я накараш да свикне с гадостите тук, братко, или смяташ да я пуснеш, след като се погрижи за гадостите си?
Усмихнах му се.
– Искаш да знаеш, нали?
Тор извърна очи към мен.
– Ти си досаден като дявол, Брет.
Грейв, секретарят на Тексаския устав, извъртя очи към Тор.
– Не всеки трябва да разкрива шибаните си тайни, Тор. – Грейв ме погледна. – Ако решиш да я направиш своя стара дама, Брет, знам, че и двете чартърни организации ще се радват да те видят да се установяваш.
Изведнъж от баровата зала се чуха крясъци, преди да успея да отговоря или някой от другите мъже да измисли някаква умна забележка. Миг по-късно чух как една маса се сгромоляса на пода. Всички скочихме от столовете си и се втурнахме към вратата на параклиса.
Това, което видях, не беше онова, което очаквах да видя.
Оливия държеше едно от момичетата от стриптийз клуба на пода с ръце, увити около гърлото ѝ, а Джейла крещеше в ръцете на Пени, докато Пени отчаяно се опитваше да я накара да се успокои.
– Какво, по дяволите, става?! – Изръмжа Купър. – Брет, овладей шибаната си жена!
Майната му.
Майната му.
Оливия, бейби, това не е добро начало за теб.
Назад към част 4 Напред към част 6
