Глава 10
ХРАМЪТ НА ДУРГА
Когато се събудих, разбрах, че лежа на нещо твърдо. Първото нещо, което стана ясно е, че не мога да дишам. Обърнах се на една страна и започнах да кашлям до повръщане. След като повърнах поне галон морска вода от мен и дробовете ми почти се пръснаха от усилието, някак успях да поема първата си глътка въздух. Поех с хриптене, претърколих се отново по гръб и видях над себе си разтревоженото лице на Кишан. Беше облечен с неопренов костюм, от косата му капеше вода.
– Какво стана? – Закашлях се.
– Шшшт – отвърна той. – Отпусни се и дишай.
Няколко секунди по-късно осъзнах, че лежа на пода на гаража. Уес и г-н Кадам стояха над клекналия Кишан, като и тримата се взираха в мен. Закашлях се отново и се огледах.
– Къде… е Рен?
– Тук съм.
Той стоеше до стената, далеч от мен.
– Можеш ли да седнеш, Келс? – Попита Кишан.
– Да. Може би.
Седнах, но веднага залитнах и Кишан ме притисна към гърдите си. Уес седна до мен и започна да опипва главата ми. Тогава започна да ме пита на колко години съм и кога имам рожден ден, за да провери дали всичко с мозъка ми е наред.
Явно отговорите ми го успокоиха, защото той каза:
– Много ни изплашихте. Какво стана?
– Една змиорка ме докосна и аз откачих. Забравих да гледам къде плувам и си ударих главата в камък. Благодаря, че ме измъкна от водата, Уес. Вие сте отличен партньор.
– Не съм го направил. Беше Рен.
Усмихнах се слабо на Рен.
– Изглежда, че ми спаси живота. Колко пъти станаха?
Той ме изгледа напрегнато и се обърна.
– Просто те измъхнах от водата. Кишан ти направи изкуствено дишане – с тези думи той излезе от гаража.
Кишан ми помогна да стана.
– Нека те отведем до каютата ти, Келс. Кадам, трябва да се обадим на Нилима да ни посрещне горе и да помогне на Келси.
По пътя разбрах, че мога да вървя, без да разчитам на Кишан. Главата продължи да боли на мястото на удара, но не много. С други думи, нищо, което една таблетка Tylenol не може да оправи. Но Кишан настоя Нилима да поседи с мен поне няколко часа и тя ми помогна да сваля неопреновия си костюм и ме придружи до банята. Кишан донесе вечеря в стаята ми, въпреки че го уверих, че се чувствам страхотно и искам да седна на масата с всички. Май всички са решили, че трябва да прекарам няколко дни в леглото. Дори Уес каза, че имаме нужда от още малко практика на борда.
Омръзна ми да повтарям, че нищо страшно не се е случило, просто съм била глупава и съм си ударила главата по чиста случайност. Следващия път ще бъда по-умна. Няма да се повтори. Разбрах всичко… Но те не искаха да ме чуят, дори г-н Кадъм каза, че гмурканията ще трябва да бъдат отложени, защото утре има твърде много работа. Накрая, за да ги махна от главата си, казах, че искам да си лягам рано и отидох в стаята си, надявайки се да остана насаме с Рен. Не го видях цяла вечер и исках да го попитам какво е станало. Всички се държаха много странно. И не разбирах защо.
Но стаята на Рен беше празна. Чаках го няколко часа, дори отворих съседната врата, но той така и не дойде
На следващия ден го нямаше в нито един час. Уес беше в двойка с г-н Кадам, аз бях с Кишан. На всичките ми въпроси Кишан и г-н Кадъм, сякаш се бяха наговорили, отговоряха едно и също: Рен е на кораба, но не иска да види никого.
Ядосах се на Кишан и опитах всичко, за да изтръгна истината от него, но той остана твърд като камък. Той каза, че когато Рен иска да говори с мен, ще го направи. Крачих из стаята си напред-назад с часове, чудейки се какво може да се е случило и какво да направя. Бях в отчаяние. Помолих г-н Кадам и Нилима да ми помогнат да окажа натиск върху Кишан, но те учтиво отказаха, повтаряйки едно и също нещо: Рен ще говори с мен, когато намери за добре.
Скоро Дешен отново вдигна котва и се насочи към следващия град. Не слязах за вечеря и си легнах рано. Както и предната вечер, оставих вратата отворена и се взирах в тъмната стая на Рен, докато не заспах.
Къде е той? Ядосан ли ми е? Може би се е разболял? Наранен ли е? Какво става? Превърнал се е в тигър и е паднал в капан? Страда? Заседнал някъде? Ами ако нещо се е случило между него и Уес? Или между него и Кишан?
Въпросите се умножиха, сърцето ми се късаше от тревога. Бях обещала да не следвам Рен с проследяващото устройство, но претърсих цялата яхта, надничайки през всяка пукнатина. Рен го нямаше никъде.
На третата нощ не можах да заспя. Около полунощ станах и реших да се кача на палубата, надявайки се, че хладната океанска нощ ще ми помогне да охладя главата си.
Изкачвайки се по стълбата до палубата за разходки, отидох до парапета до трапезарията. Духаше силен вятър и когато силен порив отметна косата ми, изведнъж чух приглушени мъжки гласове. Като реших, че говорят капитанът и един от членовете на екипажа, реших, че не е добре да стоя като колона и да не ги поздравя. Следвайки звука, тръгнах по пътеката и замръзнах, когато видях Рен и Кишан. Те бяха с гръб към мен. Вечерта беше ветровита, а аз бях от наветрената страна, така че не ме чуха и не ме подушиха.
Когато се приближих, чух Кишан да казва:
– Тя вероятно няма да направи това, което очакваш.
– Тя вече е на половина готова. Далеч от очите, далеч от ума – отвърна Рен.
– Мисля, че подценяваш чувствата ѝ.
– Няма значение! Взел съм решение.
– Но в тази ситуация ти не си единственият, който може да вземе решение.
– Разбирам! Но така ще е по-добре. Сигурен съм, че можеш да го видиш сам.
Кишан мълчеше.
– Няма значение какво виждам, какво мисля за това и какво искам.
– Ето за това говоря, Кишан! Така ще е по-добре. Няма да позволя това да се случи отново.
– Но вината не беше твоя!
– Не и според мен. Аз го направих. И аз трябва да поема отговорност за това.
– Ще я нараниш.
– Ти ще бъдеш там, за да помогнеш
– Няма да има значение.
– Ще има! – Рен сложи ръка на рамото на Кишан. – Някой ден, след време… но ще има.
– Трябва сам да ѝ кажеш. Ако искаш да се разделиш с нея, тя има право да го чуе от теб.
Да скъса?
Прескочих последните стъпала, скочих до братята и изкрещях с пълно гърло:
– За какво говориш? С цялото си сърце се надявам да имам пристъп на сомнамбулизъм и само да сънувам всичко това!
Двамата се обърнаха. Кишан изглеждаше виновен, но лицето на Рен стана твърдо, сякаш се готвеше да отвърне на удара.
Ударих го в гърдите.
– Къде беше през всичките тези дни? Трябва да ми обясниш всичко, господине! А ти?! – Бързо се обърнах към Кишан. – Как смееш да заговорничиш и да кроиш планове за мен зад гърба ми? Е, и двамата ще съжалявате!
Кишан трепна.
– Съжалявам, Келс. Ти и Рен трябва да поговорите. По-късно ще се отбия при теб и можеш да ми покрещиш както трябва.
– Чудесно!
Кишан си тръгна бързо, а Рен се облегна на парапета със същото решително изражение на лицето.
– Е? Ще ми обясниш ли всичко или ще те изпържа със светкавица?
– Ти си чула всичко, което исках да кажа. Искам да се разделим.
– Ти… Какво каза?
– Не искам да сме заедно.
Всички думи внезапно изчезнаха някъде от главата ми и успях да изтръгна само едно нещастно:
– Но защо?
– Не мога… просто не мога… не трябва… Виж, имам си своите причини, нали?
– Не. Не можеш просто да кажеш – имам причини!
Нещо проблесна в очите му. Болка. Но тя бързо изчезна, заменена от строга решителност.
– Вече не те обичам.
– Не ти вярвам! Измисли нещо по-добро! Четох твоите желания на Звездния фестивал, помниш ли?
Той трепна.
– Забравих. Но както и да е, повярвай ми. Това ще улесни и двама ни. Кишан те обича и ще бъде чудесно, ако останеш с него.
– Да не си посмял да ми казваш кого да обичам и кого не!
– Ти вече го обичаш.
– Обичам теб, нещастен глупак!
– Спри.
– Не мога просто да включвам и изключвам сетивата си като светлината в стаята!
– Ето защо ще стоя далеч от теб. Няма да ме видиш отново.
– Да, сега разбирам! Мислеш ли, че ако не те виждам, всичко ще се нареди?
– Вероятно не. Но това ще улесни нещата.
Скръстих ръце и го погледнах недоверчиво.
– Не вярвам, че просто ме даваш на брат си. Това не е типично за теб. Моля, кажи ми какво съм направила?
– Нищо.
Обърна ми гръб, наведе се над водата и подпря лакти на парапета. Той не каза нито дума цяла минута, така че аз предпазливо се приближих и също се облегнах на парапета. Накрая каза тихо:
– Не можах да те спася.
– Какво?
– Не можех. Опитах се да ти направя изкуствено дишане, но ми стана лошо. Не можах да те спася. Кишан трябваше да се намеси и аз бях толкова извън себе си от ревност и раздразнение, че го блъснах. Почти те оставих да умреш, само за да му попреча да те докосне! И разбрах, че трябва да те оставя.
– Но Рен…
Исках да го докосна, но Рен погледна протегнатата ми ръка и се дръпна.
Замръзнах и прошепнах:
– Преувеличаваш.
– Нищо подобно.
Обърна ми гръб, готов да си тръгне.
– Алаган Дирен Раджарам, ще останеш тук и ще ме чуеш!
Той се обърна от гняв.
– Не, Келси! Не. Не мога да бъда с теб! Не мога да те докосна! И не мога да те спася! – Той сграбчи парапета с такава сила, че кокалчетата му побеляха. – Имаш нужда от мъж, който може да направи всичко това! И този човек не съм аз. Минаха месеци, Келси, но все още не съм намерил ключа. Може никога да не го намеря и не мога да ти позволя да пропилееш живота си в очакване! Кишан има нужда от теб. Той те иска. Той те обича. Бъди с него.
– Но аз… аз избрах теб и нищо друго не ме интересува! Ще измислим нещо… Моля те, не ме прогонвай само заради това!
– Така е по-добре, Келси. И двамата знаем, че така е по-добре.
– Не, не е! Ти си най-добрият за мен!
– Не. И не искам да говоря повече за това. Решил съм.
– А, добре! Ти си решил?! Сигурно ще се изненадаш ужасно, но нямаш право да решаваш вместо мен! Ти и Кишан можете да планирате и решавате каквото искате, но няма да ме накарате да спра да те обичам!
Раменете му се отпуснаха, той послушно отговори:
– Не исках да те насилвам. След време ще се влюбиш в Кишан и ще ме разлюбиш.
– Никога на света! – Паникьосах се. Рен беше сериозен. Знаех, че след като вземе решение, той никога не отстъпва, независимо как го умоляваш. Започнах да дишам учестено. От очите ми бликнаха сълзи. – Това не е истинско, Рен! Не можеш да мислиш така, не мислиш така… Не вярвам да искаш да ме изоставиш!
– Не бъди упорита, Келси.
Засмях се през сълзи.
– Според мен, от нас двамата, не аз съм тази, която е упорита!
Той въздъхна.
– Трябва да сме честни и да се изправим лице в лице с реалността. Връзката ни не е жизнеспособна. Защо и двамата да страдаме ненужно? Ти можеш да бъдеш щастлива с Кишан, а аз… Е, сигурен съм, че и аз ще намеря някоя друга.
Не се съмнявам в това нито за секунда! Просто трябва да мине по улицата, за да наредат десетки от тези „някоя друга“ в краката му!
Поех глътка въздух.
– Но не ми трябва никой освен теб! Не искам да се разделяме.
Той се засмя сухо.
– Знаех си, че няма да искаш да се вслушаш в разума. – Той отново въздъхна. – Добре. В такъв случай ще стане по трудния начин. – Той изправи рамене, а устните му се извиха в твърда усмивка. – Хората се разделят през цялото време, Келси. Просто трябва да се справиш с това. Истината е, че беше хубаво за известно време, но нашето време изтече и е време да продължа напред. Никакви забравени спомени не струват цялата тази… болка. Цялото това страдание.
– Още не ти вярвам! Знам че ме обичаш.
– Как мога да обичам момиче, ако ме обръща с главата надолу всеки път, когато я докосна?
– Никога не си се оплаквал преди!
– Ти си единственото момиче, което съм целувал. Просто с течение на времето осъзнах, че целувка, която продължава няколко секунди, не струва нищо.
– Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че просто си съкрушен от вина заради това глупаво изкуствено дишане. Винаги си бил обсебен от идеята да ме защитаваш, а сега се сети да скъсаш с мен, за да ме спасиш! Знаеш ли, имаш изострен комплекс на Супермен, всичко, което правиш, е да жертваш любовта ни заради моята безопасност.
Той се засмя и прокара пръсти през косата си.
– Явно не съм обяснил добре… Не искам да съм повече с теб. Изобщо. Не съм сигурен, че в близко бъдеще ще искам да имам приятелка. В най-добрия случай, за забавление, ще намеря някоя красавица, ще разбия две сърца и този път ще избера някоя блондинка – или червенокоса.
– Няма да повярвам, докато не го видя с очите си!
– Значи това е, от което се нуждаеш! Ще повярваш ли, че не се шегувам, ако ме видиш с друга жена?
Скръстих ръце.
– Да!
– Страхотно. Ще се радвам да ти услужа.
– О, не… не… няма да го направиш! Ако те видя с друга жена, ще те удуша със собствените си ръце, разбираш ли, Тарзан?
– Не искам да те разстройвам, но ти ме принуждаваш. Взех решение и възнамерявам да го изпълня. Между нас свърши и няма да ме видиш, докато не се примириш с това.
С тези думи той отново се обърна, за да си тръгне.
– Ти си страхливец! Криеш се от момиче, което е два пъти по-слабо от теб!
Той бързо се обърна.
– Не съм страхливец, Келси. Веднъж ти ме остави, казвайки, че между нас е свършено. Че не сме двойка един за друг. Започнах да вярвам, че си права. Ти не си за мен. Ще си намеря някоя друга. Някоя – той стисна челюстите си – по-красива. И не толкова бъбрива.
Задъхах се тихо, тежки мокри сълзи се търкаляха по бузите ми.
Виждайки, че ударът попадна в целта, Рен реши да ме довърши:
– Сигурен съм, че и двамата ще обърнем страницата бързо и лесно. Надявам се седмица да ни е достатъчна.
Обърнах се, не исках да покажа отчаянието си.
– За твой късмет вече имаш резервен вариант, дори два. Ти си късметлийка. Мъжете тичат към теб като мечки към мед, така че грабни момента!
Обвих се с ръце, за да понеса болката, след това въздъхнах конвулсивно и казах много тихо:
– Значи е вярно? Това е сбогуване? Вече не означаваме нищо един за друг? Дори не искаш да ми бъдеш приятел?
– Тук си права. Ще участвам във всичко, свързано с премахването на проклятието, и нищо повече. Когато всички задачи на Дурга бъдат изпълнени, аз ще изчезна. И никога повече няма да ме видиш.
Той направи няколко крачки, но замръзна, когато извиках тихо:
– Рен!
Той въздъхна.
– Какво?
Обърнах се и направих няколко крачки към него. Дълго се взирах в красивото му лице, търсейки и най-малкия знак, че ще се разсмее и ще сложи край на тази лудост. Но чертите на Рен останаха твърди като камък. Той няма да промени решението си, няма да се предаде. Тогава опитах друга тактика и заплаших:
– Ако направиш това… ако ме напуснеш отново… ще бъде завинаги! Няма да получиш втори шанс!
Още една тежка сълза се търкулна по бузата ми. Рен пристъпи към мен, избърсвайки я с пръст. Погледите ни се срещнаха, сърцето ми биеше болезнено в гърдите ми. Обичах го твърде много, до болка. Как може да направи това? Всичко това е грешно. Всичките му думи са лъжливи до край. Знаех го, но сърцето ми все още ме болеше. Моят Рен никога не би ми казал такова нещо, но беше ли моят Рен пред мен точно сега? Наистина ли се е променил толкова много?
Рен мълчаливо погледна пръстите си, втривайки сълзата ми. Когато отново вдигна глава, очите му бяха по-твърди от сини сапфири.
– Няма да имам нужда от втори шанс. Никога повече няма да те преследвам.
Може би наисти вече не е моят Рен? Може би съм се излъгала, мечтаейки и надявайки се да си върна завинаги изгубеното?
И тогава се ядосах и избухнах:
– Помисли добре! Ако отида при Кишан, никога няма да го оставя заради теб. Той не заслужава това!
Рен се засмя сухо.
– Добре, считай ме за предупреден.
С тези думи той се отдалечи, а аз прошепнах в гърба му:
– Но аз все още те обичам!
И да го чу, пак не спря. Дълго стоях до парапета, опитвайки се да събера сили да преглътна. Гърлото ми беше толкова стегнато, че едва успявах да си поемам малки порции въздух.
Рен удържа на думата си. Не го видях цяла седмица. Продължихме да тренираме по график без него. Другит не сваляха очи от мен, но аз станах много по-събрана и се държах добре. Веднъж дори видях акула да плува над самото дъно, но въпреки това не се паникьосах. Но бях напълно загубила апетита си и бедният Кишан се изтощи, опитвайки се да ме тъпче с храна.
Една сутрин не слязох за закуска. Уес ме намери на покрива на рулевата рубка, която мислех, че е моето тайно скривалище. Той седна до мен.
– Уау! Да, можеш да видии целия свят от тук! Честно казано, виждам как се закръгля Земята!
Кимнах мълчаливо.
– Чух, че гаджето ти ти е подал оставка.
Аз мълчах, а той продължи:
– Добрите момичета са толкова редки, колкото пилетата с остри зъби в наши дни! Честно казано, съжалявам, скъпа. Човек, който може да зареже красиво, сладко момиче като теб… о, не, това са просто глупости! Явно си въобразява, че слънцето изгрява всеки ден само за да го чуе да грачи!
– Случвало ли ти се е да скъсаш с някого?
– Веднъж. И все още си хапя лактите.
– Ще ми разкажеш ли?
– Тя беше ученическата ми любов. Всички мислеха, че след като завършим, ще отида в университет. Което означаваше, че тя ще учи в общинския колеж, докато аз съм в долните курсове, а след това щях да се прибера вкъщи и да сложа годежен пръстен на пръста ѝ. Целият ми живот беше планиран предварително. Не мога да кажа, че беше лош живот, но исках да си кажа мнението. И тогава сбруята ми падна под опашката, исках да се променя и да се скитам, изоставих я още преди да завърша университета. Обичах я. И сега я обичам. Кой знае, може би тя би искала да дойде с мен. Мисля, че ме чакаше известно време, но тъй като никога не се обаждах и не писах, тя махна с ръка и се омъжи за друг.
– Може би трябва да ѝ се обадиш точно сега?
– За какво? Тя вече има деца. Ако пуснеш котката от торбата … нека просто кажем, че е по-лесно да оставиш всичко както е, отколкото да се опиташ да върнеш котката обратно.
– Разбирам. Съжалението прави живота труден.
– Предполагам, че сега тя ме мрази. Е, така вероятно е по-добре.
– Не мисля, че те мрази. Никога не бих могла да намразя Рен.
Той потърка брадичката си.
– Не би могла, а? Е… може би… може би някой ден ще ѝ напиша един-два реда.
– Добре ще е да го направиш.
– Вашият господин Кадам казва, че ще отидете в града тази вечер. Казва, че имаш работа около Мангалор. Искаше да говори с теб за това. Да те заведа ли при него?
– Да.
Уес ме заведе при г-н Кадам, който работеше усърдно. Без да вдига глава, той посочи един стол до мен.
– Благодаря, Уес. Щях да пратя Кишан, но той изчезна някъде.
– Вероятно изпълнява поръчки за нашия невидим човек – отбелязах язвително.
– Да. Може би. – Г-н Кадам ме потупа нежно по ръката и кимна, за да освободи Уес.
Веднага щом вратата се затвори зад тексасеца, г-н Кадам се зае с работата. Включвайки лаптопа си, той ми показа снимка на някакъв храм:
– Това е храмът на Шри Мангаладеви близо до Мангалор. Тримата ще отидем там тази вечер, за да се опитаме отново да призовем великата богиня Дурга. Мисля, че днешните жертвени дарове трябва да бъдат свързани с елемента вода, който е отразен в тази колона. Разгледайте снимката. Колоната е малко повредена от времето, но лесно можете да видите резбата.
Картината изобразяваше богинята Дурга, стояща на върха на каменна колона, покрита от горе до долу с изображения на морски звезди, риби и миди. Можех да различа фигурите на рибари, които вадят мрежи от морето, река, течаща от голяма усукана черупка, и засети ниви с гръмотевични облаци, надвиснали над тях. Селяните, изобразени на колоната, несоха кофи с вода и морски дарове на Дурга.
Г-н Кадам продължи:
– Мислех, днес да отидем с теб за необходимите покупки за дарения и в същото време ще организирам посещение на храма след затваряне.
Свих рамене, изобщо не ми пукаше.
В уречения час слязох в гаража и изчаках г-н Кадъм до джипа, наблюдавайки безстрастно как пристанищните работници спускат стълбата, за да можем да отидем до кея.
„Рен просто ме ядосва. Какво си въобразява? Той сериозно ли мисли, че може да свърже мен и Кишан и всичко ще бъде наред? Ами да, защото Келси има нужда от мъж! Който и да е, няма значение, тя ще бъде щастлива така или иначе! Фет каза, че трябва да направя избор. Но това не е избор, а конспирация! И нямам нужда съдбата ми да се урежда без мен. Да, разбирам, че не е лесно да си с момиче, което не можеш да докоснеш, но бях готова да го търпя! Този проблем няма ли две страни? Не ме ли засяга толкова, колкото Рен?
Кишан каза на Рен, че не е виновен за тази глупава история с реанимацията. Жива и здрава съм. Нищо ми няма. Наистина ли мисли, че ще търпя промяната на настроението му? Ама, наистина! Ще е необходимо да имам подръка букет маргаритки, за да гадая дали ме обича или не. Ако не иска да бъде с мен, добре, това си е негова работа, но няма право да ме дава на Кишан или някой друг! Той не може да ме накара да се влюбя в друг… О, защо животът ми е толкова труден?“
Стоях там, дъвчейки устните си и мислейки за това за стотен път, чакайки г-н Кадам. Накрая той дойде и се извини за закъснението. Оказва се, че и той не може да намери Рен.
– Невероятно! Нека играе на криеница, ако му харесва! Имам по-добри неща за вършене.
С господин Кадам купихме пълна торба с различни предмети, свързани с водата или океана. По време на обяда в малко кафене г-н Кадам говори за различни дреболии. Не ми даде никакви съвети, освен желанието да бъда щастлива. Добрият старец обаче не знаеше как мога да бъда щастлива, но беше твърдо убеден, че ще е така.
Когато се върнахме на яхтата, първото нещо, което направих, беше да извадя телефона си за проследяване. Сега, след като се бяхме разделили, нямаше нужда да се тревожим за приличието и с отмъстителен триумф включих малкия екран. Знакът на Рен показваше, че той се е преместил в една от стаите за гости по-долу, но не остана дълго на едно място. Вечерта го проследих няколко пъти от моето устройство. Беше приятно да го оставя да се скрие, но в същото време тайно да проследявам движенията му. Скоро обаче започнах да се чувствам като ревнива приятелка, която рови паркинги за колата на бившия си. Засрамих се и спрях да го правя.
Вечерта на същия ден извадих чантата с нашите покупки и преместих съдържанието ѝ в раница. Купихме слънчеви очила, джапанки, миди, сушени морски звезди, малка медна бутилка вода от Ганг, слънцезащитен крем, живи златни рибки, корали, торба сушени водорасли, бутилка питейна вода, компактдиск с океански звуци и добавих от мен перото на океанска птица, което бях намерила на брега.
След като приключих с приготовленията си, подремнах за кратко и след това излязох с книга на палубата, където ме намери Нилима.
– Здравейте г-це Келси! Как си?
– Както обикновено. А ти?
– Удивително! Искам да те помоля за нещо, надявам се, че нямаш нищо против.
– Какво точно?
Нилима ми подаде парче фина коприна.
– Моля, занесете това в храма Дурга тази вечер.
– Добре. За какво е?
– В този храм има специално място за неомъжените момичета, той се нарича Мангала Парвати Врата или храмов пост в чест на Дурга от Мангалор. Жените не ядат нищо в четвъртък в продължение на седмици, а след това поднасят копринени тъкани на богинята.
– И защо го правят?
– Те вярват, че богинята Дурга ще им изпрати красив и мил мъж.
– А, разбрах.
– Да. Когато разбрах, че дядо ми иска да посети точно този храм, започнах да постя, но не за себе си, а за вас.
– Значи не си яла нищо вчера? Вчера беше четвъртък!
Нилима отметна красивата си черна коса през рамо.
– Да. Постих от доста време, не само вчера. Сигурно си спомняте, че откакто се настанихме на яхта, почти не излизам за закуска или вечеря.
Обърнах се и хванах ръката ѝ.
– Значи не си яла повече от две седмици?
– През цялото това време пия само вода и мляко, но не приемам твърда храна в устата си. Виждате ли, тъй като това лято не постих всеки четвъртък, се надявах, че почти пълното отказване от храна по време на плаване ще докаже на богинята искреността на моите стремежи. Искам Дурга да ти помогне да намериш щастието.
– Нилима, дори не знам какво да кажа! – Прегърнах я силно. – Никой никога не е правил нещо подобно за мен! С удоволствие ще взема коприната и ще я дам на Дурга тази вечер.
Тя подаде ръката ми с усмивка.
– Знайте, че чакам да се върнете, за да прекъсна поста си. Така че успех, г-це Келси.
– Благодаря ти, че си толкова прекрасен приятел! Никога не съм имала сестра, но не мога да си представя по-добра сестра от теб!
– Ти също си моя любима приятелка и сестра. Лека нощ.
– Лека нощ, Нилима.
Тя отиде в стаята си, а аз се върнах на стола си. Седях замислено, галех парчето коприна и мислех за думите на Нилима, докато господин Кадам не дойде за мен. Тогава взех раницата, хвърлих я зад гърба си и сложих на ръката си Фаниндра. Слязохме в гаража, където срещнахме Кишан, който вече ни чакаше със златния плод, шал и пълен комплект оръжия, за всеки случай.
Кишан ми отвори вратата на джипа и сам седна отзад. Изведнъж вратата зад мен се отвори и Рен седна до брат си. Той ме погледна бързо, след това затръшна вратата и се закопча. Пътуването до града премина в напрегната тишина.
Паркирахме зад храма. Сградата беше ярко осветена, твърде ярка за моя вкус, което я правеше да изглежда като атракция в Дисниленд. Храмът, както всички, които сме виждали преди, имаше конусовидна форма, но от двете му страни бяха прикрепени квадратни сгради. Ако не бяха златните фигурки, които стояха в големите стъклени витрини на пристройките, те щяха да приличат на ресторанти за бързо хранене.
Яркото нощно осветление караше храма да изглежда златен или оранжев, но всъщност беше бял и златен. Когато измърморих нещо за светлините, г-н Кадам ми обясни, че по това време на годината храмовете винаги са осветени през нощта, но вътре ще сме сами.
Влязохме в храма през незаключени врати и минахме през няколко прохода. Господин Кадъм ни поведе по коридора и се озовахме в просторна зала. В далечния ъгъл, осветена от всички страни и от всеки възможен ъгъл, блестеше златна статуя на Дурга, седнала на златен трон.
Очите на богинята бяха затворени, тя беше облечена в червена коприна. Около врата ѝ имаше огърлици от скъпоценни камъни и гирлянди от свежи цветя. Когато попитах г-н Кадам шепнешком дали статуята е направена от чисто злато, той отговори, че е бронз, тъй като всички статуи на Дурга са направени или от камък, или от бронз. В същото време те могат да бъдат боядисани със златна боя или позлатени.
На главата на Дурга имаше причудлива заострена шапка, щедро обсипана със скъпоценни камъни и украсена с гирлянди от цветя, което ѝ придаваше прилика с женската версия на украсата с пера на американските индианци. Видях само четири ръце на богинята и само две оръжия: брадва и тояга. Двете длани на статуята бяха покрити с издълбани символи. Аленият цвят покриваше устните на Дурга. Тази позлатена бронзова богиня беше толкова различна от каменните статуи, с които бяхме имали работа преди, че се съмнявах дали можем да я събудим.
Г-н Кадъм този път се осмели да остане с нас, но се приготви да се оттегли кротко всеки момент. Разкопчах ципа на раницата си, извадих даровете и ги поставих в краката на Дурга. Накрая извадих парчето коприна и внимателно покрих с него коленете на богинята. За щастие никой не ми зададе въпрос. Отдалечавайки се на няколко крачки от статуята, огледах стаята за първи път. За лош късмет, нямаше нито една колона, зад която човек да се скрие
– Може да има леко земетресение, така че се подгответе.
Кишан ми кимна, аз се заиграх с гривната на крака си. За момент ме обзеха светли спомени от тази гривна, но бързо прогоних всички странични мисли. За да придобия смелост, бързо докоснах амулета, който висеше на врата ми, и протегнах ръка към Кишан. Той я взе. Протегнах другата си ръка към Рен, но той предизвикателно се изплъзна и се премести към г-н Кадам, който мълчаливо хвана ръката ми. Скърцайки със зъби, изчаках Рен да хване ръката на г-н Кадам, преди да заговоря.
– Богиньо Дурга, дойдохме отново, за да помолим за благословия и помощ за изпълнение на третата задача. Помогнете ни да развалим проклятието върху тези двама мъже и да победим злодея, който ги е омагьосал.
Стиснах ръката на Кишан и той пристъпи напред.
– Красива богиньо, моля те, яви се пред нас отново и ни дай всичко необходимо, за да победим всеки, който не иска да ни даде твоя дар.
Погледнах право към Рен, който стоеше в края на редицата, и той просто каза:
– Дошли сме да помолим за сила и мъдрост. Моля, помогнете ни в час на нужда.
– Г-н Кадъм, искате ли да добавите нещо? – Попитах.
– Какво да кажа?
– Кажете какво искате да попитате богинята.
Господин Кадъм се замисли за момент.
– Позволете ми да помогна на моите… принцове и да сложа край на страданието им.
– Много добре, сега и двамата трябва да се превърнете в тигри.
Братята се подчиниха, но нищо не се случи.
– Хмм, всъщност веднага след трансформацията на тигрите трябва да започне земетресение, накланяне или ужасен ураган.
– Може би моето присъствие пречи? – каза г-н Кадам.
– Едва ли.
– Но ако е така, какво е другото различно, освен моето присъствие.
Замислих се.
– Ами, статуята е златна, а не каменна – първо. Тук има два тигъра заедно, а в предишните случаи беше или Рен, или Кишан.
– Винаги ли сте се държали за ръце?
– Да
– В такъв случай, преди да тръгнем, нека опитаме това. Рен, Кишан! Нека се отдръпна настрани, докато вие двамата хванете ръцете на Келси.
Рен неохотно хвана ръката ми. При това тихо изстена и ми се стори, че и аз мога да почувствам изгарянето. За пореден път бързо казахме молбите си, след което братята се превърнаха в тигри. И тогава подът се разтресе под краката ни. В следващия момент Рен се превърна отново в човек, точно преди да се блъсна в гърдите му. Той ме прегърна, помагайки ми да стана. Вятърът се усили, подът отново се залюля. Рен и аз се блъснахме в Кишан и всички заедно се проснахме на пода.
И тогава изпод статуята започна да тече вода. Първо на тънка струя. Тогава сякаш нещо избухна и бликна цял поток, който моментално наводни пода на храма. От всяка врата бликаха буйни реки. Вълните се плискаха в краката ми като прибой, вятърът ни биеше със свирене. Изведнъж светлините угаснаха и почти веднага заваля дъжд. Скоро спряхме да усещаме пода под краката си. Нямаше изход, трябваше да плуваме в пълен мрак, а вълните ставаха все по-високи.
– Келси! – Извика Рен. – Дръж се за ризата ми! Не се пускай!
Изкрещях, когато усетих, че някой ме хваща за крака.
– Аз съм!
– О, Кишан? Къде е г-н Кадам?
Тримата скочихме заедно, опитвайки се да яхнем чудовищната вълна и започнахме да викаме господин Кадъм. Накрая той отговори:
– Тук съм!
Рен ме остави с Кишан, докато той се втурна към гласа на г-н Кадам и го изтегли обратно при нас, точно както Уес ни показа в уроците по гмуркане. Скоро вятърът започна да утихва, бурята се успокои. Чу се свирещ, засмукващ звук. Няколко минути по-късно Рен обяви, че може да стои на краката си. Скоро и аз стъпих на пода и четиримата – мокри и уплашени – се сгушихме в пълен мрак.
– Да, трябваше да ви разпитам по-добре, преди да ви последвам – каза господин Кадъм с нервен смях и добави: – Тогава вероятно щях да ви оставя да се справите сами!
Когато водата почти изчезна, Кишан прекоси коридора до нещата ни. Той извади химическа факла от раницата си и я насочи към статуята. Позлатата и фината коприна бяха мокри и мръсни. Статуята беше покрита от главата до петите с тиня, глина и водорасли, както и всичко наоколо, включително багаж ни и ние самите.
– Хм… г-н Кадъм, струва ми се, че депозитите ни изгоряха – изсумтях аз.
– И аз така мисля.
– Келси! Виж! – Кишан дръпна ръката ми.
На трона се появи отпечатък от ръка.
– Да, виждам. Отдалечете се!
Кишан направи крачка назад и аз поставих ръката си върху отпечатъка и призовах светкавицата. В същия момент ръката ми стана синя и прозрачна, по кожата се появиха татуировките на Фет. Преди Кишан да ме дръпне настрана, почувствах нещо да мърда в статуята. Отгоре се изля топъл дъжд. Подгизналата шапка и златната корона на статуята се стопиха. Златният трон също изчезна, превръщайки се в коралов стол, обсипан с морски звезди, миди и скъпоценни камъни. Водата потече от ръцете на Дурга и сега две от тях започнаха да се движат.
Богинята избърса капките от ръцете си и на местата, където прокара дланите си, сияещата ѝ кожа светна толкова ярко, че озари залата, позволявайки ни да я разгледаме добре. Алабастровата кожа блестеше с перлен блясък и при всяко движение на богинята около нея се разпръсваха искрящи зайчета от синьо, зелено и лилаво. Дурга се обърна и аз затворих очи пред проблясъка на ослепителна светлина. Когато отново отворих очи, си помислих, че преливащият блясък, излъчван от кожата на богинята, ми напомня на седефен лак за нокти или дори на рибени люспи. Каквото и да беше, беше много красиво.
Дурга захвърли остатъците от шапката си и изложи косата си на дъжда, сякаш си взимаше душ. Като очарована гледах как златистата боя се отмива, скривайки красивата черна коса на богинята. Дурга беше боса, в проста морскозелена рокля и с гирлянд от лотоси около врата. Когато дъждът спря, тя изцеди тежката си коса и небрежно я прехвърли през рамо.
Дурга се засмя със своя смях като на русалка.
– А, Келси, моя любима дъще! Вашите дарове бяха приети.
С крайчеца на окото си видях как подаръците ни, разпръснати на вълни из залата, трептят и изчезват.
Дурга цъка с език.
– О, виждам, че се чувстваш неудобно! Ще ти помогна. – Тя плесна с ръце и когато ги разтвори, пред нея се появи дъга. Дурга махна с ръка и дъгата, извивайки се като змия, долетя до нас и ни уви в пръстен. След секунди бяхме сухи и чисти. Дъгата се върна при богинята и преди да се стопи, се уви около нея, оставяйки Дурга суха и сияйна, розовобузеста и алогуба.
Богинята ме повика с пръст да се приближа към нея. Фаниндра моментално оживя, изплъзна се от ръката ми, пропълзя на колене до богинята и се уви около кръста ѝ.
Дурга нежно погали змията по главата и прошепна:
– И ти ми липсваше.
Тя взе парчето коприна, дадено ми от Нилима, и го притисна към бузата си.
– Ще поговорим за това по-късно – каза Дурга, улавайки погледа ми. – Първо, трябва да се запозная с някого.
– Да, това е г-н Кадам – казах аз, сочейки нашия приятел.
Г-н Кадам се приближи до трона и коленичи.
– Моля, изправи се и говори свободно.
Той се изправи, притисна длани пред гърдите си и се поклони.
– Радвам се, че дойде да ме видиш. Ти си направил много жертви и от теб ще бъде поискано да пожертваш още. Готов ли си да направиш това?
– С удоволствие ще пожертвам всичко за децата си.
Богинята се усмихна нежно.
– Добре казано. Колко красив би бил нашият свят, ако имаше повече мъже и бащи като теб! Усещам колко се гордееш със синовете си и колко се радваш за тях. Това е най-голямата благословия и щастие на бащинството: да отглеждаш и възпитаваш деца, за да видиш с очите си безценните плодове на всички усилия – силни и благородни синове, които са научили уроците на баща си и ще ги следват в живота. Това е мечтата на всички добри бащи. Твоето име ще остане в паметта на хората и ще се произнася с благоговение и любов дълго време.
Сълза се търкулна по бузата на г-н Кадам и аз стиснах силно ръката му. Дурга обърна очи към Кишан.
– О, мой абаносов прителю, приближи се!
Кишан се приближи до богинята с широка усмивка. Дурга протегна красивата си ръка към него за целувка и му се усмихна в отговор, по начин, който ме накара да се замисля, че има нещо повече от снизходителната ласка на богинята към нейния обожател.
– Това е за теб – каза Дурга. Тя свали от врата си тънка огърлица, която не бях виждала преди, и я сложи на Кишан. Вместо висулка от колието висеше голяма черупка от наутилус.
– Какво е това? – Попита Кишан.
– Камандал. Веднъж потопен в Млечния океан, никога не остава празен.
Кишан се поклони ниско.
– Благодаря ви, господарке моя.
– Бял тигре, ела при мен!
Когато Рен пристъпи към трона, аз се приближих до Кишан.
– Имам нещо и за теб. – Друга ръка се появи някъде зад богинята и подаде на Рен някакво златно оръжие, което приличаше на тризъбците сай, които бяха част от колекцията от мечове на г-н Кадам. Чу се студен звън на метал, когато Дурга завъртя ножа, освобождавайки смъртоносните му остриета. Събирайки отново остриетата, богинята започна да върти дръжката, докато главата на ножа се завъртя напълно.
Оръжието се удължи, превърна се в тризъбец. Дурга го насочи далеч от нея и натисна дръжката. Дълго тънко копие изскочи от централния зъб и се заби в каменната стена на храма, а на негово място веднага се появи ново. Дурга завъртя дръжката още веднъж и тризъбецът отново се сви до размера на нож. Рен пое с благоговение златното оръжие от ръцете на богинята.
– Това е тризхула или тризъбец.
– Благодаря, богиньо – каза Рен и се отдръпна, без да каже дума повече.
Дурга го погледна замислено за няколко секунди, след което се обърна към мен с усмивка.
– Искам да говоря с дъщеря си насаме.
Мъжете кимнаха.
– Ще ви чакаме в колата, мис Келси. Имаме достатъчно време, така че не се притеснявайте.
Последен си тръгна Рен. Преди да излезе от залата, той хвърли бърз поглед към мен и към богинята, но не каза нито дума. Когато се обърнах отново към Дурга, тя замислено погали Фаниндра. Чаках мълчаливо, чудейки се какво да кажа, ако богинята ме попита за коприната.
Накрая Дурга ме погледна внимателно и протегна пръст, за да повдигне брадичката ми.
– Защо си толкова тъжна, дете мое? Не удържах ли на думата си и не се ли погрижих за тигъра ти?
– Направи всичко, което обеща, богиньо. Вече е тук и е в безопасност, но не ме помни. Той умишлено ме е забравил и наскоро каза, че не ни е писано да бъдем заедно.
– Това, което е предопределено, е предопределено, мое любимо дете. Всичко в света е предопределено, но смъртните все още трябва да се стремят да открият и намерят своята съдба. В живота те трябва да направят избор, който ще определи бъдещия път. Да, дъще. Твоят бял тигър е решил да те изтръгне от паметта си.
– Но защо? Защо?
– Защото те обича.
– Това са глупости!
– Много неща изглеждат безсмислени, когато се гледат отблизо. Трябва да направиш крачка назад и да се опиташ да видиш цялата картина. – Богинята докосна красивата коприна. – Знай, дъще моя, че за теб беше направена голяма жертва. Много момичета идват в този храм за моята благословия. Те молят да им изпратя добродетелен съпруг и мечтаят за щастлив живот. Искаш ли го и ти, Келси? Искаш ли да свържеш живота си с честен и благороден млад мъж?
– Аз… честно казано, още не съм мислила за брак. Но да, разбира се, бих искала да живея живота си с честен и благороден човек, така че той да ми бъде и приятел. Искам да го обичам без съжаление и угризения!
Богинята ми се усмихна.
– Да съжаляваш означава да се чувстваш разочарована от себе си и избора си. Мъдрият човек вижда, че животът му е като каменен брод през широка река. Не можеш да изминеш целия път без нито едно препъване. Никой няма да премине от другата страна, без да си намокри краката. Но трябва да се помни, че целта на пътуването е да се окажеш от другата страна, а не да запазиш обувките чисти. Съжалението е съдбата на онези, които не разбират смисъла на живота. Тези нещастници са толкова обзети от разочарованието, че остават по средата на реката, неспособни да направят следващата стъпка.
Аз кимнах.
Дурга се наведе и ме погали по главата.
– Не се бой. Той ще бъде твой приятел и верен спътник. И ще го обичаш още повече и по-силно, отколкото си обичала досега. Ще го обичаш така, както той те обича. И ще бъдете щастливи.
– Но кой е той? Кой от братята?
Вместо отговор, богинята само се усмихна, пренебрегвайки въпроса ми:
– Но не съм забравила за сестра ти Нилима. Мисля, че толкова отдадена жена също заслужава любов. Вземи това. – Дурга свали лотосовия венец от врата си и ми го подаде. – Няма магическа сила в тези цветя, освен че те никога не увяхват, но навреме ще ти се притекат на помощ. Дете мое, учи се от лотосите. Това цвете цъфти в кална застояла вода. Разтваря деликатните си листенца към слънцето и изпълва въздуха с деликатен аромат, но в същото време корените му са потопени в самата мръсотия, в самата същност на смъртното съществуване. Без тази основа нежният лотос ще изсъхне и ще умре.
Тя окачи гирлянда на врата ми.
– Спусни се по-дълбоко и пусни силни корени, дъще моя, само тогава можеш да протегнеш ръка нагоре, да излезеш от водата и да намериш мир на спокойна повърхност. Трябва да разбереш възможно най-бързо, че ако не растеш, ще се удавиш; ако не се протегнеш, завинаги ще останеш под водата, никога няма да процъфтиш и няма да споделиш съкровищата си с другите.
Кимнах и изтрих сълзите си. Ръцете на Дурга започнаха да се движат отново и започнаха да се втвърдяват, преливайки бавно в златист цвят.
– Време е да се разделим, мое скъпо дете. Вземи Фаниндра.
Змията бързо стрелна език навън, след което се плъзна от кръста на богинята и се уви около ръката ми. Течното злато започна да се издига от пода на трона, заливайки коралите и морските звезди.
– Когато стигнете до града на седемте пагоди, потърсете Крайбрежния храм. Там ще ви чака жена. Тя ще ви покаже какво да правите по-нататък.
– Благодаря! За всичко.
Кораловите устни на богинята се извиха в усмивка за последен път и замръзнаха. Течното злато заля лицето и тялото ѝ, тя отново се превърна в статуя. Парчето коприна висеше от неподвижната ѝ ръка, сякаш някой от поклонниците го беше пъхнал в юмрука на богинята.
– Довиждане!
Обърнах се от статуята и погалих главата на Фаниндра с пръст. Светлината отново светна и залата се върна в първоначалния си вид. Вдишвайки сладкия аромат на лотоси, тръгнах през храма към изхода, където вече чакаше джип. Цветята ухаеха на нещо цитрусово, като грейпфрут. Беше много лек, флорален и женствен аромат, с нотки на жасмин и гардения. Бях се замислила толкова дълбоко върху думите на Дурга, че подскочих, когато една топла ръка се отпусна върху лакътя ми.
– Добре ли си?
– Да, всичко е наред. Не трябваше да ме чакаш тук, Кишан.
Той ме целуна по челото.
– Разбира се, че трябваше! Да тръгваме. Всички вече са в колата. Време е да се върнем на яхтата.
Когато се върнахме на кораба, Рен даде тризъбеца на Кишан и отново изчезна.
Назад към част 11 Напред към част 13
