Глава 15
ГРЕЙВ
Държах ръката си увита около кръста на Кости, докато влизахме в офиса. Бях минавал през тази рутина и преди – знаех точно къде ще проведем тази среща. Имах чувството, че всеки път, когато започвах да правя някаква отстъпка с това училище, се връщах точно там, откъдето бях започнала.
Просто бях толкова ядосан, че трябваше да се връщаме към тази работа.
– Здравейте, как мога да… – Гласът на дамата, която работеше на гишето, прекъсна и очите ѝ леко се разшириха. Обикновено оставях елека си, когато идвах в училището на Ема, но днес го носех.
Това беше мълчаливо напомняне на училището с кого се чукат.
И чия дъщеря се опитват да изключат.
– Господин Самюълс – въздъхна дамата и лицето ѝ леко побледня. Добре. – Позволете ми да придружа вас и госпожа Оливър до конферентната зала.
– Знам пътя – измърморих, докато държах ръката си увита около кръста на Кости и заобиколих бюрото на рецепционистката към коридора, който водеше към конферентната зала, в която знаех, че ще се проведе срещата. Всички те се провеждаха в една и съща задушна, гола стая.
Дори не си направих труда да почукам. Нахлух в стаята, сякаш мястото ми принадлежеше. Всеки чифт шокирани очи в стаята се насочи към мен. Почти усетих страха им, щом видяха погледа ми.
Знаеха, че се опитвам да уважавам тази училищна система достатъчно, за да не нося елека си на територията ѝ.
Но те се бяха объркали.
– Господин Самюълс, ами, вие сте дошли рано – заекна директорът.
– Честно казано, не ми пука за това. – Отвърнах аз. – По-добре някой в тази стая да ми даде дяволски добро обяснение защо вчера Мърси получи обаждане от учителката на Ема, която ни каза, че всички вие искате тя да е в курсове само онлайн, само защото е малко по-различна от останалите ученици.
– И по-добре да е по-добро от неубедителните оправдания, които ми бяха дадени вчера – отвърна Кости до мен, а очите ѝ проблясваха опасно.
В стаята се разнесе тишина. Кости се изсмя.
– Точно както си мислех – изръмжа тя. Нежно я стиснах за кръста в знак на предупреждение, за да овладея отново темперамента ѝ. Тя можеше да бъде адски злобна, когато ставаше въпрос за нашето малко момиче. – Свързахме се с адвоката си – отвърна им Кости. – Ще изтеглим Ема от вашата училищна система до второ нареждане, но не защото не вярваме, че тя ще се справи по-добре у дома.
– Това е, защото дъщеря ми заслужава по-добър преподавателски състав и персонал в училището, което посещава – казах им аз. – И докато ви говоря сега, моят MC вече прави необходимите телефонни обаждания до хора, които са по-високопоставени в този град. Бързо ще се разпространи информацията за дискриминацията, с която се сблъсква дъщеря ми.
– Бих броила дните ви – каза Кости, а тонът ѝ стана болезнено сладък. Усмихнах се. – Защото те са преброени. Може и да започнете да си събирате нещата.
С това тя се завъртя на пета и напусна сградата. Усмихнах се.
– Добър ден на всички.
С това последвах моята жена от стаята.
***
– Татко, защо никой не ме харесва? – Попита Ема внезапно, докато седяхме на масата и вечеряхме.
Преглътнах трудно, а очите ми за миг се насочиха към тези на Кости. В сините ѝ очи проблесна тъга за нашето малко момиченце. Тя протегна ръка и я плъзна по коляното ми, като леко го стисна в знак на подкрепа.
– Не става въпрос, че не те харесват, скъпа – отвърнах аз, като поставих вилицата си, отделяйки на Ема цялото си внимание. – Те просто не те разбират – това е всичко.
Тя разбута храната в чинията си с вилицата, а на лицето ѝ се появи тъжно, отдръпнато изражение, което разкъса сърцето ми. Сърцето ми се сви в гърдите. Мразех преподавателите и служителите в нейното училище за тази гадост.
– Някой ми каза, че госпожа Валери смятала, че съм твърде различна за обикновеното училище.
Гневът пулсира във вените ми, докато стисках ръцете си върху масата.
– Ема, погледни ме – наредих грубо. Тя бавно вдигна очи от чинията си, за да ги впие в моите, а в очите ѝ блестяха толкова много болка и тъга, че ме погълнаха. – Скъпа, ти си съвършена, разбираш ли ме? Вече си преминала през толкова много неща, а си излязла на върха. Ти си най-силният човек, когото познавам. Това, през което си преминала, те прави малко по-различна, да, но това е нормално – подчертах аз. – Искаш ли да знаеш защо?
– Защо, татко?
– Защото си оцеляла, скъпа. Защото си оцеляла, това те прави най-добрия вид различен, който този свят може да има. Леля Джесика? Тя е различна, защото е оцеляла. Мама? Тя също е различна, защото също е оцеляла. Винаги искаш да бъдеш като мама, нали?
Ема кимна, а очите ѝ засияха с малко надежда.
– Да. Мама е най-добрата – призна тя.
Усмихнах ѝ се, докато покривах ръката на Кости с моята, стискайки я нежно, докато тя тихо подсмърчаше откъм мен при думите ми.
– Добре. А мама не е толкова различна, нали? – Ема поклати глава. – Ти си като мама – вие двете сте еднакво различни. И това е нормално, нали?
Ема кимна.
– Искам да бъда различна като мама.
– Не позволявай на това, което някой в училище ти казва, да ти попречи, добре? Защото независимо от всичко, ти си толкова силна, толкова красива и толкова, толкова умна. Това, че си различна, те прави уникална. Не позволявай на никого да те кара да се чувстваш зле заради това, че си странна.
Малкият ми ангел кимна, а на лицето му вече се появи широка усмивка, докато красивите му очи блестяха ярко. Погледнах към Кости. В очите ѝ блестяха красиви сълзи.
– Обичам те, дяволе – прошепна тя.
Усмихнах се.
– Аз също те обичам, бейби.
Назад към част 14 Напред към част 16
