Глава 1
Осъзнах се от усещането за тласъци в корема ми и неразбираем настойчив шум. Главата ме болеше, сякаш се бях събудила от тежък махмурлук. Без да отварям очи, се отърсих от дразнителя, който продължаваше да подскача върху стомаха ми, и разтрих слепоочията си, опитвайки се да си спомня какво се беше случило и защо тялото ме болеше толкова много.
– Ти ме изхвърли?! – Чу се от пода капризен писък. – Как смееш? Безсрамница! Ей сега ме нахрани! Гладен съм!
Не можех да понасям такава наглост. Станах от леглото и, превивайки се от досада и болката, която се стрелна в гърба ми, се опитах да намеря обекта на дразненето, който си мислеше, че е някой. Намерих го веднага. Малък лилав дракон с наднормено тегло, сякаш излязъл от страниците на детска книжка с приказки, със златни рога, гребен, корем, крила и бодлив връх на опашката, кръстоса ръце на гърдите си и ме погледна високомерно, седнал на задника си. Огромните виолетови очи изразяваха възмущение.
– Луис, веднага махни поредния си гущер от стаята ми, преди да съм го превърнала в жаба и да съм го изхвърлила през прозореца!
– Аз? Жаба?! През прозореца?! – Крилатото същество се изправи на задните си крака в шок и ме погледна възмутено. – Аз не съм гущер! Аз съм велик и страшен дракон!
– Наистина? – Не повярвах. – Знаеш ли как се изригва огън, „огромен и страшен“? Толкова си малък, но имаш голяма наглост.
– А ти глупава ли си? Разбира се, че мога! Погледни това.
Драконът вдиша още въздух, изпъна дясната си задна лапа напред, стисна предните си лапи в юмруци и след това със силно „р-ра-а-а-а-а“ изпъна главата си напред с широко отворена уста. Пламъкът изригна, но не от правилното място. Пламъците излязоха на тънка струйка от задната му част, подпалвайки опашката му. С паника на муцуната гущерът започна да тича из стаята и да крещи:
– Къде е водата! Имам нужда от вода!
Устните ми се разтеглиха в усмивка, после избухна смях и секунда по-късно вече лежах на леглото, неспособна да сдържа смеха си.
Драконът замръзна за миг, погледна ме сърдито, погледна изгорялата си опашка и ядосано започна да я тъпче със задната си лапа, докато пламъците най-сетне угаснаха.
– Ей, нали не си полудяла да се подиграваш с неуспеха на твоя господар? Първо ме изхвърли, после ме нарече гаден гущер, а сега се смееш и дори не съжаляваш!
– Имам господар? – Дясната ми вежда се изви, сигнализирайки за отношението ми към шегата и към ситуацията като цяло.
– Кой мислиш, че съм аз? Нахрани ме веднага! Стомахът ми е напълно празен. Когато се нахраня, ще измисля наказание за твоето неподчинение!
– Това е достатъчно! Луис, имаш десет секунди, за да изведеш този гущер оттук, преди да е станал на пепел!
Кой знае какво ми е струвало да не го изгоря на място точно сега! Последиците от последния път ме спряха и ме принудиха да се въздържа. Откъде Луис взема всички тези гадове? Миналия път беше една крилата мишка, която реши, че леглото ми е по-меко от това на стопанина ѝ, и че може да спи на него, когато Луис не гледа. На сутринта ме ухапа и се сбогува с живота. Беше инцидент, но брат ми беше вдигнал такъв шум заради домашния любимец, че родителите ми не можаха да останат безучастни. А „любимият“ ми брат по-късно си отмъсти и започна да ми подхвърля разни гадости, изпитвайки издръжливостта ми.
За негов късмет беше успял да се измъкне от обителта навреме, за да не попадне в епицентъра на горещата ръка, когато реши да си направи лоша шега и да ме изпрати в дома си на илюзиите и измамата. Той изчезна за цяла седмица. Както се оказа по-късно, беше избягал при чичо ни в Царството на мъртвите и прекрасно знаеше, че след кавгата си с чичо Хадес няма да отида там, нито пък ще направя първата крачка към нашето помирение.
Измина повече от минута, а брат ми все още не се беше появил. Гадният гущер беше получил заклинание за мълчание и пищеше от възмущение след безмълвните крясъци и лудите ругатни. Аз вече раздразнено създавах в ръката си въздушна спирала, която щях да използвам, за да разкъсам новия домашен любимец на брат ми, и мислено отброявах от десет до нула, давайки на неприятния си роднина последен шанс да спаси проклетото нещо.
Само че Луис не беше дошъл сам, а с голяма група. Майка ми, чичо Хадес, малкия, когото бях спасила вчера, и ръководителя на Съвета. След тях се появиха още няколко мои роднини, но аз бях твърде раздразнена, за да им обърна внимание. Вдигнах въпросително дясната си вежда, като пренебрегнах немия им въпрос за малкия дракон, който бе започнал да крещи безшумно, подскачайки на място и размахвайки заплашително юмруци.
– Мейлинара, най-накрая си се събудила – констатира очевидния факт водачът, докато Луис гледаше с насмешка в очите и тихо се хилеше в юмрука си. – Много съм ти благодарен за това, че спаси внука ми. Не знам как го направи, но благодарение на теб нападението срещу нас беше спряно и успяхме да проследим къде е отишъл крадеца…
– Какъв крадец? – Не разбирах, нито пък осъзнавах, че имам нещо общо с края на нападението.
– Вчера бяхме нападнати и артефактът „Баланс на световете“ беше откраднат. Крадецът щеше да избяга, ако не беше изхвърлен от твоята сила в един от твоите светове. Затова целият Съвет на боговете реши, че ще отидеш в твоя свят, за да го потърсиш и да го доведеш в нашата обител на съд. Това е първата ти важна мисия като богиня на Обителта на равновесието.
– Да, да, това е първата ти супер важна мисия – реши да пристъпи Луис с доволна усмивка от ухо до ухо. – Затова аз, като брат, който много обича сестра си, реших да ти направя подарък под формата на това животно. Виждам обаче, че то не ти е харесало… – въздъхна той и сведе глава, скривайки хищната усмивка и подскачащите дяволи в очите си. – Но какво да се прави, аз го направих от твоята аура и магически частици, така че не мога да ти го отнема или да го унищожа. Сега то е твой домашен любимец, а ти си негов собственик и трябва да останеш с него почти постоянно, за да го зареждаш с енергия, докато овладее напълно магията си.
- Не мога ли просто да го унищожа? – Намръщих се при осъзнаването, че не мога да го набия пред главата на Съвета, и попитах директно, като вече се досещах за отговора.
– Не, не можеш да унищожиш магията си със същата магия!
– Точно така! – Съвсем категорично заяви обсъжданият предмет, след като се освободи от заклинанието ми. – Не можеш да се отървеш от мен, глупава слугиня!
– О, ти имаш избухлив характер! – Коментира развълнувано Луис, като започна да отстъпва бавно към вратата, криейки се зад останалите, а след секунда започна да тича.
Виждайки как бавно започвам да кипя, ръководителят на Съвета на боговете ме помоли да му съобщя възможно най-скоро колко време ще ми трябва, за да отида при него и да обсъдим подробностите по залавянето на крадеца, и той и всички мои роднини, с изключение на чичо ми и майка ми, напуснаха стаята. Въпреки това в нашата обител много хора ме помнеха като най-пламенната млада богиня, която може да направи неща, по-лоши от децата, които още не са достигнали първата си зряла възраст. Всъщност грешаха: темпераментът ми винаги беше оправдан, а някои от по-чувствителните не разбираха правилно или просто се опитваха да се измъкнат от обвинението.
Единствените хора, които останаха с мен, бяха майка ми, чичо ми Хадес, който не искаше да си тръгне и продължаваше да ме гледа от височината на ръста си с мрачно лице, и спящият дракон, който за пореден път ме беше ядосал с неуместните си думи. Погледнах към хъркащия гущер, от когото не можех да се отърва с магията си. В края на краищата той е направен от собствената ми магия и аура. И все пак не мога да повярвам, че няма начин да се отърва от това нещо. Може да се окаже неизгодно да продължавам да го пращам да спи, особено когато отида в света на смъртните: магията на обикновените магове и боговете е много различна и ще трябва да скрия истинската си същност и да намеря начин да използвам същата енергия като жителите на този свят.
Изненадващото е, че крадецът е бил въвлечен в един от моите светове и всички смятат, че аз имам пръст в това. Интуицията ми крещи, че става дума за нещо съвсем друго. Може би всички прекрасно го разбират, но спомняйки си за всичките ми експерименти, са решили да възложат такава опасна задача на мен, защото преди всичко това е моят свят и кой, ако не аз, знае къде да търси врага.
И все пак е откраднат доста ценен артефакт от Обителта на равновесието. Не мога да повярвам, че Съветът би допуснал подобно нещо. Колкото повече се замислям, толкова повече не разбирам, кой би могъл да направи такова нещо точно под носа на най-старите и най-силните сред нас? Никой обикновен смъртен не би могъл да го направи. Дори не съм сигурна, че са могли да напуснат своя свят и да дойдат направо в нашата обител. Изглежда доста налудничаво. Но това, което се е случило, се е случило и аз съм тази, която трябва да се справи с него, и аз съм тази, която ще си навлече много неприятности от този нахален, арогантен гущер.
– Мей – извика отново мама и щракна с пръсти пред очите ми. Когато постигна желания резултат, тя седна на ръба на леглото. – Как се чувстваш? Отне ти много време да се оправиш. Раната на гърба ти беше ужасна, дори не знаехме дали ще оцелееш след такова сериозно нараняване… Какво се случи там?
– Случиха се падащи огнени плочи – спомних си сблъсъка с една от тях, и мрачно отговорих. – На това проклето хлапе му хрумна да се катери по руините на стар портал и едва не падна. Ако бях избегнала камъка, гадината щеше да е мъртва. Дядо му щеше да ми съдере три кожи.
– Така че половината от нея си я съдрала ти – коментира язвително Хадес, скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад на стената. – Какво си мислеше в този момент? Всичко може да се случи в такава критична ситуация. Дори ние, боговете, не сме имунизирани срещу смъртта. Внукът на стареца нямаше да умре. Имаш ли представа колко силна е защитата му в случай на изненадваща атака? Сигурен съм, че дори да паднеше, щеше да бъде привлечен с магнит под крилото на главата на Съвета!
– Откъде трябваше да знам това? По онова време бях вбесена от тези проклети деца. Бягаха във всички посоки и крещяха: „Зла лельо, хвани ни!“. Трябваше да тичам и да ги търся из целия район, а те се кикотеха, когато се измъкваха с магия и бягаха. И само този малък задник имаше разума да отиде на такова опасно място. После се появи онази проклета аларма и планината, избухна в пламъци. Е, следващия път първо ще избягам да се укрия и ще плюя на останалите, така е! Надявам се никога повече да не ми се налага да преживявам подобно нещо, чичо!
– Ако баща ти не беше отишъл в ефира, сега щеше да е много недоволен от теб!
– Спрете да се карате. Още дори не сте се помирили, и отново се карате! – Прекъсна ни ядосано мама. – Мей, не го слушай и не се разстройвай. Баща ти много те обичаше и щеше да те подкрепи в този момент, а не като чичо ти – тя погледна укорително Хадес. – Сега ще отидеш в собствения си свят, ще си починеш от живота на боговете, може би ще си намериш годеник, защото в Обителта на равновесието винаги ти е скучно. Артефактът и крадецът могат да почакат известно време. Особено след като чух, че е откраднато само парче от него…
– Отломка, естествено… – чичо ми се усмихна. – Ръководителят на Съвета нямаше да си прави такива проблеми заради него.
– Нали не мислиш, че в собствения ми свят бих била в сериозна опасност? – Усмихнах се. – Дори ако някой крадец открадне цял артефакт, аз на всяка цена бих го върнала в обителта.
– А крадецът? – Попита подозрително мама, като цялото ѝ тяло се напрегна. – Защо не каза нищо за него?
– Защото дъщеря ти е истинска и откачена кучка. Той едва не я уби с камъните си, а тя няма да се замисли. Ще му спретне ад, а после ще ни върне изпечения труп и ще ни каже да се заемем с работата, а останалото ще е както от самото начало – каза Хадес, явно спомняйки си последната ни битка.
Стиснах устни, осъзнавайки, че съм прекалила и че сега ще е трудно да се помирим. Вината беше и на двама ни, но аз нямаше да съм първата, която ще направи крачка към помирение. Мога да погледна с тъга назад към всичките ни приключения и шеги с други богове, но последната му шега с Луис наистина ме засегна и ме накара да работя усилено, за да върна нещата в правия път, без да загубя нищо ценно. От друга страна, те се смееха…
– Не е нужно да се притесняваш за мен, тази задача ще ми бъде полезна – казах аз безгрижно, като вдигнах дракона за шията. – Ще науча повече за моя свят и неговите обитатели. Може би ще науча нещо ново и ще намеря нещо интересно за правене, защото животът на богинята е уморителен.
Хвърлих прощален поглед към майка ми, която през последните няколко години се чудеше какво става с мен и беше започнала да мисли да ми намери достойна половинка. Приличах точно на нея… Същото овално лице, виолетови очи и дълга, гъста коса. Само че нейната беше руса, а моята – тъмноруса с червен оттенък. Погледнах напрегнатото лице на чичо ми. Той не можеше да ми прости бързо, както и аз не можех да простя шегата му, и сега упорито се въздържаше, макар да беше очевидно, че иска да каже повече, отколкото беше успял.
Мама осъзна, че няма да успее да ме разубеди, особено след като в моя свят е влязъл крадец. Крадец, който едва не ме уби с мегаизненадата си и преди да се усетя, отново бях на опасно пътешествие. Ще убия човека, който заблуди Съвета на боговете и успя да открадне много важен артефакт под носа им. Реликва, която не може да бъде контролирана без определени правомощия, причини и условия. Дори ние, боговете, можем да проверим състоянието на Вселената и да премахнем онова, което може да ни се стори ненужно, но този артефакт ще постъпи така, както намери за добре. Защо тази черна топка е била нужна на някой друг, засега ще остане загадка.
Когато излязох от стаята си, погледнах малкия дракон в ръцете си. Беше толкова малък и толкова тежък… Защо копелето Луис искаше да ми направи такъв „подарък“ точно сега? Този отвратителен гущер може да обърне плановете ми с главата надолу в най-важния момент.
Що за характер е той? Щом е направен от моята аура и магия, значи трябва да е като мен, но единствената ни прилика е във външния вид. Аз съм огромен и доста силен дракон на издръжливостта, който наистина може да се нарече крал на небето. Този нахалник само прилича на дракон, а това е твърде странно. Никога не съм виждала същества, които са излезли от страниците на детските книжки, но този е просто „красавец“. Малък, противен, гнусен и неприятен…
Пренесох се директно в кабинета на ръководителя на Съвета на боговете. Явно не се очакваше да ме видят само петнайсет минути след посещението им, така че сега имах честта да бъда свидетел на една много забавна сцена. Някаква богиня, усетила моето пристигане, се измъкна от скута на мъжа и се шмугна под масата, докато самият бог нервно подръпваше подгъва на ризата си. Устните ми се изкривиха в подигравателна усмивка, а веждата ми се изви саркастично. Обикновено така изразявах отношението си към подобни „инциденти“.
– Не се притеснявай, няма да се бавя дълго – подсмръкнах подигравателно на кашлицата на бога. – Дойдох да ти кажа, че възнамерявам да тръгна да търся натрапника още сега. Трябва само да ми кажеш на кой от моите светове се намира той.
– Да, разбира се – щракна с пръсти ръководителят на Съвета и свитъкът с цялата информация се появи от въздуха.
Веднага го взех в ръцете си, разгънах го и пробягах през редовете, запаметявайки цялата необходима информация, събрана от боговете-разузнавачи. Това, което не ми хареса, беше, че светът се оказа този, в който ми бяха „помогнали“ да се заселят елфите – и светлите, и тъмните. Това, което ме вбеси за втори път през този ден, беше фактът, че по някакво чудо крадецът се намираше в най-известната академия Антазел – в моя свят, в която учат абсолютно всички раси, включително и тези на елфите… Трябваше да гледам лицата им, докато не намеря виновника и не върна артефакта.
Кой да предположи, че мислите ми за учене ще се окажат толкова материални. Не можех да изплаша натрапника, така че ще трябва да се присъединя към академията и да скрия истинската си сила. Търсенето ще е трудно, а ако към това се прибави и присъствието на един гаден гущер, животът ще е „забавен“. Ще ме вбесяват и елфите и това малко недоразумение. Трябва да настроя блокажа на три четвърти от силата си, за да не взривя случайно това училище и да убия някой друг.
– Е, предупреждавам ви, че ще затворя този свят веднага щом се озова в него. Никой няма да може да влезе или да излезе. Така че не се опитвайте да ме следвате или да ми помагате по какъвто и да е начин. Това е моят свят и важат моите закони, така че другите може да пострадат. Приятно прекарване – усмихнах се подигравателно, като погледнах треперещите голи женски крака под масата. – Бих те посъветвала да се заключиш с магия, за да не може никой друг да стане свидетел на приключенията ти.
След като поздравих с поклон, без да крия усмивката си и без да казвам повече думи, напуснах сградата с портал и излязох направо на своя облак високо в небето, където прекарвах цялото си време. Оттук непрекъснато наблюдавах световете си и експериментирах. Захвърлих гущера, без да се страхувам, че ще падне, разперих ръце встрани, започнах да събирам енергия и да призовавам въплъщенията на световете си.
Девет светлосини сфери се въртяха над мен, докато търсех точно този свят. Това отне само няколко секунди. Ярка светкавица и останалите сфери изчезнаха, а аз хванах дракона за врата и издърпах свободната си ръка към останалото въплъщение на света. Мощен енергиен заряд премина през тялото ми и в следващата секунда бяхме засмукани в пространствен вихър, водещ право към Антазел. В движение затворих света от външна намеса и блокирах възможността да го напускат, като по този начин отрязвах всички пътища за бягство на крадеца. Още една секунда и метеоритно паднахме право в храма ми, разстройвайки всички същества, които сърдечно са се грижили за дома ми.
Пурпурното рогато и крилато същество, погрешно наречено дракон, реши да се събуди от заклинанието ми в такъв неподходящ момент и веднага каза:
– Гладен съм, донеси бисквитите! Ето тук съм, не ги крий, дай всичко тук! – Момичетата пред мен изкрещяха, гледайки „животинчето“ с ужас. Секунда по-късно те ме изгледаха панически от глава до пети, в очите им проблесна разпознаване, а аз едва сега си спомних, че във всеки свят имам моя собствена къща, направена отвън като храм, а вътре като истински апартамент.
Момичетата пред мен са моите прислужници, които със сигурност могат да разкажат на цял Антазел за моето „снизхождение“ към простосмъртните. Проблемите започват… Но това само ги прави по-интересни, защото аз съм законът на този свят и почти никой не знае как изглеждам в действителност, а да променя външния си вид няма да е проблем. Но трябва ли да го правя?
Назад към част 1 Напред към част 3
