ЛОГАН
Хален ми подаде гаечния ключ, който поисках. След разправата с кмета се държах на разстояние от охранителната си фирма, като не исках пътуването ми до затвора да засегне компанията ми.
– И така, нещо, което трябва да знаем, братко? – Попита ме той.
Помърморих, като го игнорирах. Знаех, че лови информация за мен и Уилоу, но не получаваше нищо от мен. Всички имаха предположения, след като вчера допуснах да бъде опетнено перфектното ми досие.
През всичките години, в които бях в ДВМС и вършех незаконни неща – неща, които собственият ми президент не се чувстваше комфортно да върши, неща, които ми осигуриха най-добрата охранителна компания в югозападния регион – никога не бях попадал на нищо.
До Уилоу.
Не само че се бях изложил пред офицерите, но и бях ударил и изритал шибания кмет за това, че беше нарекъл дъщеря си курва. Ако това не казваше всичко, което трябваше да се каже за чувствата ми към наивното момиче, то тогава, о, ебаси.
Мразех хората да се ровят в личните ми работи.
– Еби се, Хален.
Той извърна очи.
– Опитите да скриеш чувствата си към нея няма да накарат чувствата ти да изчезнат – каза ми той.
С това той се върна към колата, по която работеше. Поклатих глава и се съсредоточих върху това, което правех. Но знаех, че Хален е прав. Уилоу се беше вмъкнала под кожата ми и се беше настанила там. Бяха минали само няколко дни, а вече не можех да си представя шибания си живот без нея.
Колко шибано гадно беше това?
Как тези жени винаги нахлуваха в живота ни по този начин и ни караха да падаме в краката им? По дяволите, аз редовно чуках жени от клуба, както и всичките ми братя, но никоя от тях не беше такава.
По дяволите, дори Кайл се беше устроил, оженил и имаше дете от жена си, а това изобщо не приличаше на Кайл. Кайл беше най-големият ебач от всички нас.
– Обяд! – Оливия – съпругата на Брет – се обади от офиса. Изправих се прав и свих рамене, като поставих гаечния ключ на горната част на решетката на колата, за да мога да се върна към него, след като хапна.
Отидох до чешмата, за да си измия ръцете, но телефонът ми иззвъня. С въздишка, като си помислих, че вероятно е Купър, го извадих.
Беше Уилоу.
– Уилоу? – Попитах, когато отговорих.
– Логан – препъна се тя в името ми, а гласът ѝ беше изпълнен с паника и страх. Хванах рамото на Хален, докато той минаваше покрай мен, като вече знаех, че ще имам нужда от помощта на клуба. Никога не съм използвал компанията си за лични неща и не исках да ми се налага да започвам сега. Той се обърна с лице към мен, а очите му се впиха в моите. – Някой е тук и се опитва да проникне вътре.
– Малка, трябва да запазиш спокойствие – казах ѝ. Гласът ми беше стабилен, строг, но успокояващ. – Качи се на горния етаж. Под възглавницата ми има пистолет. Вземи го.
– О-добре. – Гласът ѝ трепереше. Направих знак на Хален, за да му кажа, че трябва да тръгваме. Той започна да събира всички останали и смътно чух Оливия да казва, че ще затвори гаража за нас.
– Уилоу, вече горе ли си? – Попитах я.
Тя не успя да отговори. Чух трясък, а след това тя изкрещя, преди линията да заглъхне.
– Майната му! – Изкрещях, като вече се качвах на мотора си.
– Накъде? – Попита Брет.
– При кмета – казах им. – Изпратете Купър и Деймън при мен. Няма да успеем да стигнем дотам, преди да тръгнат с нея.
– Сигурен ли си, че не се опитват просто да я убият, братко? – Попита ме Кайл.
Поклатих глава и запалих двигателя на мотора си.
– Той я иска жива! – Изкрещях му. Това беше интуитивно усещане, което имах, а интуицията ми досега не ме беше подвеждала.
Дръж се, мъничка. Идвам.
Къщата на кмета беше празна – напълно тъмна и тиха. Хален и Брет претърсиха мястото, а Кайл се придържаше до мен, докато аз използвах телефона си, за да проуча финансите и имотите му.
– Бинго – казах точно когато Хален и Брет излязоха от задната част на къщата. – Той има земя в покрайнините на града. Там няма нищо друго освен купчина ниви и едно старо ремарке. Мога да се обзаложа, че именно там я държи.
Обадих се на Купър по телефона си, докато се измъквах от имота на кмета.
– Има ли вече нещо? – Попита той.
– Мисля, че имам местоположение – казах му. – Сега тръгваме да го проверим. – Казах адреса на имота и му казах описанието. – Мислиш ли, че можеш да ни посрещнеш там?
– Ще ви чакаме надолу по пътя – каза ми той, докато завивахме по завоя. – Подредете се във формация, когато се срещнем, ясно ли ви е? Без кръв. Няма следи от борба у вас. – Винсънт вече се беше обадил и ми беше казал това. – Изглежда, че или си е отишла мирно, или е издъхнала.
Стиснах зъби.
– Ще убия всеки кучи син, който е посегнал на нея – изръмжах.
– Не – излая Купър. Стиснах ръката си върху кормилото на мотора ми. – Вече имаш достатъчно шибани проблеми. Трябва кметът да слезе, за да свали тези шибани обвинения от теб, чуваш ли ме? Деймън вече е на телефона с органите на реда. Те ще ни посрещнат. – Стиснах зъби. Знаех, че Купър се опитва да ме предпази от неприятности, но животът и невинността на Уилоу бяха заложени на карта. – Полицаите ще направят всичко. Твоята работа е да защитиш Уилоу, ясно ли ти е?
Искаше ми се да ударя лицето на Купър в шибания асфалт под гумите си. Не ми пукаше за това, че ще отида в затвора, ако това означаваше, че Уилоу е в безопасност.
Но това бяха заповедите на моя президент и щях да бъда сразен с глупост, ако тръгна срещу тях.
– Кристално ясно – изръмжах, преди да приключа разговора.
Паркирахме моторите си в гората на около половин миля по пътя, за да ги скрием и да не се виждат.
– Полицаите вече чакат – каза ни Деймън. Сигурно е взел тези, които са на заплата при нас. – Когато стигнем там, Логан, ще се заемеш с Уилоу. Останалите от нас подкрепят офицерите. Уокър вече е там и оглежда мястото. Има много мъже с автомати.
Гадене се завихри в червата ми при мисълта, че тези оръжия са насочени към Уилоу, но аз заключих тази глупост. Кимнах веднъж.
– Хайде да вървим. Губим шибано време.
Когато стигнахме до изоставеното ремарке, оттам всичко беше в радиомълчание, само сигнали с ръце и изречени думи бяха начинът ни на комуникация. Скимтенето на Уилоу срещна ушите ми и Купър стисна ръка на рамото ми, държейки ме неподвижен, за да не направя нещо прибързано.
– Моля те – извика Уилоу. – Татко, моля те.
Едва удържах на шибания си нрав. Свих очи към Купър.
– Направи шибаното обаждане – изръмжах му, гласът ми беше нисък и смъртоносен. – Или, кълна се в Бога, ще изгубиш един член на този клуб, защото ще вляза сам.
Той кимна веднъж на началника на полицията.
И целият ад се разрази.
Назад към част 7 Напред към част 9
