Глава 4
СЪДИЯТА
Влязох в офиса на шерифа и се насочих право към секретаря.
– Търся човек, с когото да говоря за Джони Грейсън – казах на мъжа, докато подавах личната си карта. Той отвори уста, за да протестира, а на лицето му се появи гримаса, но аз присвих очи. – Отвън ме чака адвокат, ако откажеш да ми намериш човек, с когото да говоря – предупредих го.
Със стисната челюст той се изправи и тръгна към задната част. Издърпах личната си карта обратно от гишето и я прибрах в портфейла си. Облегнах се на стената срещу бюрото и зачаках. Усещах нервните погледи на всички върху мен. Не бях непознат – Райън „Съдията“ Кинг – прочутият, разбойнически моторист.
Цялата шибана държава знаеше кой съм и какво съм способен да направя, без дори да си мръдна пръста. А органите на реда мразеха, че не могат да припишат нищо на мен или на клуба ми.
От задния вход излезе развълнуван детектив в обикновени дрехи.
– Господин Кинг, извинявам се за поведението на новобранеца – побърза да се извини той. Аз се изправих по-изправен. – Можем да си поговорим.
– Хей, чаках…
– Чакай по-дълго – изръмжах на мъжа, като го накарах да се сгуши обратно на мястото си. Влязох в задната част и изчаках детективът да ме заведе до мястото, където щеше да се проведе разговорът ни.
– Господин Кинг, казвам се Оливър Джоунс, но можете да ме наричате Оливър. Ще се радвам да отговоря на всички ваши въпроси – каза ми той, докато ме водеше в една удобна стая. Искаше ми се да се разсмея. Никога не са се отнасяли с мен като с другите – винаги съм получавал кралско отношение – а днес изглеждаше, че се намирам в личния му кабинет, а не в задушна зала за конференции или разследвания.
– Един от вашите офицери затвори един от моите хора по обвинение в убийство – казах аз, като придърпах един стол в ъгъла на стаята и седнах на него. Исках да имам свободен изглед към стаята, а също така исках да съм с гръб към стената. Не се доверявах на полицаите.
– Извинявам се, господин Кинг. Не ми е било обърнато внимание на това. Имате ли нещо против да ми кажете името му?
– Джони Грейсън – отговорих аз. – Ако това ще помогне, уличното му име е Призрака.
Оливър започна да пише на компютъра си. Той се намръщи.
– Не разбирам защо са го довели – каза Оливър. Той поклати глава с невярващ смях. – Този човек дори не прилича на човека, когото търсим. Да не говорим, че човекът, когото търсим, е местен, какъвто твоят човек очевидно не е.
– Значи няма проблеми? – Попитах.
Оливър поклати глава.
– Никакви. Ще продължа и ще го освободя. Скоро ще излезе отпред. – Изправих се, готов да се измъкна от отдела. – Искаш ли да те заведа обратно или…
– Няма нужда – казах му, като го прекъснах. Ако трябваше да се занимавам с него още дълго, бързо щях да загубя самообладание. Беше дразнещ до смърт. – Помня пътя.
Измъкнах се от кабинета му и се върнах пред входа. Пол, Колин, Картър, Джейкъби и Лайън стояха в кръг и чакаха някакви новини. Всички те се обърнаха, когато слязох по стъпалата.
– Освобождават го – казах им аз. – Грешен човек.
Пол се намръщи.
– И защо, по дяволите…
– Сигурно защото сме разбойници и вероятно е бил някой глупав новобранец, който не е знаел добре – каза Лайън в отговор, като прекъсна Пол. Пол се намръщи срещу него.
– Да прекъснеш някого, преди да е свършил…
– Не ми пука – отвърна Лайън, като този път го направи нарочно.
Игнорирах ги, когато започнаха да се шегуват напред-назад, като вместо това съсредоточих вниманието си върху вратата на шерифския отдел, чакайки Призрака да слезе по стълбите.
– Къде е моторът му? – Попитах, докато оглеждах парцела, забелязвайки липсата му.
– Трябва да го вземе от двора за конфискуване – каза ми Лайън.
Поклатих глава, като се върнах обратно към участъка.
– Като дявол да го вземе. Арестували са го по грешни обвинения, а после ще му комфискуват мотора, по дяволите.
Влязох вътре. Детективът извеждаше Призрака, като му се извиняваше многозначително. Призрака обаче не беше като мен и вместо това на лицето му се виждаше раздразнение.
Той ми кимна веднъж и излезе през вратата. Погледнах назад към Оливър.
– Моторът му беше конфискуван. Ще ми трябва да го изкараш възможно най-скоро – казах му.
Той кимна, като извади мобилния си телефон от джоба си.
– Вече съм говорил.
– И да го докарат тук – извиках през рамо, докато се връщах към вратата. – Всички вие причинихте на него и на целия ми клуб неудобство. Аз не искам да ми причинявате повече неудобства – предупредих го. Лицето му пребледня, така че предположих, че съм предал посланието си ясно и категорично.
Излязох навън. Госпожа Уайт – адвокатката на клуба – измъкна глава от прозореца на колата си.
– Всичко наред ли е, Съдия?
Кимнах ѝ.
– Всичко е наред. Благодаря, че дойдохте толкова бързо.
Тя сви рамене.
– Вие ми плащате заплатата – засмя се тя. Тя вдигна прозореца си и се изнесе от паркинга. Това, което каза, не беше грешно. Тя работеше единствено за моя клуб, а аз ѝ плащах шибана сума пари, за да работи само за нас.
Честно казано, тя прекарваше по-голямата част от дните си, правейки каквото си поиска. Единственото ми условие беше да бъде там, където ѝ кажа да бъде, когато ѝ падне шапката.
Лицето на Призрака се намръщи.
– Шибаният ми телефон се счупи, когато ме събориха на земята – каза ми той. – Нямам еднодневка, с която да се обадя на Джеса. Другият ми телефон все още е в клуба.
Подадох му моя.
– Тя е много притеснена за теб, братко.
Той въздъхна.
– Притеснява се прекалено много – измърмори той, докато отключваше телефона ми и се обаждаше на Джеса, като придърпваше телефона към ухото си.
– Всичко наред ли е, През? – Попита ме Картър.
Кимнах му веднъж.
– Просто чакам мотора на Призрака обратно тук – казах им. – След това можем да тръгнем на път. – Погледнах Пол. – Кога е насрочено повторното взимане?
– Тази вечер – съобщи ми той.
Кимнах веднъж.
– Обади се и ги информирай за промяната в плановете. Аз ще дойда заедно с Картър и Джейкъби. Ще бъдем общо седем души. Не искам да ги плаша.
Пол кимна и извади еднодневката си.
– Тя не отговаря – каза Призрак и свали еднодневката от ухото си.
– Обади се на Брент – наредих аз. Не изпитвах лошо чувство в стомаха си, така че знаех, че тя е добре. Честно казано, вероятно просто си беше подремнала и беше заспала дълбоко.
– Брент, здравей, това е Призрака. – Той направи пауза. – Да, излязох. Къде е Джеса?
Погледнах към него. Той се намръщи.
– Занеси ѝ джинджифилов чай, когато се събуди, и солени крекери, за да има нещо в стомаха си, което да е лесно за ядене. Дръж ни в течение, да? Тя е гаднярка, когато се чувства зле, прави това.
След малко той затвори и ми върна телефона.
– Сутрешно гадене – каза ми той. – Явно я е ебало цял проклет ден. – Той въздъхна. – Брент каза, че е спала между пристъпите и затова не се е свързала с теб.
Въздъхнах, а лицето ми се изкриви. Ако не се притеснявах, че ще я нараня, щях да я напляскам, докато не разбере шибаната бележка.
– Когато се върнем, някой от нас трябва да я заведе на лекар – казах му. – Това сутрешно гадене вече излиза извън контрол. Тя губи тегло.
Призракът измърмори в знак на съгласие, когато един влекач спря с мотора му на задната седалка. Той, Картър и Джейкъби го свалиха. Разпънах се на мотора си.
– Най-близкият мотел? – Попитах. Имах нужда от една проклета дрямка, преди да получим пратката си тази вечер.
– Нагоре по улицата – каза ми Колин. – Снощи отседнахме там. Не е страхотно, но е прилично.
Пристегнах каската на главата си и тръгнах по улицата. След като поръчах три комплекта стаи с по две легла, се отправих нагоре, отчаян за малко шибан сън.
Тъкмо смъквах ботушите от краката си, когато в стаята влезе Призрака. Той хвърли малката си чанта на пода до леглото и се свлече върху нея с лице напред. Беше излязъл за секунди.
Знаех, че трябва да е шибано уморен. По дяволите, дори аз знаех колко неудобни са тези шибани килии, а като познавах Призрака, той не беше спал и миг. Подобно на мен, предпочитахме да сме будни и нащрек в непозната среда.
Изключих светлината в стаята и легнах по гръб, а пистолетът ми беше до мен на леглото. Кръстосах ръце на гърдите си и най-накрая оставих очите си да се спуснат, като последната ми мисъл беше за тъмнокосата ми жена със сиви очи у дома, докато си я представях как спи до мен, свита в прегръдките ми.
Застанах отзад, оставяйки Призрака да се справи с размяната. Никога не тръгвахме на размяна, без да се уверим, че и двете страни имат необходимото. Така че, докато ги чакахме да преброят парите си, Пол и Лайън преброиха оръжията и ги върнаха обратно в дървените щайги, като закрепиха отново капаците им, преди да ги предадат на Картър и Джейкъб, които ги натовариха в задната част на микробуса. След това Колин ги разположи така, че всичко да се побере.
Планирахме да изберем много по-дълъг, живописен път до дома с надеждата да не се натъкнем на поредната проклета преграда, защото ако ни хванат с тази гадост, всички щяхме да отидем в затвора.
И нямах намерение да оставям шибаната си жена, нито пък малкото ни дете.
– Всичко там ли е? – Попита Призрака Франко, докато вървеше към него.
– Както винаги – каза Франко с усмивка на лицето. Той стисна ръката на Призрак. – Радвам се да те видя отново, братко.
– И аз. – Той се обърна към другите ни мъже, докато Франко и хората му се изнасяха. – Почти сме свършили тук, нали? Все още оцелявам с малко или никакъв шибан сън.
– Да – почти сме приключили – каза му Пол. Двамата с Лайън прехвърлиха последния контейнер на Картър и Джейкъб. – Последно, момчета.
– Благодаря, дяволе – измърмори Колин. – Гърбът ми ме убива.
Погледнах Призрака.
– Ще можеш ли да караш, или имаш нужда да поспиш още малко? Начинът, по който се връщаме, ни дава двайсет часа.
Призрак похърка и поклати глава.
– Няма да успея да го направя, През – каза ми честно той. – Имам нужда от сън.
Кимнах веднъж.
– Пол, Лайън, уверете се, че тази глупост ще се върне безопасно в клуба. Искам редовни актуализации. Аз ще остана с Призрака – ще се уверя, че е защитен, докато е тук.
– Разбирам, През.
Всички потеглиха с Колин на задната седалка на микробуса с оръжията, а Картър и Джейкъб ги последваха с моторите си. Погледнах Призрака.
– Хайде да намерим някой мотел, за да можеш да си починеш. Изглеждаш гадно, братко.
Призрак се засмя, но звучеше уморен като дявол.
– Чувствам се така. – Той се качи на мотора си. – Иска ми се да се върна вкъщи при Джеса, но ще се разбия и ще умра, ако се опитам да карам тази вечер.
– Не се притеснявай – уверих го аз. – Тя щеше да ми се разсърди, ако те пусна да караш само за да се прибереш при нея.
– Можеше да се върнеш, Съдия.
Поклатих глава.
– Не. Обещах на нашата жена, че няма да се върна вкъщи, докато не те взема при себе си. Спазвам това обещание към нея. Все още не съм нарушил нито едно към нея и не възнамерявам да започвам. – Запалих мотора си и посочих напред, за да му кажа, че се изнасяме.
Веднага щом влязох в хотелската стая с Призрака, красивото лице на Джеса изпълни екрана ми с входящо FaceTime обаждане. Бързо отговорих, а на лицето ми се появи малка усмивка. Тя изглеждаше адски зле. Очите ѝ бяха кръвясали, а косата ѝ беше разбъркана. Да не говорим, че беше адски бледа.
– Здравей – измърмори тя.
– По дяволите, диоса – изругах тихо, а усмивката ми вече беше изчезнала. – Жена, имаш ли нужда от болница?
Тя се засмя слабо и поклати глава.
– Не. Само малко почивка. – Тя затвори очи, а от устните ѝ се изплъзна тих стон. – Никога не ми е било толкова зле през живота ми.
Призракът изскочи до мен. При вида му на лицето ѝ избухна усмивка.
– Призрак – въздъхна тя.
– Здравей, хубаво момиче. Как се чувстваш? Брент каза, че денят е бил труден за теб.
Тя кимна.
– Беше – призна тя. Гордеех се с нея за това, че беше честна с нас. Тя все още беше свикнала да се грижи за себе си и да се справя сама, но ставаше все по-добра в това да позволява на мен и на Призрака да се грижим за нея.
– Пила ли си джинджифилов чай? – Попитах я.
Тя кимна.
– Помогна за малко – достатъчно дълго, за да мога да подремна три часа. – Прозя се тя. – Брент ще ми направи още малко долу.
– Не забравяй да изядеш малко солени крекери – каза ѝ Призрака, а гласът му беше строг. Тя отвори уста, за да протестира, но той бързо я затвори. – Хубаво момиче, знам, че не се чувстваш като да можеш да ги поемеш, но ще ти помогнат – увери я той.
Тя въздъхна.
– Ще опитам – измърмори тя, като изобщо не изглеждаше доволна от това. – Ако обаче отново повърна, ще обвиня за това теб.
Той ѝ се усмихна.
– Обвинявай ме колкото искаш, бейби.
Това предизвика малка усмивка на лицето ѝ. Призракът се прозя. Тя се намръщи към него.
– Ще спиш малко, преди да се прибереш, нали? – Попита го тя, като в тона ѝ се процеждаше тревога за него.
Той кимна.
– Ще се погрижа да го направи, диоса – обещах ѝ. – И ще ти съобщя, когато сме на път да се върнем вкъщи и при теб.
Брент влезе в стаята. Тя въздъхна.
– Трябва да изпия този чай и да хапна малко от тези крекери – каза тя. – Вие двамата се наспете. Брент се грижи добре за мен; обещавам. – Тя бавно седна. – Обичам ви и двамата.
И двамата бързо ѝ отвърнахме. Тя се усмихна, очите ѝ бяха пълни с топлина и любов към нас, въпреки колко изтощена изглеждаше.
– Почини си малко, диоса – казах ѝ, докато Призрака се плъзгаше по другото легло. – Обади ми се, ако имаш нужда от мен.
– Ще се обадя, обещавам. – Тя се намръщи. – Увери се, че той наистина спи, Съдия.
– Ще го направя, диоса. Иди да си пиеш чая и се опитай да се почувстваш по-добре, да? Ние ще бъдем утре късно вкъщи.
След като приключих разговора, сложих телефона си на зарядното и се облегнах назад на таблата, а пистолетът ми беше в скута, докато опирах главата си на стената. Призрака вече леко хъркаше, което беше добре. Така или иначе не спях много, докато бях в хотел. Беше непозната територия, а аз не свалях гарда си на непознати места.
Което означаваше, че щях да припадна чисто гол, когато най-накрая се прибера у дома. Но това щеше да е добре, защото Призрак беше способен да се погрижи за нашата жена, докато наваксам с малко почивка.
Оставих очите си да се затворят, за да си почина няколко минути, преди да се събудя отново.
Назад към част 3 Напред към част 5
