Глава 18
САБОТАЖ
Събудих се от звука на Изи, която крещеше на някого. В същия момент Хатчет нахлу в стаята ми.
– Ебаси, човече, ставай от леглото. Мисля, че Изи ще зареже брат си. – Каза ми той, преди да изчезне обратно по стълбите.
Майната му.
Бременна в деветия месец, а жената беше още по-свирепа, отколкото беше преди да забременее. Но тази глупост беше тревожна – тя никога не е крещяла на брат си, независимо какви глупости е правил. Разбира се, говореше му, даваше му да разбере, че това, което прави, е глупаво, но никога не му крещеше, дори не се доближаваше до това да му повиши глас.
– За какво, по дяволите, си мислеше? – Изкрещя Изи на брат си, когато се втурнах надолу по стълбите.
– Имам нужда от това, Изи. – Каза ѝ той, а изражението на очите му издаваше колко отчаяно искаше тя да го разбере.
– За какво?! – Изкрещя тя, като разпери ръце. – Ще се присъединиш към шибаната морска пехота, Алекс? И то в проклетата пехота! За какво? За какво ти е нужно това?! Ако толкова отчаяно искаш да се озовеш в центъра на шибаните войни, да те стрелят и евентуално да умреш, можеше просто да се запишеш в шибаните Диви врани! – Изпищя тя. Алекс изтръпна от силата на гласа ѝ. – Поне щеше да си заобиколен от мъже, на които вярвам, че ще ти пазят гърба, Алекс!
Той изстена и прокара ръце през косата си.
– Изи, трябва да си стъпя на краката и да го направя по моя начин. Не чрез Дивите врани, само защото съм роднина. – Каза ѝ той, а гласът му бе изпълнен с отчаяние. – Трябва да знам, че мога да се справя сам, без никой да ме подкрепя. Просто ми се иска да ме подкрепиш в това. – Помоли я той.
Изи прокара ръце през косата си. От очите ѝ се разляха сълзи. Изражението на Алекс спадна, когато той се втурна напред и обгърна сестра си с ръце.
– Из, моля те, не плачи. – Помоли я той. – Моля те, просто ме подкрепи в това. Обещавам, че ще се върна у дома. Ще бъдат само четири години и аз ще се върна у дома. Обещавам. – Закле се той.
– Не искам да си тръгваш, Алекс. – Тя се просълзи, докато стискаше ръце в тениската му. – Върнах си те едва преди няколко месеца. – Заплака тя.
Той въздъхна.
– Знам, сестричке, но те моля да разбереш, че трябва да го направя. Не мога да спра процеса сега. Вече заминавам след две седмици. – Каза ѝ той.
Тя изтръпна, като ръцете ѝ бързо се насочиха към корема ѝ, последвани от спукването на водата.
– Майната му! – Изкрещях, докато се втурвах напред. – Алекс, вземи болничната чанта на сестра си. – Извиках му, докато вдигах Изи на ръце. – Вие двамата може да довършите този разговор някой друг път. Тя е в шибано раждане.
– Аз ще взема СУВ-а. – Каза Хатчет, докато бързаше да излезе от вратата.
Изи хлипаше.
– Майната му. – Изсъска тя, а дишането ѝ стана учестено. – Защо ме боли толкова много?
Притиснах устни към челото ѝ, докато я вдигах на ръце и я изнасях от клуба, като се принуждавах да остана спокоен заради нея.
– Просто дишай, скъпа. – Убеждавах я.
Тя си пое рязко дъх, поклати глава към мен, докато се държеше за корема си. Страхът се завъртя в корема ми.
– Майната му! – Изкрещя тя. – Саботаж, нещо е шибано. – Извика тя.
Преглътнах паниката си, напомняйки си, че паниката и на двама ни няма да помогне за нищо. Влезнах на задната седалка с нея на ръце по същото време, когато го направи и Алекс.
– Ебаси карай. – Казах на Хатчет.
От устните на Изи се изтръгна писък, тя се сви на кълбо, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Лицето ми пребледня, докато я обгръщах по-силно с ръце, мразех, че не мога да спра тази шибана болка. Тя беше права. Нещо наистина не беше наред.
Не би трябвало да е толкова болезнено.
Когато стигнахме до болницата, Хатчет се втурна през вратата пред мен, викайки за помощ. Една медицинска сестра дойде с инвалидна количка и аз внимателно настаних Изи в нея.
– Господине, трябва да останете тук, докато разберем какво не е наред с жена ви. – Една медицинска сестра каза, като ме спря да ги последвам.
– Не може да очаквате от мен да стоя тук, докато тя е шибана, страхува се и изпитва болка! – Изкрещях ѝ, като в този момент не ми пукаше, че може да ме изгонят. Бях ужасен за жена си, за детето ни.
Хатчет ме хвана за ръката, дърпайки ме назад от медицинската сестра.
– Хайде, През. Нека ѝ помогнат. – Подкани ме той.
– Майната му! – Изкрещях, докато прокарвах пръсти през косата си, нахлувайки навън, преди да разруша чакалнята.
Целият клуб чакаше отвън, очевидно на път да влязат вътре, за да изчакат Изи да роди детето ни.
– Чухме, че Изи ражда. – Каза Рейна, докато пристъпваше напред, подавайки на Инк сина им. Сълзи напълниха очите ми; не можех да ги задържа. Нямах никаква представа какво се случва, а тази глупост ме ужасяваше. Рейна сложи ръка на ръката ми. – Саботаж, какво става?
Линдзи се втурна напред и ме обгърна с майчината си прегръдка, докато аз започнах да плача.
– Нещо не е наред. – Задуших се, докато обгръщах с ръце единствената жена, която ми беше истинска майка. – Тя крещеше и плачеше, а те не ми позволяват да се върна при нея. Тя е шибано сама и изпитва болка, а аз съм тук. Не мога да направя нищо за нея. Дори не мога да бъда до нея в момента.
Линдзи хвана лицето ми в ръцете си, принуждавайки ме да я погледна.
– Знам, че е трудно, Саботаж, но тя ще има нужда от теб, да бъдеш силен. – Преглътнах покрай буцата в гърлото си. – Тя преминава през адски много неща в момента и трябва да знае, че в момента, в който ти позволят да бъдеш с нея, ти можеш да бъдеш силата, която тя няма в момента, ясно? – Кимнах веднъж. – Добре, тогава да влезем вътре и да изчакаме да се обади лекарят.
***
Изтече час и половина, преди един лекар да излезе при нас.
– Ерик Томлин? – Обади се той.
Изправих се и се отправих към него. Той протегна ръка към мен, знаейки, че опитите да ме вкара в кабинета за консултации са безсмислени. Мигновено стиснах ръката му, отчаян за някакви новини.
– Наложи се да направим спешно цезарово сечение. – Съобщи ми той. – Пъпната връв беше увита около врата на бебето, а сака на Изи се е спукал, което би обяснило количеството течност, което внезапно е загубила вкъщи.
– Майната му. – Прошепнах, а лицето ми пребледня. – Как е тя? А бебето? – Попитах.
– В момента съпругата ви е преместена в нормална стая за възстановяване. – Информира ме той. – Вероятно ще я задържим тук три-четири дни, просто за да я държим под око и да се уверим, че няма да има повече усложнения за нея. Двамата имате много здраво момиченце. Тя е пет килограма и ѝ липсва половин сантиметър до шейсет сантиметъра.
Усмихнах се, толкова много облекчение заля вените ми.
– Мога ли да я видя? – Попитах.
Докторът кимна. Заведе ме до един асансьор и натисна бутона за третия етаж.
– Ако някога искате да видите дъщеря си, когато педиатричните сестри и лекарите са при нея, трябва само да следвате сините отпечатъци. – Каза ми той, като посочи тавана, докато излизахме от асансьора. – Те ще ви отведат направо в педиатричното отделение.
Той ме въведе вътре в стаята и медицинската сестра мигновено ми подаде завитото ми момиченце. В момента, в който я държах в ръцете си, сълзи напълниха очите ми. Тя спеше, така че не можех да видя очите ѝ, но беше абсолютно красива.
Приличаше точно на майка си.
– Красива е. – Въздъхнах, без да мога да повярвам, че най-накрая я държа в ръцете си. В продължение на девет месеца Изи и аз чакахме този момент.
– Съпругата ви вече трябва да е в стаята за възстановяване, г-н Томлин. – Каза ми лекаря, като погледна часовника си.
Дежурната сестра ми се усмихна.
– Тя ще бъде в стаята на госпожа Томлин след около час. – Увери ме тя.
Внимателно я предадох и последвах лекаря от стаята, отчаян от желанието си да видя моята стара дама. Когато влязох, Изи беше заспала в болничното си легло, но се събуди при звука от отварянето на вратата. Тя ми се усмихна уморено и слабо, когато очите ѝ попаднаха върху мен.
– Здравей. – Въздъхна тя.
Приближих се до нея и хванах лицето ѝ в ръцете си, като я целунах дълбоко.
– Бях изплашен. – Казах ѝ честно. – Никога през живота си не съм се страхувал толкова много.
– Добре съм. – Успокои ме тя, докато стискаше лицето ми в ръцете си. – Видя ли я вече? – Попита тя, визирайки дъщеря ни.
Усмихнах се и кимнах.
– Тя е шибано красива. – Казах ѝ, като седнах на леглото до нея. Изи ме погледна със светнали очи. – Тя прилича точно на теб.
Тя изпусна малка, щастлива въздишка на задоволство.
– Бях загубила съзнание, когато направиха цезаровото сечение. Казаха, че нивото на болката ми е било твърде високо, за да могат да оперират по нормален начин. Все още не съм я видяла. – Информира ме тя.
Повдигнах ръката ѝ до устните си и целунах кокалчетата ѝ.
– Медицинската сестра каза, че ще я доведат в стаята след около час.
Тя уморено облегна глава на възглавницата си, а очите ѝ отново трепнаха.
– Добре. – Каза тихо тя, а гласът ѝ вече започваше да се преплита. – Просто ще спя дотогава.
Наведох се напред и притиснах устни към челото ѝ.
– Ще бъда тук, скъпа. – Обещах.
***
Инк ме потупа по гърба, докато гледах как Изи храни Хейли. Тя беше избрала да не кърми и вместо това хранеше Хейли с хумана. Рейна гукаше над Хейли, като остави мен и Инк да ги наблюдаваме.
– Съвсем различно е усещането да си баща, нали? – Попита ме Инк.
Кимнах с глава.
– Чувствам се така, сякаш целият ми свят току-що се преобърна около оста си. – Признах.
Инк се засмя тихо.
– Приготви се това ще се случва всеки път, когато я погледнеш. – Каза ми той. – Това чувство да си баща – ще те удря в корема всеки проклет ден. Няма нищо по-хубаво от него обаче.
В този момент Изи ме погледна и красивите ѝ лешникови очи срещнаха моите.
– Благодаря ти. – Каза тихо тя.
Извих вежда към нея.
– За какво? – Попитах.
Тя погледна надолу към Хейли.
– За нея. – Каза ми тихо тя. – Всичко в живота ми най-накрая е завършено. Затова ти благодаря.
Когато тя ме погледна, трябваше да преглътна внезапната гъстота в гърлото си. В погледа ѝ имаше толкова много обожание и любов – любов и обожание, които знаех, че никога няма да заслужа, но винаги ще бъда благодарен за тях.
– Обичам те, скъпа. – Казах ѝ.
Тя ми се усмихна.
– И аз те обичам. – Прошепна тя.
Назад към част 17 Напред към книга 3
