Глава 2
КАТЮШКА
– Той просто е с нашивка момчета – Алексей няма да е доволен от него. – Напомних на двамата мъже, с които бях. Алексей искаше да е редови член на Дивите врани MC – не просто случайна нашивка. Той искаше да удари MC там, където ги боли. По някакъв начин ме изпрати за това пътуване, а не ми беше даден избор.
Честно казано, не исках тези момчета да нараняват никого. Алексей беше жаден за власт и бавно си проправяше път през Съединените щати, като завземаше територии от клубове и банди, докато вървеше.
От мисълта, че някой хладнокръвно убива някой друг, ме заболяваше стомахът. Това беше последното нещо, което исках да видя, и малкото в стомаха ми се съгласи с мен напълно.
Не исках да ставам свидетел на убийството на човек, който не беше направил нищо на никого от руската мафия.
Освен това, що се отнася до мен, Алексей можеше да ми целуне задника. Може и да не бях в състояние да спра кучият син да ме изнасили, но със сигурност можех да му прецакам живота по други начини. И тъй като се бях нагърбила с това гадно шоу, планирах да направя точно това.
Възнамерявах да го прецакам по всеки един начин, който ми хрумнеше.
– Замълчи, Катюшка. Алексей и без това вече ти е ядосан. – Скара ми се Игор. Погледнах го в тила. Той натисна педала на газта и ни прати да летим напред. Преглътнах трудно, опитвайки се да измисля някакъв начин да предпазя този човек от убийство.
– Игор, не! – Изкрещях, като се дръпнах напред на седалката си, докато той се блъсна в задната част на мотора на човека. Бързо изтръгнах ножа на Игор от бедрото му и прерязах гърлото му, като забих нож в гърдите на Майкъл. Задъхвах се от кръвта, която се разнасяше навсякъде, и едва се държах, за да не повърна из целия ван.
Изхвръкнах от окървавения ван и се препънах на крака, като се втурнах към тъмнокосия мъж, който лежеше на земята край пътя. Ръката му лежеше под неудобен ъгъл, а от главата му течеше обилно кръв.
– Добре ли си? – Попитах го, като се молех на всичко свято да е жив.
Той не отговори. Единственият знак, който имах от него, че е все още жив, беше бавното издигане и спадане на гърдите му, докато дишаше.
– Майната му. – Проклех. – Съжалявам, че това се случи. – Извиних се, макар да не бях сигурна дали ме чува. – Телефонът – измърморих аз. – Къде, по дяволите, ти е телефонът, момче?
Трескаво претърсих джобовете му и най-накрая намерих мобилния му телефон в шлифера му. Бързо прегледах контактите, докато не открих неговия президент – Грим. Преглътнах нервно. Грим беше сила, с която трябваше да се разчита, и знаех, че има голяма вероятност тази вечер да загубя живота си само заради това, че съм привързана към Алексей. Не се съмнявах, че Грим вече е разбрал, че се шмугваме наоколо.
Натиснах бутона за повикване, преглътнах нервно и сложих телефона до ухото си, като се молех да не отговори, за да мога да се обадя на друг член. В някои отношения Грим беше по-лош от Алексей. Беше тих, затворен в себе си, но когато искаше кръв, можеш да вярваш, че получаваше всяка капка, която поискаше.
– Какво става, Скраб? – Попита Грим, когато отговори.
– Еми, не е Скраб – казах аз. Грим остана безмълвен. Дори не чух дишането му. Трябваше да дръпна телефона от ухото си, за да се уверя, че той все още е на линия. – Много дълга история, но Скраб кърви край пътя – казах му, като преминах направо към същината, чувствайки се шибано горда от себе си, че не заеквам.
Най-накрая го чух да се движи на заден план.
– Коя си ти, бе? – Поиска да знае Грим.
Преглътнах нервно.
– Казвам се Катюшка.
Грим издаде отвратителен звук в задната част на гърлото си.
– Стой на място, Катюшка, или се кълна, че ще те разкъсам парче по парче, когато най-накрая се добера до теб, ясно ли ти е?
Ебаси.
– Кристално – казах му, а гласът ми трепереше, издавайки страха ми.
Той затвори, без да каже и дума повече. Внимателно отметнах тъмната коса на Скраб от лицето му, като веднага открих дълбоката рана на главата му. Извиках.
– Толкова съжалявам – прошепнах аз. – Бебето ми ме прави малко бавна на моменти. Опитвах се да измисля начин да те спася, кълна се. – Уведомих го, дори и в безсъзнание. Боже, трябваше да спра да бълнувам.
Не след дълго чух рева на мотори, които се носеха по улицата. Погледнах нагоре и видях, че към мен се движат около седем мотора, като всеки мъж носеше елек, който ги обозначаваше като членове на Дивите врани MC, по-конкретно на Тексаския чартър. Стомахът ми се сви и ми се наложи да преглътна повръщано.
Щях да се срещна с прословутия Грим, а не бях сигурна как точно се чувствам по отношение на този минал страх.
Но Скраб имаше нужда от помощ.
Грим беше първият, който слезе от мотора си. Той се запъти към мен, Хатчет и Алекс бяха по петите му, докато останалите се придвижваха към Скраб.
– Вдигай се, момиче. – Изблъска ме Грим.
Хвърлих последен нервен поглед към Скраб, преди да се изправя на крака, притиснала ръка към корема си, тъй като гаденето отново започна да се засилва. Грим опасно сведе очи към мен.
– Ебаси обясни ми защо в тази кола има двама мъртъвци и защо моят човек лежи на проклетия път. – Изръмжа ми Грим.
– Алексей искаше да убие член – високопоставен член, но Игор и Михаил не го послушаха. Просто го видяха и се заеха с него. – Тръгнах навън, като по дяволите се надявах, че няма да ми пусне куршум в черепа.
– Къде, по дяволите, са двамата мъртви мъже? – Скара ми се Грим.
Въздъхнах раздразнено, докато въртях очи, вече леко раздразнен от него. Ноздрите му се разшириха.
– Достигах до това. – Отвърнах му със същия тон. Грим направи заплашителна крачка към мен. Преглътнах нервно и отстъпих крачка назад, а сърцето ми заби двойно в гърдите. – Опитвах се да измисля начин да ги спра, но предполагам, че се загубих в главата си и те удариха Скраб, преди да успея да ги спра. Така че прерязах гърлото на Игор, прободох Михаил в гърдите и дойдох тук, за да помогна на Скраб.
– Знаеш ли името му – заяви Грим повече, отколкото попита, но аз все пак кимнах.
– Аз съм Катюшка…“
– Да, знам. Една от многото жени на Алексей. – Каза ми Грим. Помръднах. Мразех да ме свързват с този болен шибаняк. – Това, което искам да знам, е каква шибана болна игра си мислите с Алексей, че играете.
Погледнах го объркано.
– Наистина ли мислиш, че се опитвам да играя някаква игра? – Попитах гневно след миг. Буквално току-що бях рискувала собствения си шибан живот, за да спася този на Скраб, а той си мислеше, че си играя на игра? Грим беше шибан копеле. – Как смееш да предполагаш това за мен? – Изсмях се. – Ти не знаеш нито едно шибано нещо за мен.
– Ти си жената на Алексей. Това е всичко, което трябва да знам. – Отвърна. Той погледна към Хатчет. – Вържи я и я вкарай в шибания ван. – Нареди му той.
– Чакай, какво? – Извиках. – Не! – Изкрещях, отдръпвайки се от Хатчет, когато той се приближи към мен.
Хатчет небрежно ми вдигна рамене.
– Не ми пука особено как се чувстваш по този въпрос – каза ми Хатчет. Лицето ми пребледня. О, Боже, това не можеше да се случи. – Или можеш да ми позволиш да те вържа доброволно, или мога да нокаутирам хубавото ти малко дупе и да те оставя да се събудиш дезориентирана и сама в едно студено шибано мазе. – Отвърна Хатчет. – Изборът е твой.
Задъхвах се, докато гледах въжето в ръката му.
– Ще ми прилошее. – Задуших се, когато той се приближи до мен.
Хатчет сви рамене и грабна едната ми китка в ръцете си. Аз се борих срещу него. Не исках да бъда вързана отново, по дяволите. Нямаше да мина отново през тази гадост.
– Пусни ме, копеле! – Изкрещях му, а по бузите ми започнаха да се плъзгат панически сълзи.
– Затвори я – нареди Грим.
Болка премина през черепа ми, преди да се строполя напред в обятията на Хатчет и всичко да потъмнее.
Назад към част 1 Напред към част 3
