Глава 7
СКРАБ
Не можех да се отърва от натрапчивото чувство в стомаха си, че нещо не е наред – че не трябваше да тръгвам. И колкото повече се отдалечавах от Хоуп, Тексас, толкова по-силно ставаше усещането в стомаха ми.
И то само се влоши, когато в ухото ми звънна моята Bluetooth слушалка. Червата ми се изкривиха, а това беше предупредителен знак, че нещо се е случило.
– Скраб – казах, когато отговорих.
– Къщата ти е в засада. – Каза ми Ривър, като премина направо към същината. Сърцето ми се разтуптя от страх – страх за безопасността на Катюшка. – Вал успя да ми се обади, преди да ги ударят. Сега се отправям натам, но не знам дали вече не са се добрали до Катюшка.
– Майната му! – Изръмжах. Затворих и се обадих на Грим, докато обръщах мотора си, насочвайки се обратно към Хоуп. Движех се с доста над сто, но не ми пукаше за ограничението на скоростта. Знаех, че за това може да ми изтръгнат нашивката от гърба, но не можех да не се върна у дома. Обещах ѝ, че ще я защитя, и възнамерявах да удържа на думата си.
– Къде, по дяволите, отиваш?! – Изръмжа Грим в ухото ми, когато отговори.
– Къщата ми е нападната. – Отговорих. – Изпрати ме вкъщи с подкрепление или ме пусни сам. Не ми пука. Но Грим, кълна се в шибания Бог, че ако Алексей се добере до Катюшка, ще изгоря този град до основи, докато не я намеря отново. – Изръмжах.
– Майната му. – Изръмжа Грим. – Господи. Изпращам Саботаж и Хатчет. Те ще те настигнат. Върви. – Нареди той, изненадвайки ме адски много. – Обади ми се, когато всичко е под контрол.
– Разбрах, През – казах му точно преди да затворя.
Вятърът хапеше бузите ми, температурата само беше паднала още повече от по-рано, когато излязох от къщи, но не ми пукаше. Трябваше да се прибера вкъщи при Катюшка. Нямаше да я разочаровам.
В ухото ми отново прозвуча Bluetooth.
– Какво? – Изръмжах в слушалката.
– Алехандро е. – Гласът на Алехандро прозвуча по линията. – Аз съм долу в бункера с Никс и Катюшка. Тя е добре. – Увери ме той. Раменете ми леко се отпуснаха. – Мисля, че тя има нужда да чуе гласа ти. – Каза ми той. – Никога през живота си не съм виждал тази жена толкова бледа.
– Дай ми я.
Миг по-късно по линията прозвуча сладкият глас на Катюшка.
– Скраб? – Пита тя.
– Здравей, принцесо. – Успокоих я. – На път съм да се прибера – уверих я аз. – Добре ли си?
– Това е Алексей. – Тя се задави. Можех да чуя сълзи в гласа ѝ. – Бях толкова глупава, че си мислех, че наистина мога да се измъкна жива. – Хлипаше тя.
– Не, принцесо. – Спрях я. – Това не е вярно. Ти си свободна от него. Казах ти, че ще те защитя, и се уверявам, че това се случва, по дяволите. Алехандро и Ривър няма да позволят да ти се случи нито едно проклето нещо. Просто остани на място. – Погледнах към табелата, която ме приветстваше обратно в Хоуп. Господи, пътувах бързо като дявол. – Току-що влезнах в Хоуп, Катюшка. Дай ми още няколко минути. Остани на линия с мен.
Саботаж и Хатчет ме настигнаха и тримата препуснахме през града, за да стигнем до къщата ми в покрайнините от другата страна. Когато спрях на парцела си, оставих мотора да падне на земята, докато изваждах пистолета от елека си и започвах да стрелям по хората на Алексей.
– Господи, дявол да го вземе! – Изкрещя Хатче, докато се прикривахме зад едни храсти в дървесната линия. – Това е проклета военна зона.
Саботаж дръпна спусъка, когато един от хората на Алексей навлезе в гората.
– Какъв е шибаният план тук? – Поисках да знам. – Трябва да взема Катюшка, а не мога да го направя, когато между мен и проклетата ми къща има шибана военна зона.
– Скраб? – Попита Катюшка в слушалката ми.
– Запази спокойствие, принцесо – заговорих в слушалката. – Идвам. Просто бъди търпелива. – Уверих я. Погледнах към Саботаж. – Добре, как ще направим това? – Попитах го, като оставих Саботаж да поеме познатата му роля – на водач.
– Има ли някакъв начин да стигнем до прозорец, задна врата, нещо, през което да влезеш в къщата, като в повечето случаи останеш под защитата на дърветата? – Попита ме Хатчет.
Кимнах.
– Задната врата е най-близо до гората – информирах го аз. – Просто ми трябва някакво покритие, за да измина няколкото метра от гората до задната врата.
– Никс се приближава – каза Алехандро, като звучеше отдалечено. Трябваше да стои далеч от Катюшка и телефона. – Той ще ти осигури защита отпред, ако Саботаж и Хатчет могат да покрият гърба ти.
– Звучи като план – казах аз. Обърнах се към двамата мъже, които бяха с мен. – Никс ще прикрива задната врата. Всичко, което вие трябва да направите, е да защитите гърба ми откъм гората, докато аз тичам към къщата. – Казах им.
Хатчет и Саботаж кимнаха.
– Добре. Хайде да вървим. – Каза Саботаж, като се движеше пред нас. – Хатчет, пази гърба му. Скраб дръж ушите и очите си отворени за неща, които може да не видим. – Инструктира той, връщайки се в познатата си лидерска роля.
– Разбрах – казах му аз. Останахме приклекнали ниско до земята, извън полезрението на хората на Алексий. Звукът от автоматични пушки изпълваше въздуха около нас.
– Христе. Колко още ще продължи това безобразие? – Изсъска Хатчет.
– Не много дълго – отвърна Алехандро в ухото ми. – Имам още мои хора, които излизат. Щом дойдат тук, гадостите трябва да утихнат доста бързо.
Предадох съобщението на Саботаж и Хатчет. Щом се озовахме в задната част на имота, предупредих Алехандро. Изчаках задната врата да се отвори. Никс ми махна с ръка напред и аз се втурнах навън, като се държах ниско над земята и избягвах летящите куршуми, доколкото можех. Чувах как Саботаж и Хатчет стрелят зад гърба ми, правейки всичко възможно да ме опазят жив и здрав.
След като влязох вътре, Никс затръшна и заключи вратата зад мен. Втурнах се към мазето, като набрах кода колкото се може по-бързо.
– Скраб? – Попита Катюшка.
– Идвам, принцесо – уверих я аз.
Спуснах се по стълбите към мазето и Алехандро ми отвори вратата. Катюшка се изправи, когато се втурнах в стаята. Хвърлих пистолета си на малката масичка в стаята и я придърпах в обятията си, притискайки треперещото ѝ тяло плътно към моето.
– Аз съм тук, принцесо. – Успокоявах я, докато прокарвах ръка по косата ѝ. – Аз съм тук.
Тя се разплака, а тялото ѝ трепереше в ръцете ми. Аз само още повече стегнах ръцете си около нея и зарових лице в косата ѝ, чакайки я да се овладее отново.
– Аз съм тук – прошепнах аз.
Назад към част 6 Напред към част 8
