Глава 8
КАТЮШКА
С ръка, увита плътно около кръста ми, Скраб се обърна към Алехандро.
– Какво е положението с твоите хора? – Попита го Скраб. Този човек вече не беше мекият, добродушен мъж, когото бях срещнала първоначално. Сега той беше човекът, който беше спечелил мястото си в Дивите врани MC – хладнокръвният човек, за когото някак си знаех, че никога няма да се поколебае да пусне куршум в черепа на друг човек.
Алехандро го погледна.
– Няколко минути – не повече – съобщи му Алехандро. Той кимна с глава в моята посока. – Какъв е планът за нея?
– Нейната защита е наш приоритет номер едно в момента. – Отговори Скраб. Отворих уста, за да протестирам, но нямах възможност да говоря, преди Скраб да продължи. – Искам всички в шибаната ми собственост, които не са съюзници, да бъдат шибано избити.
Взирах се в него заради прямотата му, но Алехандро се усмихна.
– Моят тип човек. – Алехандро обичаше да се лее кръв и колкото по-кървава беше, толкова по-добре.
Човекът беше леко луд. Беше най-добрият човек, който можеше да ти бъде съюзник, но като враг? Можеше и да се самоубиеш. Щеше да те боли по-малко от това, което той беше планирал за теб.
Скраб ме погледна надолу.
– Добре ли си? – Попита ме той, докато протягаше ръка към бузата ми, за да я докосне нежно, като разтриваше възглавничката на палеца си по скулата ми. По гръбначния ми стълб преминаха тръпки, а разтреперването в червата ми намаля.
Скраб умееше да ме успокоява по начин, който не бях изпитвала досега.
– Ще бъда – уверих го аз.
Той притисна устните си към моите в кратка, сладка целувка.
– Толкова силна, принцесо. – Похвали ме, стопляйки душата ми със сладките си думи.
– Миерда! – Изведнъж изръмжа Алехандро, изтръгвайки мен и Скраб от малкия балон, в който току-що ни беше поставил. Скраб се движеше бързо, едва ли му трябваше дори секунда, за да реагира, когато ме бутна на пода зад една метална маса, като в същото време грабна автоматична пушка. Около мен избухнаха изстрели, докато се свивах на топка на пода зад масата, като закривах главата си с ръце. Сърцето ми биеше толкова бързо в гърдите, че чак ме болеше. Никога досега не бях изпитвала такъв ужас и се надявах всички от нашата страна да излязат живи и здрави.
Струваше ми се, че е цяла вечност, докато изстрелите спрат. Щом това стана, Скраб веднага ме измъкна изпод бюрото и ме вдигна на гърдите си.
– Дръж главата си в свивката на врата ми. – Грубо нареди той. Направих каквото ми нареди, като усетих ремъка на автоматичното му оръжие върху бузата си, което ми даде да разбера, че все още го има на тялото си. – Повярвай ми, не искаш да видиш това. – Каза ми той. Преглътнах гаденето. Можех само да си представя какво щях да видя, ако наистина погледнех.
– Всички ли са добре? – Чух да пита Саботаж.
– Засега да. – Отговори Скраб. – Имаме нужда от безопасно място, където да остане през нощта.
– Имам къща, в която са Елейна и синът ми – информира го Алехандро. – Тя е затворена и се охранява от моите хора и няколко души на Джоуи. Тя ще бъде в безопасност там.
Вдигнах глава от рамото на Скраб и се задавих от сцената около мен, като после преглътнах повръщаното. Навсякъде имаше кръв и мъртви тела. Това беше нещо, което можеше да ти докара кошмари.
– Майната му. – Прокле Скраб. – Жена, казах ти да си държиш шибаната глава долу.
– Ще повърна. – Задуших се. Не бях в състояние да се сдържа. Щях да повърна.
Скраб се втурна от къщата и ме изправи на крака на тревата. Веднага щом краката ми докоснаха земята, изпразних стомаха си. Скраб държеше косата ми настрани и разтриваше гърба ми, като мълчеше, докато ме чакаше да свърша.
След като приключих с изпразването на стомаха си, Скраб ме вдигна обратно в ръцете си.
– Кое превозно средство? – Попита Скраб, като погледна към Алехандро.
Алехандро посочи един черен джип, паркиран в средата на двора. Скраб се приближи и ме настани на задната седалка, след като един от хората на Алехандро отвори вратата. Той притисна устни към челото ми. – Ще те последвам с мотора си. – Каза ми той.
Кимнах му. Исках да е с мен, но знаех, че той няма да остави мотора си тук. Освен това се стараех да не бъда нуждаеща се, макар да знаех, че имам склонност да се изплъзвам понякога.
Всичко, което исках, беше да бъда обгрижвана поне веднъж.
– Бъди внимателен – казах му аз.
– Винаги, принцесо. – Увери ме той. Посочи към мъжа на Алехандро. – Случи ли се нещо с нея, ще ти прережа шибаното гърло, ясно ли ти е?
Човекът на Алехандро кимна веднъж в знак на разбиране, преди да затвори вратата. Гледах как Скраб тръгва към мотора си. Алехандро се плъзна на задната седалка до мен.
– Този човек ще унищожи този шибан свят заради теб, гюре – каза ми Алехандро, когато шофьорът му започна да се изнася от двора.
Аз се ухилих.
– Това е малко крайно, Алехандро. – Макар че не можех да отрека, че сърцето ми се сви в гърдите при мисълта, че някой се грижи за мен толкова много.
Той поклати глава.
– Не, не е. – Отговори той. – Позволи ми да ти дам малък урок по клубна динамика, гюре. – Намръщих му се. – Мъжете в един моторски клуб изпитват уважение към своя президент, което не прилича на нищо друго. То не е същото като това, с което си свикнала. – Знаех това. – Мъжете следват Алексей, защото се страхуват от него – нищо повече. – Знаех и това. Бях един от онези хора, които го следваха от страх. – Тези мъже следват Грим заради уважението, което изпитват към него. Скраб направи нещо, което повечето мъже не правят; той тръгна срещу своя президент заради теб. Той си тръгна по средата на шибания пробег, Катюшка. Можеше да му бъде отнета нашивката за тази гадост, а на него не му пукаше.
Останах безмълвна, обмисляйки думите му.
Наистина ли за толкова кратко време започнах да знача толкова много за Скраб?
***
Когато отворих вратата, Скраб стоеше пред джипа. Без да каже и дума, той хвана ръката ми и погледна Алехандро.
– Има ли нещо, което трябва да обсъдим тази вечер, преди да се кача горе? – Попита той. – Вече говорих с Грим; той може да те запознае с всичко.
Алехандро се усмихна и поклати глава. Намръщих му се. Какво, по дяволите, беше толкова забавно във въпроса на Скраб?
– Ти си добър.
С едно кимване към лидера на картела, Скраб ме поведе към двуетажната къща пред мен.
– Имах дълъг, напрегнат шибан ден. – Каза Скраб, докато ме водеше покрай къщата до една веранда отстрани. – Не искам никога повече да се чувствам така, както се чувствах по-рано. Мислех си, че ще те проваля. – Призна той. О, Скраб, ти никога не би могъл да ме провалиш. – Имам нужда да те почувствам, Катюшка. – Сърцето ми се спъна в гърдите, а дъхът ми застина в гърлото при думите му. – Ако не ме искаш, по-добре ми кажи сега. – Предупреди ме той, докато ме водеше нагоре по стълбите.
Не му отказах. Исках го също толкова силно. Дори не се запитах откъде знаеше как да се ориентира на това място. Единственото ми предположение беше, че Алехандро го е информирал за това, преди да стигнем дотук, като се има предвид, че през по-голямата част от пътуването говореше по телефона, макар че не се вслушвах в това, което казваше.
Когато се качихме на горния етаж, Скраб ме хвана за бедрата и ме поведе към леглото, като ме спря точно преди задната част на краката ми да се удари в матрака.
– Съблечи се. – Заповяда той, отдръпвайки се от мен, оставяйки ме да се чувствам леко студена и празна без неговото докосване.
Преглъщайки нервно, съблякох тениската и панталоните, с които бях облечена, и ги оставих да паднат на пода. Очите на Скраб гладно пробягаха по мен, докато той хващаше елека си и го смъкваше от широките си рамене. С пресметливи движения го сгъна наполовина и го сложи на края на леглото. След това извади и двата пистолета, които бяха в кобурите му, и постави единия на скрина до него. Подаде другия на мен.
– Нощно шкафче. – Нареди той.
Мълчаливо, послушно направих това, което ми нареди, като очите ми не го напускаха, докато той измъкваше кобура на пистолета си и го оставяше да падне на пода. Следващото нещо, което си отиде, беше коженото му яке и обикновения черен суитчър под него, като и двете също бяха пуснати на пода, разкривайки тениската, която носеше и която на практика беше прилепнала към тонизираната му горна част на тялото.
Устоях на желанието да изстена при вида му, докато облизвах устните си, а очите ми обхождаха тялото му, докато той дърпаше ризата през главата си, а мускулите му пулсираха под кожата при всяко негово движение. Не сваляйки очи от моите, той разкопча колана си и разкопча дънките си, оставяйки ги да стоят там, дразнейки ме.
Знаеше точно какво прави с мен. Кръвта ми бушуваше във вените и всяка част от мен плачеше – молеше – да ме поиска.
Той коленичи, развърза ботушите си и ги отхвърли настрани заедно с чорапите си. След това дънките и боксерките му се свалиха, разкривайки члена му. Прокарах долната си устна между зъбите си, докато прокарвах очи по него, попивайки всеки сантиметър от тялото му, запаметявайки скулптурното му тяло.
Беше толкова великолепен, че беше почти прекалено хубаво да се повярва. Но този мъж пред мен беше твърда, топла плът – истинска.
Той се приближи към мен и коленичи пред мен, като притисна устни към корема ми. Сълзите ми моментално заплуваха в очите ми, докато се задушавах от хлипане, а ръката ми трептеше до устните ми. Не бях очаквала, че някога ще признае детето ми, а сега, когато го направи, сърцето ми беше готово да се пръсне.
Той ме погледна през миглите си.
– Ще защитавам и пазя бебето ти, сякаш е мое собствено. – Увери ме той.
След това се изправи и ме повлече в прегръдките си, а устните му ме целунаха твърдо и наказателно. Изстенах, докато се вкопчвах в голите му ръце, а главата ми плуваше от толкова много обожание към този мъж, че заплашваше да ме удави. Скраб ме спусна на леглото, като се премести над мен.
– Имам нужда от теб, Катюшка. – Изстена той. – Ебаси, обещавам, че ще изкарам тази гадост някой друг път, но точно сега имам нужда да се увиеш около мен, принцесо.
Хванах лицето му в ръцете си, като оставих сините си очи да се сблъскат с тъмните му.
– Вземи ме, Скраб.
И той го направи. Този мъж ме поиска по възможно най-добрия шибан начин и поне веднъж нямах нищо против да бъда собственост на някого.
Назад към част 7 Напред към част 9
