Глава 12
ЛЕКС
Хатчет излезе на верандата, ботушите му туптяха по дървото, докато се приближаваше до стола на тревата до мен и сядаше. Не каза нищо; двамата просто седяхме мълчаливо.
Не знаех какво да му кажа. Аз бях причината съпругата му да лежи на смъртно легло точно в този момент.
– Тор ми писа. – Най-накрая проговори Хатчет.
Преглътнах буцата в гърлото си, но останах безмълвна, без да знам за какво му е писал Тор.
– Лекс, тази гадост с Лейла – тази гадост не е по твоя вина. – Каза ми той, а гласът му бе груб от емоции. Притисна пръсти в очите си, докато издишаше тежко. Изглеждаше като в ада. – Единствените хора, които са виновни за тази гадост, са Горящите дяволи – не ти, Алексис. Ти си също толкова жертва в тази гадост, колкото и тя.
– Лейла никога нямаше да се сблъска с Горящите дяволи, ако не бях аз – казах му, гласът ми се пречупи, докато сълзите напираха в очите ми. Мразех тази работа. Мразех, че можеше да бъда причината Хатчет да загуби жена си – децата му да загубят майка си.
Хатчет коленичи пред мен и хвана ръцете ми в своите.
– Алексис, моля те, повярвай ми. – Умоляваше ме. Заплаках, стискайки очи. – Вината – тя може да бъде и шибана болест, щом започнеш да я усещаш. Ти не си виновна, нищо от това не е по твоя вина. Моля те, спри да се обвиняваш. – Молеше ме той.
– Хатчет, как можеш да бъдеш толкова мил с мен по този въпрос? – Задуших се, а по лицето ми се стичаха сълзи. – Жена ти е в болница заради моето идване в този град.
– Защото това не е по твоя вина, Лекс. Боли ме, повярвай ми. Да видя Лейла в този вид боли толкова много, но не мога да те оставя да седиш тук и да поемаш вината за това. И това те съсипва толкова силно, че притеснява Тор до такава степен, че той чувства, че трябва да дойде друг човек, за да се опита да ти помогне. Повярвай ми, всички ние сме териториални по отношение на жените си. – Дари ме с малка, едва забележима усмивка. – Ти си жена с толкова много огън в душата си, че той съперничи на този на Тор. Не позволявай на това чувство за вина да го изгори, Лекс.
Тор пристъпи на верандата. Единственото, което виждах, беше размазаният образ на ботушите му в периферното ми зрение.
– Лекс, скъпа. – Меко се обади той.
Погледнах към него. Хатчет бързо се премести, за да може Тор да заеме мястото му.
– Лекс, моля те, скъпа. Нищо от това не е по твоя вина. Моля те, повярвай ми – повярвай на Хатчет. Никой тук не те обвинява. – Той притисна леко пръстите си към слепоочието ми. – Имам нужда да си върна силната Лекс, скъпа.
– Толкова силно искам да бъда отново тя – прошепнах аз. – Но аз унищожавам всички вас и мразя това. – Долната ми устна потрепери.
– Позволи ѝ да се върне, Лекс – помоли ме Тор. – Когато те срещнах за първи път, ти беше толкова изпълнена с огън. Имам нужда да бъдеш отново тя. Имам нужда да си върна моята Лекс, скъпа.
Отворих уста, за да отговоря, но преди да успея, в околността ни проехтяха изстрели. Мигновено паднах на верандата по корем.
– Майната му! – Изръмжа Тор, докато измъкваше пистолета си от кобура. Той покри тялото ми със своето, докато Грейв, Хатчет и Скорпион направиха тесен кръг около нас. – Лекс, трябва да ме слушаш – каза Тор в ухото ми. Кимнах с глава, а сърцето ми бясно туптеше в гърдите от страх. – Ще те преместим вътре. Трябва да те вкарам в мазето си. Ще те затворим там, докато стане безопасно за теб да излезеш, ясно?
– Добре. – Задъхах се, страхът ми почти правеше невъзможно да говоря.
Той започна да се движи и аз преместих тялото си заедно с неговото, така че да остана под него. Грейв, Скорпион и Хатчет ни прикриваха, докато стигнем до входната врата.
– Върви! – Изръмжа ми Тор, като ме издърпа от пода със себе си, тласкайки ме по посока на мазето си.
Тръгнахме да бягаме, като огромното тяло на Тор блокираше моето. Щом влязохме в мазето, Тор сграбчи лицето ми в ръцете си и ме целуна, сякаш това беше последният път, когато имаше възможност да го направи.
– Обичам те. – Издиша той срещу устните ми, преди да се втурне обратно нагоре по стълбите и да затръшне вратата след себе си, оставяйки ме в тъмнината на мазето само с една-единствена, малка лампа, която предлагаше малко, много малко светлина.
Вслушах се в изстрелите, които се чуваха над главата ми, и в това, че мъжете си крещяха заповеди един на друг. Кожата ми настръхна. Това не можеше да се случи. Как ни бяха открили толкова лесно?
Изведнъж вратата на мазето се отвори с ритник и аз се изправих срещу единствения човек в „Горящите дяволи“, от когото правех всичко възможно да избягам. Страхът пропълзя по гръбнака ми, но аз не му позволих да ме парализира. Ако правех това днес, нямаше да се предам без шибан бой.
– Знаех си, че трябва да си някъде тук. – Изрева Даръл, докато спокойно слизаше по стъпалата, а изстрелите вече бяха по-силни, тъй като вратата беше отворена. Трима други членове на „Горящите дяволи“ слязоха по стълбите след него. – Време е да се прибереш у дома, бейби.
– Никъде няма да отида с теб, дяволе. – Изплюх се, принуждавайки се да бъда силна въпреки страха, който в момента течеше във вените ми.
На устните му се появи болнава, изкривена усмивка. Искаше ми се да повърна. Тази усмивка означаваше болка – пролята кръв.
– Не? – Попита тихо. – Ще видим това.
Изведнъж двама от тримата мъже зад него ме сграбчиха.
– Тор! – Изкрещях с пълно гърло, надявайки се, че ще ме чуе през шума на изстрелите, макар да знаех, че шансът е малък.
– Той няма да те чуе, бебо – каза Даръл. Обърна се на пета и се върна към стълбите. – Затвори я. – Нареди той.
Размърдах се в хватките им, когато третият мъж пристъпи напред с парцал в ръка. Единият от мъжете, които ме държаха, хвана косата ми, дърпайки болезнено главата ми назад. Изкрещях колкото можех по-силно, отчаяно исках някой от хората на Дивите Врани MC да ме чуе.
Онзи с кърпата уви кърпата около главата ми, за да ме накара да замълча. Горещи сълзи се плъзнаха по бузите ми, когато един от мъжете зад мен започна да връзва китките ми зад гърба. Изритах към мъжа пред мен, но той само бутна крака ми надолу. Той бързо клекна и завърза глезените ми заедно.
Повлякоха ме грубо нагоре по стълбите, а коленете ми болезнено се удряха в дървените стълби.
– Спрете огъня! – Изръмжа Даръл.
Няколко мига по-късно се разнесе тишина. Изкрещях срещу бандажа, но звукът беше заглушен.
Въпреки че беше приглушен, Тор все пак извърна глава при звука, а очите му се разшириха от ужас.
– Алексис! – Изръмжа той.
Хатчет се прицели в мъжа, който ме държеше, но в един момент мъжът, който ме влачеше, ме избута пред себе си.
Изкрещях от агония, когато куршумът се вряза в корема ми. Горещи сълзи от болка се плъзнаха по бузите ми, а зрението ми за миг побеля. От гърдите ми се изтръгнаха ридания.
Може би това беше отмъщение за Лейла.
– Не! – Изкрещя Тор с чиста болка и ужас в гласа си.
Мъжът, който ме държеше, ме пусна на земята, а всички се втурнаха към дърветата, откъдето бяха дошли, докато останалите от Дивите Врани MC се втурнаха в двора на Тор. Изкрещях от агония срещу превръзката в устата ми.
– Лекс? – Попита Тор, докато падаше на колене до мен. – Майната му, скъпа, майната му. Майната му! – Крещеше, а от очите му се стичаха сълзи. Скорпионът падна от другата ми страна, докато Тор изтръгна на земята елека си и кобура с оръжието и разкъса блузата си.
Скорпион притисна блузата на Тор към корема ми и аз изкрещях от болка срещу бандажа. Тор бързо посегна зад главата ми и я развърза.
– О, Боже, боли ме. – Изхлипах, викът на болката напусна устните ми, а очите ми трепнаха. Светът започваше да избледнява.
– Трябва да останеш будна, Лекс – каза Тор. – Моля те, скъпа, губиш много кръв и не можем да се измъкнем оттук безопасно. Остани будна заради мен, Лекс. – Помоли ме той. Гласът му беше задушен; звучеше така, сякаш това го измъчваше.
– Майната му, Тор, има твърде много кръв. – Каза Скорпион, като упражни още по-голям натиск.
Изкрещях отново, болката ме изтръгна от безсъзнанието. Болката беше шибано непоносима. Тъмнината отново се прокрадваше в краищата на съзнанието ми, дърпайки ме обратно под себе си.
– Тор – извиках аз, знаейки, че не мога да спра това. Щях да загубя съзнание и не бях сигурна дали ще мога да се върна при него.
Но не се страхувах.
Долната устна на Тор трепереше, сълзите се плъзгаха по бузите му, докато той хващаше лицето ми в ръцете си. Притисна устните си към моите в кратка, силна целувка, преди да се отдръпне, все още държейки нежно лицето ми в ръцете си.
– Заспивай, скъпа. – Успокои ме той. – Само обещай, че ще се върнеш при мен. – Умоляваше ме. – Това не е начинът, по който ще приключим.
Тъмнината вече замъгляваше по-голямата част от зрението ми, но в сърцето ми – в душата ми – имаше решимост да се върна при моториста си.
– Обещавам – заклех се, а думите ми се размиваха. – Винаги ще се връщам при теб, Тор. Обичам те.
Светът избледня, а аз посрещнах празнотата с радостни обятия, защото тук нямаше болка, нямаше страх.
Само… празнота.
Назад към част 11 Напред към част 13
