ФРЕЯ
Всичко е много официално, когато аз, брат ми и баща ми пристигаме в кралския дворец. И всичко е много тихо, сякаш всички умишлено се държат настрана от мен, което само по себе си изглежда подозрително. Кълна се, че ордата ми от котки се опитва да ме убие, тъй като продължават да вървят точно пред мен по криволичещ начин, по който прекосяват коридора.
Те мяукат гневно, като или съобщават за присъствието ни, или се оплакват, че не са били посрещнати с кайма и прясна вода при пристигането си.
Трябваше да настоявам да подпишем и да извършим размяната на заложници на неутрален терен, но наистина няма неутрален терен, освен ако не искаме да направим това някъде насред полето.
Нямам нищо против това, но езирите имат различен стандарт на живот.
– Това ми прилича на капан – казва Фрейр.
– Точно това си мислех.
Преди баща ми да успее да добави нещо, Тир се появява на върха на голямо стълбище. В едната си ръка държи свитък, а в другата – бутилка медовина. С него е мъж, когото не разпознавам, може би Мимир. Не мисля, че това е кралят. Той не ми изглежда много внушителен.
– Поне не сме в засада – казвам аз. Макар да знам, че това е нелепо. Ако този крал ме иска, той ме иска цяла и невредима. Няма причина да ме напада, когато вече съм вътре зад стените на замъка.
– Нищо от това не ми харесва – казва Фрейр.
– На мен също – казва баща ми.
Тир е със стегната усмивка на лицето си, докато слиза по стълбите и ни въвежда в това, което нарича „военната стая“. Сериозно? В този дворец имат стая, предназначена специално за бойна стратегияи въпреки това все още бяха в патова ситуация с боговете на ванирите? Може би трябваше да продължим да се бием.
Котките ми продължават да се оплакват, докато се разхождат из тази нова стая, скачат върху масата и душат всичко.
– Къде е тайнственият крал? – Питам. – Аз съм в замъка му, а все още не знам името му. Защо?
Тир изглежда се чувства неудобно, докато ни подканя да седнем на дългата лъскава маса. Вече са поставени чаши, които предполагам, че са за празнично питие след сключването на мира.
– В момента кралят е неразположен, но вече е подписал. – Тир разгръща пергамента на масата, за да мога да видя, че да, всъщност кралят го е подписал. Но подписът му е толкова яростна драсканица, че дори не мога да се преструвам, че го дешифрирам. Той обаче е придружен от официалния му печат. Така че, освен ако не е бил отвлечен, вероятно е подписал.
Прочитам условията на споразумението. Те са точно такива, каквито поисках. Целият език е прост и лесено разбираем. Няма никаква хитрост. Протягам ръка за перото. Тир ми го подава.
– Къде е мастилото?
Той въздъхва.
– Виждаш ли, в това е проблемът… Езирите… ние не използваме мастило за такива неща.
– Какво използвате?
– Кръв.
Чувам как един стол пада и не съм сигурна дали е на брат ми или на баща ми, докато Фрейр не проговаря, едва контролирайки гнева си.
– Добре, това е. Майната му. Ще се бием с вас до смърт. Няма да я караш да кърви, само за да подпише този глупав договор!
Слагам ръка на ръката му. Обикновено той е по-спокойният от нас двамата.
Тир прочиства гърлото си.
– Ние сме народ на кръвни клетви и връзки. Клетвите са много важни за нас…
– Значи искаш да кажеш, че според теб думата ми не е нищо? – Казвам. Този път се изправям. От всички нерви, този арогантен шибан…… дори не може да си направи труда да се яви сам за този договор? Кой някога е чувал за крал, който да не се явява при подписването на собствения си мирен договор? Това е абсурдно.
– Ваша милост, моля – казва Тир и ме подканя да седна обратно.
Сядам.
– Това е традиция. Тя е обвързваща. Ние не смятаме, че само думата на някого е достатъчна. Вижте, кралят също е използвал кръв. – Тир отново посочва надраскания подпис.
– Неговата собствена? – Питам, като си мисля, че може би има някой, когото държи и обезкървява за всичките си документи. Не бих го подминала.
– Да. Неговата собствена.
– Не го прави, Фрея – казва брат ми. – Може да се окаже непредсказуемо с твоята магия. Твоята кръв, това е магия.
Знам какво си мисли той. Още от ситуацията с кръвта на Луната при краля-великан, аз съм създала някои от най-силните си магии със собствената си кръв. Да подпиша името си с кръв в договор с мой враг би било глупаво при най-добрите обстоятелства.
– Искам го тук – казвам аз. – Искам да го погледна в очите, преди да подпиша. Той иска от мен да предоставя живота си в негова полза, а не може да ми окаже любезност дори да се появи? Това е обида.
– Страхувам се, че това би било невъзможно – казва Тир.
Изправям се отново.
– Няма сделка. Майната му на лудия крал. Той може да е тук, когато подписвам, или се връщаме към войната.
– Веднага ще се върна. – Трябва да отдам дължимото на Тир за спокойствието му. Той се извинява и оставаме само аз, Фрейр, баща ми и странният човек, за когото предполагам, че е Мимир.
Минават няколко неловки минути и накрая човекът казва:
– Аз съм Мимир.
Интуитивните ми способности все още са непокътнати. Потвърдено.
– Ньорд – казва баща ми рязко.
– Фрейр – казва брат ми.
Една от котките, които стоят на масата и наблюдават тази размяна, издава характерно мяукане. Моето момче е на висотата на социалните знаци. Почесвам го зад ушите и той мърка.
Мимир се обръща към мен.
– А ти трябва да си прекрасната Фрея.
Това момче? Този човек е големият пазител на мъдростта, когото кралят не искаше да размени с ванирите? Вече нямам търпение да се върна на война.
Преди да успея да продължа тази мисъл по нейния мрачен път, Тир се връща.
– Кралят ще бъде при нас след малко. – Той отваря медовината и започва да я налива във всички чаши на масата.
– Не е ли обичайно да се пие след подписването на договора, а не преди това? – Пита Фрейр.
Точно това си мислех. Фрейр и аз имаме това нещо на близнаците.
– Да, разбира се – казва Тир. – Но това са необичайни обстоятелства, а кралят може да бъде доста напрегнат. Помислих си, че ако всички сме малко по-спокойни, преди той да пристигне, нещата ще се улеснят.
Аз просто се взирам в алкохола пред мен. Чувствам се някак си странно. Но защо да ме тровят, след като са си направили труда да ме доведат тук? Нито един крал със здрав разум не би ме убил просто така, когато може да ме прецака или да използва силата ми за себе си, а този крал вероятно си мисли, че получава и двете.
Освен ако самият той не е могъщ ползвател на магии и не иска да отстрани конкуренцията? Може би моята сила е в конфликт с неговата по някакъв начин? Точно сега наистина бих могла да се възползвам от няколко чаени листа или случаен транс.
Баща ми и брат ми последваха примера ми. Никой не пие. Повдигам вежди към Тир. Той задържа погледа ми.
– Наистина ли мислиш, че ще те отровим? Мислиш ли, че аз бих те отровил?
– Досега си доказал, че си почтен, но все още почти не те познавам. Бих била идиот, ако просто си налея малко медовина от хора, които са били на бойното поле с моите воини преди няма и двайсет и четири часа. Не мислиш ли?
– Достатъчно справедливо. – Тир отпива глътка медовина от собствената си чаша. – Виждаш ли? Безопасно е.
Чашите са изработени от сребро, а това не ми харесва. Не знам дали всъщност е пил нещо.
– Искам чаша – нещо, през което мога да виждам, а след това искам ти да пиеш от чашата, от която възнамерявам да пия аз.
Тир кимва към един от стражите в далечния край на стаята. Минават още няколко минути на напрегнато мълчание, този път без разговори от страна на Мимир.
Накрая стражът се връща с чаша. Медовината ми се прехвърля в нея и Тир отпива голяма и дълга глътка.
Отново изчаквам, за да се уверя, че той не е жертва.
Накрая въздъхвам и изпивам медовината. Баща ми и брат ми също го правят.
Нищо не ми се струва странно. Това е просто медовина, но все още смятам, че би било глупаво да пия с враговете си още преди подписването на договора. Може би ще е глупаво да пия и след това.
Вратата със скърцане се отворя и Мимир и Тир се изправиха. Кралят.
Аз не се изправям. Нито Фрейр, нито баща ми. Уважението се печели, а този бог едва ли заслужава моето. Той дори не ми е казал името си досега.
Чува се шумолене и аз се обръщам, за да видя един много стар човек. Той има жезъл, който обикновено би могъл да се смята за предмет на силата на магьосника, но явно му е нужен само за да ходи изправен. Движението му и придвижването му из стаята са зашеметяващо бавни. Това е кралят? Този стар, съсухрен човек? Срещу него съм се изправила?
От друга страна, ако се опита да направи нещо с мен, ще мога да го изритам през цялата стая. Крилете ми се напрягат да излязат от гърба ми, но аз поемам дълбоко въздух и ги пъхам обратно, за да не разваля облеклото с тази промяна. Топлината на огъня ми се стреми да изскочи от ръката ми, но я стискам в юмрук, за да разсея пламъка.
Когато той се приближава, всичките ми тринайсет котки се гмуркат под масата. Не е точно най-доброто предзнаменование.
Кралят най-накрая стига до началото на масата. Облечен е в дълга тъмносиня роба с широкопола кафява шапка с волани, която покрива почти половината му лице. Той протяга крехката си ръка, за да вземе моята. Потръпвам и се отдръпвам. Не защото очевидно е отвратителен и стар и е човек, когото не бих докоснала, дори ако животът ми е на карта, а защото усещам силата му. Усещам магията му.
И не ѝ се доверявам.
– Фрея. – Той целува ръката ми. – Надявам се, че с времето ще се съгласиш да станеш моя булка.
Налага се да преглътна думите, които се надигат на езика ми. Този бог не е достоен за мен. Не само заради непочтителното си поведение, но и… погледнете го. Той е вкаменелост. Съжалявам, но имам достатъчно собствена сила, за да не се налага да се продавам на някакъв богат старец, който да се грижи за мен. Аз мога да се грижа за себе си. И за цяло племе други богове, много ти благодаря.
– Готова ли си да подпишеш? – Пита той и с жест показва пергамента, който почти бях забравила.
– Не е нужно да го правиш – казва баща ми. – Можем да се върнем към войната.
Вдигам ръка и баща ми замълчава. Това очевидно изненадва краля. Знам, че въпросът, който се върти в главата му, е въпросът, който се върти в главата на всеки могъщ мъж. Защо баща ми и брат ми се нареждат в редицата зад мен? Защо не е обратното? Защо брат ми е цар, а не баща ми? Защо и двамата сякаш отстъпват пред мен точно сега?
– Традиция е сред ванирите да има управляваща двойка – казвам аз. „Един крал не може да управлява без кралица. Когато майка ми умря, тази двойка беше прекъсната и така аз и брат ми близнак се издигнахме и управляваме. Смъртта на единия от управляващата двойка води до коронацията на нова двойка. Ние бяхме доста млади, така че баща ни все още ни напътстваше, докато навършихме пълнолетие.
– Но ти си истинската сила тук – отбелязва кралят.
Аз свивам рамене. Фрейр често ми отстъпва, но не защото не може да управлява наравно с мен. А защото ме обича и се доверява на преценката ми. А и знае, че имам поглед, което означава, че моето решение обикновено е правилно. Макар че в този момент далеч не съм толкова сигурна в преценката си. И все пак няма да проявя слабостта на съмнението, не и с краля на Езирите, който наблюдава всяка моя стъпка. Това, което се случва тук, определя тона.
– Няма да се омъжа за теб. Каза, че имаш нужда от волва. Добре. За колко време? В договора не пише.
– Докато свърша с теб.
– Е, ти си доста древен, така че съм сигурна, че мога да те изчакам във всеки случай.
Той се ухилва при това, макар че очите на Тир се разширяват, сякаш никой досега не е говорил така с неговия крал. Е? Ако ме иска тук, трябва да свикне с това. Ако си мисли, че ще бъда някаква сдържана, покорна, послушна, с малко драми и проблеми домашна гостенка… се лъже.
– Имаш ли име? – Все още съм вбесена, че той дори не си е направил труда да се представи.
– Извинявам се. Колко грубо от моя страна. Аз съм Один, кралят на боговете на езирите.
Той не се извинява.
Преглеждам спомените си. Със сигурност щях да съм чувала за този бог, но не. Не съм чувала за него. Чудесно, измамена съм от треторазряден крал, за когото дори скалд не може да съчини строфа.
– Можем да се върнем към войната, ако предпочиташ, скъпа моя – казва Один, като на практика чете мислите ми.
Да, бихме могли, но някои от моите воини вече са загинали. Ще умрат още. Не мога да рискувам живота им, когато мога да приключа това по друг начин. Просто ще подпиша и може би ще отровя медовината му, когато той не гледа. Не е като да не съм убивала крал преди.
Въздишам.
– Ще подпиша.
– Вярвах, че ще подпишеш. – Той изважда от дрехите си нож с кехлибарена дръжка и ми го подава. – Най-лесно ще е, ако…
– Аз знам как да го направя. Но все пак благодаря – казвам, като вземам ножа от него.
Един от стражите поставя на масата малка бяла порцеланова купичка, както и дълга бяла ленена превръзка за превързване на раната ми.
– Това няма да ми е нужно – казвам, като показвам с жест превръзката.
Охранителят вдига вежди, но я прибира.
Изпускам съскане, докато прокарвам острието по дланта си и оставям кръвта ми да капе в купата. Когато имам достатъчно, за да се подпиша, разтварям дланта си и запявам тихо на най-стария език на моя народ. Около ръката ми за кратко светва светлина, а когато тя угасва, кръвта е спряла и няма белег.
Не бях съвсем сигурна, че това ще проработи. Но нашият свят не трябва да открива това като жертвоприношение или кръвна магия по начин, който оставя белег.
Поглеждам към краля и мога да кажа, че е впечатлен.
– Ще се справиш добре – казва той.
Уф. Този бог.
Взимам перото, което Тир ми предлага, и подписвам договора. Когато кръвта ми засъхва по него, свитъкът се навива на руло и се сваля от масата. Всички се изправят.
– Някой ще ви заведе до стаите ви – казва Один на мен и Фрейр доста пренебрежително. – Мимир ще се върне с Ньорд при Ванир, както беше уговорено.
Баща ми и аз се споглеждаме и аз само му кимвам. Той кимва в отговор и двамата с Мимир ни напускат.
– Ако ме извините – казва Один – трябва да се върна към работата, от която бях прекъснат. Фрея, сигурен съм, че скоро ще си поговорим.
След това започва да се движи с бавната, мъчителна потропваща походка из стаята.
Толкова съм вбесена от цялата тази ситуация. А може би това е собствената ми суета. Нима си представях, че кралят ще е млад и секси и че някак си ще се влюбим лудо? Мисля, че имах нужда от тази фантазия, за да стигна до тази маса.
Избягвала съм и съм се спасявала от толкова много подобни ситуации с толкова много крале и великани, които се опитват да ме вземат за своя, а богът, който побеждава, богът, който ме накара да се подпиша доброволно – дори със собствената си кръв – е… този отвратителен арогантен старец.
Може би трябва да се омъжа за него. Не може да му остава много време. Очевидно е избрал да остарее по естествен начин. Или може би народът му не разполага с инструментите, които ванирите имат, за да запазят младостта ни. Така или иначе, това ще разшири империята ми, а аз съм за разширяване на империята.
Назад към част 6 Напред към част 8
