Месец: март 2024

***

Толкова много е грешала за него.
Грешеше за много неща.
Стигнаха до входната врата и Лиъм я отвори. Грейс се почувства така, сякаш бяха нахлули в замъка, въпреки че технически Лиъм притежаваше цялата тази собственост.
Той притежаваше всичко.
Лиъм контролира цялата династия.
За първи път в живота ѝ наистина я порази колко богат и могъщ е Лиъм Хюстън. Дълго време той бягаше от тази реалност и затова никой от тях никога не се беше справял с нея.
Но ето че той беше тук и докато се разхождаха из величествените стаи и зали, Грейс беше обзета от съзнанието, че животът ѝ наистина се е променил.
Нищо вече нямаше да бъде същото.
Когато наближиха трапезарията, към тях започнаха да долитат звуци. Мърморене, гласове, звън на сребърни прибори.
– Лиъм, сигурен ли си? – Попита тя, краката ѝ се чувстваха разтреперани, пеперуди в корема ѝ сега, когато си представи как влиза в тази плашещо строга и надменна среда, изправяйки се срещу най-големите си врагове.
– Сигурен съм. Не се страхувай, красавице. Ти си кралица, а те са само претенденти за трона. – Очите на Лиъм блеснаха палаво и той се усмихна злобно, преди да отвори вратата и да влезе.
Грейс го последва.
Вътре всички разговори спряха, докато главите се обръщаха и богатият елит се взираше в натрапниците.
Ние сме натрапници – помисли си паникьосаното съзнание на Грейс.
Трябва да си вървим.
Това не е правилно. Ще бъдем унизени за това.
Вера и Ексли бяха седнали в двата края на дългата маса, но имаше поне още осем души. Бяха предимно възрастни бели мъже и жени, с кичури сребриста или посивяла коса.
Това бяха най-богатите от богатите и това можеше да се види в очите им.
Всички бяха облечени в костюми или разкошни рокли.
От пръв поглед ядяха основно ястие – нещо като говеждо с гъст кафяв сос, а кристалните им чаши бяха пълни с шампанско.
Тишината в стаята беше толкова дълбока, колкото нищо друго, което Вера някога беше чувала.
Мълчанието и неодобрението на присъствието им казваха повече от хиляди крясъци.
Но Лиъм беше спокоен пред нея.
– Здравейте, радвам се да ви видя всички. Извинявам се за прекъсването – усмихна се той.
– Лиам, какво правиш тук? – Попита Вера, като се надигна от мястото си в началото на масата. – Ако знаех, че си в района…
– Щеше да ме изпратиш някъде далеч ли? – Запита я Лиъм.
Няколко от хората на масата се засмяха тихо, но присвитите очи на Вера успокоиха дори това. Тя тръгна към тях, лицето ѝ беше строго.
– Не е сега моментът – промълви тя през зъби. – А сега излизайте.
Лиъм не помръдна. Той сгъна ръцете си.
– Това е моят дом, Вера. Не разбирам откъде си тръгнала да ми казваш, че не мога да бъда в собствения си дом.
Тя го погледна и сякаш забеляза разликата в очите му. След това погледът ѝ се спря на Грейс:
– Какво прави тя тук, Лиъм? Мислех, че всичко е уредено.
– Не, Вера – каза Лиъм. – Ти не уреждаш нищо, когато става въпрос за този, когото обичам.
Очите на Вера трепнаха.
– Всичко, което знам, е, че някой е осребрил този чек за двеста хиляди долара.
– Отиде при една прекрасна двойка – каза ѝ Грейс и се усмихна. – Те имаха нужда от първоначална вноска за жилище. Почти не ги познавах.
Вера се усмихна ледено, като акула. Но изглеждаше спокойна, когато погледна Лиъм още веднъж.
– Точно сега не е най-подходящият момент за това, скъпи братко. Ако имаш… проблеми… неща за обсъждане, тогава ги запази. Тук сме, за да отпразнуваме сътрудничество с едно много престижно семейство, което желае да ни възложи да действаме като брокери на огромен избор от имоти, с местоположения по целия свят – от Токио до Израел, от Франция до Лос Анджелис.
Лиъм кимна.
– Разбирам. И не сте ме информирали за това сътрудничество?
– Защото – каза Вера, а гласът ѝ някак си омекна и се успокои, но звучеше още по-твърдо и злобно – ти никога не си искал да знаеш нищо за нашия семеен бизнес до тази секунда. – Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се усмихне по-равномерно. – Сега не е моментът за каквито и да било глупости. Дайте ми един час, за да приключа с нещата, и ще поговорим.
Лиъм сякаш обмисли молбата ѝ и неохотно я прие.
– Добре. – Потвърди той. – Ще изчакаме. Но този разговор трябва да се случи днес. Няма да се отлага.
– Да, разбира се – каза Вера, сякаш знаеше, че вече е спечелила. А после погледна пренебрежително към Грейс, преди да каже на Лиъм: – Освен това тя не е облечена точно за такава компания.
Грейс примигна, усещайки как лицето ѝ почервенява. Но държеше устата си плътно затворена.
Лиъм обаче сега гледаше сестра си с изражение на лицето, което Грейс беше виждала от него само когато се биеше с юмруци.
– Какво каза току-що? – Попита той, а гласът му звучеше заплашително.
– Лиъм, моля те, успокой се. Това беше малка шега – каза Вера и се обърна настрани от тях.
– Щях да ти направя услуга и да не те унижавам пред гостите ти – обяви Лиъм в стаята. – Но тъй като обидихте жената, която обичам, мисля, че всички залози са прекратени.
Ексли поклати глава от мястото, където седеше.
– Лиам, недей да правиш това.
Вера се завъртя, яростта ѝ се отприщи.
– Ще ме унижиш ли, неблагодарнико? Всичко, което направиш, е да покажеш на тези добри хора какъв глупак си. Нищо няма да те промени. И тъй като случаят е такъв, приключвам с опитите да те защитя.
– Да ме защитиш? – Усмихна се Лиъм. – По същия начин, по който защити татко ли?
– Дори не знам за какво говориш – отвърна Вера, но бледите ѝ бузи бяха пурпурни.
– Знаеш за какво говоря – каза Лиъм, а очите му бяха хладни и проницателни. – Но това вече няма значение, защото разбрах малката ти схема. Всичко свърши, Вера.
Тя повдигна вежди.
– Ти си начело само защото ние с Екс ти позволихме да бъдеш и можем да те замразим отново, ако решим.
– Не можете – каза Лиъм. – Ти си просто лъжец.
– Излез от тази стая – каза тя. – Или ще те отстраня.
– Аз притежавам тази къща и всичко в нея – каза Лиъм. – Ти и Ексли никога не сте имали право на семейното ни богатство. Майка ни само обмисляше да постави баща ни начело, но дори и това не беше решено, защото тя умря, преди той да се съгласи на каквото и да било. Което означава, че аз все още съм законният наследник и ти го знаеш. Само си се надявала, че никога няма да ми пука достатъчно, за да разбера тази част.
Шокираното изражение на Вера подсказа на Грейс, че Лиъм е прав за всичко, което казва.
– Опитвах се да защитя семейството ни от твоята некомпетентност – отвърна Вера.
– Глупости – каза Лиъм. – Ти и Екс се опитвахте да контролирате парите и властта и да ме използвате като пионка. Всичко, което направихте, беше предварително обмислено и пресметнато. И вероятно щеше да се получи, ако не се беше забъркала с жената, за която възнамерявам да се оженя.
Сега беше ред на Грейс да отвори уста от шок.
Един от възрастните мъже, седящи на масата, се изправи.
– Трябва да кажа, че всичко това ни кара сериозно да преосмислим бизнес партньорството си със семейство Хюстън. А също така стана много неудобно да седим тук и да слушаме. Така че ще си тръгнем сега.
Всички започнаха да стават наведнъж, а Ексли ги призова да не бързат, да не си тръгват.
Ръцете на Вера бяха стиснати в юмруци.
– Ти ще се ожениш за нея? – Издекламира тя. – Ти си скъсвал с нея повече пъти, отколкото мога да преброя. Правиш това само за да нараниш мен и Ексли – за да ни накажеш. Но истинското наказание ще бъде твоето, защото ти си този, който ще трябва да живее с нея.
Изведнъж Грейс пристъпи напред.
– Затвори си гадната уста, Вера – каза тя и гласът ѝ прозвуча изненадващо силно в собствените ѝ уши. – Ти си казала достатъчно за мен и това ми стига.
– Достатъчно ли ти е? – Засмя се горчиво Вера. – Съжалявам, че не се преструвам, че ме е грижа за чувствата ти. Ти си златотърсачка, която застана между мен и хората, които обичам.
– Ти не обичаш Лиъм – каза Грейс. – Ти го излъга за смъртта на майка ти. Каза му, че той е виновен за смъртта и, за да бъде той безполезен и да можете да поемете бизнеса.
– Как смееш да ме обвиняваш в това? – Развика се Вера. – Ти, глупава малка кучка.
Грейс се усмихна.
– От теб приемам това за най-големия комплимент.
Вера се опита да я удари.
Грейс реагира мигновено, вдигна ръка и блокира удара. Ръката на Вера беше изненадващо слаба. В същия миг Грейс използва свободната си ръка, за да удари силно Вера по лицето.
– Това е за онова, което си направила с бизнеса на брат ми – каза Грейс.
Вера примигна, очите ѝ бяха разширени от шок.
– Ти ме удари.
И тогава Грейс използва другата си ръка, за да удари Вера също толкова силно по противоположната страна на лицето ѝ.
– И то за това, че накара Лиъм да мисли, че той е причината майка му да попадне в автомобилна катастрофа, когато ти си знаела истината.

Назад към част 7                                                      Напред към част 9

АЗРИЕЛ

– Дванадесет камъка – промърморих аз, прелиствайки страница в тетрадката си, и прочетох хипотезата си. – Гилдията е възстановила…ах. – Докоснах с пръст символа на изгряващо слънце, който бях надраскал в ъгъла. – Мислех, че това е очевидно, трябваше да го направя по-ясно. О, Ланселот, само ако можех да говоря с теб…
Сърцето ми се сви при мисълта за сина ми и всичко, през което преминаваше, но тази болка беше позлатена от гордост. Ако само можеше да се задържи, той можеше да развали безсърдечното проклятие на Лавиния върху Дарси и те можеха да бъдат отново свободни. Въпреки че не можех да не предвидя безбройните дилеми, свързани с този план…
На думата на чудовище, обгърнато в сянка, едва ли можеше да се вярва, но Лавиния не можеше да направи почти нищо за развалянето на проклятието, ако условията, които му поставяше, се спазваха. Връзката със смъртта беше най-голямата ми грижа, така че нямаше да я оставя да лежи. Потърсих отговори от най-старите души, които бяха останали тук, търсейки изгубени магии и отдавна забравени заклинания. Досега най-ценно за мен беше да разговарям с вампир от епохата на кръвта. Човек на име Кайге Уинтър, който беше част от най-страховития завет в историята.
Той разказваше за магии, които могат да бъдат открити само между съмишленици, за кръвни магии, които са забранени и опасни отвъд границите. Но може би в нея се криеше отговор, затова най-накрая посетих жената, която дълго време избягвах. Жена, която все още презирах до дъното на душата си и която нямаше да намери любящи ръце, в които да влезе, когато един ден стъпи в смъртта.
Моята съпруга.
Напоследък тя винаги мислеше за мен, макар че ме дърпаше не толкова мъката, колкото съжалението. С едно просто завъртане на съзнанието си позволих на това притегляне да ме привлече към нея и я намерих в тъмната стая на леглото в Двореца на душите.
Навсякъде по пода лежаха разтворени купчини стари томове, а между всички тях се мъдреше съкрушена жена с треперещи рамене.
Пренесох се през стаята, забелязвайки стройността на фигурата ѝ, бледостта на кожата ѝ. Тя страдаше, а аз не изпитвах никакво съжаление към нея. Всъщност се наслаждавах на това, виждайки я как най-сетне плаща цената на всичките си лоши избори. Макар че това никога нямаше да е достатъчно, за да се поправи стореното от нея.
– Стела – въздъхнах аз, отминах я и погледнах надолу към книгата, която държеше в ръка. – Търсиш на грешните места.
Тя се просълзи, истински сълзи се търкулнаха по бузите ѝ и паднаха на коленете ѝ. Рядко се случваше да я видя в този вид напоследък, истинска болка да се разлее в изражението ѝ. Беше толкова добра в носенето на маски.
След като се оженихме, виждах все по-малко от истината в нея. Бяхме имали няколко добри години, които се превърнаха в добри месеци, после в добри дни, после само добри моменти, докато накрая всичко хубаво изчезна.
Любовта ѝ към Лайънъл никога не я беше напускала и дълбоко в себе си знаех, че тя е отдадена на него. За известно време се заблуждавах, че съм спечелил сърцето ѝ, но това не се случи. И наистина, не бях сигурен, че някога съм я обичал истински.
Независимо от това, това, което бяхме споделили, беше родило две същества, които обичах по-дълбоко и по-непоколебимо от когото и да било или от каквото и да било, което познавах преди тяхното съществуване. Децата ми бяха моят смисъл, моята причина за добре изживян живот, дори и да не беше съвършен. Съвършенството е невъзможно, както добре знаех от моите изследвания. Съществуваше само полярност. Не можеше да има добро без лошо. Не можеше да има светлина без тъмнина. И това беше много по-дълбоко, вътрешното функциониране на Вселената беше изградено върху тази система на баланс, на везна, която се накланя в една посока, за да се върне обратно, докато накрая везните се изравнят. Ето защо не се изненадах, че синът ми е Везни, човекът, който ще обедини гилдията, роден под звездния знак на везните, колко подходящо. Стига да можеше да се справи.
Някакво сияние привлече вниманието ми и аз погледнах към дъщеря ми Клара, която се бе появила, седнала на ръба на резбовано дървено бюро. Тя изпитваше много повече симпатии към откачалката в тази стая, отколкото аз, но никога не се опитах да я отровя срещу Стела. В края на краищата тя беше нейна майка, а Клара беше преживяла неща, които аз никога нямаше да разбера, така че може би виждаше в Стела нещо, на което да съчувства. Защото тя знаеше какво е да се луташ по грешен път в живота, но от моя гледна точка майка ѝ беше тази, която я беше повела по него.
– Тя поне се опитва – каза Клара с тъга. – Мисля, че наистина започва да разбира какво е направила; опитва се да го поправи.
– Опитва се, но не го прави – казах ледено, потърсих книгата, от която се нуждаеше Стела, и я намерих на един рафт. Древен том за законите на завета и ученията на някои стари кръвни магии. Отговорът може и да не се криеше тук, но това беше правилното начало.
Впрегнах цялата сила в ръката си, опитвайки се да накарам книгата да падне от рафта, исках да я накарам да се помръдне. Проклех се за начина, по който това усилие изчерпваше енергията ми, но се притиснах по-силно към Покривалото, като посегнах към книгата и поисках тя да се помръдне – важността на това беше твърде голяма, за да се проваля. От ръката ми се откъсна искра енергия, която премина границата и я повали на пода с тежък удар.
Стела изтръпна, седна изправена и уплашено огледа стаята. Магията пропукваше по върховете на пръстите ѝ, докато тя се изправяше на крака, оглеждайки сенките в ъглите, докато се приближаваше към книгата.
– Има ли някой там? – Извика тя и Клара се измъкна от бюрото, приближи се до нея и сложи ръка на ръката ѝ.
– Аз съм тук, мамо – каза тя нежно и Стела се поколеба, сякаш усещаше, че не е сама.
– Азриел? – Прошепна тя, гласът ѝ секваше от страх и надежда. – Това ти ли си?
– Просто прочети книгата, Стела – изръмжах аз, когато тя се приближи до нея и се наведе, загребвайки я в ръцете си.
– Законът на завета. – Намръщи се тя. – Тук ли се крие отговорът?
Тя огледа стаята, с широко отворени очи леко изгубена, после поклати глава и си промълви:
– Побърквам се на това старо място.
Тя се премести на леглото, отваряйки книгата, а аз позволих на Завесата да ме отведе отново, връщайки се в покоите си във Вечния дворец, стаята ми беше познато убежище, което ми напомняше за времето, прекарано в Зодиакалната академия.
От време на време тази стая се появяваше като детска стая на Ланс или на Клара. Друг път спалните им, когато пораснаха, или градината, където често играехме заедно. Но понякога напомнянето за това как ги държах в ръцете си и ги люлеех във въздуха, или как целувах малките им розови бузки в зимен ден, беше твърде трудно за понасяне.
Академия „Зодиак“ беше неутрално пространство, където можех да се съсредоточа и да уча, точно както когато я посещавах. Разбира се, тогава тя изглеждаше малко по-хаотична от това, стаята ми винаги беше пълна с отворени книги, от които стърчаха малки цветни раздели. Имаше и кристали, карти таро, разхвърляни навсякъде, и всякакви дрънкулки, до които можех да се добера. Но най-много ме заинтригуваха скритите неща. Книгите за тъмна магия и артефактите, свързани със сенки, прибрани във внимателно скрити отделения в стената, заклинания за прикриване, които пазеха в тайна истината за най-дълбокото ми увлечение.
Измъкнах се от стаята си с намерението да намеря Хейл, но там стоеше позната жена, вдигнала ръка, за да почука на вратата ми. Имаше абаносова коса, която висеше до раменете и на стегнати къдрици, тъмна кожа и големи кафяви очи, които бяха пълни с надежда.
– Серенити – казах изненадано.
От известно време ѝ помагах в една объркана ситуация, в която се бе озовала, след като бе прекрачила прага на смъртта. Ако някой имаше недовършени дела, това беше тя. Беше претърсила Стаята на знанието в търсене на отговорите за смъртта си, откривайки отровата, която съпругата на Тиберий, Линда, ѝ бе подхвърлила, открадвайки я от света от ревност към истинската любов на Тиберий. Тази жена пред мен, която беше принудена да гледа как синът ѝ е кръстен на Линда, след като тя забременя с Макс, докато Линда беше симулирала собствена бременност, за да ѝ отнеме Макс, когато се роди.
Но освен тази мрачна тайна, завършила с убийство, Серенити беше открила и друго, може би още по-подло деяние, което Линда беше извършила срещу нея в живота.
– Имаше ли някакъв късмет с техниката на скаринг купата? – Попита тя трескаво.
Поставих ръка на ръката ѝ.
– Не успях да достигна до никого по този начин по-добре от обикновено. Опитах много пъти, уверявам те.
– Трябва да говоря с Тиберий, Азриел, той трябва да знае, трябва да отида при него – каза тя отчаяно. – Моля те. Трябва да има нещо, което не си опитал.
– Обещавам, че ще продължа да опитвам. Дариус Акрукс е тук и той проучва някои нови… пътища. Ще поговоря с него и ще видя какво е извлякъл от проучванията си – обещах аз.
Тя кимна бързо.
– Добре, да, ще говоря и с него, ако го видя.
– Разбира се – казах аз, след което очите ѝ се насълзиха и формата ѝ започна да се разсейва, душата ѝ се отзова при някого в живата сфера. И от любовния поглед в очите ѝ имах чувството, че това може да е синът ѝ.
Тръгнах по коридора, като се насочих към стаите на Хейл, но се спрях, когато открих, че вратата е открехната. Разтворих я широко и влязох в помещението, което беше тъмно, с изключение на двете горящи синьо-червени крила на трона, който заемаше сърцето на тази стая.
– Хейл? – Извиках. – Мериса?
Забелязах мекото сияние на златна светлина зад съседната врата и се промъкнах натам, като се вмъкнах в спалнята на двойката, открих две души до сводестия прозорец, които витаеха като единични кълба една до друга.
Придвижих се около гигантското легло с балдахин, на което в дървото бяха издълбани хидри, харпии и феникси, стигнах до приятелите си и объркано посегнах към безформената им светлина.
– Върнете се при мен. – Натиснах силата си в тях, позволявайки им да усетят добрите ми намерения, познатото докосване на душата ми до тяхната. И с импулс от светлина те отново застанаха пред мен, а ръцете им се събраха изведнъж и се затвориха здраво.
Мериса издиша треперещ дъх, фокусира се върху мен и в следващия миг се втурна напред.
Ръцете ѝ се оплетоха около врата ми и аз я задържах, докато Хейл се премести, за да плесне с ръка по рамото ми.
– Беше ми много трудно да се върна, докато не те почувствах там – каза Мериса, отдръпна се и погледна към съпруга си.
– Какво се случи? – Попитах загрижено, а Мериса обясни как дъщеря ѝ е тръгнала с душата си да търси своята близначка.
Веждите ми се изкривиха и ученият в мен обърна внимание на силно опасната тъмна магия, като в мен затанцува тръпка от добре изпълнената ѝ употреба.
– Чудесно – въздъхнах аз.
– Ужасяващо – поправи ме рязко Хейл.
– Да, и това – съгласих се с крива усмивка. – Двете причини, поради които съм очарован от подобна магия. Кукла от царевица, казваш? А дали е използвала лайка или лавандула, за да се заземи? Или може би и двете?
Силно дръпване в гърдите ми подсказа, че синът ми има нужда от мен, и аз мигом отидох при него, забравил въпросите си, докато се протягах към него през празнотата на нищото, която ни разделяше.
Ланс седеше с гръб към стената в клетката на него и Дарси в Двореца на душите, очите му бяха празни, изражението му – празно, раните по гърдите му – полузараснали и говореха за поредното мъчение с чудовището, което го държеше като затворник. Тъмнината, помрачаваща душата му, беше почти видима тук, между царствата, и аз се втурнах към него, падайки до него в ужас.
– Ланс? – Опита се да привлече вниманието му към себе си Дарси, но той не я погледна, сякаш дори не я виждаше.
– Говори с мен – призова тя, приближи се и хвана ръката му, но той все още не отговаряше.
– Ланселот – изръмжах аз, опрях ръка на рамото му и се опитах да го накарам да ме види. – Време е да се събудиш.
Лицето на Дарси беше разкъсано от скръб, страхът ѝ за нейния приятел оцветяваше въздуха и се разпространяваше в атмосферата. Благодарността ми към тази жена беше необятна като небето, защото тя беше спасила сина ми от толкова много мрачни съдби. Депресия, самота, дори самата смърт, но това… без наличната си сила тя не можеше да направи почти нищо.
– Ланс? – Промълви тя, пропълзя в скута му и притисна бузата му в дланта си.
Той примигна бавно, буря от мрак се изви в погледа му, когато най-сетне се съсредоточи върху нея, но все още не говореше.
– Моля те, върни се при мен – прошепна тя отчаяно, сълзите се търкаляха по бузите ѝ, а лицето ѝ беше картина на мъка. – Толкова съжалявам, че това е нашата съдба. Всичко е по моя вина. Трябваше да стоя далеч от бунтовниците. Трябваше по-рано да осъзная какво се случва с мен. Не трябваше да плащаш цената на това проклятие. Не е честно. – Тя притисна устните си към неговите, но той не помръдна, нито мигна. Избледняваше и аз трябваше да го задържа там, защото виждах как сенките го разяждат, вече дълбоко в костите му, а имаше малко начини да го извикам от ръба на забравата.
Когато той избра този път и се предаде на Лавиния като заплащане за проклятието на своята половинка, бях едновременно ужасен, че станах свидетел на това, и толкова дълбоко горд, че съм баща на този мъж, който се бе научил да обича друга фея с такава страст, че щеше да се къпе в мъчения заради нея. Никога не бях срещал любов като тази, която той притежаваше, и бих направил всякаква жертва, за да осигуря трайността на връзката им. Тя беше безценна и опазването ѝ беше жизненоважно.
Веднага си тръгнах, търсейки единствения човек на този свят, който можеше да помогне на Ланс сега, и с изненада установих, че се връщам в тронната зала при нея.
Стела вече беше дошла при него.
– Мога да помогна – каза тя твърдо.
– Не се доближавайте до нас – предупреди Дарси, изправи се на крака и набързо избърса сълзите от бузите си.
Стела я игнорира, приближи се, опитвайки се да погледне покрай нея към Ланс, а аз я подканях, знаейки точно защо Дарси се страхува от присъствието ѝ, но Стела беше единствената, достатъчно надарена с тъмна магия, за да го спаси. Притиснах ръка към гръбнака ѝ, опитвайки се да я накарам да се движи по-бързо, докато времето се размиваше малко и Завесата се опитваше да ме откъсне. Борех се да остана, а гласът на Дарси отекна мощно в двореца на Дивия крал.
– Защо ще му помагаш? – Поиска тя. – Ти се отрече от него.
– Той винаги ще бъде мой син. Няма значение какви думи са минали между нас – каза Стела сериозно. – Може би ще разбереш един ден, ако имаш свое дете. – Тъжна усмивка повдигна устните ѝ, докато се взираше в клетката, и не можех да не видя честността в разкаяния ѝ поглед. – Знаеш ли… мислех, че връзката му с теб е някакъв жалък малък бунт срещу мен.
– Побързай, откачалка – изръмжах аз, но тя, разбира се, не ме чу.
– Не всичко е заради теб, Стела – каза Дарси ледено и аз, по дяволите, се съгласих. – Обичам сина ти повече, отколкото можеш да проумееш.
– Сега вече го виждам. Видях сребърните му пръстени.
– Пръстените не променят онова, което изпитвахме един към друг, преди звездите да ни ги предложат – изсъска Дарси. – Светът реши да потвърди любовта ни в момента, в който се сгодихме, но ние се обичахме много преди това. Хората, които наистина ги е грижа за нас, приеха това много преди звездите да кажат своята дума. Ти не си от тези хора.
Времето отново затрептя, като тежък дъх срещу пламъка на свещ, и аз се втурнах в бездната, противопоставяйки се на нея, докато оставах с плътта и кръвта си, с детето, което обичах с жестокостта на самите звезди. Той имаше живот, който да живее, и аз щях да му го осигуря, дори ако трябваше да умра отново, за да го постигна, дори ако душата ми беше изпепелена и разпръсната в най-далечните краища на вселената, за да не се възстанови никога. Щях да го направя за него, както бих направил всичко за децата си.
– Синът ти е най-невероятната фея, която някога съм имала честта да познавам – извика и Дарси, докато си проправях път обратно към него, а гласът ѝ се разливаше на нощното небе и ме привличаше на север. – И той заслужава щастие и мир. Заклевам се в цялата си същност, че ще му дам тези неща и ще унищожа всеки, който му ги отнеме. Това включва и теб, Стела. Вече имам дълъг списък с врагове и твоето име е на първо място в него.
– Прости ми – изхлипа Стела, а истинска болка покри думите ѝ. – Трябваше да остана до него, когато Лайънъл го върза за Дариус. Трябваше да бъда повече до него, когато Клара ни беше отнета. Не трябваше да позволявам нещата да стигнат толкова далеч. И трябваше да бъда майка, при която той да се върне у дома.
– Ти си загубила тази привилегия, но сега можеш да легнеш на олтара му и да му предложиш доброто, което имаш да му дадеш! – Изригнах.
– Нищо не можеш да направиш, с което да заслужиш прошката ми – каза Дарси с горчивина и сърцето ми се разтуптя, защото познавах тази болка, това предателство. Тя принадлежеше на сина ми, но и тя я носеше. Неговото бреме беше и нейно бреме. Нямаше фея в нито едно царство, в нито едно време, която бих избрал за Ланс, освен Дарси Вега. – Да го нараниш, означава да предизвикаш гнева ми. Обърна му гръб и го остави сам на света, когато той имаше най-голяма нужда от теб. Нищо не може да върне това назад.
Погледнах към Стела с копнеж, знаейки, че тя е единственият му шанс сега.
– Спаси го – заповядах аз.
– Аз мога да му помогна. Моля те. Доведи го по-близо. Позволи ми да му помогна. Ще го върна при теб – закле се Стела и сякаш казваше тези думи както на мен, така и на Дарси.
Дарси се отдръпна, виждайки тази надежда, изложена пред нея, но явно се бореше с това да се довери на тази жена, която ѝ беше причинила толкова много страдания.
– Момченце, ела при мен – опита се Стела, като се протегна колкото можеше по-далеч и хвана крака му.
Той не помръдна и аз видях нерешителността в зелените очи на Дарси, докато тя гледаше от Ланс към Стела, а гърлото ѝ се мърдаше.
– Закълни се, че няма да го нараниш – изсъска тя, гледайки право в Стела, докато правеше избора си, и облекчението изтръпна в мен.
Стела изобщо нямаше да дойде, ако не искаше да помогне, а аз познавах маските на жена си по-добре от всеки друг. За първи път тя не носеше такава и затова думите, които изрече, бяха толкова истински, колкото можеше да бъдат.
– Кълна се.
Времето отново се замъгли и когато успях да го възвърна, Ланс беше близо до решетките, а пръстите на Стела бяха притиснати към китката му, думите на заклинанието за свикване на тенебрис преминаваха през устните ѝ, а тъмната сила се натрупваше в нея.
Дарси коленичи до Ланс, а аз се преместих да коленича заедно с нея, като поставих ръката си върху тази на Стела и изрекох същите думи в такт с нея. Дрънчене в гърдите ми подсказа, че силата ми се е свързала със заклинанието, а Стела леко помръдна, сякаш усещаше промяната в магията, увеличаването на силата, която сега се преобръщаше в сина ни и дърпаше мрака, в който беше попаднал.
– Звездите и аз ще сложим пътека от светлина за теб, Ланселот – прошепнах аз. – Работя, за да променя съдбата ти, но ти трябва да се върнеш и да си готов да поставиш краката си на новия път.
Ланс изстена и посегна към Стела, сякаш тя съдържаше някакъв отговор на страданията му. Тя прокара пръсти по слепоочието му, докато той се облягаше на решетките, а веждите ѝ бяха свъсени от концентрация, и аз се зачудих дали той има представа кой му помага.
Тъмнината се трупаше по краищата на кожата му и тя я попиваше в своята, думите ѝ се засилваха, а моите ставаха все по-силни и бързи, за да съответстват на нейното темпо.
Бавно Ланс отвори очи, разкривайки блясъка на сребърните си пръстени, и Дарси се хвърли към него с писък на наслада, повали го настрани, така че паднаха на пода в плетеница от крайници, докато го целуваше.
– Ти се върна – прошепна тя с облекчение, а аз се проснах на пода, като собственото ми облекчение ме прониза.
– Винаги ще се връщам при теб, Блу – обеща той и знаех, че има предвид това. Нищо в живота или в смъртта нямаше лесно да ги раздели сега.
– Тъмнината е дълбока – изпъшка Стела, седнала на петите си от изтощение покрай това заклинание, и знаех, че и предстои още дълга нощ. Щеше да и се наложи да кърви, за да я пусне навън, да изсмуче тази тъмнина от собствените си вени и да улови в нея съд, преди да може да я унищожи истински. – Но аз мога да го държа настрана. Поне за известно време.
– Ако чакаш благодарност, ще я получиш само от мен – каза Дарси, докато Стела се взираше в тях и изглеждаше така, сякаш искаше да остане. – Благодаря ти, че доведе този човек на бял свят. Той е най-хубавото нещо, което някога си правила.
Завесата ме дръпна с такава сила, че знаех, че трябва да си тръгна, но тези думи ме обгърнаха, чистата любов в тях ме стопли през тях. Тя беше права, разбира се, Ланс и Клара бяха най-хубавите неща, които Стела някога беше предлагала на този свят. И аз се молех да има още време тя да постъпи правилно поне с един от тях.

Назад към част 19                                                         Напред към част 21

19 ЮНИ 2020 г.

„Те се събират отново“

ГЛАВА 10

ЕЗМИТА

Фитилът беше сравнително нов. Бяха отворили през януари и въпреки че им се наложи да работят само с храна за вкъщи в продължение на три месеца, както всеки друг ресторант в Алабама, бяха останали на повърхността. Сега, когато светът се отваряше отново, те бяха тези с най-добрата организация. По-голямата част от трапезарията им беше на открито, но под покрив с вентилатори, които поддържаха достатъчно хладно, ако се хранехте там сутрин или вечер. В средата на деня обаче беше трудно.
Брет обичаше техния сандвич с пилешко и телешко месо и пържени сладки картофи. Аз смятах, че и двете са просто средни, но не всеки е израснал, хранейки се на масата на майка ми. Нейната кухня караше другите да бледнеят в сравнение с нея. Сервитьорката знаеше наизуст поръчката на Брет и просто го попита дали иска редовното си. Той се засмя и кимна. Знаех, че и това му харесва в това място. Беше редовен клиент и те го познаваха.
Аз пък обичах всеки път да опитвам нещо различно. Бях пробвала менюто и почти бях приключила с втората страница. Менюто беше по-дебело, отколкото човек би очаквал за подобно място. Още една причина то да е толкова популярно място в града. Особено през уикенда. В петък вечер през лятото в Лоутън не оставаше друго, освен да дойдете тук да хапнете и да отидете на кино. Вече никой не ходеше на полето. Чудех се дали някога ще го направят отново.
Не познавах Хънтър, нито пък някога бях ходила на парти на полето, но дори и аз си мислех, че идеята да се забавляват там сега ми се струва погрешна.
Погледнах нагоре, осъзнавайки, че сервитьорката ме чака да поръчам. Бях се изгубила в мислите си.
– О, съжалявам, пилешкото обвиване с пушен бекон от ябълково дърво и супата на деня – отвърнах аз. Още едно посещение тук и щях да съм на трета страница от менюто.
– Супата днес е доматена. Вече сте яли такава. Сигурна ли си, че искаш пак? – Попита тя и аз се усмихнах, осъзнавайки, че е разбрала системата ми никога да не ям едно и също нещо два пъти.
– Е, не, тогава нека опитам… – Потърсих гарнитурата, която още не бях поръчала.
– На таблото със специалните предложения тази вечер има салата от ябълки с орехи. Тя е нова – предложи тя.
– Добре, благодаря, ще я взема.
Тя кимна и взе менютата, преди да ни остави. Наблюдавах как тя спря до една почистваща станция и напръска менютата, след което ги избърса старателно. Поглеждайки към маската си на масата, която носех, докато седях, се зачудих дали това не е просто новото нормално състояние.
– Изглежда, че отборът на мажоретките отново е заедно. Не съм ги виждал да излизат така, откакто приключи блокирането – каза Брет, привличайки вниманието ми към посоката, в която гледаше.
Познавах всички от тях, но не ги познавах. Бях наблюдавала живота им иззад касовия апарат. Неш Лий с Талула Лидъл, чиято майка редовно я изпращаше да купува пекарски материали от нашия магазин и беше наистина мила; Райкър Лий и Аурора Маклай; Уест Ашби и Маги Карлтън; Брейди Хигенс и Райли Йънг; а после беше и Аса с една червенокоска, която не познавах, но беше зашеметяваща.
– Изглежда, че им липсват само Гънър и Уила – изрече Брет, сякаш гледката им го дразнеше. Чудех се защо. Никога не беше изразявал неприязън към някой от тях.
Погледнах назад към него.
– Не ги ли харесваш? – Попитах.
Той вдигна рамене и погледна натам, преди да ме погледне.
– Не съвсем. Този град, а и държавата, се държи така, сякаш футболът е бог, а тези, които го играят, са богове. Това е глупав, брутален спорт, за който не се изисква истински талант. – Тонът му беше кисел и аз бях изненадана от отношението му. Брет винаги е бил толкова мил с всички. Всепризнат добряк.
– Не знам много за футбола, но мисля, че всички изглеждат приятни – казах аз, чувствайки, че се нуждаят от защита.
– Ти не си ходила на училище с тях. Талула е хубава, но тя не винаги е била в тяхната група. Трябваше да отслабне, за да се впише, а това само по себе си доказва колко повърхностни са те.
Погледнах обратно към тях. Аса се смееше на нещо, което Брейди беше казал. Всички бяха съсредоточени върху бившия куотърбек, докато той говореше. Спомних си за Райли Йънг и дъщеря ѝ, която влезе в магазина, и колко сладка беше тя. Райли беше майка тийнейджърка, но изглеждаше добра майка. Но тогава наблюдавах от другата страна на щанда. Взех парите ѝ и опаковах стоките ѝ. Какво всъщност знаех за някоя от тях?
Райли гледаше към Брейди с такава мекота в погледа, че ме караше да изпитвам болка за всичко, което изпитваше. Изглеждаше доволна, пълноценна, щастлива. Трябваше да спра да се взирам във всички тях като луда. Насочих вниманието си обратно към Брет, решена да не гледам повече по този начин.
– Днес се чух с треньора ми от Калифорнийския университет – каза Брет. – Мислят да отложат занятията за първи октомври и да предложат обучение в клас, дистанционно и хибридно, което е и едното, и другото. Той не е сигурен какво се случва с тенис сезона. Не са взели решение. Все още нищо не е сигурно.
Все още не знаех какво ще се случи и с моето училище. Не ни бяха казали нищо.
– Това не е чак толкова лошо – казах аз.
Той сви рамене.
– По-добре от нищо.
Храната ни пристигна, а аз не бях толкова гладна, колкото бях, когато поръчах. Не бях сигурна дали заради смеха и разговорите, които се чуваха от масата, към която се опитвах да не гледам, или заради факта, че е много възможно да не напусна този град след два месеца, както се бях борила толкова упорито. Не исках да остана тук. Исках да заживея нов живот. Бях готова за истинско колежанско преживяване, а все повече изглеждаше, че това няма да се случи.
– И ето, че се появиха последните двама, които попълниха състава – каза Брет с присвити очи, преди да вземе сандвича си.
Погледът ми се върна нагоре, за да видя как Уила и Гънър се приближават към масата. Момичетата скочиха, за да прегърнат Уила, а момчетата извикаха поздрави на Гънър. Някои от тях бяха доста колоритни. Всички изглеждаха толкова щастливи, че са заедно, а енергията около тях ги правеше толкова привлекателни. Какво ли трябва да е усещането да имаш такава група приятели? Хора, с които си израснал и знаеш всичко за тях? Такива, на които си имал доверие и си ги обичал като семейство. Завиждах им. Можех да го призная. Но винаги съм завиждала за този живот. Да имаш приятели като цяло ми се струваше като приказка. Това беше още една причина да искам да отида в колеж тази есен. Исках да си намеря приятели и да се впиша в някоя група. Исках да бъда част от нещо подобно.
– Могат ли да бъдат по-гръмогласни? Това не е гимназия „Лоутън“ и те не са собственици на това проклето място – измърмори Брет.
– Те са щастливи да се видят. Не са ли повечето от тях вкъщи от колежа? Те се радват. – Отново ги защитавах.
Брет поклати глава.
– Ти не ги познаваш, Ези. Повярвай ми. Те са боклуци.
Напоследък той беше започнал да ме нарича Ези и това не ми харесваше, но нямах и намерение да бъда груб. Оставих го да мине.
Гънър стоеше с ръка на раменете на Уила, докато говореше на групата. Сервитьорката им донесе два допълнителни стола и всички се преместиха около масата. Не бяха точно на социална дистанция. Всички се бяха струпали около масата.
– Още не си опитала храната си – отбеляза Брет, а аз насочих вниманието си обратно към храната и я изядох. Въпреки че не бях гладна. Беше добро. Не беше страхотно, но беше едно от по-добрите неща, които бях опитвала.
Групата притихна и не можах да се сдържа да не погледна към Талула, която беше сложила ръка на Аурора. Сякаш даваше подкрепа. Групата вече изглеждаше мрачна. Гънър беше отишъл до Райкър и се беше изправил. После двете момчета се прегърнаха и видях как Гънър му каза нещо. Очите ми се присвиха от емоции, въпреки че не ги чувах. Въпреки че не ги познавах. Знаех за кого си мислят и какво беше променило настроението на масата.
Като ги гледах отстрани, изглеждаше, че имат всичко, но не беше така. Липсваше им един от тях. Той си беше отишъл завинаги и беше взел със себе си частица от това, което бяха те.

Назад към част 10                                                         Напред към част 12

* * *

Междувременно коридорът беше почистен, след като сребърните същества бяха извадени от трансформиращите, а самите трансформиращи се върнаха на служба, тези същите, ОрКолин беше решил да не ги сменя и аз се съгласих с него, като разчитах на генерала за това. Бетси, разстроена, че няма да участва в по-нататъшната работа, тръгна да носи кофите и парцалите. Сребърните гадове заспаха веднага щом се озоваха в буркана, аз поправих повредата на ключалката с магия, а стражите учтиво затвориха вратата към покоите на императрицата, показвайки, че не сме там.
Но ние бяхме там – аз, моята вярна мисис Макстън, смелата Бетси и мисис МакАвърт, мрачна като мрачен облак. Осъзнаването, че такава сребърна гадост може да бъде вкарана в нейния господар, беше съкрушително за нея.
Толкова съкрушително, колкото за мен беше осъзнаването, че нейно величество е магьосник от старата школа, вероятно беглец от правосъдието.
– Мис Вайърти! – обърна се към мен икономката точно в момента, в който трескаво търсех решение, каквото и да е решение.
И без да дочака отговора ми, тя каза с усилие:
– А какво ако тя беше… успяла?
Погледнах мисис МакАвърт с известно объркване от въпроса ѝ. Това беше въпрос, на който икономката на Арнел очакваше с нетърпение отговор и на който тя се опитваше да изглежда почти невъзмутима. Това беше въпрос, който искрено разтревожи и мен, която все още не бях осъзнала напълно на какво мога да бъда свидетел, но…
Ако трябва да го кажа направо, ако си позволя да мисля откровено, лорд Арнел не беше човек, който може да бъде покорен толкова лесно. Определено не. Дори и императрицата да имаше пръстен с чар, дори и императрицата… е, не искам да мисля за това, така че дори и да беше в състояние да… се слее в страстна прегръдка с лорд Арнел, вероятно нямаше да се получи… нямаше да се получи. Без съмнение трябваше да изучавам тези магически сребърни същества по-подробно, но със сигурност знаех, че нищо не е по-силно от табуиращото „Уиоларе ет франгере морсу“, което бях приложила. Нищо по-силно просто не беше измислено. Заклинание, основано на дълбоки инстинкти и рефлекси, закотвено на нивото на магическата аура, вложено в момента на максимална близост – това заклинание ми се струваше непобедимо и непоклатимо. Но ако реакцията на лорд Давернети към него беше повече от естествена, то лорд Арнел …
– Не искам да ви оставям да си правите фалшиви илюзии, но вашият господар вероятно няма да се повлияе. – казах на мисис МакАвърт.
Погледът и изразяваше горещо желание да чуе нещо повече от една фраза, но не смятах за правилно да разкривам възможностите на лорд Арнел. Да, той не беше никой за мен и да, не беше поискал мълчание от мен с дума или жест, но все пак с основание смятах, че нямам право да разкривам възможностите му, способностите му и факта, че лорд Арнел беше повече или по-малко уязвим преди появата ми, но сега… Всъщност дори омагьосаният пръстен на ръката му му причиняваше мигрена, а не любовно страдание за Нейно Императорско Величество. Така че, вече въз основа на това, можеше да се твърди, че Арнел не се е поддал на въздействието на магията.
Но нямах възможност да развия тази мисъл.
Вратата се отвори, влезе генерал ОрКолин, огледа се още по-бързо, запъти се към нас, сграбчи и трите ни, което не беше трудно със силата му, и без дори да ни позволи да се възмутим, ни натика в най-близкия шкаф, а после не измислил нищо по-добро от това да се вмъкне след нас, като почти не ни даде възможност да дишаме!
Но поведението му стана повече от разбираемо, когато вратата се отвори, после се хлопна и тогава всички чухме горещ и страстен звук:
– Ела при мен, жребецо мой!
И този глас принадлежеше на императрицата.
– О, моя едра кобилке! – отговори императорът хрипливо и пияно.
И в следващия момент мисис Макстън, която беше неистово загрижена за моя морал, ловко закри ушите ми с ръце. Но това едва ли беше от полза, защото се чуваха хрипливи стонове, звук от разкъсване на плат, скърцане на леглото и… Не мина и минута, и чух толкова силно хъркане, че ако мисис Макстън беше използвала възглавници вместо собствените си длани, едва ли щеше да помогне.
Длъжна съм обаче да призная, че в този момент някак си се успокоих. Уви, като повечето момичета, тайно, но все пак искрено и оправдано, се страхувах от половия акт и мисълта, че той едва ли ще продължи повече от четиридесет секунди, ме успокояваше.
И тогава се случи нещо, което никак не беше успокояващо – мисис Макстън махна ръцете си и чух тихо, настойчиво звънене.
Беше едва доловимо.
Но го имаше.
След това се чу сумтенето на императрицата, която, боя се, се измъкна изпод спящия си и хъркащ съпруг, едно щракване, едно изолационно заклинание, от което на генерал ОрКолин му настръхнаха косите, и един глас, който ме накара да потръпна:
– Ти всичко ли направи?
Погледнах към трансформиращия, чиито очи светеха в мрака на гардероба, а ОрКолин ме погледна напрегнато – той щеше да види моите отлично дори в черното. И… онзи глас, който и двамата разпознахме. Гласът на херцог Карио!
– Не – отвърна императрицата откровено – скъпи, пръстенът ти не работи, а тази нахална издънка, дъщеря ти, скача в негова защита като разгонена юница!
Мисис Макстън явно отново се накани да ми запуши ушите, но беше спряна от погледа на ОрКолин и от побутването в ребрата на мисис МакАвърт, която цялата се наведе напред, без да иска да пропусне нито дума от казаното тук.
– Къде са ти маниерите! – изсъска Карио.
И обсаждайки тази, която всъщност трябваше да ги командва, херцогът продължи:
– Ако пръстенът е на него, колкото и да е силен Арнел, ще има максимум три дни, не повече. Престани да водиш мъжа си при теб и се заеми. Какво ще кажеш за мис Вайърти?
Един стон, изразяващ едновременно умора и възмущение, и общо нежелание да се продължава този разговор, и императрицата докладва:
– Мотае се някъде.
– Къде?! – изръмжа, внезапно избухвайки, херцог Карио.
– Защо трябва да разбирам къде?! – Нейно Величество се възмути с тона на търговец – Не ме интересува къде се скита това момиче. Аз съм уморена! Омръзна ми! Тези дракони са сноби, винаги се държат така, сякаш са погълнали по един меч, а сега дори не могат да се навеждат правилно. Скучно ми е! Искам да се върна в столицата, аз…
– Затвори шибаната си уста!
Беше изречено тихо, но стигаше до костите.
И когато императрицата уплашено замълча, Карио продължи:
– Анабел Вайърти е опасна. Задава твърде много въпроси, знае твърде много отговори.
– О, Боже мой, тя е просто някаква магьосница! – в капризния глас на нейно величество отново се чу раздразнение.
– Тя е магьосник, имунизиран срещу магията на дракона! – Карио съскаше по такъв начин, че лично аз изпитах желание да се свия назад.
Императрицата замълча и в продължение на близо минута, а може би и малко повече, единственият звук в апартаментите беше хъркането на императора.
След това херцогът продължи:
– Момичето трябва да бъде изведено. Използвай трансформиращите, след като го убият, дай им заповед да се самоубият.
– Да, но те са мои!… – Нейно Величество вече почти хленчеше.
– Ще си намериш други. – прекъсна я Карио – И Арнел, и Давернети ще могат да прочетат последните спомени на трансформиращите, ако са още живи. А ние не искаме съпругът ти да…
Не беше нужно Карио да довършва, императрицата и така беше разбрала.
– Убий момичето. Аз желая резултати. На мен са ми нужни резултати, а не твоето мрънкане. Направи го.
И комуникацията беше прекратена.
Но ако сме си мислили, че това е краят, жестоко сме се лъгали.
– Клаузерунке!
Със съвсем различен тон, не капризен, не жалостив, не истеричен, а с неочаквано хладнокръвие, каза изведнъж императрицата. И в стаята настъпи тишина, защото заклинанието, което буквално се превеждаше като „Мълчи“, беше насочено към императора, така че хъркането утихна.
И ако моите съучастници в подслушването не разбраха нищо, аз само се убедих в подозренията си – императрицата беше магьосница. Магьосник от старата школа! И в светлината на това стана въпрос кой кого използва? Дали ръждивият дракон е този, който има роля при него, която е чисто и просто роля, или мага участващ в една от най-насилствените и вече забранени „секти“, използва херцог Карио в своя полза?
После се чуха стъпки – нервни, резки, гневни. Гневът като цяло имаше привкус във въздуха. Още няколко минути императрицата крачеше напрегнато от ъгъл на ъгъл, после се чу плахо почукване, но не на входната врата, а на една от тези за прислугата.
– Вени ин! – намирайки се във възбуда, императрицата премина към смесица от древно и магическо.
Но онзи от другата страна на вратата го разбра отлично.
Скърцането на открехнатата врата, шумоленето на роклята на прислужницата и тишината:
– Моя императрице.
– Змеят ме изнервя! – с гневни думи изсъска императрицата.
Събеседничката ѝ отговори с примирение:
– Несъмнено дракона е само досаден, но не забравяйте нашата велика цел, моя императрице.
Вече едва дишах, жадно улавяйки всяка дума.
– Да, великата цел – да оставим тези праисторически гущери на техните праисторически легенди – прозвуча от устата на императрицата, която се свлече или на леглото, или в едно от креслата.
Въпреки действащото заклинание императорът очевидно преобърна тежкото си тяло настрани, изхърка и отново се успокои.
– Негово величество започва да става досаден. – каза прислужницата тихо, но с хладнокръвието на наемен убиец.
– Не смей! – каза императрицата почти словесно – Давернети е в имението, а той е чувствителен към нашата магия. Ще се разправя с императора чрез ръцете на Арнел. След това няма да има толкова голямо значение кой кого е убил – драконите ще започнат клането, трансформиращите няма да останат настрана, а ние ще наблюдаваме с интерес развоя на събитията. Ще бъде изключително… забавно.
Секунда пауза и въпросът на прислужницата:
– А лейди Енсан?
– Мръсната полукръвна! – императрицата изплю думата с досада и раздразнение – Проклетата полукръвна, магията ми не ѝ действа.
Едва доловимо и тих смях:
– Милейди, не всички ситуации изискват магия, има много по-лесни начини за… отстраняване. Бихте ли ми позволили?
Пауза и замислено казано от императрицата:
– Арнел ще се разсърди.
– Арнел ще се притесни от последствията и ще дойде при вас, за да ви увери в своята ненамеса. А вие, сигурна съм, ще успеете да използвате по най-благоприятен начин желанието му да се оправдае….
Мисис МакАвърт отвори уста от възмущение, без да може да се сдържи. Но моята мисис Макстън имаше и издръжливост, и умения, така че икономката на Арнел просто беше запушена, принуждавайки я да потисне възмущението си.
– Действай! – каза императрицата след няколко дълги секунди – Без значение какво казва Карио, в този момент на Арнел ще му дам сто точки в която и да е област, щеше да е велик император, но няма да стане. Макар че не бих имала нищо против всяка сутрин да се събуждам в леглото му… Сънища, сънища. Махни момичето Енсан. Карио има дъщери като кучета, една повече, една по-малко, а ние бихме могли да използваме малко подсилване на омразата му към драконите от Желязната планина.
– Както желаете. – чу се още едно шумолене на плат и прислужницата явно се наведе в реверанс.
– О… и едва не забравих.. – тя звучеше толкова сънливо, че думите ѝ се редуваха с прозявки – …мис Вайърти.
– Да, милейди?
– Нека да се погрижат за момичето. Карио се страхува от нея, не ме интересува по каква причина, но щом за него е толкова важно да я елиминира, ще дадем своя принос, за да сме сигурни, че това драконово момиче ще продължи да внася известен дисонанс в плановете и стратегиите на Ръждивия дракон.
Пауза и много внимателно казаното:
– Страхувам се, че това едва ли е възможно, милейди, в града има две уайверни. Едната е била заловена с прякото участие на мис Вайърти и затова другата няма да се успокои, докато не отмъсти.

Назад към част 7                                                             Напред към част 9

Глава 19

А когато се прибрахме в стаите си и аз отново страхливо избягах от Ерилив, макар че той се опита да ме задържи, Филимон нахлу.
– Е? – той се просна демонстративно на леглото, като ми пречеше да легна.
– Какво-е?
– Докога ще продължава това? Искам обяснения.
– Какви, Филя? – свалих уморено обувките си, тръгнах боса по килима и се свлякох на стола отсреща.
– Всичките! Какво се случва? Защо, по дяволите, си пуснала тази жаба в къщата? Какво става с теб и Азберт? И накрая, какво става с теб и Ерилив? Защо първо се сгодявате – между другото, нетърпелив съм за подробности – а после той три дни те гледа с вид на пребито куче, което не разбира защо го наказват.
– Филя, той разбира всичко. Ето защо ме гледа така, сякаш е направил нещо нередно.
– А сега за мен: КАКВО СЕ СЛУЧВА! – изрева котарака и аз го погледнах с уважение.
– Уау, Филя. Ти си страшен!
– Ще бъда страшен с теб. Ето какъв късмет имах в стопанката – никакви нерви не са достатъчни.
– А какво не е наред с това? Искал си вещица. Аз съм хубаво, мило момиче, също и фея.
– О, да-а-а! – котаракът размаха гневно опашка – Ти си много хубава жена, не дай си Боже да те опозная по-добре. И не се шегувай с мен, а разказвай!
– Ами… Всичко започна, когато драконите ме откраднаха… – и аз започнах да разказвам.
– Ето това да! Ех ти! – Филя слушаше с интерес.
– … и после този демоничен глупак… – и му разказах за стимулиращата напитка и моята реакция – И ето! – показах му пръстена.
– Това е страхотно. Искам да кажа не, че онзи млад идиот те е упоил, а че ако не беше това, нямаше да се събереш с Ерилив Бог знае колко време. Не съм ти казал, разбира се, но ти, скъпа стопанке, си болна в главата. Заобиколена си от мъже, които слюноотделят и те желаят. А ти сякаш не си жива. Нищо не виждаш, нищо не чуваш, на никого не се доверяваш.
– Филя, съгласи се: имам своите причини. Моят Лешка беше гадняр, а аз го обичах. Ейлард – е, при него всичко е ясно: той се събуди след четиристотин години, токсикоза от сексуално въздържание, и ето ме тук. Останалите изобщо не се броят – всички те искат нещо, което притежавам, а не мен. Ерилив… – за момент замълчах – Беше ми продънил ушите за годеницата си, а в крайна сметка се бе увлякъл по мен. Но се беше загледал в онази мръсница Еолина, докато тя поклащаше гърдите си. Мислиш ли, че се чувствах добре? Мисля си, че той беше привлечен от мен само защото бяхме един до друг ден след ден. Годеницата е далеч, аз съм близо. И тогава какво? Например, ще замина за дълго време, не знам. И наоколо ще има някоя мацка, така че той ще забрави за мен, както е забравил за годеницата си.
– Каква си ми ти на мен глупава… – Филя въздъхна – Кажи ми, как я погледна той? Искаше ли я? Дали я поглъщаше с очите си? И какво беше изражението на лицето му?
– Как, как… Той я погледна с очи, усмихна се. – намръщих се аз.
– Какво друго можеше да направи, освен да ѝ се присмее? Ти осъзнаваш ли колко идиотски изглеждаше тя в този момент от гледна точка на един мъж? Да тича из замъка почти гола и да се опитва да принуди един мъж да я вкара в леглото.
– Грешиш, Филимон! Той продължи да се усмихва дори когато тя започна да разтърсва тялото си и да глади формата си.
– Ти си ревнива глупачка, Вика, съжалявам. Дори аз бих се усмихнал в този момент, въпреки че съм котка!
– Ти си глупакът!
– Не, аз съм умен фамилиар. И на мястото на твоя Рил, всеки нормален мъж щеше да гледа и да се смее. Първо, любопитно е да го гледаш, да не си кривя очите, не съм девица на брачна възраст. Ето от теб, той идиота, отвърна поглед встрани, когато излезе от спалнята си почти в дрехите с които майка ти те е родила. Знаеше, че би могъл да реагира по погрешен начин, защото отдавна ти беше хвърлил око. И второ, да пропусне подобно шоу, което Еолина изнесе? О, наистина?! Дори на мен ми е интересно.
– Така или иначе не бива да се заглежда по момичета.
– Той не се заглежда. Откакто пътуваш с него, някога поглеждал ли е някого, освен теб?
– Ами-и-и… – опитах се да си спомня – Не, напротив, той отвръщаше поглед от всички. Само веднъж в Керистали, когато прислужницата в таверната заби деколтето си точно под носа му.
– И какво направи той? Дали се възползва?
– Не. Напротив, помоли ме да го спася.
– И?
– И почти ме целуна.
– И?
– И какво? – загледах се в котката.
– Помисли, вече не си малко момиченце. Отивам да си легна. – Фамилиара скочи от леглото и се насочи към изхода.
– Филя… Защо тогава не се опита да говори с мен? Той вижда, че съм ядосана.
– Ето защо не се опитва. Никой не иска да се превърне в жаба само защото си ядосана и си въобразяваш нещо. Преодолей го, тогава ще може да говорите.
На сутринта Илза дойде при мен, вече напълно устроена, и започна работа. Прекарахме известно време в прически и грим, а в същото време и казах как точно трябва да стои и лежи всичко в стаите ми. Навикът е ужасно нещо и трябваше да се уверя, че не пренарежда в различен ред бурканите и бутилките на масата ми или гардероба ми, иначе нямаше да мога да намеря нищо.
В същото време се опитвах да измисля как да получа възможността да се обадя на някого от персонала, ако ми се наложи, но да не се налага да тичам по етажите и да ме следват постоянно. Трябва ли да се сдобия с вътрешна телефонна централа, както е в хотелите? Трябва да разбера повече за това.
Освен това след вчерашния разговор с Филя се успокоих и реших, че днес няма да се дуя на Ерилив и веднага щом имам възможност, ще говоря с него.
На закуска гостите ми казаха, че са приключили с преговорите и ще си тръгнат днес следобед. Въздъхнах с облекчение и реших, че щом е така, мога да изкарам този обяд сред природата. Хубавото беше, че моите домовици бяха построили голяма уютна беседка в градината от остатъчните строителни материали, поръчани за гаража и детската площадка. Беше решено там да се сложи масата за прощалния обяд.
Всичко продължи тихо и спокойно почти до края на обяда. И тъкмо когато пиехме кафето си, Бесон бързо се приближи до беседката.
– Милейди! – демонът се поклони учтиво – Вашият годеник е пристигнал от Ферин и иска да ви види. Искате ли да го пусна да влезе?
– Как годеник? – Кирин едва не се задави с кафето си и се загледа в Ерилив.
– О-о-о, добре, най-после ще видим мистериозния годеник на нашата фея! – каза Албрит с доволен глас и се облегна назад в стола си.
– Бесон – обърнах се към охранителя, без да обръщам внимание на погледите на присъстващите – той сам ли пристигна или с ескорт?
– С ескорт, лейди. – промърмори демона – По-точно, той е този в ескорта. Освен него са пристигнали господарят му и още няколко елфи
– По дяволите! – станах – Хайде да вървим.
Илфинор не беше пристигнал сам. До него стоеше висок, красив елф в скъпи дрехи. Всички елфи са красиви по един или друг начин. Да се определи, че именно този персонаж е господаря, можеше само по златния обръч на главата му.
– Добър ден, леро Илфинор. – усмихнах се учтиво на Илфинор и той се поклони, без да каже нито дума – Владетел Ерелд? – преместих погледа си към човека с обръча.
– Откъде знаете името ми? – той ме погледна, а аз него.
– Леро Илфинор го беше споменал последния път, когато дойде тук.
– А ти, както разбирам, си негова годеница! – каза лордът по-скоро утвърдително, отколкото въпросително.
– Лейди Виктория, и не съвсем годеница.
– Да, аз знам, че вече сте дама. – каза той равнодушно – Това е добре: в крайна сметка не е толкова срамно, че Илфинор ще се ожени за теб.
Примижах, но не отговорих, не и на прага на къщата ми. Все пак видях как нещастно се намръщи Илфинор. А зад мен мрачно стоеше Ерилив. М-да.
– Искате ли да влезете? – огледах спътниците на Ерелд.
Освен Илфинор той беше придружен от още осем елфи, които в момента държаха конете за юздите.
– Да. – лордът пристъпи към мен – Отведете конете ни в конюшнята и ги нахранете. И ни дай стаи. Възнамерявам да остана тук за няколко дни до сватбата ви.
– Не можете да вкарвате коне тук. – не се помръднах и на милиметър – И нямам конюшня. Накарайте някой от спътниците си да ги заведе до селото и да се уговори със селяните.
– Каква бедност! – елфът, все още надвесен над мен, смръщи злобно нос и като обърна леко глава към Илфинор, подхвърли, без да гледа – Леро, надявам се, че ще поправиш това недоразумение възможно най-скоро. И всъщност… – той направи жест с ръка към Замъка – Приведете мястото в ред. Хората са напълно некадърни. Време е да вземеш нещата в свои ръце.
– Минута! – продължих да стоя, без да отстъпвам – Първо, няма нужда да обиждате къщата ми и мен. Това, че си елф, не ти дава право да го правиш. Второ, имаш остаряла информация: аз не съм човек, а фея. Трето, няма да влизаш тук без мое разрешение. И четвърто, никой – наблегнах на последната дума – не може да поеме контрола върху собствеността ми.
– Какво нахално момиче. – лордът ме изгледа с интерес – Но какво друго да очакваме от един чуждоземен възпитаник без ни най-малък проблясък на магически сили.
Намръщих се, а ръката на Ерилив се облегна на рамото ми.
– Виктория, не се притеснявай. Очите ти започват да светят.
– Е какво пък…. – разчистих прохода с ласкавата усмивка на пираня – Давам разрешение да влязат в дома ми на всички, които не замислят зло и подлост срещу мен и домашните ми. Леро Ерелд, искате ли да се запознаете с някои от останалите световни височества? В момента при мен са един демоничен висш лорд от съседния свят, Мариел, и един принц от втория свят, Лилирея.
– Какво? – свръхвладетелят изгуби крачка.
– Точно това което казах. Леро Илфинор, радвам се да ви видя. – отвърнах се от Ерелд и кимнах учтиво на проваления си годеник – Трябва да говоря с вас и много се радвам, че дойдохте сега. Следвайте ме, всички.
В пълно мълчание елфите, с изключение на двамата, които бяха останали при конете, ме последваха. Пристъпих предизвикателно към Илфинор и сложих ръка на лакътя, който ми предложи. Ерилив ни последва с мрачно лице, но не се впусна в разговор.
– Лейди, вие много сте се променила! – равнодушно каза Илфинор, като ме поведе.
– Да, леро. И вие даже нямате представа колко много. Надявам се да ви хареса и да останете за няколко дни, след като господарят ви си тръгне.
– Правилно ли разбирам? – каза той след пауза.
– Абсолютно!
Елфът не ми отговори нищо, но някак си се отпусна и обречеността започна да напуска лицето му.
– Между другото… Познавате ли една определена личност на име Еолина? – попитах аз.
– Какво? – той се поколеба – Но откъде вие я познавате?
– Еолина е била тук? – попита недоумяващо един от спътниците на лорда.
– Защо била? Тя е тук сега. Много невъзпитана и нахална личност. Когато пристигна, ме скандализира и обиди и поиска гривната на леро Илфинор, твърдейки, че тя е по-подходяща за негова съпруга.
– И така? – Илфинор спря съвсем и като пусна ръката ми, се обърна към мен – Вие дадохте ли я?
– Защо да го правя? Не знам кой ще се появи и ще започне да изисква от мен неща. Не, ако тя обичаше леро Илфинор, нямаше да имам нищо против. Но тя каза, че се интересува само от имота и положението на леро. Затова ѝ предложих да остане и да се срещне с принца демон.
– Вие също имате демоничен принц тук? – свръхвладетелят получи правилната информация.
– Да, той е тук с баща си. Така че позволих на Еолина да се срещне с него и да поговори с него. Единственото ми условие беше да не се опитва да отнеме самия демонски лорд от годеницата му, тъй като той е сгоден за моя приятелка – иначе ще я превърна в жаба.
– Еолина не може да бъде спряна – в разговора отново се включи същият спътник на лорда – дъщеря ми е изключително решително момиче. А и красотата ѝ дава право да прави много неща.
– Всеки може да бъде спрян. – погледнах замислено бащата на Еолина – Зависи от това на кого ще се натъкне.
– А на кого се е натъкнала Еолина? – усмихна се той – Предполагам, че трябва да се подготвям за брака на дъщеря си с демоничен принц? Или с върховния лорд? Съмнявам се, че той би могъл да ѝ устои. Правилно ли разбрах това? Годежът на демонския лорд е развален и той се жени за Еолина?
– Еолина ми се нахвърли. Предупредих я, че ще се превърне в жаба, ако погледне лорда и се опита да го открадне от булката му.
– Е, Еолина никога не се е страхувала от предизвикателства. И така, къде е тя? Искам да я видя! – каза бащата на жабата с арогантно изражение.
– Следвайте ме. Ще ви запозная с другите гости, а после Негово височество ще доведе Еолина. Тя може и да е с него, но аз не съм забелязала. – обърнах се и забързах към беседката.
– Какво искаш да кажеш, че той я води? – вместо объркания баща на елфката, господаря Ерелд зададе въпроса.
– Ще видите. Тя реши да пренебрегне думите ми, така че…
Приближихме се до беседката и спряхме на прага.
– И така, леро, позволете ми да ви представя на моите гости. Негово величество крал Албрит от Филерия. – погледнах към Албрит и илюзията избледня за няколко мига, така че имахме възможност да го погледнем.
– Негова светлост принц Кирин, един от двамата владетели на княжество Анигвен от света на Лилирея.
Кирин кимна учтиво с глава.
– Върховен лорд Ренард от демоничния свят на Мариел.
Главата на демона едва забележимо раздвижи брадичката си.
– Негово височество принц Азберт, наследникът на лорд Ренард.
Азберт също кимна.
– И годеницата на лорд Ренард, баронеса Селена Олгрейв. С останалите гости ще ви запозная по-късно. – завърших, без да представям всички на масата.
Селена също поклони учтиво златната си глава и аз продължих:
– Господа, това са нашите гости от Светлата гора. Господарят Ерелд! И леро Илфинор, който беше достатъчно любезен да ми позволи да бъда негова годеница през цялото това време, за да избегна вашите брачни планове за мен. Надявам се, че с него ще станем приятели, защото съм оценила до най-висока степен неговото благоприличие и благородство. За съжаление, не мога да ви представя останалите лери, тъй като самата аз не знам имената им.
След като казах това, настъпи тишина и всички се вгледаха в мен и Илфинор.
О, мисля, че нещо ще се случи! В края на краищата, толкова дълго съм бъркала в главите на всички….
– И така, къде е Еолина? – бащата на Еолина прекъсна дългата пауза.
– Азберт, къде е нашата жаба? – погледнах към принца.
– Какво?! – елфът беше зашеметен – Наричаш дъщеря ми жаба?!
– Как иначе да я нарека? Жабата си е жаба. Сам ще видите.
– Виктория, – в това време Азберт привлече вниманието ми и постави на масата възглавничка, на която седеше бяла жаба – Еолина е тук.
– Къде? – бащата на елфката се обърна към него.
– Ето. – принцът посочи възглавницата.
– Що за глупава шега е това? – намръщи се елфът.
– Няма никаква шега. Просто ви казвах. Предупредих Еолина, че ако се опита да открадне годеника на моята приятелка, вместо да се възползва от възможността да опознае по-добре принца, ще се превърне в жаба. И това беше резултатът. – посочих с брадичката си бялата, пъпчива жаба.
– Рибит! – Еолина стана по-активна, когато видя баща си и съплеменниците – Рибит!
Елфите дружно потръпнаха, а бащата на Еолина ме погледна сърдито.
– Каква е тази жаба и защо крещи така странно?
– За пореден път обяснявам… – сгънах търпеливо ръце – Аз съм фея. Мога да преобразявам. Това е Еолина. Тя се превърна, защото не изпълни условията, които договорих с нея.
– Рибит! – бялата жаба скочи от възглавницата и прескочи през масата към баща си – Рибит!
– Тоест, аз съм разбрал всичко правилно? – съскаше елфът, таткото на нашата пъпчива красавица – Ти, чуждоземен боклук, превърна дъщеря ми в жаба?
– Не съм го направила. – поклатих глава, опитвайки се да запазя самообладание – Тя се превърна сама. Аз само произнесох заклинание, за да наложа условията. Но Еолина си мисли, че за нея няма правила и може да пренебрегва всички и всичко, ако иска нещо. И един приятелски съвет: не ме обиждай.
– Ти, кучка!!! – изръмжа елфът.
И в следващите мигове секундите се разтеглиха като дъвка, издута в балон, тънък филм, обхващащ събитията. Дори не секунди, а части от секунди.
Първи момент: елфът се стрелна към мен, преодолявайки разстоянието между нас с една крачка.
Втори момент: ръцете му се сключиха около врата ми и аз се издигнах във въздуха.
Трети момент: аз, по някаква причина летейки във въздуха настрани, се озовах в нечий скут, а елфът беше отхвърлен от Ерилив.
Всичко се случи толкова бързо, че дори нямах време да осъзная или усетя нещо. Странно, но не усетих натиска на пръстите му върху врата си – дали пръстенът амулет ме предпазваше?
Четвърти момент: от ръцете на Ейлард, седящ спокойно на ръба на масата, излитат искри, а около мен започва да трепти тънък филм.
Момент пети: елфът се опитва да отърве крака си от Марс, който се вкопчва в него с гръмогласно ръмжене, и от съскащия Филимон от рамото си, докато вади меча си. Не разбирам как Марс и Филя успяха да се доберат до него толкова бързо. Мигновена телепортация ли беше или нещо подобно?
Шести момент: бащата на Еолина отблъсква удара на меча на Ерилив.
Седми момент: елфът изчезва с плясък, в същия момент Филия пада на земята, а Марс отскача с писък и разтрива носа си с лапи. Ерилив застива в недоумение с вдигнат меч над купчината дрехи и оръжия, лежащи на земята.
Балонът на дъвката се спука и времето се върна към нормалния си ход. Погледнах собственика на коленете, на които седях, онемяла, а той срещна погледа ми със също толкова онемелия Азберт. Ерилив направи кръг около купчината дрехи, като все още държеше меча си. Марс, спомняйки си за мен, се затича нагоре, като хленчеше и пъхаше нос в дланта ми. И тогава Филя се качи в скута ми, което накара Азберт да изохка. Двойна тежест, все пак…
– Рибит! Рибит! – изкрещя Еолина.
– Къде е? – не издържа главният елф.
– Да! – каза лорд Ренард.
И всички ме погледнаха.
– Аз не знам. – примигвайки озадачено, огледах всички – Това не съм аз.
Всички отново погледнаха към Ерилив, а той реши да сложи крак на земята и внимателно избута настрани нещата, изпод които изпълзя таралеж.
– Какво е това? – Рил дори спусна меча си от изненада и направи крачка назад.
– Елфите могат да се превръщат в таралежи? – придворният маг на Албит, който до този момент наблюдаваше мълчаливо, проговори.
– Не! – скръцна със зъби лорд Ерелд, извади меча си и се обърна към мен. И спътниците му синхронно повториха движението и се чу противен метален звук.
– Съветвам те да не го правиш! – заговори отново Маркис – Всички тук ще застанат на страната на господарката на дома.
В отговор на тези думи се чу звук, съпровождащ такъв жест на моите демонични стражи.
А аз бях толкова объркана, че просто седнах в скута на Азберт, държейки Филя, и дори не се опитах да стана. Фактът, че бащата на Еолина се беше превърнал в таралеж, определено не беше по моя вина. Не съм му пожелавала нищо. Но как тогава…?
Или?
– Леро Ерелд. – изкашлях се – Не искам да те огорчавам, но не съм превърнала нахалния ти спътник в таралеж. И следователно – не искам да те разстройвам повече, но трябва да го направя – няма да мога да поставям условия за престоя му, както направих с Еолина. Боя се, че това е работа на Източника. В края на краищата аз те допуснах в дома си само при условие, че не замисляш никаква злоба или подлост срещу мен. Но…
– Какво?! – ръката на главния елф потрепери – Това постоянно ли е? Дали моят съветник се е превърнал в таралеж завинаги?
– Не знам! – отговорих честно и свих рамене – Той сам си е виновен за това. Той се издъни, обиди ме и се опита да ме убие. Така че не мога да му помогна. Еолина е просто глупачка, ще се опомни и ще осъзнае всичко, а после ще се върне към нормалното си аз. Но аз не мога да помогна на този бодлив предмет. И не искам да го правя.
– Баф! – Марс привлече вниманието ми и отново потърка носа си в ръцете ми, така че сведох поглед.
– О! Марсик, горкият. – едва сега забелязах, че по носа му има няколко капки кръв. Изглежда Марс го беше държал здраво със зъби, когато се беше превърнал в таралеж, и не го беше пуснал веднага. – Ейлард, можеш ли да оправиш носа му? – преместих погледа си към Пазителя на източника.
– Марс, ела тук. – Ейлард потупа с ръка по коляното си, подканяйки кученцето да се приближи – След малко ще мине.
– Леро Ерелд… – погледнах отново към елфическия лорд, който наблюдаваше таралежа, задъхващ се гневно около краката му – горещо те съветвам да не се биеш с мен. И е желателно да решиш дали си ми враг, или съюзник. В първия случай е по-добре да напуснете дома ми, тъй като резултатите може да са плачевни, и то по независещи от мен причини. Ако е вторият, заемете място на масата.
– Вие сте възхитително нагла и самоуверена! – Ерелд бавно прибра меча си в ножницата и направи крачка встрани от таралежа, който се опитваше да се покатери по ботуша му – Ренирен, погрижи се за Игулф и Еолина, ще ги заведем в Светлата гора.
Един от елфите кимна и се опита да хване таралежа, на което животното явно се противопостави. В крайна сметка таралежът Игулф изсъска, изтърси се и се сви на кълбо, а Ренирен се опита да го вдигне, докато не си убоде пръстите.
– Ще ви дадат някаква кутия, почакайте. – обадих се аз на бедняка – От друга страна, по-добре е Еолина да е в стъклен буркан, тя има нужда от влага.

Назад към част 18                                                    Напред към част 20

***

Чувствах се така, сякаш съм залепнала за стола.
– Лейди отон Грейд, – негова светлост заобиколи масата и ми подаде ръка – смелост. Обещавам, че ще ви хареса.
Останах без думи. Херцогът отново се усмихна, след което бутна стола ми, хвана ме за ръката и ме накара да се изправя. Объркването, което ме завладя, примесено с възмущение и гняв, трудно би могло да се опише. Но после…
Лорд отон Грейд изведнъж се приближи, докосна лицето ми с нежност и гледайки в очите ми, които бяха възмутени от поведението му, каза :
– Имате болно чувство за справедливост, Ари, искрено ви съветвам да се отървете от него. Хайде да вървим.
И въпреки първоначалната ми съпротива, той ме поведе… към вратата. Когато разбрах, че целта ни не е легло, последвах негова светлост, заинтригувана.
Лорд отон Грейд ме изведе на палубата, на мястото, където обикновено се намираше масата ни, заведе ме до парапета, сложи двете си ръце около кръста ми и каза:
– Скатар.
В същия миг пред мен се изправи призрачен мъж в пиратска кърпа! Човекът, който предишния ден ме беше взел за морска вещица и беше убит от негова светлост! Убит! Херцогът му изтръгна сърцето вчера! А днес този заклинател на вятъра висеше пред мен и се усмихваше широко.
– Разпознаваш ли го? – наведе се над мен лорд отон Грейд.
Не можах да издам нито звук, потресена до дъното на душата си.
– Скатар изрази желанието си да ми служи, – продължи херцогът – както и останалите. Не мога да кажа, че когато освободих Ренските острови, планирах да увелича броя на духовете на вятъра под мое командване, но тези същности ценят силата, а те се убедиха в моята сила и след победата ми се поклониха като на господар. Разпределих ги по корабите, но Скатар горещо помоли за възможността да бъде близо до теб. Очевидно от благодарност.
Без да разбирам нищо, аз се обърнах към лорд Грейд, като го погледнах въпросително. Херцогът се усмихна и обясни:
– Предния ден, лейди отон Грейд, вие ми предадохте думите му: „Никой от нашите няма да помръдне, всички са под магия, болни са от нея и няма път назад.“ Направих си съответните изводи и през нощта превзехме островите, които планирахме да унищожим по-рано. Бунтовниците са унищожени, Ари. Хората от Ренските острови бяха бунтовници по замисъл. Отстранихме причините за неподчинението им и жителите на островите отново са лоялни поданици на негово величество. Всъщност, лейди отон Грейд, вашата вчерашна шега, която можеше да ви погуби и която никога няма да ви простя, беше спасението на над седем хиляди мирни жители.
Шокирана до дъното на душата си, издишах учудено:
– Вие сте могли да ги убиете?
– Елементарно! – отвърнаха ми със снизходителна насмешка – Лейди отон Грейд, целостта на една империя се поддържа чрез страх. За страха трябва да има причини. Ние създаваме причините. И не ме обвинявайте в безчовечност и жестокост, както и в отклоняване на разговора от предварително повдигнатата тема. Ако отново, – херцогът ме обърна с лице към себе си и ме стисна рязко, почти болезнено – ако вие си позволите безглава шега от рода на „какви красиви риби, да застанем отстрани и да чакаме някоя да ни изяде“ или „нощ е, има звезди и странен летящ човек“ , ще ви бия с камшик! Лично! И повярвайте ми, този възпитателен момент няма да има абсолютно нищо общо с моето уважение, което несъмнено заслужавате, и с моята благодарност, за която също така сте достойна.
Някак си заплахата му най-малко не ме уплаши, беше нещо съвсем друго.
– Ти, чудовище! – издишах, потресена.
– Радвам се, че го осъзнаваш – спокойно каза лорд отон Грейд, като ме погледна в очите – и затова отсега нататък ще бъдеш по-благоразумна за напред.
Той продължи, без да реагира на възмущението ми:
– Вечерята ще бъде сервирана рано, а след това бих искал да си почина. Ще ми правите ли компания?
Не отговорих нищо, свеждайки очи и избягвайки мислите за безпощадността на херцога. Вероятно не трябваше да реагирам толкова бурно, но все пак…
– Наистина ли бихте убили седем хиляди души? – попитах тихо херцога.
Лорд отон Грейд ме пусна, обърна се и тръгвайки каза:
– До сутринта ще пристигнем в пристанището на порт Артур, а по това време ти вече ще бъдеш моя съпруга не само де юре, но и де факто.
Той спря, обърна се, погледна ме, усмихна се внезапно и добави:
– Това обаче е излишно, нали? – черните му очи леко се присвиха, гледайки ме внимателно – Вече сте доказали, че сте херцогинята на отон Грейд, моя съпруга и партньор в живота. Знаеш ли, Ариела, трябва да призная, че бях трогнат от това, което направи.
И с тези думи лорд отон Грейд ми се поклони и си тръгна. Появи се Тороп и започна да подрежда масата за вечерята, духът на вятъра, който вчера беше жив човек, витаеше до мен и ме поглеждаше с интерес…
Изведнъж видях нисък млад мъж в черна роба, окован с магия и светещ в синьо. Беше завързан за гротмачтата и сякаш висеше на веригите, защото беше изгубил съзнание… Но сякаш усетил вниманието ми, младежът вдигна глава и аз бях попарена от зелен, светещ поглед.
– Магът – съобщи ми Скатар – същият, който ни държеше с кръвна клетва.
– Той е толкова млад! – изръмжах аз.
– Той е три пъти по-възрастен от херцога, – не се съгласи духът на вятъра – а младостта му е дело на тъмната магия. Кръвта на младенците може да прогони годините. Шангар я е изпил.
Отвърнах поглед от магьосника с изненадана тръпка, осъзнавайки, че той все още ме гледа.
– Ще се състари, – продължи Скатар с някакво мрачно задоволство – ще се състари до вечерта, парче козел на… извинете, госпожо.
Обърнах се и отидох в каютата си.
Херцогът, както се оказа, се миеше и аз чух плискането на водата в умивалнята. Седнах на масата, като се опитвах да не поглеждам плика от майка Йоланта, но забелязах, че самото писмо го няма никъде. Тогава с треперещи ръце взех една от книгите, които херцогът ми беше дал, отворих я и започнах да чета приключенски роман, като по някаква причина дори не вниквах в смисъла на написаното.
Лорд отон Грейд излезе след няколко минути, облечен в една-единствена кърпа, втората, използваше, за да избърше врата си, спря, погледна ме замислено и попита:
– Има ли нещо, което ви притеснява, скъпа моя?
Без да се възпирам, аз прошепнах:
– Магът.
Херцогът сви рамене, едва сдържайки раздразнението си, и обясни:
– Съжалявам, Ари, но да убия Шангар сега би било глупаво, все още не съм получил цялата информация от него. Твърде опасно е да го оставим жив и да го държим на другия кораб, за съжаление аз съм единственият маг на Юг, достатъчно силен, за да контролира тези връзки. Нищо друго няма да го спре, магьосникът е умен, опитен и е живял достатъчно дълго, за да придобие стоманена хватка за запазване на собствения си живот.
Изправих се, без да искам да слушам повече. Не искам да знам! Не искам да слушам за магия, смърт, убийство, и….
– Къде отивате? – попита лорд отон Грейд, докато се насочвах към вратата.
– Ще бъда учтива и ще ви дам възможност да се облечете. – казах аз, като хванах дръжката на вратата.
Натиснах я, но вратата не се отвори.
Изненадана, бутнах вратата отново и отново нямаше резултат.
– Честно казано – гласът на херцога беше толкова близо, че усещах дъха му – нямам нищо против присъствието ви, докато се преобличам. Останете, Ариела, нямам какво да крия от вас.
Без да се обръщам, изсъсках:
– Страхувам се, че за днес вече имах достатъчно сътресения и просто не мога да понеса още едно…
Завъртане. Озовах се с гръб, притисната към вратата и тялото на лорд Грейд, който, забравил за правилата на приличието, морала и етиката, беше захвърлил другата кърпа и стоеше пред мен, едва покрит от влажната кърпа, която прилепваше само по бедрата му… и…
– Ръката ви, лейди отон Грейд. – нареди хладнокръвно лордът.
Поклатих отрицателно глава и отново се разтреперих, едва херцога беше изпъшкал:
– Ръката!
Аз сложих и двете зад гърба си и затворих очи, без да искам да участвам в случващото се.
– Ваша светлост, – гласът на херцога стана нежен и обгръщащ – не ме принуждавайте да използвам сила.
Стиснах зъби и мълчаливо протегнах дясната си длан към него, като все още държах очите си затворени.
Потръпнах, когато усетих как лорд отон Грейд поставя дланта ми върху гърдите си, точно пред сърцето му. И усетих как то бие.
Стиснах очи по-силно, макар че ми се струваше невъзможно, и затаих дъх, докато усещах как сърцебиенето ми се покачва. Моето.
– Страшно? – попита подигравателно херцога.
Кожата му беше хладна и влажна, приятна, ако не беше осъзнаването, че докосвам мъж.
– Интересно дали като дете сте докосвали жаби. – попита внезапно лорд отон Грейд.
Отворих мигли, погледнах го учудено и излъгах:
– Не! Никога! Как можете изобщо да си помислите за такова нещо?!
Той се усмихна. И докато се изчервявах под проницателния му поглед и отчетливо усещах дланта си, която херцогът притискаше към гърдите си и държеше в това положение, той попита почти шепнешком:
– Кое е по-отвратително – аз или жабите?
„Жабите, естествено!“ – почти възкликнах, но се въздържах, прехапвайки устните си.
– Искрено се радвам, че съм малко по-привлекателен за вас от жабите. – каза лорд отон Грейд, който беше твърде проницателен и пусна ръката ми.
В същия момент я отдръпнах, като отново я скрих зад гърба си.
Херцогът се усмихна, взирайки се втренчено в изненаданите ми очи, след което се насочи към гардероба, развявайки при това една кърпа… Имаше космати крака. Много космати. И ръцете му от лакътя надолу. И…
Изведнъж се появи мрак, който скри от погледа ми последния представител на династията Грейд, и тогава се чу гласът на херцога:
– Няма да ви смущавам. Днес. Как мина денят ви, лейди отон Грейд?
– Много ви благодаря. – отвърнах с треперещ глас, а дланта ми все още усещаше докосването на гърдите на херцога, ритъма на сърцето му, хладината на кожата му…
– За Локард? Не биваше да го правя. Това беше единственият начин да те предпазим от глупости. – отвърна подигравателно лорд отон Грейд.
Цветът заля лицето ми. Издишах възмутено и попитах:
– Единственият начин?
– Уви.
Тъмнината внезапно се разсея и от нея излезе херцогът, вече напълно облечен и стягащ маншетите на ризата си.
– Няма ли да се преоблечете за вечеря? – попита той.
Очаква ме много труден и тежък живот.
Обърнах се, дръпнах вратата отново и този път тя се отвори, като ме пусна да изляза от каютата и от компанията на човека, когото не разбирах, не харесвах и от когото откровено се страхувах.
Лорд Дезмънд отон Грейд, черен магьосник, безмилостен убиец, аристократ без чест, без подходящо възпитание, без почит към дамите, без желание да спазва и най-малките изисквания на етикета и морала… Моят лорд-съпруг. Човек, когото ще трябва да се науча да уважавам, за да внуша на децата си уважение към баща им. Човекът, на когото сега принадлежат животът, лоялността, честта и достойнството ми. Каква ужасяваща ситуация…
Отидох до парапета, изправих лице срещу вятъра и се загледах в морския хоризонт. Беше ми тежко, безумно и непонятно, но все пак дори този жребий беше за предпочитане пред монашеското постригване.
И това беше моят избор.

Назад към част 46

Глава 12

– „Eshanā hh’ainun mailēshta“ – изръмжах аз с най-добрия си демоничен глас.
Лиена извъртя очи, докато запалваше колата.
– Колко пъти трябва да повториш това?
– Толкова пъти, колкото е необходимо, за да съм сигурен, че никога няма да го забравя – казах ѝ и се закопчах. – Аз съм единственият човек в целия свят, който може да цитира Джон Макклейн на демоничен език, и би било престъпление срещу феновете на „Умирай трудно“ навсякъде по света, ако го объркам.
Тя ми хвърли страничен поглед, докато ускоряваше от жилищната сграда и завиваше надясно по 4-то авеню – пряк път към университета. Сивото небе ставаше забележимо тъмно, тъй като невидимото слънце започваше да залязва, правейки града по-мрачен, отколкото обикновено беше през зимните месеци.
– Не мисля, че това означава това, което си мислиш – информира ме тя.
– Откъде знаеш? – Примижах към нея. – Ти не говориш демоничен, нали?
Бях доста сигурен, че „Адски езици 101“ не беше стандартен курс по отричане. Но аз бях просто един нисш психо деформатор, така че какво знаех?
– Не – призна тя. – Но синтаксисът не съвпада. И помисли за това. По-голямата част от него е безсмислено междуметие. Как би го превел той?
Намръщих се.
Тя вдигна ръка от волана, за да вдигне пръст.
– Освен това той каза, че ще те научи на „едно нещо“. Не е задължително да е това, което си поискал.
– „Eshanā hh’ainun mailēshta“ – прошепнах си аз, обмисляйки всяка сричка. После я претеглих спрямо предполагаемото ѝ английско съответствие…
Един разгневен шофьор от Ванкувър наду клаксона си пред прозореца ми, като неоправдано цензурира превода ми.
– Както и да е – каза Лиена, докато нахалният шофьор ни задминаваше с Мах 5, очевидно ядосан, че караме в нашата лента с разрешената скорост. – Имаме преднина, което е добре.
– Точно така, нексусът. – Изоставих съмнителния си демоничен цитат, за да се разровя из банките на паметта си за всичко, което можех да си спомня за тях. – Какво точно търсим? Ще го разпознаем ли, когато го видим?
– Артефактът ще отбележи мястото, но няма да е очевидно. Аз обаче ще мога да го разпозная. След това просто трябва да изчакаме и да видим дали Сьозе ще се появи.
Нададох разочаровано хъмкане.
– Мислех, че ще трябва да направим нещо, не знам, по-яко – по-магическо – от това.
– Страхувам се, че не. Просто се връщаме към основната детективска работа.
Наместих се на седалката си, наслаждавайки се на пространството за краката в джипа, но бръмчене от джоба на дънките ми прекъсна автомобилния ми лукс. Извадих телефона си и проверих екрана: текстово съобщение от Вера, която все още не беше отговорила на съобщението ми, че има временен нов номер.
Като контрабандист от сенчестата страна на закона, високата, татуирана ясновидка беше един от най-странните ми съюзници. След като се присъединих към редиците на полицията, тя по-често спазваше дистанция. Всъщност не бях очаквал да ми отговори.
Отключих телефона си и веднага бях изненадан от изречението с главни букви, което беше изстреляла по моя адрес:

ОСЪЗНАВАШ ЛИ ИЗОБЩО В КОЛКО ГОЛЕМИ ГАДОСТИ СЕ НАМИРАШ В МОМЕНТА?

Препрочетох съобщението, за да се уверя, че не съм пропуснал нещо, защото, да, имах доста добра представа за количеството на гадостите, в които се намирах.
Но откъде, по дяволите, Вера знаеше за това?
– Какво става? – Попита Лиена, като погледна отстрани обърканото ми изражение.
– Не съм сигурен. – Изпратих един въпросителен знак обратно на Вера.
След секунди тя ми изпрати още един текст.

Ситуация на живот или смърт, идиотче. По-конкретно твоята.
И на Лиена!

Е, това не беше успокояващо. Написах отговор:

За какво говориш?

Отговорът ѝ беше бърз, но не много полезен.

Срещни се с мен възможно най-скоро, ако не искаш да умреш!

Само на мен ли ми се струваше, или съобщенията ѝ губеха граматическата си цялост? Телефонът ми иззвъня отново, когато тя изпрати местоположение на картата – място зад неработеща пивоварна в източния край на Китсилано.
– Вера изглежда смята, че сме в опасност – казах на Лиена.
Партньорката ми изсъска.
– Не беше нужно тя да ни го казва.
– Това може да е нещо различно – казах аз. – Тя иска да се срещнем.
– Сега? Ами връзката?
Аз също исках да проследя нашата следа, но Вера нямаше да се свърже с мен по този начин, ако не беше важно.
– Първо трябва да се видим с нея.
Партньорката ми ме погледна, стиснала устни.
– Все още ли ѝ вярваш?
Лиена и Вера не се разбираха точно. Това беше класическият случай на хора от противоположните страни на закона, които си блъскат главите – и един невинен Кит, който редовно попада между тях. Макар че в миналото двете бяха принудени да си партнират, сътрудничеството им все още не беше породило топли, размити чувства.
– Тя никога не ни е давала причина да не го направим. – Дръпнах палец над рамото си, сочейки зад нас. – Трябва да отидем натам.
Лиена въздъхна, отпусна раменете си, намери пролука в движението и направи бърз обратен завой, като изстреля джипа обратно в посоката, от която бяхме дошли.
Изпратих бързо съобщение, с което уведомих Вера, че сме на път. Докато Лиена шофираше, нервите ми се раздвижиха. Наложи се да проверявам огледалата и да надничам през прозорците на джипа. Нищо не изглеждаше подозрително, но и не знаех какво трябва да търся.
След по-малко от десет минути се отбихме от главната улица и излязохме на чакълест път, който се приближаваше към паркинга на старата пивоварна от юг. Ограда с бодлива тел ограждаше северната и източната страна на паркинга, а полуразрушената бетонна сграда представляваше страховита барикада на запад.
Докато окачването на джипа се напрягаше през множеството дупки, зад нас се чуваше дръзко бучене. В огледалата видях как мотоциклет с облечен в черна кожа моторист ускорява ход, заобикаляйки на зигзаг най-лошите опасности на настилката.
– Това е тя – казах аз.
Вера вдигна едната си ръка от кормилото и я размаха трескаво. Лиена забави джипа, за да спре в средата на паркинга. Когато отворих вратата, Вера скочи от мотора си, като в бързината си едва свали стойката. Тя спринтира към нас, като продължаваше да жестикулира диво. Крещеше нещо, но думите бяха заглушени от каската ѝ.
– Какво? – Попитах, а адреналинът се разпали в мен, когато долових заразителната ѝ спешност.
Тя дръпна каската си, разкривайки късата си руса прическа тип „помпадур“.
– Излез от колата!
Обикновено не съм от хората, които „сляпо изпълняват заповеди“, но когато някой изкрещи заповед с този тон на гласа, първо се подчинявам, а после задавам въпроси. Изхвърчах от джипа, като се спънах в чакъла, преди да се огледам, за да се уверя, че Лиена прави същото. Тя ме отрази огледално, с половин секунда изоставане.
Бръмчене над главата ми привлече вниманието ми. Извих врат нагоре, когато малък бял обект на тридесет метра във въздуха се приближи към нас – дрон.
– Кит! – Изкрещя Вера спешно.
В мига, в който дронът се изравни над джипа, синя светлина освети долната му част. Пръскане на слабо светеща течност се разля на странни кълбета и се пръсна по металния покрив на джипа с тежки удари.
За част от секундата не се случи нищо. Само отвратителното бръмчене на витлата на дрона – и тогава света се взриви.
Ослепителна керемидена светлина погълна джипа и взривната вълна ме повали по задник. Претърколих се на колене, а сетивата ми се размърдаха от удара и от студа. Вместо огнена, изгаряща болка, бях почти замръзнал. Арктическият студ ме беше ударил заедно със силата на сътресението и беше понижил телесната ми температура толкова рязко, че зъбите ми тракаха, а откритата ми кожа беше изтръпнала.
Вдигнах глава нагоре и очите ми се разшириха при вида на джипа на Блайт, който беше едновременно разкъсан и замръзнал в гигантски, назъбен син леден къс.
Безумният ми поглед обходи сцената.
– Лиена?
Вера се появи до мен, грабна якето ми, за да ме издърпа далеч от джипа и бръмчащия дрон на трийсет метра над него.
– Трябва да се махнем…
– Лиена! – Изкрещях отново, докато отхвърлях ръката на Вера. Спринтирах около превозното средство, минавайки твърде близо до облака от студ, излъчващ се от леда под нулата. Горчивият студ се впи в костите ми, карайки мускулите ми да треперят. Но след това го подминах – и забелязах Лиена.
Тя пълзеше от леда на треперещи ръце, а цялото ѝ тяло силно се тресеше.
– Лиена! – Приплъзнах се към нея и я хванах за лявата ръка. Вера беше там миг по-късно и дърпаше дясната ръка на Лиена. Вдигнахме я, но преди да успеем да помръднем, Вера застина.
Нямаше нужда да знам какво бъдещо видение ѝ показваше дарбата ѝ на ясновидка, защото дронът се приближаваше към нас и предстоящата опасност беше очевидна. Сега, когато така внимателно се бяхме групирали, той щеше да ни затрие с един удар.
На кой болен гений му беше хрумнала идеята да взривява хора с алхимичен лед с помощта на дрон?
– Бягайте! – Изръмжах, без да чакам Вера да завърши видението си.
Отдалечихме се от дрона и той полетя след нас, като се клатушкаше и се премяташе, докато невидимият му контрольор се опитваше да го нагласи точно както трябва. Изглежда, операторът не искаше да пропилее убийствената си ледена алхимия за пропуснат удар, което ни даваше леко предимство. Много малко.
Изоставената пивоварна се очертаваше отпред и ние се втурнахме към нея толкова бързо, колкото ни носеха хипотермичните ни крака. Но операторът беше разбрал накъде сме се запътили и безпилотният самолет се спусна да виси едва на пет метра над главите ни, като се придържаше към бясното ни темпо.
Синьо сияние осветяваше долната му част.
– Внимавайте! – Извиках.
Вдигнах Лиена със себе си, замахнах наляво, а Вера зави надясно. На мястото, където се намирахме, на земята се разпръсна едно кълбо синя течност. Ледът се разшири с бърз като динамитен взрив прилив и за втори път арктическата сила ме изхвърли от краката ми.
Двамата с Лиена се приземихме твърдо, а ръцете ми я обгърнаха защитно. Студ, по-брутален от онзи гениален път, когато бях паднал в Тихия океан посред зима, прониза кожата ми. Инстинктът да се свия на кълбо завладя мускулите ми, но се принудих да се строполя, повличайки Лиена със себе си.
– Натам! – Като ни махна да я последваме, Вера се стрелна напред към тежка стоманена врата в най-близката стена на пивоварната. Тя извади нещо от джоба на якето си и го протегна право пред себе си. – „Ori impello maxime!“
Почти невидима вълна от сила се изстреля от юмрука ѝ и торпилира вратата на пивоварната, като я изкърти от пантите и я изпрати да се сгромоляса някъде навътре в прага.
Но Лиена и аз все още бяхме твърде далеч от безопасността.
Безпилотният дрон връхлетя върху нас с пикираща бомба. Изкривяванията ми бяха безполезни срещу навигационната му камера, а аз нямах оръжия. Не можех да направя нищо друго, освен да се отдръпна, когато той отново се приближи.
Лиена се отдръпна от ръцете ми и отдръпна ръката си назад. За миг си помислих, че се готви да хвърли зашеметяваща топчица, но вместо това тя хвърли с всичка сила шепа кален чакъл към идващия дрон. Камъчетата рикошираха в лекото му тяло и се отбиха в едно от четирите му витла, като го накараха да се поклаща пиянски във въздуха.
Хванах я за другата ръка и спринтирахме през отворената врата в тъмната вътрешност на пивоварната и се засилихме към едната страна на прага. Гърбът ми се удари в стената, а гърбът на Лиена – в гърдите ми, докато се приютявахме точно отвътре. Треперехме жестоко и аз стиснах челюстта си срещу неконтролируемото тракане на зъбите ми.
Вера се беше разположила от другата страна на вратата, като отразяваше моята позиция до стената. Свистенето на дрона се приближаваше все повече до отворената врата. Избутах Лиена настрани, докато се подготвях.
Очите ми срещнаха тези на Вера и разбрах, че и тя има същия план като мен: да разбием този убийствен дрон в пода в момента, в който прелети през вратата, и да се молим на Джак Фрост да не се заледим по време на процеса.
Свиренето стана по-силно. После изведнъж шумът се отдръпна. Настъпи тишина.
Изпуснах забързано издишване.
– Какво сега?
Изражението на Вера беше мрачно.
– Убиецът няма да се предаде толкова лесно. В момента, в който се върнеш там, дронът ще опита отново.
– Съжалявам, но – поклатих глава, сякаш можеше да ми попадне лед в ушите – каза ли убиец?
– Казах ти, че си в дълбока дупка. – Тя дръпна глава към тъмния интериор на пивоварната. – Хайде.
Без да се замислям, хванах ръката на Лиена, докато пристъпвах напред, и я повлякох със себе си. Ръката ѝ се изпъна, крайникът ѝ беше твърд и в мен се вряза прорез от отхвърляне – но преди да успея да я пусна, пръстите ѝ се вкопчиха в моите и тя се втурна към мен, като не изоставаше от темпото ми.
Затегнах хватката си върху ръката ѝ, гърдите ме заболяха, но нямах време да преекспонирам чувствата си.
Стъпките ни, тежкото дишане и периодичните изблици на тракащи зъби отекваха в пещерното пространство. Иначе беше мъртва тишина. През тъмнината едва различавах силуетите на масивните машини, които бяха използвани за производството на евтината бира, която произвеждаха тук. Цялото място миришеше на застоял хмел и мухъл.
Вера ни насочи към метални стълби, които се издигаха в средата на помещението и водеха към подиум, който висеше на около петнайсет метра над пода в решетъчна форма.
– Къде отиваме? – Прошепнах, като потърках свободната си ръка върху противоположната ми ръка, за да се стопля.
– Колкото се може по-нагоре – загадъчно отговори Вера.
Разбрах, че тя очаква да минем на втори кръг с дрона, и отново се загледах около нас, като не виждах нищо повече от различни нюанси на черното и сивото.
– Мислиш ли, че ще ни последва тук?
Тя сложи пръст на устните си.
Спрях и се заслушах. Обратно в посока на разрушената врата познатият бръмчащ шум, към който се чувствах все по-злобен, се усилваше.
Ами, по дяволите.

Назад към част 12                                                  Напред към част 14

Глава 11

Болката беше твърде силна. Сякаш беше камертон, ударен силно и вибриращ отвътре навън. Само че импулсите не спираха и напрягаха мускулите ѝ до непоносима агония.
Емери се опита да отвори очите си, но нямаше смисъл.
Искаше устните ѝ да се разтворят, да извика за помощ, но не можеше да помръдне и един мускул.
Къде беше тя?
Не беше студено, значи не се беше върнала в подземията, и не миришеше на дим, секс или билки, така че Ню Орлиънс беше изключен.
Съзнанието ѝ беше замъглено и тя се мъчеше да си припомни последните си спомени. Проблясъците на случилото се в Байоу се свързваха един с друг, създавайки разказ, за който знаеше, че е истина, но и се искаше да е сън.
Вишна направи това. Тя освободи магията ми в опит да нарани бебето ми.
Бебета.
Огъст каза, че носи близнаци.
И тя нямаше как да знае дали са добре. Дали тя е добре.
Емери се опита още веднъж да извика за помощ, но тялото ѝ не реагираше. Затворена в собствения си ум, паниката скова гръбнака ѝ.
В последен опит тя посегна към връзката, която я свързваше с Огъст, но ако тя беше там, не можеше да я усети през болезнените вибрации. Бързите движения създаваха топлина, която караше крайниците ѝ да се чувстват така, сякаш ще изгорят отвътре навън.
– Все още си тук? – дебел брътвеж я разсея и освен ако някой друг шотландски вампир не я беше отвлякъл, щеше да се обзаложи, че това е Калъм.
– Разбира се. Тя носи моите наследници, къде, по дяволите, другаде ще бъда? – гладкият баритон на Огъст я заля и паниката на Емери се успокои, макар и съвсем леко. Тя все още беше кралски ядосана на този задник, но фактът, че той беше там, трябваше да означава нещо. Може би го беше преценила погрешно.
– Баща ти би планирал нападения срещу невинни, докато жена му умира, ако това означаваше да си отмъсти.
– Аз не съм баща си, Калъм. – изрева Огъст, гласът му беше нисък и смъртоносен. Емери би се обзаложила, че челюстта му е стегната и пулсира от дясната страна. Неговата отличителна черта.
– Не, но ти искаш да бъдеш – подкани го Калъм, макар Емери да не беше сигурна защо. Всички знаеха, че Огъст и баща му не се разбират. Тя си спомни начина, по който поданиците му го погледнаха в нощта на Шотландската гала. Беше с възхищение, докато единственото, което тя виждаше, когато гледаха краля, беше страх.
Калъм продължи да нанася удари на Огъст.
– Изчислено и безмилостно. Дори не виждаш, че това не е онова, от което се нуждае кралството ти. Въпреки това продължаваш да се стремиш да вървиш по неговите стъпки. Кралството би било по-добре под ръководството на Малкълм, отколкото под ръководството на Люин две точки-ооо.
Чу се разбъркване, съчетано с дълбоко ръмжене, последвано от меко тупване.
– Защото твоята кауза е много по-благородна? – изплю се Огъст – Преследваш едно неоснователно пророчество и се вкопчваш в надеждата, че няма да ти се налага да си търсиш друга жена, защото по магически начин ще имаш партньор. Събуди се, Калъм. Вещиците си играят с теб и аз няма да съм там, за да събирам парчетата, когато неизбежно паднеш отново.
– Ами ако пророчеството не е лъжа? – думите на Калъм едва се чуваха като шепот, а в гласа му се долавяше болка – Ами ако всичко, на което са ни учили, е било лъжа? Виждал съм твърде много, за да повярвам, че не е истинско. А и надеждата за един по-добър свят си заслужава, не мислиш ли?
– Надеждата е глупаво начинание. Това няма значение. Лъжа или не, това е нашата реалност. Това е светът, в който живеем, и това е светът, в който аз ще управлявам. Трябва да планирам това бъдеще, а не някаква полуизмислена представа за приятели и мир.
– Ами ако можеш да го промениш? Би ли го направил?
Огъст мълча толкова дълго, че Емери не беше сигурна дали е останал в стаята. Но най-накрая дълбокият му глас прокънтя във въздуха.
– Не. Не им се доверявам. Не вярвам и на нея.
Не беше нужно Емери да го вижда, за да разбере, че Огъст я гледа. Бодеше я да знае, че дори след месеци раздяла омразата му към нея не е намаляла. От друга страна, беше по-лесно да го мрази в замяна за всички неща, които беше направил и очевидно планираше да продължи да прави, следвайки стъпките на баща си.
– Тя не е като тях.
Огъст се подигра.
– Така казвате всички. Но в градовете на убийствата пише нейното име, а съвпадението, че последното е пред бара на чичо ѝ, е твърде голямо, за да го пренебрегнем.
– Чуваш ли се? Това няма смисъл. Защо би убила собствения си чичо?
Умът на Емери замря и тя увисна на всеки безмълвен миг. Дали Калъм имаше предвид, че Огъст не е убил чичо ѝ? Беше видяла снимките. Беше застанал над тялото, покрито с кръв. Как някой от тях би могъл да я обвини, че има пръст в убийството на Майлс?
– Тя не би го направила. – Издиша тежък дъх Огъст.
– Значи не би могла да е господарката, нали?
Коя, по дяволите, е Господарката? Емери започваше да усеща, че тук се играе много по-голяма игра, отколкото просто последиците от бременността ѝ. Макар да знаеше, че кралското семейство обвинява завета за убийствата на вампири, не беше обръщала особено внимание на подробностите, освен на участието на Огъст в сцената. Вътрешният кръг беше уверил завета, че става дума за недоразумение и че те не са замесени.
Емери не беше повярвала на нито една тяхна дума, но и не беше продължила да настоява. Това не беше нейна работа, а тя се притесняваше повече да скрие бременността си и да се увери, че бебето ще оцелее.
– Не съм убеден, че не е замесена! – изпъшка Огъст. Емери трябваше да аплодира непоколебимата нужда на Огъст да я превърне в злодейка – Опитвам се да разбера мотивите ѝ.
– Тя няма такива, Огъстин. Само да запази децата си в безопасност. Ти просто искаш тя да е злодей, за да можеш да продължиш да игнорираш факта, че е твоя половинка.
– Моите деца.
– Продължавай да си го повтаряш, братовчеде. Тя ще ти причини ад, ако си мислиш, да ги отнемеш от нея. Тя никога няма да ти прости.
Калъм не грешеше. Огъст щеше да вземе децата им през нейния труп. Дори и тогава тя щеше да намери начин да се върне и да преследва задника му. Трябваше да има некромант, на когото да му е приятно да вбеси бъдещия крал на вампирите.
– Тя няма да е наоколо достатъчно дълго, за да го направи.
– Невежеството ти се проявява. Тя е твоя половинка, колкото и да искаш да го отречеш.
– И също така е вещица.
Меко подсмърчане изпълни стаята, последвано от репликата на Калъм.
– Видях начина, по който я погледна, когато Вишна я удари.
Тя също. В миговете, преди да изпадне в безсъзнание, беше станала свидетел на цяла гама от емоции, които го връхлетяха. Всичко – от любов и страх до чиста и неподправена омраза.
– Гледах я така, както всеки баща гледа инкубатора, в който децата му са живи.
Емери изсумтя, но не заради думите на Огъст, а заради болката, която се прокрадваше по гръбнака ѝ. Тя нарастваше експоненциално.
Някога думите му щяха да я наранят, но сега, когато ставаше дума за Огъст, тя знаеше къде се намира. Всъщност беше почти сигурна, че в крайна сметка ще трябва да го убие. Майната му на проклетата връзка с партньора, ако си мислеше, че тя е просто топло тяло, за да отглежда наследника му, щеше да си има голям проблем. Тя беше тяхна майка и ако оцелееше, щеше да се погрижи да ги държи далеч от баща им, който беше чудовище.
Калъм изръмжа ниско.
– Тя умира, Огъстин. Какво ще стане, ако тя не оцелее?
Чакай, какво? Тя умираше? Не, тя не можеше да умре. Най-накрая тя имаше цел. Децата ѝ имаха нужда от нея. Тя се нуждаеше от тях. Свръхестественият свят се нуждаеше от тях. Може би все още бяха малки в утробата ѝ, но те бяха бъдещето.
– Докато децата ми живеят, това е единственото, което има значение. – заяви Огъст вещо.
Огъст можеше да се прецака, ако си мислеше, че ще отгледа децата им като чудовища, мразещи вещиците.
Емери насочи мислите си към звездите. Никога не се е доверявала на думите на вещиците за завета, но беше отчаяна. Моля, нека оцелея. Ще направя всичко, което е необходимо, за да защитя децата си. За да защитя децата като тях. За да поправя грешките на предците си.
– Някои хора биха дали всичко, за да имат това, което сте имали с нея…
Болката я прониза и Емери беше сигурна, че звездите са отхвърлили молбата ѝ. Опита се да се задържи, за да чуе отговора на Огъст, но болката беше твърде силна.
– Тя добре ли е? – в гласа на Огъст се появи нещо, което можеше да се приеме за страх. – Връзката е напрегната и сърдечният и ритъм се забавя.
Емери се бореше като дявол да остане в съзнание, но нямаше смисъл. Преди да потъне отново в тъмнината, тя чу как Калъм извика Лили.

Назад към част 11                                                         Напред към част 13

Глава 14
Феникс

Кишан ми подаде ръка и ние започнахме внимателно да се изкачваме над обгорената чужда земя, държейки оръжието на Дурга в готовност. Носехме със себе си всички дарове на богинята и за мен беше много приятно да усещам зад гърба си отново верния си лък и колчан от стрели, особено сега, когато ме обзеха всякакви мрачни мисли. Във всяко изкривено, обгорено в черно мангрово дърво виждах настръхнали зверове и ужасни диви създания с назъбени зъби; вкопчваха се в дрехите ни с изкривените си клони, грабваха краката ни с ноктести корени.
Влачихме се до глезени в пепел, сякаш в черен сняг, през гъст, горещ и зловещ въздух. Районът наоколо беше ужасен и след малко измърморих нервно:
– Аз … някога разказвала ли съм ви за Везувий?
Кишан поклати глава, без да се обръща.
– Освен това е вулкан. Веднъж, много отдавна, той изригнал и залял два града. Повечето хора загинали мигновено, но някои бавно са се задушавали под слой гореща пепел. След време археолозите изровили скелетите им. Сред тях имало бременна жена, тя починала в леглото си … вътре в нея имало скелет на неродено бебе. А наблизо имало и други – очевидно членове на нейното семейство …
Кишан се засмя и продължи напред. Рен хвана другата ми ръка, разтърси я нежно и каза:
– Всичко ще бъде наред, Келс.
– Само че пепелта ме задушава! Трудно ми е да дишам!
– Може би ще се почувстваш по-добре, ако помолиш Шала да ти направи маска? Още по-добре, опитай се да не мислиш за това. Дишай дълбоко и не гледай надолу към краката си. Много по-полезно е отново да се възхищаваш на напомпаните бицепси на Кишан.
Изсумтях нервно и Кишан внезапно спря. Гледайки намръщено Рен, той ми каза:
– Ако си уморена, ще ходим по-бавно.
– Не съм уморена! Аз просто… о, какво е това? – извиках, сочейки шумолящите листа.
Кишан се завъртя и хвърли чакра към дърветата със светкавична скорост. Тя потъна в един крив ствол със звън. После се чу уплашено блеене. Няколко кози изскочиха от листата и закуцукаха тромаво към нас, заровили копитата си в пепелта. Дори нямах време да дойда на себе си, те се разбягаха в различни посоки и изчезнаха от очите ми.
– Кози? Откъде са козите? – измърморих аз.
– Веднъж прочетох, че домашните животни често се оставят специално на малки острови, в случай че кораб е принуден да акостира на брега и екипажът спешно се нуждае от храна. Мисля, че тук освен козите можем да срещнем само прилепи и някои дребни гризачи.
– И така: прилепи, кози и плъхове … Става по-добре!
Помислих си, че ако наистина фауната на острова е изчерпана до тези животни, тогава ще съм на седмото небе от щастие.
Продължихме да се изкачваме по склона на вулкана. Често се подхлъзвах върху мека и рохкава черна пръст, а когато наклонът стана още по-стръмен, започнах да си помагам с ръце. Пепелта беше топла, понякога гореща. Оказа се безполезно да се хващат корените на дърветата – те или коварно излизаха от земята, или се разпадаха на пепел. Кишан вървеше напред като танк и често ми помагаше. Рен вървеше отзад и ме хвана няколко пъти, когато се спънах.
От върха гледката спираше дъха. Впечатлението беше, че стоим върху нащърбения ръб на огромна чаша. Стените на кратера се издигаха на около хиляда фута над морското равнище. Лек ветрец духаше над вулкана, миришеше на океан и пожар. Скалистите склонове бяха настръхнали от останки от дървета и дори различих няколко нови издънки, пробиващи се през гъстата пепел, но щом преместих поглед към центъра на кратера, ме побиха тръпки.
По моя преценка кратерът беше с диаметър най-малко две мили. Докато Рен и Кишан разгорещено обсъждаха къде да слязат, аз изпаднах в състояние на пълно объркване. Цялата област беше като повърхността на някаква зла луна, обикаляща около адска планета! Насечена отгоре и отдолу, осеяна с коловози, голата черна дупка изглеждаше като гноен абсцес на фона на прекрасен тропически океан. Отпих глътка вода, за да измия сухия прах от гърлото си.
– Нека помолим Шала да направи въже, за да слезем долу. – очерта плана си Рен.
– Сигурен ли си, че входът към Града на светлината е там долу?
Кишан ми отговори:
– Келс, островът не е толкова голям. Ако не намерим града долу, ще го претърсим.
Сложихме ръкавици. Кишан уви около мен всякакви предпазни въжета и ги закрепи около стеблото на дебело дърво. Трябваше да се спуснем от вътрешната страна на склона с помощта на система от въжета и блокове, които трябваше да забавят падането.
– Просто не скачай, разбираш ли? Не бързай. Върви спокойно, бавно, стъпка по стъпка. Рен ще бъде точно под теб, на същото въже, а аз ще бъда точно до теб. Няма да те оставим да паднеш. – обеща Кишан.
Ако трябва да бъда честна, за мен да скоча от скала беше като да пъхна ръката си във вряща лава.
Рен сграбчи въжето си, обърна се назад и изчезна от погледа. Внимателно надникнах надолу и видях, че той виси на няколко стъпки под нас, опрял краката си на отвесната стена. Вдигайки поглед към мен, Рен извика тихо:
– Ела тук, Келси. Близо съм.
Треперейки от вълнение, отидох до самия ръб, вкопчих се в въжетата. Отначало всичко вървеше гладко, Кишан беше наблизо и аз се спусках като охлюв, като старица на ролери. Но тогава повърхността на склона отиде някъде по-навътре и аз увиснах във въздуха. Изпаднала в паника, ритах с крака и пищях. Въжетата моментално се оплетоха, завъртяха се, аз се завъртях, но Кишан пристигна навреме, за да ме хване и започна внимателно да оправя въжетата. Треперейки от страх, аз го обвих с крака и го сграбчих в смъртна хватка.
Той се усмихна търпеливо.
– Всичко е наред, билаута. Сега ме остави да отида при Рен.
Когато неохотно се подчиних, Кишан плавно потегли надолу. И по някаква причина вдигнах глава и погледнах нагоре, което ме накара да се почувствам зле веднага. После погледнах краката си – и стана още по-зле. Преглъщайки, стиснах зъби и тръгнах надолу, бързо опипвайки въжето – и спрях едва когато усетих твърд камък под краката си. След това продължихме бавното спускане и стигнахме дъното без инциденти. Ръцете ми трепереха, краката ми сякаш бяха станали на желе. Оставих Рен да ме освободи от колана.
Оставяйки въжетата да висят по стената, се отправихме към центъра на кратера. Тук нямаше пепел, а наоколо се простираха черни лъскави пукнатини и вдлъбнатини като криви пипала. Рен направи няколко крачки надолу по ямата, проверявайки дали втвърдената кора ще издържи, и обяви, че всичко е безопасно. Кишан и аз го последвахме по черното пипало.
Преходът през голата черна пустош се оказа доста труден: огромни черни камъни блокираха пътя от време на време. Видяхме огромни черни камъни, като гюлета, оплетени с дебели змии от втвърдена лава. Напукани от неизразимата жега, скалите образуваха причудливи фигури, покрити с настръхнала каменна кора. На други места лавата е потопила цели скали, превръщайки ги в гигантски каменни пити с диаметър до три фута, покрити със зърнест черен карамел.
От време на време стъпвахме върху големи мехури и те шумно се пукаха под краката ни, разпадайки се на рехави гранули. От тесни пукнатини се издигаха серни изпарения. И веднъж, когато Кишан натисна черната кора с подметката си, изпод нея бликна струя гореща пара, която изгори ръката му до мехури.
Уловил уплашения ми поглед, Кишан се усмихна успокоително и забарабани с пръсти по командала, висящ под ризата му.
– На мен и Рен всичко заздравява бързо, като на тигри. И ако нещо се случи с теб, ще те излекуваме с еликсира от русалката.
Кимнах и продължих да си мисля, чудейки се дали еликсирът ще свърши работа, ако горещата лава пръсне право в лицето ми. С помощта на Огърлицата няколко пъти напълних колбите ни с вода, за да не ни липсва течност. Така вървяхме, докато не видяхме голям отвор пред нас, осветен отвътре със слаба светлина.
Рен клекна и надникна вътре.
– Това е тунел от лава. Изглежда, че е активен.
– Значи лавата може да тече оттам? – попитах.
– Не знам.
– Е, какво да правим? Да отидем ли там или не?
Кишан се наведе над дупката.
– Твърде горещо е. Келси не може да премине.
– Да, а вие двамата? – попитах – Не мисля, че и вие искате да си изгорите кожите!
– Добре, нека да продължим. – предложи Рен.
Той направи няколко крачки встрани, Кишан и аз се канехме да го последваме, но изведнъж спрях и се обърнах.
– Чуваш ли?
– Какво? – попита Кишан, застанал зад мен.
– Като например? Песен!
– Нищо не чувам. – отвърна Рен.
– Аз също. – потвърди Кишан.
Затворих очи, заслушах се.
– Отново! Отказва ли ви тигровият слух?
Те поклатиха глави в унисон.
– Не искам да кажа нещо лошо… но изглежда, че все още сме тук.
– Твърде горещо е, Келс.
– Така че нека се успокоим! Между другото, няма да ни заболи главата ако се освежим малко. – избърсах потта от врата си и напипах огърлицата с пръсти – Имам идея. Следвайте ме!
Изкачихме се до перваза над отвора. Докоснах перления лотос на огърлицата и прошепнах няколко думи. В този момент целият остров се разтърси от рев и аз чух звука на падаща вода. Земята трепереше под краката ми и Рен едва имаше време да ме хване, за да не падна.
– Надявам се, че мога да държа това нещо под контрол. – промърморих, вдигайки ръце.
Насочих цялото си внимание към стената на калдерата. Дърветата по върховете трепереха, огъвайки се от идващия вятър, а в следващата секунда океанската вода се втурна през ръба и падна като водопад в устието на вулкана. Мислено си представях водния поток, започнах да го примамвам по-близо и сега реките течаха по черната повърхност на вулкана.
Стълбове пара се изстрелваха със съскането на хиляди змии. Вдигнах ръце, сгънах ги в шепи и започнах бавно да ги приближавам. Укротих водата, изваях я, оформих я и когато получих това, което исках, я оставих да тече в тунела с лава.
Студена океанска вода бучеше в тесния отвор на канала. Кожата ми усещаше реката, минаваща през острова, изпълвайки тунелите, които се простираха на километри. Призовавах все повече и повече вода, докато не изпомпах цяло езеро от океана. Разперих пръсти, изпратих студена вода да атакува лавата и когато двете стихии се срещнаха, нажежената кръв на вулкана изсъска, закипя с пара и започна да почернява. Стоях със затворени очи, усещах движението на водата и чаках тръбата да се напълни.
Когато отново отворих очи, Рен и Кишан ме погледнаха въпросително.
– Как разбра какво да направиш? – попита Кишан.
– Не знам. Сигурно от песента. Не я ли чухте?
Те отново поклатиха глави и аз се зачудих дали имам способността да чувам гласове, в допълнение към моите суперсили и способността да контролирам магически предмети. Каквото и да беше, планът проработи. Тунелът все още беше топъл, но беше забележимо охладен.
Влязохме във влажната дупка. Преди да сме слезли няколко стъпала, тунелът направи рязък завой и наоколо стана пълен мрак. Само очите на Фаниндра осветяваха пътя. Въздухът беше задушен и влажен. Метални вени от скали минаваха покрай стените, задушаващи облаци плуваха покрай нас, причинявайки ни кашлица.
Когато стигнахме до разклона, без да се замисля, завих наляво и дойдох на себе си едва когато Кишан попита:
– Откъде знаеш къде да отидеш?
– Не знам… Просто се разхождам.
Отговорът ми проехтя зловещо из тъмните коридори. Избърсах потта от челото си, издърпах тениската, залепнала за гърба ми. За да не мисля за жегата, задуха и опасността, пеех си под носа Jingle Bells и си представях сняг. Колкото и да е странно, Рен и Кишан също подхванаха песента, но нашето пеене се оказа някак тихо и несигурно и когато ехото върна думите ни, ми се стори, че чувам хор от призраци на отдавна умряла веселба .
Отвътре тунелът беше гладък и кръгъл, сякаш някакъв гигантски червей го беше изкопал под земята. Разстоянието между стените беше най-малко дванадесет фута, така че двама да могат лесно да вървят. Така изминахме около една миля. „Очевидно сега сме доста под морското равнище“, помислих си. Някъде напред се чу премерен шум и се зачудих дали водата все още тече по далечните коридори.
Стигнахме до разлом, който пламтеше с оранжева светлина. Когато се приближихме, от пукнатината излизаше такава топлина, че цялата ми пот изсъхна за миг.
Рен ме скри зад гърба си и тримата предпазливо надникнахме надолу. Там, на около сто фута под краката ми, имаше река от лава. Край стените течеше бавно, но в средата много бързо и гореше със страховита огнена сила. Тук-там по повърхността плуваха острови от напукана, охладена лава, така че цялата река приличаше малко на портокалов пудинг, оставен неопакован в хладилника.
Кишан ме дръпна от пукнатината и продължихме пътя си през каменния лабиринт, докато стигнахме задънена улица. Прокарах ръка по грапавата стена.
– Нищо не разбирам! На правилното място сме.
Рен постави двете си ръце на стената, погали я и избърса праха. Ние с Кишан се втурнахме да му помагаме. Скоро открих плитка вдлъбнатина с пръстите си и започнах набързо да я чистя, махайки мръсотията. Малки камъчета заваляха в краката ми като градушка и в следващата секунда изкрещях силно:
– Вижте! Отпечатък от ръка!
Притиснах ръката си към вдлъбнатината, усетих как искрите припукват в камъка. Татуировката се виждаше и светеше, осветявайки ръката ми отвътре. Стената под дланта ми се раздвижи. Поток от камъни се изля отгоре и Кишан ме сграбчи с ръка, предпазвайки ме с тялото си. Със скърцане и стон камъните започнаха да се движат, бавно се разделиха и отново замръзнаха. Избърсах прахта от бузата си и пристъпих в отвора.
Застанахме на тесен каменен перваз, под който се простираше огромна подземна гора.
– Дървета? Как може да има дървета в кратера на вулкан? – измърморих аз.
– Това едва ли са обикновени дървета. – прошепна Рен – Мисля, че е нещо като Кишкинда. Подземен свят.
– Ъ-ъ, само че тук е десет пъти по-горещо, отколкото в подземния свят.
Скоро Рен намери каменните стъпала, водещи надолу и ние започнахме да слизаме. По пътя се любувах на красотата на вълшебната гора. Разпространени корони, увенчани с дебели стволове, огнени листа блестяха със заплашителни цветове на горящи въглени. От черните клони растяха къдрави златисти къдрици, които, докато слизахме, се протягаха към нас и трепереха, сякаш чакаха нещо.
Рен ги погледна намръщено и извади боздуган за влечуги от раницата си, но аз смело пристъпих по-близо и протегнах пръст. Една тънка къдрица предпазливо, почти плахо се протегна към мен, после бавно се уви около пръста ми и застина. Вълна от топлина се разля по тялото ми, амулетът около врата ми се стопли и засия.
– Келси? – Рен направи крачка към мен.
Спрях го с жест.
– Всичко е наред. Те няма да ни направят нищо лошо. – усмихнах се – Те са привлечени от силата на амулета.
Още един нежен ластар с две трепкащи листа ме погали по бузата. Но щом Кишан се приближи до дървото, листата се разтрепериха и трепнаха, трептейки тревожно. Погалих ствола, успокоявайки дървото.
– Той е добър, няма да те нарани. Не се страхувайте от нас.
Огненото дърво се успокои и дори позволи на Кишан да го докосне. После, тихо поклащайки се, протегна към нас още едно клонче, обсипано с малки стегнати пъпки, които пред очите ни разцъфтяха в оранжеви листенца със златни листа.
– Колко е красиво! – ахнах.
– Мисля, че те харесва. – засмя се Кишан.
По пътя минахме покрай купчини блестящи папрати и огнени цветя, които цъфтяха в ослепителни пъпки, докато минавахме. Рен и Кишан дори забелязаха няколко червеникавокафяви животни, които приличаха на зайци. Гората ни обгърна в топлина и светлина, но в същото време ни предпазваше от изсъхващата жега на вулкана. Въздухът под дърветата беше сух, а земята черна и мазна като торф. По черните скали и стволовете растяха гъсти светещи мъхове във всички нюанси на оранжево и алено.
След като решихме да спрем, седнахме на един паднал ствол, помолихме Златния плод да ни приготви вечеря и започнахме да ядем, тихо обсъждайки странностите на това невероятно място. Дърветата от време на време протягаха любопитните си издънки към нас, докосваха косата ми, галеха ръцете ми. Всеки път амулетът започваше да свети и аз бях обгърната от прилив на топлина. Жегата вече не ме притесняваше, умората я нямаше, сякаш вълшебните дървета бяха презаредили батериите ми.
Гората блестеше в светлина, но небето горе беше черно и беззвездно. Когато започнахме да се изкачваме по склона към върха, Рен посочи далечния хоризонт и каза:
– Виж!
– Какво? – не разбрах.
– Там! Планинската верига. Трудно се вижда, защото и небето, и планините са черни.
Кишан каза, че може да види очертанията на хребет, но колкото и да гледах, не можах да видя нищо.
– Добре, ще разчитам на тигровото ти зрение. Все още нищо не виждам.
Рен кимна и предложи да разположим лагер в долината. Но веднага щом започнахме да се спускаме, небето внезапно беше очертано от проблясък на ослепителна светлина, разпръсната в каскада от нежни искри, като фойерверки за Деня на независимостта. В следващия момент дърветата угаснаха, сякаш някой ги беше изключил. Беше пълен мрак, така че не се виждаше и протегната ръка.
– Какво стана? – прошепнах.
Рен хвана ръката ми и ме дръпна към себе си.
– Още не знам.
Изумрудените очи на Фаниндра оживяха, два приятелски зелени лъча осветиха странен, мистериозен свят. Рен слезе долу, държейки здраво ръката ми.
Слизайки в долината, разположихме лагер и с помощта на Шала си подготвихме просторна палатка. Докоснах ствола на най-близкото дърво, но то остана равнодушно. Не усетих никаква топлина, нито един клон не се протегна да ме посрещне. Може би е умряло? Притиснах ръка към ствола на дървото, изпратих поток от огнена енергия вътре. Слаб ответен трус потвърди, че дървото е живо – очевидно то просто е заспало.
Когато влязох в палатката, Рен и Кишан внезапно прекъснаха разговора си и млъкнаха.
– Значи пак тайни? – засмях се – Ами, моля ви, изобщо не ме интересува. Просто искам да ви кажа, че дърветата са заспали. Тоест не са легнали, разбира се, а са заспали. Мисля, че тук се включват и изключват.
– Страхотно – кимна Рен – Ние ще дежурим през нощта. Чувстваме… опасяваме се, че си манипулирана, Келси.
– Какво? Сериозен ли си?
И двамата извърнаха очи.
– Не, кажи ми, мислиш ли, че дърветата са ме хванали в капан?
– Не искаме да рискуваме – каза тихо Рен.
– Затова ще се редуваме на дежурства през нощта и ще те освободим от дежурство. – добави Кишан.
Скръстих ръце в знак на предизвикателство.
– Т.е. как? Струва ми се, че много добре знам кой и кога се опитва да ме манипулира! Само не разбирам защо вие, тигри, сте толкова сигурни, че знаете кое е най-доброто за мен? Вие сте просто… просто… мъже, ето какви сте!
– Келс! – протестираха в един глас братята.
– Страхотно! Махайте се оттук! Стойте навън, докато опашките ви не паднат!
Чух Кишан да въздъхва тихо и да казва:
– Лека нощ, Келси.
Но аз вече решително се обърнах на една страна и сложих юмрук под бузата си.

Събудих се от ярка светлина, проникваща през тъканта на палатката. Чу се щракане, после метално бръмчене и в същия момент всичко наоколо беше залято от трептящата светлина на огън.
Рен спеше. Поставил едната си ръка зад главата си, а другата отпуснал върху корема. Когато пропълзях по-близо до него, той въздъхна и настани удобно главата си на възглавницата.
Исках да го докосна. Изведнъж имах спешна нужда да се уверя, че златната му кожа е все още толкова гладка и топла, колкото я помнех. Но се въздържах. Просто седнах до него и го гледах как диша спокойно дълго време, чудейки се как можеш да се сгодиш за един мъж и да продължиш да лудееш по друг.
„Какъв отвратителен човек съм“ – помислих си уморено, излизайки от палатката.
– Добро утро, билаута. – поздрави ме Кишан, който беше дежурният на входа – Още ли си ядосана?
– Не.
– Е, добре.
Той ме прегърна силно и ме целуна по темето. Мъничък стрък, мек като лапа на коте, погъделичка ръката ми. Оставих го да се увие около дланта ми, усещайки как топлината струи.
Бях цялата лепкава и мръсна след вчерашната разходка във вулкана, затова побързах да отида на уединено място и си направих добър душ с помощта на Колието. Но щом първите капки вода опръскаха дърветата, те потръпнаха като от студ. Клоните увиснаха, листата станаха кафяви и започнаха да летят наоколо.
„Хмммм… Странно!“ Помислих си и спрях водата. Щом дърветата харесват моя амулет толкова много, тогава може би живеят от енергията на огъня?
Опитах се да излекувам раненото дърво с огнената си сила. Започна да се съживява, но усетих, че животът изтича от него. Не можах да направя нищо! Ронейки сълзи, свалих ръцете си от дървото.
Няколко минути по-късно Рен ме намери под едно дърво, избърса сълзите ми и попита:
– Защо плачеш?
– Убих дървото! – изхлипах – Те изглежда се хранят с огън и умират при контакт с вода. Опитах се да го спася, но не ми стигнаха силите!
Рен внимателно разгледа умиращото дърво, прегърна ме, хвана ръката ми и я сложи на ствола.
– Опитай пак.
Затворих очи, събрах още огън в себе си и го изпратих към дървото. Стори ми се, че усетих слаба обратна топлина, сякаш дърво с последни сили се протегна към мен. Копнеехме един за друг, но знаех, че никога няма да прескочим пропастта, която ни разделя. Отново изхлипах силно, но в следващия момент от ръцете ми бликна познат поток от златна енергия и премина през дървото по-бързо от горски пожар, от корените до мъртвите листа, съживявайки всичко по пътя си.
Нов живот, като кръв, пулсираше в дебелината на дървото, листата нежно галеха бузата и косата ми. Дебели шумолещи клони ме прегърнаха и аз радостно замръзнах в огненото сияние. Като обърнах глава, видях, че всички останали дървета също са оздравяли.
– Как едно дърво може да излекува всички останали? – чудех се на глас.
– Може би имат обща коренова система? – предложи Рен.
Той отметна косата от врата ми, докосна чувствителната зона зад ухото ми. Треперех и вдигнах очи към него.
– Може би реагират на докосването ти. – прошепна Рен. Устните му бяха само на сантиметри от моите.
– Защо… защо ме гледаш така? – прошепнах нервно, отдръпнах се и сведох очи.
Ръката му се изплъзна от врата ми.
– Как те гледам
– Като… антилопа. Както преди…
Рен се усмихна с ъгъла на устните си, след това лицето му стана сериозно и той ме прегърна.
– Сигурно защото умирам от глад.
– Не си закусвал? – пошегувах се несръчно, но опитът ми да разредя ситуацията се провали.
– Не искам закуска, Келси. Искам теб.
Тъкмо се канех да го поставя на мястото му, но той притисна пръст към устните ми.
– Шшшш… Нека се насладя на този момент. Повярвай ми, сега имам толкова малко от тях … Честно казано, няма да те целуна. Просто искам да те прегърна и да не мисля за нищо друго…за никой друг…
Въздъхнах и положих глава на гърдите му.
Стояхме така минута-две, докато не чухме възмутения глас на Кишан.
– Хей, кой ти позволи да прегръщаш годеницата ми?
Рен замръзна и се дръпна от мен, без да каже дума.
– Кишан, излекувахме…
Той се обърна рязко и се отдалечи.
…дърветата – промърморих виновно към отстъпващия му гръб.
Не се задържахме в лагера и след около час ходене в мъртвешка тишина стигнахме до поляна, обрасла с огнени цветя на тънки черни стъбла, приличащи на камбанки. Наоколо имаше златни и алени храсти, пурпурни храсти и медни папрати, а лимоненожълти, червени и пурпурни дървета се издигаха като стена зад ливадата.
Спряхме, изумени от тази красота и тогава чух силното пляскане на крила. Кишан откачи чакрата от колана си, Рен извади златен меч, счупи го наполовина и подаде едната половина на брат си. След това завъртя сай ножа, който висеше на колана му, докато придоби формата на тризъбец.
Над главите ни отекна крясък на птица. Преглътнах, взирайки се в празното черно небе, докато не ме заболяха очите, и се помолих това да не са стоманени птици. Към нас се приближаваше някаква комета, черна по краищата, но светеща от ослепителна топлина в центъра.
Но тогава кометата описа кръг над поляната, замръзна – и се оказа птица. Тя наклони глава, оглеждайки ни с внимателно бяло око, което сканираше земята като лъч на прожектор. Тогава птицата отвори орловия си клюн, извика още веднъж и, пляскайки с криле, започна бързо да се спуска.
Сега можех да я видя добре. Маховите пера на приказната птица бяха меки и леки като огнена сърма от коледна елха. Широките заострени крила блестяха в жълто като езичето на горяща свещ по-близо до тялото, а по краищата пламваха в толкова тъмночервено, че изглеждаха черни.
Птицата също имаше извит златен клюн и страхотни крака с нокти, покрити с медни пера. Нейната грациозна глава беше увенчана с пурпурен гребен, който се спускаше надолу по шията ѝ като пурпурно перо. Красива, дълга опашка се разпръсна във въздуха по време на полета и когато птицата кацна, се разпростря на земята като шарф. Преливащият се цвят на оперението отразяваше цветовете на поляната и когато крилете, опашката и гребена се развяха на вятъра, птицата ми се стори истински продукт на пламъка.
Тя кацна на едно паднало дърво, заби в кората острите си нокти, заклати се напред-назад, за да запази равновесие, сви криле и се взря в нас тримата. И тогава над поляната се разнесе дълбок мъжки глас, плътен и сочен, като тайнствения свят, който лежеше около нас.
– Защо дойдохте в моето царство? – попита птицата.
– Търсим Огненото въже. – отговори Рен.
– Защо ви трябва?
– Трябва да занесем последния дар на Дурга и да възстановим нашата човешка форма. – каза Кишан.
– За да влезеш в моето царство, ще трябва да направиш жертва. Докажете, че сте достойни.
– Кажи ни какво трябва да направим и ще го направим. – каза Рен.
Тих смях се разнесе във въздуха около нас.
– Не, бял тигре, не можеш да направиш тази жертва. Защото имам нужда от сати (обичай в Индия, в който жената се хвърля в пламъците при мъртвия си съпруг), жертвата на добродетелна съпруга. Сред вас има само един, който може да изпълни моето условие.
Рен и Кишан скочиха едновременно, блокираха ме с телата си, вдигнаха оръжията си и извикаха:
– Не! Няма да стане!
Объркана, застанах на пръсти, надникнах през широките рамене на братята си и срещнах блестящите очи на феникса.

Назад към част 15                                                             Напред към част 17

Глава 30

Дъхът ѝ, който и без това беше накъсан, стана бърз и плитък, а ръцете ѝ се спуснаха към бедрата. Тогава тя направи нещо неочаквано. Натискайки се с горната част на ръцете си, тя изду гърдите си за него, поднасяйки пиршеството. Той изстена, наведе глава, за да засмуче едното плътно набраздено зърно в устата си, докато другото търкаляше между пръстите си.
Опиянявайки се от вкуса ѝ, той редуваше ту едната, ту другата сочна гърда, докато тя не го дръпна за косата.
– Какво? – Той чу арогантността и реши, че тя е достатъчно силна, за да се справи.
– Не мога да дишам. – Зачервено лице, неравномерен сърдечен ритъм, разрошена коса и горещи и влажни от ласките му зърна – тя беше оживяла сексуална фантазия.
– Нямаш намерение да ме притискаш, нали, Онър? – Той прокара палец по едното зърно, след което посегна назад, за да разкопчае сутиена ѝ и да го свали, разкривайки цялата красота на гърдите ѝ. Меденото злато на кожата ѝ тук беше по-кремаво, по-деликатно, докато той знаеше, че зъбите му ще оставят две съвършени малки синини по плътта ѝ. – Можеше да излекува ухапването напълно, но както вече беше доказал, не беше точно цивилизован изтънчен човек, когато ставаше дума за Онър. Искаше тя да носи интимната марка.
Но не и докато тя не беше готова. Имаше обаче и други начини да се маркира една жена.
– Облегни се назад с лакти върху масата. – Друга заповед.
Тя я изпълни.
Позата не само я остави на милостта му, но и изпъна гърдите ѝ за негово удоволствие.
– Искам да се храня от теб – каза той и видя незабавния ужас в очите ѝ. – Но няма да го направя. Не и докато не ми отправиш недвусмислена словесна покана, така че изхвърли този страх от съзнанието си. – Той задържа дълбокия зелен цвят на погледа ѝ, докато ужасът не бе отмит от облекчението… и от тлеещата чувственост, която му подсказваше, че това е жена, която ще се сравни с него в леглото удар след удар, целувка след целувка.
– Онър?
– Да.
– Сега ще направя с теб неща, които едно добро момиче определено не бива да позволява на един мъж да прави с нея.
Думите накараха тялото на Онър да се втечни.
След това Дмитрий постави греховната си, опасна уста върху гърдите ѝ, засмука достатъчно силно, за да остави любовна рана, а после наведе глава, за да засмуче зърното ѝ със силни движения, които накараха утробата ѝ да се свие. Ако предишните му ласки бяха болезнено нежни, това беше чист, суров секс. Нищо в докосването му не подсказваше, че я смята за счупена, за повредена стока, и това ѝ даваше свобода, която не вярваше, че е възможна.
Изтласквайки се нагоре към безмилостното познание на тази уста, тя бе възнаградена с езика му, който се въртеше около зърното ѝ и ѝ правеше неща, за които не знаеше, че са възможни. Притиснала бедрата си около мощното му тяло, тя го наблюдаваше как вдига глава. Облизваше устните си. И се премести към пренебрегваната гърда.
Целувка със зъби.
„Не и докато не ми дадеш недвусмислена словесна покана…“
Изпявайки това обещание в ума си, тя превъзмогна скока на страха, за да се удави в прилива на удоволствието.
– Не спирай – каза тя, когато той вдигна глава.
Той се наведе напред, за да я целуне точно под гърлото в отговор, а в грешните му и тъмни очи се четеше задоволство, което той не се опитваше да скрие.
– Можеш ли да стигнеш до меда?
Извивайки се леко, тя грабна бутилката с мед, която той беше сложил заедно с плодовете, и му я подаде, знаейки много добре, че му дава оръжие, с което да я измъчва още повече.
Той отвори капачката и продължавайки да поддържа интимен зрителен контакт, се наведе напред, за да оближе зърното ѝ – само веднъж, достатъчно, за да я подразни, да я накара да си поеме дъх – преди да обърне бутилката и да изстиска лепкавата течност не върху тялото ѝ, както тя очакваше, а в ръката си. След като приключи, той затвори капачката и ѝ я подаде.
Тя успя да я постави някъде на масата, без да откъсва поглед от него.
Потапяйки един пръст в гъстата златиста течност, той го вдигна към устните ѝ, за да я облее с медена сладост. Тя засмука пръста му в устата си, завъртя езика си около него, както беше направила с члена му в колата. Тези сексапилни очи ѝ казваха точно какво иска да направи с нея, но топлината беше бавно горяща жарава, а предпазителят на Дмитрий очевидно беше много дълъг.
За неин късмет.
– Продължавай да го правиш – промърмори той с глас, който беше най-богатата ласка по кожата ѝ – и ще те накарам да коленичиш между краката ми и да смучеш нещо много по-твърдо.
Тя улови пръста му между зъбите си – чувствено наказание за думите, които можеха да дойдат и от някой нецивилизован варварин.
– Подът ще е труден за коленете – каза тя, след като го пусна, чувствайки се горещо, славно женствена. – Следващият път, когато те смуча, искам да бъда коленичила на хубав и удобен диван.
– Живея, за да изпълнявам желанията ти. – Блестящият от устата ѝ пръст той го потопи обратно в меда и изрисува двете ѝ зърна с прецизно, почти деликатно докосване, преди да започне да създава сложна извита шарка по склоновете на гърдите ѝ. – Не мърдай.
Беше истинско мъчение да седи неподвижно, докато той я гали с дълги, бавни, лепкави движения на пръста си, а тялото му е голямо, твърдо и възбудено под нея, ерекцията му е толкова близо, че тя си представяше как разкъсва панталоните му и се качва върху него, как плътната му плът се впива в нея с твърда нужда.
Очите на Дмитрий блестяха, когато се срещнаха с нейните, и тя се зачуди какво ли вижда той. Но единственото, което каза, беше:
– Бъди добро момиче, Онър, иначе ще трябва да те накажа.
Голяма, груба ръка я шляпаше с еротична топлина между бедрата ѝ, пръстите му ставаха хлъзгави от нуждата ѝ, докато тя се дърпаше срещу връзките, които я привързваха към леглото… и не ѝ позволяваха да се защитава.
Тя потръпна, когато фантазията се развихри в съзнанието ѝ.
– Може би аз – тя преглътна, докато той рисуваше линия надолу към пъпа ѝ, рисувайки извивка на половин сантиметър над ниската талия на дънките ѝ – бих се насладила на твоята версия на наказание.
– Хм. – Той прокара пръста си обратно нагоре. – Тогава това няма да е наказание, нали? – Чувствена заплаха от опасно същество, което знаеше как да играе с всеки аспект на женското тяло. – А сега ела тук. – Зави ръката си около тялото ѝ и притисна дланта си към гърба ѝ.
Тя изтръпна, когато медът срещна кожата ѝ.
– Цялата съм лепкава.
– Ела да ме направиш лепкав.
Без да има нищо против да се прилепи към тялото му, тя притисна гърдите си към гърдите му.
– Ще направим ужасна бъркотия. – Тя не можеше да се сдържи да не поиска устата му, тази красива, секси уста, която се превръщаше в най-греховното ѝ удоволствие.
Той ѝ позволи да го вземе, позволи ѝ да смуче езика му и да търка тялото си срещу члена му, но материалът на дънките ѝ беше дебел и тя не можеше да го усети, както искаше. Когато ръцете му се вкопчиха в бедрата ѝ, това беше безмълвно искане. Прекъсвайки целувката, тя раздели покритите им с мед тела с хриплив стон и се изправи на крака, за да разкопчае колана си и да го хвърли настрани.
След това, докато Дмитрий я наблюдаваше, тя разкопча копчето на колана на дънките си и натисна ципа, за да разкрие предната част на червените си бикини. Подтиквайки я да се приближи с ръце на бедрата ѝ, Дмитрий посегна да проследи малката черна панделка, а интимното докосване я накара да го моли да премести ръката си по-надолу, да търка по-силно. Само че…
– Ами ако…
Той целуна пъпа ѝ, точно над бикините ѝ, целувката беше гореща и влажна.
Пръстите на краката ѝ се свиха и единствената причина, поради която тя остана изправена, беше неговата прегръдка.
– Тогава – каза той, отговаряйки на въпроса, който не ѝ беше позволил да довърши – ще опитаме отново. Опитваме цяла нощ, защото имам намерение да взема това, което е мое.
Тя прокара пръсти през тежката черна коприна на косата му.
– Много си притежателен нали?
Усмивката, която ѝ подари, беше смъртоносна по своето въздействие. От самото начало знаеше, че е опасно уязвима за него, но в този момент осъзна, че не може да му откаже нищо. Това беше ужасна слабост, но тя се беше сраснала толкова дълбоко в психиката ѝ, че знаеше, че няма как да се бори с нея, няма как да я игнорира.
„Моят Дмитрий.“
Отстъпи назад, измъкна се от дънките си и ги захвърли настрани. Но когато искаше отново да го обхване, той поклати глава и я побутна към масата. Руменина пропълзя по тялото ѝ, докато тя седеше на гладката борова дървесина, а коленете ѝ бяха скромно свити. Премести стола си по-близо, плъзна ръце надолу по бедрата ѝ, за да докосне задните части на коленете ѝ, прасците ѝ. Това беше мъчително удоволствие. Тя позволи на тези знаещи ръце да я галят, да разделят коленете ѝ и да разтворят бедрата ѝ, докато той ѝ нареждаше да постави краката си на стола от двете страни на тялото му.
Чувстваше се открита, гола, въпреки че все още носеше бикините си.
– Дмитрий. – Докосвайки меда по тялото си, тя оформи устните му с върха на пръста си. Челюстта му беше твърда под ръката ѝ, когато тя обгърна лицето му и го целуна, бавно и сладко, и малко порочно, захапвайки леко пълната долна устна.
Той премести ръцете си върху бедрата ѝ, стисна ги. А после се ухили.
Това предизвика вълна от удоволствие точно в нея. С широко отворени очи тя се взираше в него, в това великолепно създание, по-опасно от всеки вампир, когото бе познавала досега. Мислеше си, че всеки намек за ухапване ще я накара да побеснее. Преглъщайки, тя погледна надолу към ръцете му.
– Бедрото ми – прошепна тя. – Направи го.
Без да каже и дума, той избърса меда от гърдите си и прокара линия по чувствителната плът на вътрешната част на бедрото ѝ. Това я накара да потрепери, но треперенето не беше причинено от страх. Все още не. Въпреки това в мига, в който той наведе глава към плътта ѝ, тя замръзна. Без да спира, той сви зъби върху нея. Ухапването беше по-скоро закачка, отколкото нещо друго, без дори намек за зъби. Трепереща, тя каза:
– Направи го още веднъж.
Той я целуна още веднъж подигравателно. На друго място.
Докато тялото ѝ не издържа повече на напрежението и тя потрепери, разтапяйки се в докосването му, в съблазняването му. Дълги, бавни облизвания, малки, игриви ухапвания, силни засмуквания – той ѝ даде всичко това. Но не впиваше зъбите си в плътта ѝ, не извличаше кръвта ѝ.
– Когато се храня от теб – промърмори той – това няма да е прибързано. Планирам да се насладя на всяка гореща секунда. – Той я дръпна напред, посегна да си поиграе с тънките черни панделки отстрани на бикините ѝ. Устните му бяха леко подути от целувките ѝ, костите му бяха рязко очертани на фона на тази топла, красива кожа. – Легни по гръб.
Поколебана от тъмната му съблазън, тя си пое дълбоко дъх и се наведе, за да легне на масата, като се засмя, когато гърбът ѝ срещна топлината на дървото.
– Лепкаво.
Повдигна краката ѝ, докато коленете ѝ не се качиха на раменете му, и прокара пръст по самия център на бикините ѝ.
– Хм, да.
Мозъкът ѝ не можеше да обработи твърдението му, нервите ѝ бяха прекъснати от това единствено докосване. Отново зачака страха. Той отново не дойде. Тогава тя направи връзката. С Дмитрий ставаше дума за удоволствие.
– Прости ми.
Никога повече той нямаше да разгърне върху нея усъвършенстваното острие на жестокостта. Тя знаеше това до дълбините на душата си, беше го чула в тембъра на гласа му, беше го почувствала в онзи миг, когато той коленичи пред нея, този мъж с власт и гордост, мигът, който беше разделителната линия между миналото и бъдещето.
Значи ставаше дума за удоволствие.
Нападението беше свързано с болка.
– Готова ли си, Онър?
Да. Но тя нямаше възможност да отговори, защото точно тогава той постави устата си върху нея през влажния плат на бикините ѝ.
– Дмитрий.

Половината от Дмитрий искаше да разкъса и последното крехко парче от дрехата на Онър и да се впие в нея с един-единствен дълбок тласък, за да я завладее по този най-елементарен начин. Другата половина от него искаше да използва всяка частица от чувствените си умения, придобити през вековете, за да я превърне в своя робиня.
Бикините ѝ залепнаха за пухкавите, зачервени извивки на интимната ѝ плът, когато той се отдръпна, плъзна ръце под тези глупави малки панделки, които го караха да полудява, и ги дръпна. Тя повдигна тялото си и миг по-късно той отлепи това парче нищо по бедрата ѝ. Стоеше, за да ги свали напълно, и когато я погледна, разбра, че е достигнал предела на търпението си. Наведе се и облиза меда над гърдите ѝ.
– Значи сега аз съм твоето блюдо – каза тя с усмивка, която го ритна право в сърцето. – Знаех си, че имаш скрит мотив.
Смеейки се – а кога за последен път беше правил това с любовница? – той целуна тялото ѝ до влажните къдрици между бедрата ѝ. И установи, че в крайна сметка има малко повече търпение. Достатъчно, за да седне отново на мястото си, да я раздели и да я целуне, горещо, бавно и с изискано внимание, като притискаше езика си към твърдия възел на върха на бедрата ѝ.
Гърбът ѝ се изви, а ноктите ѝ застъргаха по дървото.
– Дмитрий. – Дъхът ѝ се изтръгна от устата ѝ със задушаващ вик, който го накара да притисне палеца си към хлъзгавия вход на тялото ѝ и да навлезе вътре само за малко, докато я покриваше с уста отново. Това беше достатъчно. Тя се разпадна за него, сладък изблик на женски подправки срещу сетивата му.
Изправи се на крака, дори когато последните трептения трептяха по тялото ѝ. Той свали останалите си дрехи и седна, преди да я издърпа към ръба на масата.
– Над мен, Онър.
– Не мога да се движа. – Беше задъхано оплакване.
Той целуна бедрената ѝ кост и усети как тя потрепери. Дръпна я още малко. Тя се свлече в ръцете му, цялата течна, удоволствена и без кости, а краката ѝ се разтвориха от двете страни на тялото му. Лениво го целуна, преди да се спусне надолу и да стисне тургуралната му възбуда със силни, знаещи пръсти.
Съскайки, той издърпа ръцете ѝ.
– По-късно. – Той я издърпа напред, повдигна я, използвайки значителната си сила… и я спусна толкова бавно върху члена си. Изпепеляваща топлина и изящна плътност.
Съзнанието му се замъгли за миг.
– Ооо. – Дълъг, задъхан стон. – Чувстваш… – Ръцете ѝ се впиха в косата му, притиснаха тила му, докато тя се настани по-здраво върху него, търкаляйки бедрата си и използвайки малки вътрешни мускули, за да притисне члена му.
Дмитрий прокле в тиха синя ивица, а ръцете му се вкопчиха в бедрата ѝ. Когато тя продължи да прави малките чувствени движения, които се готвеха да разкъсат контрола му на парчета, той наведе глава и засмука в устата си едното напрегнато зърно. Тя извика и изгуби ритъма си, позволявайки му да си възвърне частица от здравия разум. Облизвайки я още веднъж, той вмъкна ръка между телата им, за да обходи леко клитора ѝ, докато започна да се движи вътре в нея с най-плитки движения.
– Ще ме убиеш. – С това Онър намери устата му.
Изгубен в дивата страст на целувката ѝ, той се изправи, като я взе със себе си, и я настани на ръба на масата, а телата им все още бяха свързани. Краката ѝ се бяха увили около него, устата ѝ се беше сляла с неговата, едната ѝ ръка галеше челюстта му, а другата – косата му. Чувстваше се заобиколен от нея, обожаван от нея. Изненадваща мисъл… но добре дошла.
Целуваше я по бузата и по челюстта ѝ, когато тя прекъсна целувката, премести ръката си на бедрото ѝ, като я нагласяше точно така, както му харесваше. После започна да се движи. Погледите им се вкопчиха. Останаха заключени.
Очите ѝ блестяха като среднощни гори, а викът ѝ беше една-единствена дума. Неговото име. Той падна заедно с нея, толкова много удоволствие го разтърси, че сякаш се разби на милион преливащи се парчета.

Назад към част 31                                                         Напред към част 33