Глава 12
Нямаше представа колко дълго е спала, но благодари на звездите, когато изплува и очите ѝ се отвориха, въпреки че гърдите ѝ натежаха, сякаш всеки момент щяха да се срутят.
– Легни спокойно, Емери. – гласът на Лили проряза болката, но едва-едва.
Всичко я болеше. Главата ѝ пулсираше до степен, в която виждаше звезди, а мускулите ѝ пулсираха срещу кожата ѝ, изтласквайки се навън, сякаш вече не искаха да бъдат задържани.
– Накарай го да спре. Моля те, накарай го да спре. – умоляваше тя, без да се интересува дали ще я нокаутират с удар в главата, стига да спрат болката.
– Не мога. Ще стане само по-лошо, ако не приемеш магията си.
– Какво? – Задуши се тя.
Очите на Лили омекнаха, устните ѝ се свиха в стегната бръчка.
– Сестра ми ти наложи твоята магия. Надявах се да ти разкажа цялата история, преди да отприщя магията ти, но тя ни отне това. Тялото ти се бори с магията, защото ти се бориш с това, което е необходимо.
От устните на Емери се изтръгна писък, докато тялото ѝ се свиваше.
– Аз не правя нищо. Как да го накарам да спре?
Очите на Лили се разшириха и сълзи напълниха очите ѝ.
– Ти умираш, Емери. Бебетата умират. Те не могат да се справят с притока на магия и ако не го приемеш, отказът ще те убие.
И тях. Не беше нужно Лили да изрича подразбиращите се думи.
През нея премина паника.
– Спаси бебетата ми. – тя не можеше да загуби бебетата си. Не и по този начин. Не и изобщо. – Трябва да има нещо, което можеш да направиш.
Движение привлече вниманието ѝ и тя съзря Огъст, който стоеше подпрян на стената, а Калъм беше до него. Среднощните му очи се бяха втренчили в нея, а челюстта му се беше стегнала, сякаш беше готов да убие някого. Не за първи път и се искаше той да е мъжът, когото срещна в бара. Беше уплашена и се нуждаеше от утехата на принца, който я обичаше.
– Изсмуквах магията от теб и това помогна, но твоята магия само расте, за да компенсира. Мога да се опитам да ви спася, но нямам гаранция.
– Направи го. Направи каквото е необходимо, но спаси бебетата ми.
Лили кимна и побърза да отиде до скрина от противоположната страна на стаята, за да събере неща от една чанта. Тя заговори, докато работеше.
– Огъст, трябва да я ухапеш, когато ти кажа.
Обхвана я паника.
– Не. Не искам той да е близо до мен. Калъм може да го направи. – нямаше как да допусне Огъст до себе си. Той можеше сам да я убие.
– Това трябва да е той, момиче. Той не само е баща на близнаците, но е и твоя половинка. Ако отровата му може да лекува, докато аз сипвам, а ти приемаш, може би съдбата ще е на наша страна и ще успеем да спасим и тримата.
Майната му на съдбата.
– Ще ги спасиш. – изръмжа Огъст. Той се оттласна от стената и тръгна към леглото.
– Няма гаранции, принце. – Лили свърши това, което правеше, и отново се присъедини към нея на леглото, с буркан в ръка.
Очите на Емери се разшириха, докато едновременно търсеше и молеше Лили за друг отговор. Огъст може и да беше баща на близнаците, но той беше и неин враг. Без да може да измисли друго предложение, тя въздъхна:
– Какво трябва да направя?
– Когато ти кажа, трябва да се отпуснеш. Дори и да не е съзнателно, ти се бориш срещу магията си, както винаги си се борила, защото тя е погребана в теб. Тя е освободена и копнее да те погълне и да стане едно цяло със своя господар.
Точно такова беше усещането. Сякаш всеки момент щеше да бъде погълната, а когато това станеше, вече нямаше да е от света около нея.
Лили постави ръка върху оголеното коляно на Емери.
– Затвори очи. Съсредоточи се върху бебетата си и върху бъдещето си. Ще трябва да защитиш тях и себе си. Ти се нуждаеш от магията си толкова, колкото и магията се нуждае от теб. Трябва да се намери баланс или тя ще погълне всички ви.
Емери потръпна, прехапвайки следващия импулс на болката.
– Моля те, спаси бебетата ми.
Лили се усмихна.
– Ще направя всичко по силите си, момиче.
Огъст маневрира до главата и на леглото. Прокара ръце под нея и като я повдигна с лекота, се плъзна зад нея, така че тя се облегна на гърдите му. Изтръпване се смеси с непрекъснатата болка там, където ръцете му докосваха кожата ѝ. Топлина я изпълни и тя намрази начина, по който тялото ѝ реагираше на близостта му. Изви шия, за да го погледне, изучавайки твърдите линии на лицето му и тъмните среднощни очи, които би трябвало да са океанско сини.
– Калъм беше прав. Никога няма да ти простя. За Майлс или ако ми отнемеш бебетата.
Огъст сбърчи вежди с крива усмивка.
– Изглежда, трябва да внимавам къде си отварям устата. – той се наведе и дъхът му гъделичкаше ухото ѝ – Никога не е много време за един безсмъртен, но тук не става въпрос за нас, малка вещице. Грижа ме е само да спася децата ни.
Никога.
Завинаги.
Почти беше забравила, че ще живее толкова дълго, колкото и той.
Все пак той беше прав и тя го мразеше за това. Още повече, че беше съгласна с него. Вече не ставаше дума за тях и за казуса, който представляваше връзката им. Ставаше дума за новия живот, който бяха създали.
Лили повдигна ризата на Емери и размаза шепа паста от разтвора върху подутия ѝ корем. Тя затвори очи и прошепна тихо на древен език, като положи ръце върху корема на Емери.
От ръцете на Лили се процеди зелена магия, която се сля с пастата и засия върху корема ѝ.
– Сега, Емери. Отпусни се.
Емери се облегна на Огъст, а топлината му я обгърна. Дори да играеше злодея в нейната история, докосването му осигуряваше утеха, каквато никой друг не можеше да осигури. Въпреки горчивината, която предизвика, тя усети как връзката набъбва в нея и в този миг, със сурови емоции, заливащи и без това изтерзаното ѝ сърце, Емери се изправи пред реалността на своята смъртност.
Секунди по-рано беше готова да се изправи срещу Огъст, но сега се страхуваше, че никога няма да успеят да поправят това, което е счупено. Можеше да умре, ако това не се получи, никога повече да не познае любовта му, да не му каже всичко, което изпитва към него. Съдбата им беше поднесла лоша ръка, когато ставаше дума за съдба. Родени като партньори и смъртни врагове, само за да я накарат да умре, преди да успеят да изследват едно от двете.
– Не ти е позволено да умреш. – Огъст затегна хватката си върху нея.
Шибана връзка между партньори. И дори в този момент не можеше да не се държи като взискателен задник.
Тя се напрегна и поклати глава към гърдите на Огъст. Той нямаше право да диктува бъдещето ѝ. Тя искаше да живее. По дяволите, искаше да живее, но болката беше твърде силна. Тя я поглъщаше. Бушуваше в нея с нуждата да вземе това, което искаше най-много – съд, който да нарече свой дом. Не я интересуваше, че може да я убие по време на този процес. Тя процъфтяваше в равновесие, а в този момент Емери беше въплъщение на хаоса.
Огъст прокара ръце по ръцете ѝ и отстрани на корема ѝ.
– Отпусни се, Емери. – тя потрепери, когато Огъст прошепна в ухото ѝ без никаква нотка на злоба – За тях. За мен.
За него.
Не беше сигурна, че е чула последните две думи, но дори и да бяха въображаеми, напомнянето, че децата ѝ се нуждаят от нея, беше достатъчно, за да я мотивира да се опита да намери баланса, който търсеше магията ѝ.
– Ти можеш да го направиш. – Огъст я успокои и преплете пръстите си през нейните.
Тя си пое дъх и си представи как приема болката и позволява на магията да я погълне. Друга вълна от магия пулсира през нея и когато тя се сви в конвулсиите ѝ, Огъст я притисна по-силно. Тя стисна ръцете му и той засмука дъх срещу ухото ѝ, когато ноктите ѝ се впиха в него.
С приемането и магията в нея се разрастна. Пулсирането отслабваше, превръщайки се в постоянно налягане, което се излъчваше от торса ѝ. То премина през нея и всеки сантиметър от нея пламна, сякаш беше в огън. Емери стисна зъби, борейки се едновременно да запази контрол и да се отпусне.
– Една част от теб в даден момент. Освобождавай я малко по малко. – тя се вкопчи в спокойствието в гласа на Огъст – Почти си готова.
Нямаше как той да знае това, но тя оцени опитите му да я успокои.
Емери забави дишането си и се съсредоточи само върху болката. Представяше си как всеки от мускулите ѝ се отпуска в злокобния пулс, започвайки от краката.
След това се появиха ръцете ѝ и хватката ѝ с Огъст се отпусна, но той не я остави да падне.
Мекият глас на Лили, който пееше, я приспиваше, докато всеки сантиметър от нея бавно прегръщаше магията, приветствайки начина, по който тя успокояваше болката, за чието съществуване Емери не подозираше. Тя достигна до дълбините на съществото ѝ, изпълвайки и най-малките пространства, изследвайки, свързвайки се, ставайки едно цяло с нея. Връзката, която Емери почувства с нея, беше невероятна.
Силно щракване в главата ѝ я стресна и Емери разбра момента, в който магията ѝ се сблъска с партньорската връзка, която споделяше с Огъст. Магията се разрасна, завладявайки нейния партньор, връзката и Огъст. Тя засмука долната си устна и прехапа, за да спре поредицата от проклятия, които изпълниха устата ѝ. И нейните, и тези, които предполагаше, че са на Огъст, след като връзката беше разкъсана от магията ѝ.
Отвращение.
Страх.
Мрак.
Емери се спря на най-тъмните сенки между тях. Такава ярост, способна както на война, така и на защита. Една част от нея искаше да живее в тях. Да я използва, за да подхрани бурята, която планираше да отприщи върху Вишна, и да я вплете в щит, за да защити децата си.
Емоциите продължаваха да я заливат.
Похот.
Гордост.
Любов.
Емери трепереше и сълзите свободно се стичаха от очите ѝ.
Последната не беше само нейна.
Преди да успее да се замисли какво означава, магията ѝ се придвижи към сърцевината ѝ. Емери изпадна в паника и инстинктивно се отбраняваше.
Хватката на Огъст се затегна, спирайки я да посегне към стомаха си.
– Не моите бебета. Моля те, не моите бебета. – тя се обърна с молба към всеки, който би я изслушал. Лили. Огъст. Съдбата. Не я интересуваше, стига децата ѝ да живеят.
– Сега, Огъстин.
Два остри зъба пронизаха шията ѝ и Емери загуби всякакво желание да се бори. Тя изви гръб, търсейки още, преди да се свлече в Огъст. Той изстена срещу нея и топлината на отровата му се просмука в нея, карайки я да усети вкуса на най-сладкия карамел върху устните си. Тя затвори очи и се понесе, по-лека от въздуха, докато зад клепачите ѝ не избухна внезапен изблик на светлина и Емери не се пренесе в нещо, което усещаше като друг свят.
Мирисът на океански бриз я изпълни и пред нея се появиха две красиви бебета – момче и момиче, седнали на брега на спокойно езеро. Те не бяха съвсем цели, през тях проникваше светлина от слънцето горе.
– Къде сме?
Гласът на Огъст я стресна и тя се обърна, за да го открие застанал до нея, с широко отворени очи, вперил поглед в децата с нещо, което тя усети като смесица от опасения и удивление.
– Не знам. – прошепна тя.
Бебетата спряха да играят и погледнаха към Емери и Огъст. За пръв път тя ги видя наистина добре.
Те бяха като нейния и на Огъст образ, чак до уиски очите на момичето и мръсната руса коса на момчето. Устните им се изкривиха в широки усмивки и сърцето на Емери се разтуптя. Никой от тях не проговори на глас, но тя чуваше тихите им гласове в съзнанието си.
Всичко е наред, мамо. Татко. Ще се оправим.
Емери изтръпна, а устата на Огъст увисна до нея, преди да се извиси в усмивката, която беше виждала само веднъж, когато я беше погледнал в нощта на бала. Усмивка, която докосваше очите му и разтапяше душата ѝ.
Това бяха техните бебета. Техните близнаци.
– Моите деца. – прошепна тя.
Без да се замислят, бебетата се усмихнаха и бяха вдигнати от вятъра. Те се завъртяха заедно, в циклон от въздух, а нежното им кикотене изпълни сърцето на Емери с радост.
Въздухът се ускори и Емери пристъпи напред, измъчвана от майчината тревога. Вятърът щеше да е твърде силен за малките им телца. Когато почти беше стигнала до вихъра, порив на въздуха я изтласка назад и тя се приземи в ръцете на Огъст.
Той не каза нищо, докато я изправяше, но държеше твърда ръка на бедрото ѝ, придърпвайки я към себе си.
Вятърът се забави и когато циклонът се разсея, остана само едно бебе. Момичето се взираше в тях, но вече не изглеждаше както преди. Очите ѝ вече нямаха твърд цвят на уиски, вместо това се бяха преобразили. Сини по външните ръбове с пръстен от най-светло злато, разположен около ирисите ѝ.
Обичам те.
Коленете на Емери се подкосиха и тя падна върху Огъст, докато в гърлото ѝ се надигаше ридание. Какво се беше случило с нейното скъпоценно момченце?
Зрението ѝ започна да се замъглява и тя протегна ръка към момиченцето пред себе си. Когато разтри сълзите в очите си, тя се откъсна от видението и вместо момиченцето ѝ и езерото, срещу нея се изправи омазаното със сълзи лице на Лили.
– Къде са те? Къде е моето момиченце? – главата ѝ се завъртя в търсене на малкото момиченце с най-добрите части от родителите ѝ.
– Какво стана? – в гласа на Калъм се появи паника и той се пресегна да хване ръката на Емери.
– Тя беше там, моето момиченце. Беше там, край езерото. – гласът ѝ граничеше с истерия – И момченцето ми. То беше отнесено от бурята. Къде е той?
Огъст не каза нито дума, а продължи да притиска Емери към себе си и тя вече не беше сигурна дали паниката, която изпитваше, беше нейна или негова, само че беше всеобхватна.
Очите на Лили се разшириха, което беше единственият признак, че е притеснена, тъй като гласът ѝ остана спокоен.
– Емери, ти беше невероятна, но аз…- тя хълцаше и ридаеше – …не можах да ги спася и двамата.
– Какво имаш предвид? Моите бебета. И двамата бяха там. А после него го нямаше и тя беше най-добрата част от тях. Но сега и нея я няма. Какво се е случило? Къде са те?
– Ти… ти ги видя?
– Да, Лили. Видях ги, но какво имаш предвид, че не можа да спасиш и двамата?
– Магията ти беше твърде силна. Прекалено много за малките им тела, а аз можех да изсмуча само толкова. За да живееш, трябваше да приемеш магията си, но те не бяха готови. Бебетата не се раждат с магията си, земята им я дава, докато растат. – раменете на Лили увиснаха и тя наведе глава – Не можах да ги спася и двамата.
– Не. – Емери поклати глава – Не, не, не, не. – това не се случваше. Тя не можеше да ги загуби.
– Емери, не можах да спася и двамата, но успях да обединя същността им. Нощта и светлината. Остана само едно бебе, но то е съставено от всички най-добри части на двамата. И от теб.
Очите ѝ. Нейното момиченце със сини и кехлибарени очи.
– Значи бебето е момиче. – Гласът на Огъст беше нисък, почти смъртоносен.
Лили кимна, усмивка се закачи на устните ѝ.
– Това е чудо.
Чудо?
Сърцето на Емери се сви в гърдите ѝ. Стените около него бяха разрушени за най-краткия миг от любовта на децата ѝ, за да бъдат отново укрепени от загубата на сина ѝ. Как Лили можеше да каже, че това е чудо? Тя беше загубила сина си. Красивият ѝ син, който имаше очите на баща си.
Емоциите на Огъст отразяваха нейните собствени – гневни и объркани, а между тях се вплиташе скръб.
Емери изкриви врат и срещна празния поглед на Огъст. Призрачните му очи ѝ подсказваха, че той е също толкова изгубен, колкото и тя.
Тя преглътна тежко, задушавайки сълзите си, докато се опитваше да разбере къде се намира той. По време на цялото изпитание той беше мил, почти любящ. Бяха свързани чрез връзката на партньора и колкото и да ѝ се искаше да го намрази, сега нещо я възпираше да го отпише напълно.
Една необяснима частица надежда.
– Искам тест за бащинство.
Устата ѝ се сви.
– Какво? – това бяха последните думи, които очакваше да чуе от устата му.
– Искам да съм сигурен, че бебето е мое. – той развърза Емери от ръцете си – От два месеца си в Ню Орлиънс и имам основание да смятам, че това не е моето дете.
– Дали се шегуваш с мен, Огъст? – Емери го отблъсна от себе си, като имаше нужда да постави колкото се може повече разстояние между нея и дебелоглавата си половинка – Ти си единственият човек, чието дете може да е това.
– Огъстин – Калъм пристъпи към мястото, където седяха на леглото – Знам какво си мислиш, но вие сте партньори. Не знаем какво се случва, когато се размножавате. Ще се свържем с дядото на Лили, да видим какво знае той.
Огъст се изправи и нави ръкавите на ризата си.
– Вампирите не могат да създават женски, Емери. Ако си толкова сигурна, няма да имаш проблем с теста.
– Отивай по дяволите, Огъст. Ти я видя – изхлипа Емери, ненавиждайки, че не може да сдържи суровите си емоции – Тя е най-добрата част от теб и от мен. Е, поне от мен. Моля се да не е получила нищо от теб.
Това не беше вярно. Надяваше се, че детето ѝ ще получи неговата устойчивост и лоялност, дори ако той не запази нищо от това за нея. Изглеждаше, че тя винаги ще бъде играчка за него. Такава, която той можеше да включва и изключва по свое желание, когато му е удобно. Враг и партньор, но никога половинка. Можеше и да свикне с жилото на отхвърлянето.
Устните на Огъст се изкривиха в подигравка.
– Ще видим. – той се измъкна от стаята и затръшна вратата, докато вървеше.
Емери се взираше във вратата, без да се опитва да скрие сълзите, които се появиха. Трябваше да ги остави да паднат, всичките, така че следващия път, когато нейният задник дойде при нея със сърца в очите, да не ѝ останат.
Калъм седна на леглото до нея, придърпа ръцете ѝ в скута си и прокара пръсти по дланите ѝ.
– Той ще се оправи, момиче. Много е трудно да се справиш с това, а и напоследък той не е на себе си.
– Той е чудовището, което иска всички да вярват, че е.
– Да, госпожице, Огъстин е такъв, но Огъст се бори там и винаги излиза начело.
Емери поклати глава и почти попита дали Калъм се чувства добре.
– Какво, по дяволите, означава това?
– Не оправдавам действията му. Що се отнася до мен, той трябва да си извади главата от задника. – Калъм въздъхна, а лицето му падна в гримаса – Това не е моята история, която трябва да разказвам, но на Огъст не му беше лесно да израсне като престолонаследник. Кралят го придържаше към недостижим стандарт и така се роди Огъстин. Най-лошите части на Огъст избуяха на преден план, за да се справи с трудностите, които му бяха наложени. Война. Политиката. Жажда за кръв. Обикновено Огъст се измъква, но този път светлината го пречупва. Той се разпадна, когато разбра какво представляваш ти, и не успя да намери пътя си обратно.
– Значи това е моя вина?
– Не, момиче. Действията му са негови собствени. Той просто трябва да намери пътя си обратно. Нуждае се от своята светлина. Той се нуждае от теб.
– През повечето време той иска да ме убие. – тя сложи ръце на корема си – Това бебе е единственото нещо, което ме държи жива в момента.
– Няма да му позволим да навреди нито на теб, нито на бебето. – гласът му секна и Калъм потърси очите ѝ, за какво, макар да не беше сигурен – Ще поговоря с него, но не мисля, че това ще доведе до някаква полза. Той има нужда от теб, момиче.
– Ще го взема под внимание, но докато не си извади главата от задника, може и да рита камъни.
От устните му се изтръгна мек смях.
– Почини си малко, Емери. – с това Калъм се изправи и излезе от стаята, оставяйки я сама с Лили.
– Може ли животът ми да е по-прецакан? – изстена тя.
– Бих искала да кажа, че не, но не мисля, че е разумно да изпитваме Вселената. – Лили свали ризата на Емери върху корема ѝ и ѝ помогна да влезе под завивките – Трябва да си починеш, за да може тялото ти да се регулира към новото си нормално състояние. Ще обсъдим магията ти по-късно.
Емери хвана ръката на Лили, преди да успее да напусне леглото.
– Благодаря ти. За всичко.
– Ти си единственото семейство, което ми остана, момиче. Няма нещо, което не бих направила за теб. – тя стисна ръката на Емери и се изправи. – Ще накарам Ансел да следи за всякакви мрачни вампири. Огъстин ще се върне. Дотогава си почивай спокойно.
Очакваше да има проблеми със съня, но в момента, в който главата ѝ се удари във възглавницата, одеяло от скръб я покри и за първи път от месеци насам тя заспа дълбок и безметежен сън.
Назад към част 12 Напред към част 14
