Глава 15
Сати
Рен и Кишан блокираха пътя ми, пречейки ми да се доближа до феникса.
– Какво правите? – попитах аз, отчаяна да мина през тях – Дойдохме тук, за да сключим сделка! Имаме много от всичко, което може да дадем в замяна! Мога да сготвя всякаква храна, можем да направим колкото си искаме златни брокати, да, всичко можем!
Кишан свали чакрата си, но продължи да наблюдава зорко птицата.
– Феникса не се нуждае от храна или тъкани. Той изисква само едно нещо – сати.
– И какво е това?
Рен сви челюст и ме погледна така, както никога през живота си не ме беше гледал. Дълбока тъга се настани в сините му очи. Той поклати глава, без да иска да отговори, стисна по-здраво оръжието и направи крачка напред, предпазвайки ме от птицата.
Тогава се обърнах към Кишан и тихо наредих:
– Казвай.
Кишан проговори с глух глас.
– В древна Индия жените са били научени да бъдат напълно отдадени на съпрузите си с тяло и душа. Сати е добродетелна съпруга, която е останала вдовица, и в същото време името ѝ е дало името на обреда. Смятало се, че след смъртта на съпруга си, вярната съпруга губи смисъла на живота си, защото нищо на света не може да облекчи скръбта ѝ. Когато тялото на починалия традиционно се запалва, Сати също се качва на погребалната клада, за да докаже за последен път своята любов и преданост.
– Този обичай отдавна е изчезнал. – добави Рен с отвращение – Родителите ми също забраниха този кошмар в своето кралство.
– Разбирам. – прошепнах аз.
Тогава погледнах към феникса и усетих устните на Рен да докосват ухото ми.
– Няма да те дадем на него, йедала.
Сложих ръка на твърдата му като камък предмишница и я стиснах силно. С другата си ръка хванах ръката на Кишан, събрах цялата си смелост и попитах феникса:
– Какво искаш от мен?
Птицата наведе огнената си глава, гледа ме внимателно за минута, след което отговори:
– Казахте, че търсите Огненото въже. Но само достойните могат да минат през планините ми и да го отнесат. Имам нужда от жертва, за да видя дали си достойна или не.
– Ако се съглася, ще умра ли?
– Може би. Или може би ще оживееш. Истинският тест за сати не е с тялото, а със сърцето. Ако сърцето ти е чисто и изпълнено с истинска любов, огънят не може да погълне плътта ти. Ако сърцето ти е лъжливо, през огъня няма да минеш.
Стомахът ми се сви, сърцето ми заби лудо в гърдите ми. Чух Кишан да шепне тихо, че това е абсолютно немислимо и ще намерим друг начин, но в сърцето си вече разбрах, че няма друг начин. Тогава внезапно си спомних един разговор, който имах с г-н Кадам малко преди смъртта му. Стори ми се, че чух мекия му глас.
„Не се страхувайте от огъня, мис Келси. Ако си готова, той няма да те изгори.“
– Но ако умра?
Паметта услужливо ми подсказа думите на г-н Кадам:
„Прераждането е, когато стар дух дава живот на нов, точно както нова свещ светва от угаснал пламък. Всички свещи са различни, но пламъкът е един, идва от този, който е живял преди … “
– Но аз не вярвам в прераждането!
Сълзи бликнаха от очите ми, потекоха по бузите ми въпреки цвъртящата сухота около мен и си спомних друг разговор с господин Кадам.
– Какво ще направите, ако детето ви е затворено в горяща къща?
– Ще се хвърля в огъня и ще го спася!
Знаех, че трябва да отговоря на феникса. Вдигайки глава, казах тихо:
– Ще направя жертвата.
Фениксът размаха криле и нададе печален вой. Кишан ми се развика да си избия тези глупости от главата и дори в отчаяние хвърли чакрата си към птицата, но златният диск само изсвири около феникса и се върна обратно.
Рен, треперещ от вълнение, направи опит да преговаря с безсмъртния пазител. С болка в гласа той помоли:
– Умолявам те, огнена, назначи още един тест! Или вземи мен! Готов съм да бъда жертва!
Но фениксът отговори:
– Прав си, не само една жена може да бъде сати. По всяко време любящите мъже и жени се разделяха с живота си, неспособни да издържат вечна раздяла, но сърцето ти вече е дадено, бял тигре. Вие вече сте направили своята жертва.
– За какво говориш? – не разбрах.
И мъдрият феникс обясни:
– Белият тигър беше помолен да забрави любимата си, за да я спаси. Сърцето му е издържало изпитанието, то е чисто. Неговата любов е истинска и неоспорима.
– Тогава вземи мен! – Кишан се включи доброволно.
Огнената птица впери в него изпитателния си поглед.
– Не мога. Времето за твоята жертва още не е дошло, но знай, че ти също ще бъдеш подложен на изпитание. Но не сега и не от мен. Ела тук, млада госпожице.
Пристъпих примирено напред, решена да бъда смела, но в последната секунда се пречупих и се обърнах към Кишан.
Той ме прегърна и ми прошепна топло в ухото:
– Ако някой пернат посмее да те нарани, ще му пръсна главата с чакра!
– Добре, ще се опитам да се наведа. – пошегувах се, целувайки го набързо.
Иззад гърба ми се разнесе протестиращо ридание. Рен падна на колене, обви ръце около кръста ми, притисна бузата си към корема ми.
– Моля те, не прави това! – помоли той – Няма нужда!
– Трябва. – погалих го по косата и го целунах по темето.
– Обичам те! – прошепна той.
– Знам. – отвърнах простичко.
Той неохотно ме пусна. После се изправи, като гневно избърса сълзите от лицето си, което накара сините му очи да блестят още по-ярко, и с нова решителност грабна оръжието си. Отдалечих се от Рен и се приближих до феникса.
– Готова съм.
Огромната птица разтвори преливащи се крила и ги размаха, обсипвайки ме с вълни от топлина. Ръцете ми трепереха от страх, затова ги притиснах отстрани и зачаках болката.
Фениксът протегна цялото си тяло, отвори златния си клюн и запя, танцувайки на лапите си с нокти. Песента беше красива и нежна. Когато свърши, фениксът каза:
– Сега не могат да те спрат.
– Какво? – попитах и се обърнах.
Рен и Кишан се озоваха в лъскав стъклен ковчег. Те яростно удряха с юмруци по прозрачните стени, но всички усилия бяха напразни. Можех да ги видя перфектно, но от ковчега не се чу нито звук.
– Няма ли да се задушат? – изплаших се.
– В диамантената клетка има много въздух. – отговори Феникса – Твоите тигри няма да бъдат наранени, но няма да могат да ти попречат да направиш жертвата. Сега трябва да махнеш амулета.
Ръката ми се качи до гърлото ми.
– Защо?
– Огненият амулет те защитава в моето царство. Ако не го свалиш, всички живи същества в моята гора, включително дърветата, ще бъдат измъчвани от твоята болка.
Веднага откопчах ключалката на веригата.
– Обещаваш ли да дадеш амулета на Рен и Кишан? Наистина ще им трябва!
– Не се интересувам от твоя амулет. Остави го, никой няма да го пипа.
Свалих амулета и Фаниндра. В същото време ме хвана треска. По лицето ми се стичаше пот, очите ме пареха и с усилие облизах сухите си устни.
Събрах сили, решително се отдръпнах от Рен и Кишан, за да не загубя смелостта си. Явно постъпих правилно, защото веднага се почувствах по-добре.
Фениксът отново запя и този път земята изведнъж се разтвори пред мен, отделяйки ме от огнената птица с пламтящ ров. Сега между нас лежеше каменен мост, обхванат от пламъци.
-Можеш да влезеш в моите планини, ако можеш да преминеш моста.
– Ами ако не мога?
– Тогава овъглените ти кости ще почиват в тази горичка.
Преглътнах през пресъхналото си гърло, плахо стъпих с ботуша си върху горещите въглени. Треската ме хвана. Подметката запуши. Потта се стичаше по слепоочията ми, капеше по врата ми, солена капка висеше на горната ми устна. Направих още една крачка, после още една. Мостът беше каменен, но по някаква причина изведнъж се подхлъзнах, като на лед. Поглеждайки надолу, осъзнах с ужас, че гумените подметки на ботушите ми са се стопили в хлъзгави, димящи локви. Извиках, когато горещите камъни прогориха крака ми през пръстите. Вдигнах крак, обърнах се и се приготвих да скоча, но чух гласа на Феникса:
– Ако излезеш от пътя, губиш живота си.
Сложих крак, изправих се на пръсти и направих две бързи крачки. Сълзи се търкаляха по бузите ми и аз се олюлях.
И тогава Фениксът, мълчаливо следейки мъките ми, попита:
– Защо сърцето ти е затворено?
Дори не се сетих да отговоря. Пъхнах левия си крак, който беше загубил остатъците от чорапа, направих скок с десния. Останалото парче от обувката моментално се стопи. Изкрещях от болка, но не отстъпих. Горната част на чорапа се запали. Със свръхчовешки усилия го откъснах, погледнах почернелия си крак. Кожата над глезена беше зловещо зачервена и с мехури. Скоро болката се премести в прасците ми и осъзнах, че съм изгорила нервните окончания на краката си. Реших, че нещата не могат да станат по-лоши, направих няколко крачки напред.
Тогава фениксът ми зададе нов въпрос.
– Защо не си с този, когото обичаш?
Стиснах зъби.
– Аз съм с него! Обичам Кишан.
Пламъци обхванаха краката ми, запалиха се шортите ми. Пляснах с ръце по плата и видях, че кожата на подбедрицата ми е почерняла и напукана.
И птицата спокойно повтори:
– Защо не си с този, когото обичаш?
Дишайки тежко, изграках:
– За Рен ли говориш?
Птицата мълчеше.
Направих още една крачка и изкрещях с пълно гърло.
„Рен и аз… не… Аааа!… Ние не си пасваме… – изграчих аз – Той е торта с шоколадов пълнеж, а аз съм репичка… Той ще разбие сърцето ми и ще отиде при друга!
– Лъжеш. Знаеш, че той никога няма да те изостави.
Пламъци танцуваха около мен. Никога не съм предполагала, че човек може да крещи толкова силно, колкото аз.
Но птицата беше неумолима.
-Сърцето ти е затворено. Кажи истината и болката ще отшуми.
– Истината е, че… той е супергерой, а аз…
Пламъци ме погълнаха, аз отново изкрещях, гърчейки се от болка и ужас.
– Дадох дума на Кишан! Не мога да го оставя!
Не довърших, защото тялото ми пламтеше и изпищях с пълно гърло. Птицата не отговори и когато настъпи почивка, аз изграках с прекъснат глас:
– Ето истината: страх ме е да бъда сама! Страхувам се, че ще умре! Като г-н Кадам! Като родителите ми!
_Смъртта е причината за твоите страхове, но не и причината да отхвърлиш този, когото обичаш.
Косата ми се запали. Сега пламнах цялата. Червената панделка, с която вързах косата си сутринта, се носеше покрай мен, уловена от вълна от топлина. Лентата пламна в единия край и като омагьосана я наблюдавах, докато не падна върху нагорещени камъни и се разпадна на пепел. Лицето ми беше мокро. Докоснах го и по пръстите ми останаха черни струпеи от изгорена кожа.
Вече не можех да стоя и паднах на четири крака.
– Моля те! – помолих аз – Достатъчно! Не мога повече! Нека болката спре!
– Кажи истината и всичко ще свърши. Защо не си с този, когото обичаш?
Всмуках конвулсивно въздух и осъзнах, че умирам. Плачейки без сълзи, аз се взирах в овъглените си ръце и с последни сили прошепнах:
-Не заслужавам да съм щастлива, когато всички са мъртви…
-Този път сърцето ти казва истината.
Болката изчезна, сякаш никога не е била, но тялото ми вече беше изгорено до неузнаваемост. Само дето вече не ми пукаше. Болката изчезна и сега исках едно нещо – да легна върху пламтящите въглени и да потъна в същия този „смъртен сън“, за който говори Хамлет.
Но фениксът нямаше да ме пусне.
-Какво си готова да дадеш, за да си върнеш родителите и г-н Кадам?
– Всичко. – прошепнах дрезгаво през напукани, почернели устни.
– Би ли пожертвала и двамата братя?
Избледняващият ми ум се съсредоточи. Мога ли да пожертвам Рен и Кишан, за да си върна родителите? Сетих се за нашата малка семейна библиотека, нашите пикници край водопада, бисквитките на майка ми. Спомних си как на церемонията по завършването на гимназията баща ми скочи на крака и ръкопляскаше бурно, бършейки сълзи под очилата си – един в цялата зала, другите родители дори не станаха от местата си. Мислех си за г-н Кадам, за това как готвихме вечеря с него вечер, за безкрайните му истории за състезателни коли и индийски подправки. Мислех си колко много ми липсва…
Но тогава мислите ми се върнаха към Рен и Кишан.
Обичам и двамата. Мога ли да пожертвам шегите на Кишан, усмивката на Рен? Мога ли да живея без мечешките прегръдки на Кишан и докосванията на Рен?
И аз отговорих на феникса:
– Не, не бих заменила живота им за живота на моите родители и г-н Кадам. Но можеш да ми отнемеш живота – тогава се изкашлях, гласът ми стана като шумолене на паднали листа – … ако поне е полезно за нещо …
Почти не вдигнах ръка, докоснах плешивия си череп. После с усилие отпусна треперещата си ръка и изстисках една сълза от себе си.
– Горкото сакато пиленце. – прошепна птицата – Права си, животът ти е безполезен. Ти определено не си струваш трите красиви щастливи живота, за които плачеш. Може би, ако някой ден все още искаш да познаеш любовта и поне няколко години щастие се паднат на твоята участ, нещо ще излезе от теб. Но докато животът ти е празен е и безполезен. Жалко!
Исках да кимна, но тялото ми вече не ми се подчиняваше. Феникса беше прав. Бях жалка. Безполезна. Пропилях живота си. Всичко, което направих, беше да страдам и да измъчвам всички наоколо. Толкова се страхувах да не загубя, че дори не посмях да опитам.
-Но все още вярвам, че дори за теб не всичко е загубено. Ти поне си скъпа на тези двама млади. – помисли си Феникс, след което обяви: – Може би все пак ще приема твоята жертва. Ще ти дам шанс. Мисля, че някой ден ще можеш да го оцениш, така че животът ти принадлежи на мен отсега нататък. Давам ти пропуск!
Чух тежък плясък на огнени крила, въздушна вълна погълна овъгленото ми тяло. Фениксът се издигна в небето и когато отново кацна над мен, чух красивата му песен. Тогава ме вдигнаха и отнесоха някъде горе в черното небе. Летяхме над огнените гори, аз леко се люлеех на облаците и не усетих как изпаднах в дълбока забрава.
Мечтаех за велико кралство от далечното минало. В стара библиотека Локеш измъчваше архивист, извличайки от него информация за кралица Панвар от Бейхано, един от градовете-държави на древното кралство Пю в Бирма. Кралица Панвар получила магически барабан от брат си. Когато императрицата го ударила, реката преляла и яростно се стоварила върху враговете ѝ. В люта суша, ревът на магия от барабана предизвика дъждове и наводнения. Като чу това, злият магьосник се усмихна мрачно и прошепна:
– Да, значи всичко е заради водата, а барабанът е само разсейване!
Очите на Локеш пламнаха с огън и той се стопи.
Видях как Локеш се опита да купи амулета от внука на кралица Панвар, но той остана непреклонен. Тогава Локеш го уби, откъсна амулета от врата на мъртвия и златния пръстен от пръста му. Сложи пръстена на пръста си, протегна ръка към фонтана – и водата послушно се издигна от мраморната купа и се завъртя като фуния. Тук видението свърши.
Вода… – помислих си – Сред другите фрагменти от амулета, Локеш има един, който контролира водата!
Когато се събудих, първото нещо, което видях, беше розовата кожа на дланта ми. Моите нокти също бяха кръгли, розови и лъскави. Фениксът е изчезнал. Предпазливо вдигнах ръце към главата си и прокарах пръсти през гъстата си коса. Кожата на ръцете ми беше мека като пух. Бях облечена в златиста рокля и вместо изгорени ботуши бях с меки обувки без пета.
Седнах и се огледах, осъзнах, че се намирам в огромно гнездо, сред много яйца, които приличаха на скъпоценни камъни. Гнездото беше кацнало на тясна черна скала, на височина няколко хиляди фута. Без помощта на Шала нямаше смисъл дори да си помисля да сляза сама. От всички страни, където и да погледна, се простираха огнени гори. Стомахът ми изкъркори силно и си спомних, че за последен път закусвах преди няколко часа или дори дни. Лавата бликна от близката планина, бавно се спускаше по назъбения склон. Дебели струи, блещукащи с всички нюанси на пламъка, биеха в огненото езеро, което лежеше в подножието на планините, изхвърляйки фонтани от лава, които се утаяваха върху камъните с огнени пръски, обличайки ги с бързо потъмняваща кора. Огнените дървета, заобикалящи езерото, жадно попиваха нажежената лава, като най-чистата планинска вода.
Бях извадена от мислите си от познат мелодичен глас.
– Като новородено!
Погледнах нагоре към Феникса, който седеше на каменен перваз, свел глава надолу и почистваше перата си.
– Новородено?
– Кожата ти. Твоите нокти, коса.
– Излекува ли ме?
– Ти се излекува. След като си призна истината, сърцето ти те е излекувало. За щастие все още не си съсипала напълно себе си, запазила си жаждата си за живот. – Феникса наклони главата си с гребена на една страна и ме погледна – Чудя се дали няма да пропилееш и този подарък?
– Имаш нужда от приятел ли? Затова ли помоли някой да стане сати?
– Сати е символ на любов и преданост. Изобщо не ми беше приятно да те гледам как гориш, но трябваше да ти докажа, че тялото няма значение. Исках да те изпитам в огъня, в страстта на сърцето. Сърдечният пламък никога не угасва, никога не стихва. Гори ярко, истински и равномерно, хилядолетие след хилядолетие. Щом пристъпи в моята гора, усетих мъката на сърцето ти и разбрах от какво имаш нужда.
Дадох ти рядка възможност да изчистиш душата си от мъка и тежест, но сега трябва да направиш своя избор: искаш ли да се освободиш от това бреме завинаги или да го поемеш отново върху себе си. Някога фениксът предложил изпитание на пречистващия пламък на всички хора на земята, но човечеството е забравило за това и сега страда още повече.
– Но ми се струва, че скръбта помага да не забравяме онези, които не са сред нас. – обясних на Феникса.
– Това е погрешно убеждение.
Придърпах колене към гърдите си, помислих и попитах:
– Какво би направил на мое място?
– А какво е твоето място, млада девойко?
– О, не знаеш ли! Какво трябва да направя? Как мога да се отърва от страховете? Как мога да живея със себе си? Да поема риска да обичам някого? Какъв е смисълът да се вкопчваме в живота, ако смъртта е пред нас?
Птицата разпери огромните си криле с шум и скочи до ръба на гнездото до мен.
– Какво знаеш за живота на феникса?
– Честно казано, не много. Знаеш ли, всъщност се оказа, че повечето от митовете, които изучавах, нямат нищо общо с реалността.
– Да, повечето от историите са много изкривени измислица, но внимателният читател винаги ще намери зрънца истина в тях. Искаш ли да знаеш историята на живота ми, докато чакаме хората ти?
– Идват тук?
– Без никакво съмнение. Освободих ги от диамантената клетка. Видяха ме да отлитам с теб, което означава, че рано или късно ще намерят гнездото ми. Виж, те мислят, че си мъртва.
– Но ако смятат, че съм мъртва, защо ме търсят?
– Защото – Фениксът се засмя мелодично – искат да ме убият. Видях го в сърцата им. Синеокият съжалява за това, което трябва да направи, но е готов да убие или да бъде убит, а златоокият мисли само да ме удуши с голи ръце.
Взех едно тюркоазено яйце, започнах нежно да го търкам с подгъва на тениската си.
– Защо виждам съжаление в сърцето ти? – тихо попита Феникса.
– Те… те чуха ли всичко, което казах?
– Не. Те можеха само да видят какво се случва с теб.
Въздъхнах с облекчение.
– Но щеше да ти е много по-лесно, ако знаеха.
Побързах да сменя темата.
– Разкажи ми за живота на феникса!
Вълшебната птица се движеше в гнездото, почукваше с клюн по черупката на рубинено яйце, слушаше. Тогава тя проговори:
– Феникса знае как да пречиства отровена вода: той трябва само да потопи златния си клюн в езеро или река, така че водата да стане отново бистра и чиста. С нашия огнен дъх ние пречистваме земята, превръщайки ги в пустини, а пустините в плодородна почва.
– И ти ли го можеш?
– Не, за съжаление. Но през очите на моите предци видях как са го правили.
– Но не разбирам как става това! Пазиш всичките им спомени ли?
– Когато се роди нов Феникс, жизнената сила на неговия предшественик навлиза в тялото му. Нов Феникс се ражда с всички знания и способности на своите предци. Например мога да лекувам болести и да нося късмет на онези, които имат късмета да ме видят в полет. Знам всички езици на земята, включително тези, които отдавна са изчезнали. С едно махване на крилете създавам планини. С моето пеене приспивам хората. Мога да превърна живо същество в камък или сива пепел, въпреки че никога не съм имал нужда да го правя. По-егоистичните Феникси от миналото са пресушавали езера за прясна риба и са отнасяли слонове в небето, но това е лошо използване на нашата велика сила.
– Как можеш да изядеш цял слон?
– Ядем същото като всички грабливи птици. Ако животното е все още живо, ние го вдигаме на голяма височина и го пускаме.
– Еха!
– Да да. През очите на моите предшественици видях смъртта и последвалото прераждане на този свят три пъти. Всеки Феникс има хиляди години знания, предадени от нашите предшественици. Пазим мъдростта на вековете, но ще я споделим с човечеството само когато е достойно.
– Г-н Кадам би се радвал да говори с вас!
Феникса поклати глава, разроши перата по гърдите си, но бързо се отпусна.
Продължавах да питам:
– Значи наистина си роден от пламък? Четох, че Фениксът живее хиляда години, после умира и се ражда отново.
– Хиляда години? – възкликна подигравателно Феникса – Ако беше истина, колко неща бих могъл да направя!
– Но тогава … тогава колко дълго живееш?
– Много по-малко от вас.
– Какво?
Той ме погледна с огненото си око.
– Ще живея до края на този ден. На разсъмване ще се роди нов Феникс. Но не винаги е било така.
– Но как тогава успяваш да направиш толкова много? Да научиш всички езици, например? Да овладееш цялата мъдрост?
– Няма как. Това са го направили моите предшественици. В древността фениксите са живели хилядолетия. Тогава човечеството вярвало в нас, имало нужда от нашите съвети. Бяхме съветници на хората, тяхната надежда за по-добро бъдеще, символ на обновление, прераждане, истина, вярност и любов. Бяхме канени да благославяме бракове, защото носехме късмет. Помогнахме на младите двойки да намерят хармонията и толерантността, така необходими в началото на съвместния живот. Но тогава светът започна да се променя. Хората са забравили не само фениксите, но и истините, които сме олицетворявали. Вече не бяхме нужни и изчезнахме. Сега ние се грижим за пожарните гори. Поддържаме пламъка в центъра на света, защото центърът е сърцето. Ти ме попита как да преодолееш страховете си и да започнеш да живееш за себе си. Как да намерим сили да обичаме, ако смъртта ни очаква всички. Знай, че краят на този ден е близо и гледайки в очите моята смърт, ти казвам, че любовта е единственото нещо, за което си струва да рискуваш. Целта на живота е да ставаш по-мъдър, да печелиш мъдрост и да следваш истината, намираща се в собственото ти сърце. Ако успееш да направиш това, ще бъдеш щастлива, но ако решиш да бъдеш нещастна и да минеш покрай живота, без да знаеш или усещаш, тогава твоите родители и г-н Кадам са умрели напразно. Живей всеки ден, сякаш ти е последен. Не го забравяй!
– Няма да забравя.
Фениксът се изправи и разпери напълно огромните си крила. Потупвайки ги леко, той отметна назад глава и тихо запя. Сякаш предизвикана от това пеене, в черното небе се появи комета. Тя бавно заплува към нас и тогава гласът на феникса трепна дълбоко в гърдите ми:
– Казвах се Сънсет. Бях здрачен феникс. Приеми моята жертва, за да се възроди отново Пазителят на вековната мъдрост, Пазителят на човечеството и Огънят на всички сърца!
С тези думи фениксът сви криле, скри главата си и след това избухна в огнен вихър, който за секунди изпепели тялото му. Затворих очи и чух песента на победата на феникса през рева на пламъците. Кометата се приближи до нашата скала, осветявайки с бяла космическа светлина горящия феникс и рубиненото яйце, лежащо в краката му. Яйцето пламна, заискри, но в следващия момент се покри с гореща черна пепел, която се превърна в изгорял феникс.
Кометата преплува над планината и изчезна. В същия момент огнената гора угасна и аз се озовах в пълен мрак.
Назад към част 16 Напред към част 18
