Глава 2
Кулата, изпълнена със светлина, доминираше над силуета на Манхатън – структура, пронизваща облаците, от която архангел Рафаил управляваше своята територия.
След като плати на таксиметровия шофьор, Онър преметна чантата си за лаптоп през рамо и погледна нагоре. Крилете им се очертаваха на фона на нощното небе, обсипано с диаманти, ангел след ангел идваха да кацнат, докато други си тръгваха. Тя не можеше да различи нищо отвъд призрачната красота на силуетите им, но отблизо те бяха колкото нечовешки, толкова и зашеметяващи – макар че в гилдията се говореше, че не си виждал нечовешко, докато не си се озовал лице в лице с Рафаел. Предвид различните им умения, а следователно и задачи, Онър познаваше Елена само мимоходом и не можеше да си представи как другият ловец се справя с това да има за любовник архангел. Разбира се, точно в тази минута тя би предпочела да се занимава с Рафаел, отколкото с мъжа, с когото беше дошла да се срещне. Mъжа, който беше едновременно кошмар и тъмен, съблазнителен сън.
Принуждавайки се да отвърне поглед от илюзорното бягство на небето, тя стисна зъби и съсредоточи поглед право напред, докато вървеше по пътя към входа на кулата – управляван от вампир, облечен в остър като бръснач черен костюм и слънчеви очила.
Гърлото ѝ пресъхна в секундата, в която спря пред него, червата ѝ се изкривиха и за миг тъмни петна изпълниха зрението ѝ.
Не. Не. Тя нямаше да припадне пред вампир.
Прехапа езика си толкова силно, че в очите ѝ изскочиха сълзи, тя преметна дръжката на чантата за лаптоп и погледна в тези слънчеви очила, за да види собственото си лице, отразено обратно към нея.
– Имам среща с Дмитрий. – Гласът ѝ беше мек, но не трепереше и това само по себе си беше победа.
Вампирът се протегна, за да отвори вратата със силна ръка.
– Следвай ме.
Знаеше, че е заобиколена от почти безсмъртните още от мига, в който навлезе в охраняемата зона около Кулата, но ѝ беше по-лесно да се излъже за този факт, когато не ги виждаше.
Това вече не беше опция.
Този пред нея, чиито рамене бяха покрити от перфектно прилепналото сако, а кожата му имаше канелен оттенък, който говореше за Индийския субконтинент, беше просто най-близкият. Неколцина стояха близо до ъглите на фоайето от златисто-сив мрамор, елегантни хищници нащрек.
След това имаше и красивата жена, която седеше на рецепцията въпреки късния час. Рецепционистката се усмихна на Онър, а бадемовидните ѝ кафяви очи имаха приветливо изражение.
Онър се опита да отвърне на усмивката, защото рационалната част от нея знаеше, че всички вампири не са еднакви, но лицето ѝ сякаш беше замръзнало на място. Вместо да се насилва, тя се съсредоточи да се запази на най-елементарно ниво.
– Тя не реагира.
– Прогноза.
– Няма как да се каже. Знам, че не бива да го казвам, но част от мен си мисли, че ще е по-добре да умре.
Лежейки будна и взирайки се в тъмнината в напразно усилие да се пребори със злокобния ужас, който я преследваше в сънищата ѝ, Онър често си мислеше, че безликият лекар е бил прав, но тази вечер споменът подбуди друга емоция.
Гняв. Тъпо пулсиращо нещо, което я изненада.
Аз съм жива. Успях да го направя. Никой няма право да ми отнема това.
Удивлението от собствената ѝ ярост беше такова, че я пренесе през пътуването с асансьора – затворена в малка клетка с вампир, който носеше костюм на Армани и имаше аура на сдържана сила, която казваше, че не е обикновен пазач.
Когато вратите се отвориха и ги оставиха на пода, застлан с плътен черен килим, а лъскавите стени бяха боядисани в същия среднощен нюанс, тя затаи дъх.
На това място имаше сексуален импулс, който бръмчеше едва-едва под повърхността – розите бяха пищни и кървавочервени на фона на полунощта, когато стояха в кристалните си вази върху малки, елегантни масички от лъскаво черно, килимът беше прекалено пищен, за да бъде просто полезен, а боята блестеше със златни отблясъци.
Картините по една от стените бяха в червено, което я привличаше с грубата си жестокост.
Чувствена. Красива. Смъртоносна.
– Натам.
Кръвта се разбушува във вените ѝ по начин, който знаеше, че не е безопасен в компанията на придружителя ѝ, и тя тръгна на две крачки зад него – така че да е предупредена, ако той се завърти и посегне към гърлото ѝ.
Пистолетът ѝ беше прибран в кобур на рамото, скрит под избледнялото сиво на любимия ѝ суитчър, ножът ѝ беше в ножница на бедрото, но имаше още два скрити в калъфи, прикрепени към ръцете ѝ.
Нямаше да е достатъчно, не и срещу вампир, който според инстинкта и опита ѝ трябваше да е над двеста, но поне щеше да падне в битка.
Спря пред отворената врата и ѝ махна да мине, преди да се обърне обратно към асансьора.
Тя направи крачка вътре и замръзна.
Дмитрий стоеше от другата страна на тежко стъклено бюро, на гърба му блестеше силуетът на Манхатън, главата му беше наведена, а копринени черни кичури галеха челото му, докато той сканираше лист хартия в ръката си.
Умът ѝ се върна назад.
Преди… преди… тя беше очарована от този вампир, въпреки че го беше виждала само отдалеч или на телевизионния екран. Дори си беше направила албум с движенията му – до момента, в който беше започнала да се чувства като разтревожен преследвач и беше изгорила всичко.
Това не я отърва от странното, ирационално влечение, което изпитваше към него, откакто се помнеше. Нищо не би се отървало от него, до момента, в който не се появиха влажното, мръсно мазе и ужасът.
Това беше притъпило всичко, но сега се питаше дали не е била винаги леко ненормална, щом е била толкова обсебена от непознат, за когото се говореше, че има склонност към чувствена жестокост, удоволствие, пресечено с болка.
Тогава той вдигна очи. И тя спря да диша.
Дмитрий видя жената на вратата в калейдоскоп от образи. Мека абаносова коса, подстригана до тила, но обещаваща диви къдрици.
Призрачни-призрачни очи с най-тъмнозелено, вдигнати нагоре в ъглите. Бледокафява кожа, за която знаеше, че на слънцето ще се превърне в топъл мед.
– Родена на Хаваите – попита той и това беше странен въпрос към ловец, дошъл да направи консултация.
Тя примигна, дългите ѝ мигли за миг закриха тези очи, които говореха за далечни гори и скрити скъпоценни камъни.
– Не. В едно никакво градче, далеч от океана.
Наложи се да заобиколи стъклото и стоманата на бюрото си, за да се насочи към нея. За миг му се стори, че ще се спъне назад и ще излезе в коридора, но после скова гръбнака си, задържа позицията си.
Осъзнаваше страха – остър и язвителен – който проблясваше зад очите ѝ, но все пак се премести около нея, за да бутне вратата. Да ѝ позволи да си тръгне не беше опция.
Когато се отдръпна, за да се изправи отново пред нея, грозната вълна на страха беше поставена под твърд контрол, но дишането ѝ беше учестено, а погледът ѝ се отдалечаваше от неговия, когато той се опитваше да го улови.
– Как се казваш?
– Онър.
Онър. Той вкуси името, реши, че е подходящо.
– Роден ловец. – Поклащане на главата ѝ.
Не е изненадващо. Елена вероятно бе предупредила директора на гилдията за способността му да използва пипала от изискан аромат, за да съблазнява и примамва онези ловци, които са родени със способността на кръвожадни кучета да проследяват вампири по миризмата.
Сара едва ли щеше да му изпрати прясна плячка. Но тази жена, тази Онър… Искаше му се да използва сочни ухания върху нея, докато тя не се зачерви и не се отпусне, а възбудата ѝ не се превърне в неповторим мускус за сетивата му.
Това беше инстинкт, за да се увери, че тя не го лъже – той завихри упойващ шепот на шампанско и желание, разтопено като злато, орхидеи под лунна светлина, потопени в шоколад плодове, целуващи женска кожа.
Онър поклати леко глава, едва забележимо движение, което отрази бръчките по челото ѝ. И така, не достатъчно силни, за да се идентифицира или да бъде идентифицирана от гилдията като роден ловец, но достатъчно, за да има лека податливост към примамката на аромата.
Той не беше изненадан от откритието, тъй като беше срещал не една като нея през вековете, откакто беше развил таланта си – те изглеждаха привлечени от Гилдията, независимо от факта, че носеха само най-малкия намек за ловна кръвна линия.
Това, разбира се, означаваше, че не може да съблазни Онър толкова лесно, колкото един истински роден ловец, но ароматът не беше единственото оръжие в арсенала му, когато ставаше дума за секс.
Като проследи отново с очи Онър, той забеляза накъсания пулс във врата ѝ, но вниманието му бе привлечено от кожата, която покриваше мястото.
– Който и да си е позволил да се храни от теб – каза той с плавно мърморене, за което добре знаеше, че съдържа ласкав щрих на заплаха – не е бил много чист.
Белезите ѝ говореха за вампир, който е разкъсвал и опустошавал.
Ръката ѝ стисна дръжката на чантата за лаптоп, която беше свалила от рамото си.
– Това не е твоя работа.
Изненадан, че е намерила смелост да му каже това въпреки ужаса, който я обземаше, суров и кървящ, той повдигна вежда.
– Да, това е.
Беше спал с много красиви жени, оставил някои от тях да ридаят от удоволствие, а други – от чувствен порок, който ги научи никога повече да не се опитват да си играят с него.
Онър не беше красива.
В нея имаше твърде много страх.
Дмитрий може и да харесваше малко болка в леглото, но в повечето случаи предпочиташе партньорките му също да ѝ се наслаждават.
Този съкрушен ловец, с нейния ужас, който превръщаше въздуха в разяждащ, щеше да потрепери и да се счупи като натрошено стъкло при първото докосване на устата му.
И все пак му се искаше да прокара пръсти по тази кожа, предназначена да бъде позлатена от слънцето, да проследи сочните извивки на устните ѝ, дългата линия на шията ѝ.
Принудата беше достатъчно силна, за да бъде предупреждение. Последния път, когато позволи на члена си да надделее над главата му, едва не се оказа домашен убиец на архангел.
Обърна се, заобиколи зад гладката разгъната част на бюрото си и вдигна торбата за боклук, която седеше на пода.
– Предполагам, че имаш някакъв опит с татуировките.
Линиите на челото ѝ. Объркването за миг изтри далеч по-отвратителната доминираща емоция, която бе възприел досега.
– Не. Специалността ми е в областта на древните езици и историята.
Умно от страна на директора на гилдията.
– В такъв случай ми разкажи всичко, което можеш, за тази татуировка.
Този път използвайки ръкавици, той извади главата и я постави върху торбичката, като врата залепна за пластмасата със засмукващ звук.
Ловецът се спъна назад, очите ѝ се втренчиха в ужасяващото доказателство за насилие. Когато тя дръпна поглед обратно към него, той видя мрачна ярост на това лице, което вече се беше показало като толкова изразително, че се зачуди дали някога през живота си е печелила партия покер.
– Мислиш, че това е смешно.
– Не. – Истината. – Изглеждаше, че няма смисъл да го слагам във фризера, когато си на път.
Беше толкова нечовешко да го каже, че Онър трябваше да отдели минута, да пренастрои умствените си параметри. Защото фактът беше, че независимо от тъмната му мъжка красота и модерната реч, пред нея не стоеше човек.
Дори не и близо.
– На колко години си?
Медийните спекулации варираха от четиристотин до шестстотин, но в този миг тя знаеше, че грешат.
Много погрешно.
Лека усмивка, която накара косъмчетата да се изправят отзад на врата ѝ.
– Достатъчно стар, за да те изплаша.
Да. Беше попадала в капана на вампири, които искаха само да я наранят, носеше белезите от насилието им дори сега, но никога не беше попадала в присъствието на някой, който смразяваше кръвта ѝ само с присъствието си.
И все пак, макар да беше известен като могъщ кучи син, безмилостен като блестящо острие, Дмитрий функционираше добре в човешкия свят.
Което означаваше, че когато иска, може да прикрие смъртоносната истина, но под цивилизованото черно на костюма си той беше такъв – човек, който гледаше на отрязана глава по същия начин, както на топка за боулинг.
Имайки предвид това, тя сложи чантата си с лаптопа върху стъклото на бюрото му, тъй като от тази страна нямаше столове, и се принуди да се наведе по-близо до обезглавената глава.
– Бил е във вода.
Кожата беше намокрена и пулсираща, изчезнала в набръчкано бяло – неприлично напомняне за щастливите часове, прекарани във ваната.
– Хъдсън.
– Трябва да бъде прегледан от подходящ екип от съдебни медици – промълви тя, опитвайки се да види пълните линии на татуировката. – Трябва ми достъп до лабораторно оборудване, за да мога…
Ръцете с ръкавици в погледа ѝ, пъхайки главата обратно в торбата за боклук.
– Следвай ме, зайче.
Топлина изгори червата ѝ, прониза вените ѝ, за да изпълни лицето ѝ, но тя грабна лаптопа си и направи каквото ѝ беше наредено.
Гърбът му беше солиден и силен пред нея, косата му блестеше в богато, призивно черно под светлините. Когато тя не се приближи до него, той я погледна развеселено през рамо – само че смехът не стигна до онези бдителни очи, които шепнеха за отдавна отминали векове.
– Ах, старомодна жена.
– Какво.
Трябваше да се съсредоточи, за да диша, тялото ѝ беше близо до адреналиново претоварване.
– Явно вярваш, че трябва да вървиш три крачки зад мъжа.
Беше отвъд изкушението да посегне към острието. Или може би пистолета си. Усмихвайки се, сякаш бе прочел мислите ѝ, той се отправи към асансьора, различен от този, с който се бе качила, и като свали една от ръкавиците, постави дланта си върху скенера.
Панелът светна в зелено за секунда, преди вратите да се отворят и той да ѝ махне с ръка.
Тя отказа да влезе.
Може би беше толкова стар, че нямаше никаква надежда някога да го победи, ако тръгнеше да я преследва – но логиката нямаше никакъв шанс срещу първичното животно в нея, онова, което знаеше, че чудовищата могат да те наранят по-лесно, ако не можеш да ги видиш да идват.
– И ето, че се държа учтиво – изрече той, влезе в стоманената клетка и я изчака да влезе, преди да натисне нещо на електронния панел от едната страна.
Асансьорът се спусна със скорост, от която стомахът ѝ скочи в устата, но това не я уплаши. Това направи съществото в асансьора с нея.
– Престани – каза тя, когато той продължи да я гледа с онези тъмнокафяви очи.
Да, веднъж беше очарована от него, но това беше от разстояние.
Отблизо тя много добре осъзнаваше, че не е безопасно да бъде насаме с него. Мислеше си, че той е способен да се забавлява, като я разкъсва на парчета само с изящната коприна на гласа си.. преди наистина да започне да я наранява.
– Приятелят – промърмори той, като очите му отново се потопиха във врата ѝ – очевидно не е полагал необходимите грижи за теб.
Истеричният смях заплашваше да се изтръгне от нея, но тя го възпря. Трябваше да вкуси от страха ѝ, но тя нямаше да му даде нищо друго.
– Никога не си оставял следи от себе си, Дмитрий.
Той се облегна на стената.
– Всички следи, които оставям, са съвсем умишлени.
Чувствен тон, провокативни думи, но в погледа му имаше нещо твърдо, докато продължаваше да се взира в опустошената плът на шията ѝ. Белегът не беше чак толкова лош – просто изглеждаше, сякаш вампирът се е увлякъл малко, докато се е хранил.
Това беше станало в края. В началото се бяха опитали да я запазят възможно най-малко увредена, за да може да продължи да им доставя удоволствие.
Тези, „цивилизованите“ вампири, които почти деликатно се хранеха, докато тя беше гола и със завързани очи, а ръцете им я галеха по гърдите, между бедрата, бяха най-ужасяващи.
И те все още бяха там.
Полъх от по-хладен въздух, вратите се отвориха.
Без да откъсва поглед от Дмитрий, дори когато спомените ѝ заплашваха да я засмучат, тя излезе до него. Вниманието ѝ бе привлечено от стъклените стени от двете страни, зад които се намираха офиси, компютри и модерни лаборатории.
– Никога не съм чувала, че всичко това се намира тук долу.
Дмитрий се промъкна в една лаборатория.
– Ново допълнение. Не говори за него, защото ще трябва да те посетя някоя тиха полунощ, докато си се прибрала хубаво и здраво в леглото си.
Всеки мускул в тялото ѝ се стегна при този почти ленив коментар.
– Нямам навика да клюкарствам.
– Ето. – Той сложи торбата за боклук и съдържанието ѝ върху една стоманена маса.
Ужасяващото естество на задачата му трябваше да ерозира очарованието на секса, който той носеше като втора кожа – ако обичаше сексът ти да е целунат от кръв и болка.
Но не беше така. Той си оставаше изтънчен и секси и до голяма степен същество, което тя не искаше в спалнята си по всяко време на деня или нощта. Устните му, долната, достатъчно пълна, за да изкуши жена с фантазии за грях, се извиха, сякаш бе прочел мислите ѝ.
– Имаш ли нужда от помощ, за да отлепиш кожата.
Назад към част 3 Напред към част 5
