Глава 15
Това, което не очаквах, беше, че вече ще трябва да изразходвам твърде много енергия, за да стигна до целта си дълбоко под земята. Тъй като отдавна не бях слизала в моя свят, от тунела не беше останало нищо, само отломки от пръст и скали, и всичко над главата ми заплашваше да ни погребе отдолу. Магията беше използвана за поддържане на земята и импровизираните стени, за да не блокира нас и изхода. Трябваше да контролираме и светулките, които осветяваха пътя и ни даваха възможност да видим предварително опасността, ако такава съществуваше.
Беше доста проблематично да правим всичко с намалени способности, но дори не си помислихме да премахнем ограниченията от себе си, въпреки неблагоприятните условия. Все още съществуваше голям риск да се разкрием пред врага и той да има повече време да разработи стратегия за отстраняване на опасността в наше лице. Никой от нас нямаше да се изложи толкова силно, затова пристъпихме напред и запазихме концентрацията си на такова ниво, че слепоочията ни започнаха да болят.
Не пресмятах разстоянието, което бяхме изминали, за времето, което ни отне да стигнем дотам. Стиснах зъби, осъзнавайки, че с това темпо можем да забравим за спасяването на дроу – резерва щеше да е празен, докато приключим. Нямаше да остане и капка магия за херцога. Най-лошото беше, че тъмният елф беше убеден, че Забравената богиня със сигурност ще откликне на молитвата му и най-вероятно ще помогне за разрешаването на проблема. Но какъв щеше да бъде крайният резултат? Той щеше да остане нещастен в наложения брак, аз щях да се окажа лъжкиня, която е дала фалшива надежда на един смъртен, а Забравената богиня щеше да бъде намразена още повече.
И аз бих се отказала от такъв незначителен от гледна точка на безсмъртните проблем, но не мога… Не мога да се откажа и от това, което съм започнала, за да тръгна веднага да търся Алвасдин. Няма гаранция, че партньорът ми ще ми се довери и ще помоли за помощ в храма. Би било странно, ако се появя без покана и откажа да призная брака им само защото ми се иска. Трябва да има основателна причина, поради която самата богиня би се отнесла снизходително към смъртна раса, която мрази и презира с цялата си душа.
– Сестра, престани да хабиш енергия. Какво ще стане, ако резервът ти е празен, докато стигнем там? Дори и да се храниш от световните енергийни потоци, това може да се окаже недостатъчно – каза брат ми, взе китката ми и леко я стисна. – Остави го на мен, пести силите си. Защото там, напред, ще се нуждаеш от всички тях, без остатък и само от незначителни трохи от мен.
– Не се притеснявай, всичко е под контрол – казах разсеяно, освободих крайника и осъзнах, че до края на годините си ще бъда презряна лъжкиня в очите на Алвас. А аз дори не попитах кога и къде ще се състои сватбата… – Твоята роля в това е също толкова важна, колкото и моята, и двамата трябва да сме силни. Не мога да оставя всичко на теб сега, особено след като си ми по-малък брат. Работата на по-възрастните е да се грижат за по-младите.
Той ме погледна мрачно и стисна устни, после поклати глава укорително, сякаш знаеше нещо, но не можеше да го приеме като факт. Напоследък поведението му беше доста тревожно и обезпокоително за мен. Не знам какво е замислил и от какво да се пазя в бъдеще. Не разбирам защо се тревожи толкова за мен, след като няма никаква заплаха за живота ни. А и кой може да ме нарани сега? Врагът не е много активен и търси среща с нас, за да провери предчувствията си и да премахне пречките по пътя си. Така че за какво всъщност става дума? Няма как да повярвам, че малкият най-накрая оценява загрижеността на голямата си сестра и решава да започне да я защитава от всичко и всички.
Завъртях очи на поредния съвет да не се напрягам напразно и само разширих потока на магията, виждайки как „таванът“ е на път да падне върху нас. Естествено, всички по-нататъшни упреци бяха пренебрегнати. Луис изведнъж беше станал досаден с упорството и желанието си да ме спре. Беше решителен, като изхвърляше един солиден и почти неопровержим аргумент след друг. Откъде ги има?! Накрая ме изпревари с няколко големи крачки и препречи пътя ми, като кръстоса ръце на гърдите си, разтвори крака на ширината на раменете си и се намръщи. Пронизващите му очи сякаш пронизаха тялото ми и ме накараха да забавя ход, предпазлива от доста внушителната, широкоплещеста мъжка фигура и от хищната и опасна природа, която богът на шегите и закачките крие от всички.
– Колко време ще продължи това? – Попита ядосано. – Не се преструвай, че всичко е наред, когато душата ти отива някъде другаде! Имаш чувства към смъртен, които всеки път отричаш, страхувайки се да признаеш това дори пред себе си. Не разбирам как можеш да бъдеш привлечена от блондин, особено от елф, когото не можеш да понасяш, но съм против това да поставяш каквото и да било над себе си. Отдавна вече оценяваш чуждите желания над собствените си. Те ти казват да го направиш, ти го правиш, без да се замисляш. Ти не си марионетка, за да изпълняваш чужди заповеди! Ти си много по-висока и по-силна от тях, трябва да осъзнаеш, че дори сега на първо място е твоят дълг, а не собственото ти щастие. Спри и помисли за секунда. Защо е всичко това? Защо са изпратили теб, а не някой по-опитен? И не говоря само за сегашния случай, всичко е много ясно – каза брат ми, повиши тон и се надвеси над мен. – Веднъж ти ми каза: „Ако искаш – бягай, докато има време. След това ще бъде не толкова късно, колкото ненужно“. Връщам ти ги! Дори и като богиня, ти не можеш да поправиш нищо след това. Церемонията ще се състои след час и половина в столицата на кралството на тъмните елфи в главния храм. От теб зависи дали ще отидеш и ще му помогнеш, или ще се отдръпнеш и ще го загубиш завинаги. Няма да му бъде позволено да се върне в академията, щом носи брачните гривни.
Прехапах устна и прокарах ръка през косата си, без да мога да повярвам, че брат ми може да каже нещо подобно. За миг се зачудих кой е по-възрастния от нас. След тази пламенна реч се почувствах като дете, на което току-що са направили забележка за неподходящо поведение и са се опитали да ме насочат в правилната посока. Усмихнах се горчиво, докато малкият Лу ме четеше като отворена книга и разбираше всичко, когато аз не можех да разбера какво наистина искам. Мислех си с кого да заменя Алвасдин, ако се откажа да спасявам задника му от нежелан брак.
Какво в крайна сметка направих? Изоставих тази мисъл, осъзнавайки, че никой не може да замени очакването и вълнението от очакването на следващата атака в нашата негласна война от страна на дългоухия аристократ. Току-що обаче на практика го отхвърлих, знаейки, че резервът ще бъде празен до края на днешния поход. Като се има предвид неочакваната новина за времето и мястото на брачната церемония, нямаше да имам време дори ако се опитах да приключа с местните дела възможно най-скоро, а след това да намеря източник на магическа енергия и да попълня резерва. Какво щях да правя след това, когато разбера за всичко? Отговорът не ми идва на ум, а това не води до нищо добро.
– Малък Лу, той е просто един смъртен – казах с горчивина, без да вярвам в думите си. – Нанесох достатъчно щети на Еквилибриумната обител, за да не го признаят, дори и да го направя полубог. Освен ако, разбира се, той наистина не е такъв. Отдавна съм объркана и не разбирам много неща, въпреки че Антазел е моят свят и би трябвало да знам всичко, което се случва в него. Понякога ми се иска да отида до стената и да си ударя главата в нея с надеждата, че това ще ми помогне. А сега още и дроу… Знаеш ли?
– Просто се отпусни. Веднага щом това приключи, поправи това, което не ти харесва, и го върни в правия път. Не е нужно да се тревожиш за нищо. Не е като светът да се разпада, нали? Струва ми се, че той, лишен от твоето внимание, е започнал да напредва сам с надеждата, че ти ще му обърнеш внимание. Има достатъчно време да довършим работата по-късно. Старейшините не ни дадоха ясен срок, а сега дори не се опитват да се свържат с нас. С обителта няма да се случи нищо – сигурно са заменили откраднатата реликва с друга, със сходни свойства и еднаква сила. А сега върви… Той има нужда от теб, отдавна се опитва да се свърже със Забравената богиня, но ти не отговаряш, защото си се оградила твърде много, напълно скривайки божествената си същност. Ако не беше кръвната връзка, никога нямаше да те разпозная като сестра. Разхлаби потайността си и ще чуеш.
– Какво? – Бях смаяна от тривиалната причина за мълчанието.
Нямаше време да питам повече. Беше достатъчно: „Той има нужда от теб, отдавна се опитва да повика Забравената богиня, но ти не отговаряш…“. На бегом, благодарейки на брат си за добрия словесен ритник в задника, започнах да тичам назад, съветвайки го да следва примера ми. Може и да бях объркана, но не достатъчно, за да оставя по-малкия си брат с риск за живота му на такова опасно място. Не бях единствената, чийто резерв бързо се изчерпваше през цялото това време. Таванът и стените и сега се държат заедно благодарение на общите ни усилия. Ако си тръгна, половината от опората ще изчезне и те ще се срутят. Луис няма да може да консолидира контрола над всичко около себе си наведнъж и после да започне да вдига срутените скали и пръст. Резервът ще се изчерпи много по-рано и тогава всичко ще бъде погребано под него. Нямах никакво желание да изпратя роднина в ефира и да прекарам остатъка от живота си, обвинявайки се.
Отне ми много време да изляза, дори не мислех, че сме стигнали толкова далеч. Струваше ми се, че е отнело много време и усилия, и беше жалко, че ще трябва да започнем всичко отначало. Но не ми дадоха възможност да променя решението си – хванаха ме за ръката и ме повлякоха напред с двойна скорост. Трябваше само да движа бързо краката си, да контролирам дишането си и да се опитвам да не губя ритъма на бягането. В същото време успях да следвам съветите на бога на шегите и илюзиите. Свалих излишната маскировка и веднага главата ми бе пронизана от доста силна вибрация, предизвикана от невероятната сила на молитвата за помощ. И тя идваше не от кого да е, а от моя партньор, който нямаше време.
Някаква проклета роднина от управляващото семейство толкова силно искаше този тъмен елф в харема си, че не можа да се сдържи и премести часа на церемонията с един час по-рано! Това толкова ме ядоса и вбеси, че Луис не трябваше да ме влачи повече. Сега аз го дърпах със себе си и бързах напред. Едва се сдържах да не покажа гнева си на света или да не отправя претенции към смъртните за тяхната политика и отвратително поведение. За щастие не съм толкова импулсивна, че да се поддам на емоциите си и да унищожа част от моя свят.
След като излязох на повърхността, хвърлих въпросителен поглед в посока на брат ми. Той поклати отрицателно глава и ми каза, че трябва да отида сама в храма. Стисна китката ми и затвори очи, давайки ми повече от половината от оставащия си резерв, като не ми позволи да се отдръпна и да прекъсна потока енергия.
– Ти се нуждаеш от нея повече. Ще се срещнем довечера на това място и дотогава ще бъда възстановена като теб. Ще трябва да проявиш божествената си същност, така че врагът все пак ще разбере, че си на Антасел. Такава експлозия на енергия няма да бъде пропусната, така че бъди внимателна. Побързай – каза сериозно той.
Кимнах и се отдалечих на няколко метра от него, после затворих очи и издишах целия въздух, който имах в дробовете си. Съсредоточи се да се придвижи право към храма, за да няма излишни колебания на фона на света, който определено щеше да разбере, че създателят му се е върнал преди необходимото време. Това можеше да доведе до ненужни проблеми, с които сега нямах желание да се занимавам. Затова започнах просто да се разтварям във въздуха, разпадайки се на черен прашец, разграждайки се много преди да се приближи до земята. В същото време променихме външния си вид към истинския.
Косата ми стана по-тъмна и много по-дълга, а кожата ми – по-светла. Чертите на лицето ми се изостриха, очертавайки скулите и подчертавайки линията на устните и на изящния ми нос. Очите бяха възвърнали истинския си наситен виолетов цвят. Погледнах се отвън, преди да се преместя, за да се уверя, че аристократът няма да ме разпознае като партньорката си от академията, която беше вдигнала доста шум. Направих си лека, раздвижена черна рокля, с която показвах, че макар да имам две сили, съм по-склонна към тъмнината. Изработих си дълги черни нокти и създадох опушени стрелки на очите си, за да намаля още повече риска от разпознаване. Беше твърде рано той да узнае истинския ми произход, когато не бях толкова сигурна в него.
Втората стъпка беше да се придвижа до храма, без никой да забележи появата ми. Отделих се от външния свят с кубична бариера и премахнах всички ограничения на способностите си, като се издигнах над постройката и надникнах вътре. Способностите на боговете позволяват такива неща. Риазанаел Руинтара Вазарда, сестрата на кралицата, вървеше до русокосия мъж, когото беше стиснала в ръка, сякаш се канеше да избяга. От изражението на лицето на бедния благородник можеше да се разбере само, че той копнее за спасение, че губи всякаква надежда, но продължаваше да ми се моли с удвоени усилия.
Гъстата, лъскава черна коса на синеоката жена, която изглеждаше на около четиридесет и пет години, беше събрана в лека прическа с чифт плитки, преплетени отзад, за да създадат сложен символ. Останалите кичури бяха разпуснати от вятъра, но ме накараха да си помисля за змии, които се готвят да се нахвърлят върху желаната плячка. Самата жена предизвикваше у мен отхвърляне и неприязън. Когато я разгледах внимателно, разбрах, че отдавна не е била чиста. Извършвала е всевъзможни издевателства над деца, убивала е невинни хора – някои със собствените си ръце, други с чужди. Вземаше последното от тези, които не харесваше, но не можеше да им направи нищо сериозно по ред причини, а после им затваряше устата по различни начини, за да не проговорят, дори под страх от смърт.
Най-лошото е, че изобщо не съжалява за стореното, а напротив – наслаждава се на всяко извършено престъпление и очаква с нетърпение ново. И Алвасдина не го беше избрала напразно. Беше привлечена от външния вид на момчето, финансовото състояние на семейството и уменията му. Възнамерява да го превърне не само в свой верен бодигард, който няма да може да каже и дума против, но и в опитомено куче, което ще трябва да прави всичко, което желае само нейната алчна и завистлива, прогнила душа. Да се омъжи в моя храм беше просто още един начин да докаже на другите, че е специална и въпреки възрастта си е не само красива, но и обичана от двете богини. Това е нелепо! И беше сигурна, че заради неприязънта си ще пренебрегна както обикновено издевателствата сред роднините ѝ и ще дам благословията си да се отърва от присъствието и възможно най-скоро.
Самоувереността на смъртната само наля масло в огъня.
Когато двойката се приближи до олтара с треперещия от страх или възмущение свещеник и той започна да чете молитвите за брачната двойка, неприятната тъмнокоса жена започна да пришпорва бедния старец. Той се потеше и трепереше, но не смееше да противоречи на настойчивата дроука. Това беше последната капка.
Премахнах преградите и включих божественото си излъчване, след което се спуснах надолу, преминах през стените и увиснах на няколко метра от олтара и далеч от двойката. Буквално усетих как вълна от енергия с невъобразима сила се разпространява от мен по целия свят. Свещеникът веднага падна на колене и започна да се кланя. Махнах небрежно с ръка, позволявайки му да се изправи, а след това с едно щракване на пръстите си създадох черен стол във формата на трон и се настаних удобно в него. Поставих ръцете си на перилата и сложих единия си крак върху другия, облегнах се назад, а след това погледнах надолу към посетителите, които бяха онемели от моето посещение.
– И кого виждам? – Попитах със смразяващ глас, като гледах директно към чернокосата жена. – Искаш ли да ми обясниш смъртна?
– Ти… – каза жената, отстъпи крачка назад, онемяла, а после довърши, не вярвайки на собствените си думи: – Ти не си истинска!
– О-о-о-о – присвих заплашително очи, свих лакът и опрях буза на дланта си. – Наистина? Може би трябва да те изгоря на място за всичките ти грехове и да не губя повече от ценното си време. Буквално бях привлечена тук, откъсната от един много важен въпрос, който сега трябва да започна отначало. Думите не могат да опишат колко съм ядосана… Все още чакам обяснението ти, смъртна. Разполагаш с една минута, за да ми дадеш достойна причина и да не те убият. Благодарение на теб цял Антазел вече знае, че съм слязла тук за пръв път от години, което означава, че ще трябва да изразходвам много енергия, за да премахна тези спомени от тях, или ще трябва да го оставя настрана и да чакам последствията. Ако не получа приличен аргумент, който да ме убеди, ще се отърва от теб.
В потвърждение на думите си създадох в лявата си ръка сфера на хаоса, състояща се от две диаметрално противоположни и допълващи се сили – светлина и мрак. Светлината блестеше ярко и подобно на змия или величествен дракон се въртеше в кръг със своя партньор, като по нищо не отстъпваше на последния по опасност и мощ. Тъмнината пращеше от заплаха и от време на време показваше в себе си блестящи тъмносини мълнии, способни да изравнят със земята планина с един удар и то за броени секунди.
Смъртните смятаха, че светлината е една от най-слабите способности, която може да заслепи врага само на начално ниво. Но те нямат представа как да я използват правилно, за да я превърнат в свое предимство, и само напразно подценяват врага. Някои от тях импровизират, което аз високо ценя. Те повишават нивото на магията си чрез усилени тренировки, четене на древни хроники и истории за най-великите магове, които са притежавали същия вид магия. Внимателно търсят всяко възможно споменаване на светлина и мислят как да постигнат същите резултати. Трябва да призная, че са измислили много неща и то много интересни, но не са могли да стигнат до правилния път и да намерят начина за самоусъвършенстване. Макар че тогава, опасявам се, смъртните ще разберат, че магията се дели на четири вида: светла, тъмна, елементарна и забранена.
Не искам да кажа, че това е нещо лошо, защото към това се стремя от самото начало, но от горчив опит мога да ви кажа, че стабилността на света ще бъде нарушена и някои може да се сетят да поправят картата на света и да създадат четири империи или кралства, независимо от расата. Това би могло да доведе до големи проблеми и аз ще съм безсилна да се намеся в такова събитие със силата си, само с воля. Но дали ще бъда чута в такава ситуация, или ще трябва да прибегна до рестартиране или пълно унищожаване на света. Но няма никаква гаранция, че няма да направя същата грешка и да допусна подобно нещо, дори ако светлината заеме полагащото ѝ се място.
– Аз… Ваша Божественост, простете на вярното си създание! – Синеоката жена падна на колене и опря чело в пода, като накара подчинените си да я гледат с недоумение.
– Изглежда, че исках аргументи, а не извинения – напомних със същия студен глас, а после обърнах равнодушен поглед към напрегнатия херцог, който не знаеше дали е сбъркал, или е чут и ще се спаси от коварните ръце на сестрата на кралицата им и своя далечна роднина. – Виждам какво щяхте да направите с този млад мъж и виждам какво сте направили с всеки в живота си. Все още не можеш да се наситиш на кръвта по ръцете си и на вниманието от страна на обкръжението си? Интересни мисли си имала, когато си дошла тук… Предполагам, че много хора не разбират защо съм толкова предубедена към елфите: и светлите, и тъмните. Заради хора като теб и двете раси падат все по-ниско в очите ми, което ме накара няколко пъти да обмислям геноцид. Единственото нещо, което ме е спирало всеки път, е причината за появата ви на Антазел. Тази причина обаче няма да ме задържи за дълго, така че днес ти ще бъдеш наказана!
Станах от стола и погледнах към фигурата на смъртната, която беше усетила опасността и започна да бяга колкото може по-бързо от храма. Но всичко беше напразно. Сферата с променени свойства настигна жената за няколко мига и се впи в гърба ѝ, като я накара да се превива и да крещи от болка. Жрецът се отдръпна, наведе глава и не смееше да ме погледне. Онези, които бяха дошли с Риазанаел на колене, гледаха надолу към случващото се с господарката им и се тресяха от ужас, потръпвайки при всеки нов писък, отекнал от всички страни.
Елегантно преминах покрай всички тях, без дори да хвърля поглед на виновника за моята намеса. От момента, в който пристигнах тук, контролирах всяко свое движение и се стараех умишлено да не издавам причината, поради която всъщност съм дошла в храма, а сега наказвам един смъртен, като не споменавам за силния зов, който наистина би могъл да ме извади от Обителта на равновесието и да ме принуди да се намеся. Ушатият не се нуждае от неприятности точно сега, мога само да спомена, че има по-добра партия за него и той може сам да я избере в бъдеще. Освен това той наистина се различава от нормалните дроу. Все пак се оказа полубог, който дори не знае за тази страна и не може да активира способностите си, но по-късно ще го разгледам по-отблизо.
Междувременно наказаната се гърчеше на пода и с пръсти дращеше мраморните плочи на храма. Бавно се приближих към нея, без да обръщам внимание на никого другиго, концентрирайки се единствено върху метаморфозата на тялото на смъртната. Сивият цвят на кожата ѝ е станал по-скоро кафяв, косата ѝ е загубила блясъка и копринената си текстура. Елфическите уши се бяха скъсили наполовина, придобивайки смешна, леко крива форма, почти като на получовек. Очите преминаха от благородно синьо в сиво със знака на моето проклятие. Сега всички щяха да знаят, че тази смъртна е била наказана от мен. Тялото ѝ вече не беше съвършено. Беше станало кльощаво, но не дотам, че да се виждат кости и скелет. Кожата ѝ вече не беше мека, а леко грапава. Оставих ѝ изряден маникюр като подарък. Жизнената сила заедно с намаляването на резерва и с оглед на промените в тялото беше намаляла.
Не смятах, че това е достатъчно наказание, като се имат предвид всички нейни зверства и невинна смърт, особено на децата, които беше отвлякла. Това беше смъртна присъда, но аз реших да я прокълна, като я превърна в полукръвна, която щеше да бъде презирана от мнозина. Дори и сега във всеки град във всяко кралство и империя на главните площади се излъчват всички нейни ужасни деяния и самодоволството от безнаказаността и как я наказах, както и думите ми за причината за недоволството ми към елфическата раса. Животът на жената няма да е лесен. Тя ще бъде презирана до такава степен, че сама ще пожелае смъртта си, но няма да може да се самоубие и никой няма да и помогне да облекчи тази съдба. Останалият ѝ живот няма да е достатъчен, за да компенсира мъртвите и унижените.
А тя беше тази, която беше подхвърлила на аристократа страницата със забранения знак, който бях проклела в първите си дни на Антазел. На какво се надяваше? За щастие Риазанаел така и не разбра какво представлява книгата, но смяташе, че е ценна и може да се използва за коварни цели. Но това не се получи – тя не разбираше нищо от написаното в нея, затова реши да унищожи единственото доказателство, което можеше да доведе до нейната гибел. Забранената магия и знанията за нея някак си успяха да попаднат сред текста, от чието четене очите я боляха безмилостно в продължение на няколко дни. Талмудът не беше по силите ѝ. Дроуката беше слаба за него.
Приклекнах до нея и протегна ръка към главата ѝ, звънтейки със златните пръстени на краката и ръцете си. Бившата аристократка се опита да изпълзи далеч от мен, взирайки се в мен с очи, пълни с ужас, но отслабналото ѝ и прокълнато тяло нямаше да помогне на господарката си. Хладната ми ръка докосна горещото, потно чело на жената, като я принуди да затаи дъх и да стисне здраво очи, притискайки сините си и напукани устни. Когато тялото се променя толкова бързо, а резервът е намален повече от половината, тялото е пронизано от нереална болка. То се бори с новите условия и се опитва да приеме промените като факт. Била съм там, затова знам, че този етап в живота на смъртния може и да не се преживее. Струва си да ѝ помогна, защото в противен случай наказанието няма да е оправдано.
Вълна от магия премина през дланта ми и отлетя от пръстите ми, попивайки в тялото на брюнетката, която въздъхна конвулсивно и отвори очи от изненада, неспособна да повярва, че е докосвана и лекувана от самата Забравена богиня, която само бе наранила и обезобразила тялото и. Наивна… Ако знаеше какви цели съпътстват помощта ми, нямаше да се радва толкова много и да се усмихва, мислено вярвайки, че е права и истински обичана от мен. Измислената лъжа преминаваше в самовнушение и се превръщаше във факт за ума.
– Вече можеш да вървиш – станах и се обърнах към партньора си, след което се приближих към него толкова бавно, колкото бях слязла при смъртната. Нищо не издаваше нетърпение или засилен интерес към него. – Защо този, който имаше най-малко вяра в мен, изведнъж ми повярва толкова много?
Приближих се до момчето и повдигнах лицето му за брадичката с показалец, като го принудих да ме погледне със сиво-лилавите си очи. Никога не съм предполагала, че той ще се довери на Мейлинара Дарвадар достатъчно, за да приеме съвета ѝ и да го вземе на сериозно. По всичко личеше, че е повярвал в Забравената богиня, когато съм му говорила, въпреки че се е съмнявал в мен. Но сега, когато вече нямаше място за надежда, той продължаваше да ме вика и да ме моли непрестанно за помощ.
– Никога не съм мислила, че ще видя такова нещо в живота си… Бях сигурна, че всички елфи ме презират и си измислят нови богове, за да имат някаква вяра, или пък превъзнасят най-силния сред тях и му се покланят. Така че ти си ми създал още един образ, Айнулиндейл. Светлите елфи все пак измислиха друго име и същност за мен, но вярата им не беше достатъчно силна, за да я въплътят. Алвасдин Дегос Вазард, защо започна да наричаш тази, която наричаш Забравената богиня, а не Айнулиндейл? Не се страхувай, можеш да говориш истината. Аз няма да те накажа.
– Едно момиче с невероятни способности ми каза, че само ти можеш да ми помогнеш и да ме спасиш от незавидната съдба, затова започнах да се моля.
– И ти веднага повярва? – Присвих очи и се зачудих подозрително, получавайки утвърдителен отговор. – Кое беше това момиче?
– Моята партньорка! – Каза той гордо. – И съм щастлив, че ми дадохте възможност да остана в академията малко по-дълго и да се сбогувам с нея след това.
– И защо си мислиш, че времето е малко? – Попитах с лукава усмивка, разкривайки осем кътника. – Вниманието на русокосия мъж веднага бе привлечено от тях и той бе леко изненадан.
– Не се притеснявай, няма да те изям. Осем кътника заради двете хипостази. Има един клан на Антазел, който е наследил тази особеност от мен, макар че не всички могат да приемат формата дори на първата хипостаза, което не им пречи да притежават наистина невероятни способности – реших да отклоня подозренията от моя човек в академията. Не знам дали няма да я заподозрат. – За съжаление, заради тези способности те постоянно са преследвани и използвани за собствени цели, а те стават все по-малко. Сега са останали по-малко от десетина, но всички те са титулувани аристократи и добре крият способностите си – разказах му с усмивка, давайки му храна за размисъл и виждайки, че херцогът отлично разбира всичко и си прави изводите. Надявам се, че няма да се разрови отново за смъртната ми самоличност и ще спре останалите неспокойни. – Ако срещнеш някой от тях, престори се, че не знаеш нищо. Трябва да се прибирам, имам неща за вършене. Не се притеснявай и учи колкото искаш. Нито кралицата, нито родителите ти могат да повлияят на брака ти. Отсега нататък ти сам избираш съдбата си, но все още си дроу. И те нямат право да те изгонят. Това е моят подарък, затова че помогна за разкриването на всички престъпления на тази смъртна – намигнах му аз.
Нямаше смисъл да отлагам повече, още повече че беше време да намеря брат си и да му помогна да възстанови резерва си, а след това да продължи започнатото. Разтворих се във въздуха, посипан с черно-златист прашец, и веднага възстанових смъртния си вид и ограниченията си. Резервът, за щастие, беше пълен и всички възможни заклинания, които можеха да бъдат отправени към мен, се самоунищожиха, докато пътувах по кръвната линия към брат ми. Изненадващо, той не беше отишъл никъде, както ми твърдеше. Лежеше проснат на една отвесна скала недалеч, със затворени очи и ръце зад главата. Самодоволно си мърмореше с увиснал надолу крак и не се страхуваше да падне. Изглежда дори не усети присъствието ми, все още мислеше за нещо друго.
Тихо се приближих и се настаних до него, мислейки за случилото се в храма и за вълните на моята сила и непреодолимата воля на моето присъствие, които се разпространиха из цял Антазел. Не знаех дали бях взела правилното решение, когато казах на кралството на дроу, че оттук нататък Алвасдин сам ще си избере съпруга и че никой няма право да го притиска да избира, иначе ще се разправя директно с мен. По този начин дадох на всички да разберат, че го предпочитам, а това със сигурност ще заинтересува врага. Че партньорът няма нищо общо с него, вече съм се уверила, както и в намеренията му. Блонди не беше толкова лош, колкото изглеждаше, когато го срещнах за първи път.
Усмихнах се, спомняйки си всички сцени, които бях видяла с него. Тогава, в храма, успях да прегледам спомените му и да разбера, че той не ме смята за толкова слаба, отвратителна и жестока, колкото ме изкарва. Той ме уважава и искрено се радва, че има мен за партньорка, а не е от онези, които са готови да увиснат на врата му и да не го пуснат до края на живота си. Той вече е имал лош опит с такова момиче и му е било невъзможно да работи с нея. Налагаше се постоянно да защитава онази, която беше неспособна да отстоява интересите си и беше в тежест, предавайки работата на „силния и смел воин“, когато той наистина не можеше да се справи сам и имаше най-голяма нужда от подкрепа.
Сигурна съм, че ако беше проявила същата небрежност на практиката, двамата със сигурност щяха да я провалят. И дори не говоря за това, която трябваше да изтърпим. Нямаше да оцелеем… Въпреки че неблагоприятните ни, смъртоносни условия бяха причинени от неприязънта на бившия ректор към мен, беше опасно дори за мен и професор Валгордом, който се оказа тъмен маг. Ако не беше неговата помощ, не съм сигурна, че всичко щеше да завърши толкова добре. Не искам да тръгна по същия път, по който тръгнах в началото.
Но сега разбирам Алвас и приемам всяко действие като нормално. Дори не искам да му порасне опашка, въпреки всичките му язвителни коментари и пакости, които ме очакват в бъдеще. Вярно е, че все още не съм му отмъстила за унищожените мебели, за които той, като истински джентълмен, плати от собствения си джоб и от злоба не ми каза нищо от самото начало, но възнамерявам да го направя в бъдеще. Ако някой се изкажеше неблагоприятно за мен при него, той се ядосваше и намираше с какво да удари адепта, за да го постави на мястото му. Той дори предотврати някои от пратените ми лакомства, напоени със заклинания и отвари. А аз дори не подозирах, че той ще стигне дотам заради мен.
Това ме накара да се усмихна доволно и не можех да се отърва от това. Исках само да се усмихвам по-широко, а също и да се смея на абсурдността на всички идеи, които имаше в главата си за това как да ме уязви, да ме ядоса, но не и да ме нарани. И го правеше нарочно, за да не се досетя нищо. Не забелязвах грижите му… Дори не се замислях, че всеки порив на гнева и обидата му, отправени към мен, които приемах за детски капризи, беше заради това, че напразно рискувах живота си и не мислех да се подчинявам на никого, а и не се криех зад гърба на партньора си, както правеха другите.
Аристократът беше свикнал със своите порядки и норми на поведение, които му бяха набити в главата още от раждането, неразбираше че ще трябва да приеме едно момиче като равностойно и да забрави за всички правила, което в мое присъствие му се наложи да направи неведнъж. Все още се чувстваше зле, че съм го отблъснала и едва не съм се самоубила. Макар да казваше, че се страхува, нямах представа колко силен е този страх. За пръв път се сблъскваше със смъртна, която не се размазваше пред него и не се опитваше да го издърпа във венчило, виждайки пред себе си богатия и красив наследник на фамилията.
Като се замисля, не ме интересуваше кой е той, откъде идва и на какво е способен. Важното беше той да не създава проблеми и да не ми пречи. Виждаше го в очите ми и не можеше да повярва, проверяваше дали наистина е така и всеки път се сблъскваше със стената на безразличието, опознаваше ме все повече и постепенно започна да ме възприема като достоен противник, а после и като партньор, способен да действа с него в двойка и да му прикрива гърба навреме. Изненадах го с нестандартното си поведение, мислене и отношение. И това го накара да погледне на мен от друга гледна точка. До днес самият той не осъзнаваше колко много се вписвам в живота му, че веднага повярва в моето на пръв поглед абсурдно предложение.
– Радвам се, че най-после се усмихваш широко и искрено – каза Малкия Лу с едно отворено око, напълно сериозно.
– Аз също… – приглушено отговорих с глупава усмивка от ухо до ухо, като затворих очи.
Назад към част 14 Напред към част 16
