Глава 13
ЛЕЙДИ КОПРИНЕНА БУБА
Отново излязохме в морето и аз отидох до рулевата рубка, за да си побъбрим с капитана.
– Ах, страхотно, мис Келси! Е, как я карате тази вечер?
– Здравейте, капитан Диксън.
– Наричайте ме просто Дик, госпожо.
– Добре, Дик – засмях се. – Г-н Кадам ме помоли да ви донеса вечерята, тъй като не можете да слезете.
Той ме погледна с усмивка, преди да погледне назад в синята далечина.
– Добре тогава, сложете го точно тук, ето така… Благодаря ви, г-жо.
Оставих подноса, облегнах се на ламперията и мълчаливо го загледах как работи.
Капитанът ме погледна, без да обръща глава.
– Хм, ако нямате нищо против моята откровеност, тогава ще кажа, че забележимо сте по-спокойна от последния път, когато ви видях, нали?
Аз кимнах.
– Да, значително съм по-добре. Кишан се грижи за мен и най-накрая се отървахме от морската вещица!
– Благословен да е часът, в който тя слезе от моя кораб, г-жо!
Разсмях се.
– Казаха ми, че заради нея си се заключил в рулевата рубка.
– И какво трябваше да направя, тя не ме оставяше на мира ден и нощ? Ще дойде и ще хленчи, че има морска болест и други глупости! Каква болест, когато бяхме закотвени? – Той остави някои инструменти на масата и хвана подноса. – Надявам се, че ще правите компания на старото морско куче и няма да го оставите да яде сам?
– Разбира се, че не!
Капитан Диксън седна на стола си и въздъхна.
– Всеки път, когато отпускам старите си кости в стола, ми става все по-трудно да се измъкна от него.
Седнах до него и казах:
– Майка ми казваше, че хубавият стол струва теглото си в злато.
– Да, нали! Попитайте старите хора, кой от тях ще се съгласи да се раздели със стария удобен стол, дори и да им обещаете планини от злато?
– Кога е следващата ни спирка?
Той дъвчеше дълго, после преглътна и отговори:
– Интересувате се кога ще пристигнем? Надявам се да няма повече спирания, както се изразихте. Поне няма да взимаме пътници. Отиваме направо в крайбрежния храм. Пригответе се да скучаете, ще бъдем в океана около седмица.
Поговорихме още малко, докато капитанът изпразваше чиниите. После отново провери показанията на уредите и каза:
– Имате ли нещо против да чуете една морска приказка, г-жо Келси?
– Имаш ли готова?
– В деня, в който на стария Диксън му свършат историите за моряци, той ще изхвърли капитанската си шапка зад борда!
Пъхнах крака под себе си и се настаних удобно.
– Тогава ми разкажи. Имаш цялото ми внимание!
Той свали шапката си и избърса потното си чело.
Виждали ли сте как морските птици летят над океана?
– Да, няколко пъти.
– Следващият път ги погледнете по-внимателно и ще видите, че често носят със себе си клони, дори камъни. И ги хвърлят направо във водата.
– Защо правят това?
– Слушайте и ще разберете. Имало едно време едно красиво момиче на име Джингуей и тя много обичала океана. Тя имала лодка, с която плавала по вълните цял ден. Щом сядала сутрин на греблата, не се връщала до мръкване. Дълги години Джингуей и океанът живеели в перфектна хармония, докато един ден нашата красавица срещнала красив капитан, мъж с много приятна външност, почти толкова неустоим, колкото съм аз.
Той повдигна вежди и аз се разсмях.
– Джингуей се влюбила в капитана и искала да плава с него по моретата. Но той бил човек от старата школа и казал направо: мястото на жената е у дома, със семейството и децата. „Няма място за жена в морето“ – казал той.
– И какво направила тя?
– Тя се оказала момиче с нрав и му казала, че щом тя не може да плава, значи и той няма. Знаеш ли, влюбеният мъж е като восък в ръцете на жената. Накратко, те се заселили на брега, но и двамата ужасно копнеели за морето. Когато Джингуей казала на своя капитан, че очаква бебе и двамата, разбира се, били щастливи. Но всеки от тях крадешком поглеждал към вълните на морето. Капитанът се надявал, че бебето ще задържи жена му на брега. И тогава един ден той не издържал и отишъл на риболов рано сутринта. Но и морето има своя нрав, то не прощава предателството. Бедният капитан дори не подозирал, че морето отдавна ревнува младата му жена.
И тогава вълна се издигнала до небето и погълнала рибарската лодка. Джингуей чакала до късно през нощта съпруга си, но той така и не се върнал. И тогава ѝ казали, че се е удавил. Тогава тя взела лодката си и отплавала далеч от брега, в морската далечина. И когато нито хижата, нито брегът се виждал, Джингуей се изправила в целия си ръст и извикала към морето, размахвайки юмрук: „Защо взе съпруга ми от мен?“
– И?
– Морето се засмяло в отговор, казвайки, че всички красиви капитани принадлежат на морето и завинаги ще останат с него. И добавило, плискайки се на талази, че ще вземе когото си поиска.
– О… Е, точно като нашата Ранди!
Диксън се засмя.
– Джингуей молила и заплашвала, но морето се смеело толкова силно в отговор, че се разпенило. Уморено да слуша бедната жена, то изстреляло голяма вълна, за да я погълне, но Джингуей използвала магия и успяла да се превърне в птица в последния момент. Ето защо морските птици викат толкова силно над брега. Затова хвърлят камъни и клони във водата – искат да напълнят морето догоре, за да не се удави друг в бездната. А морето, ще попитате? Смее се. Ако се заслушате, ще чуете как клокочи и се пени от смях. Ето историята на красивата Джингуей и морето-океан.
– А какво е море-океан?
– Това са всички води на земята, световното море. Цялата вода на планетата има своя основен източник и той е много по-голям от земята.
– Келси! – Възкликна Кишан, заставайки на прага.
– Здраве! – Скочих и го прегърнах през кръста. – Чух страхотна история!
– Много добре, ще ми я разкажеш по-късно. – Той вдигна глава. – Имате ли нещо против да я взема до края на деня, капитане?
Капитан Диксън се засмя.
– Разбира се, че не! Просто я дръж далеч от водата тази вечер, приятелю. Морето – то чува всичко. Коварно е и най-вече обича да разделя млади влюбени.
Засмях се.
– Лека нощ, Дийкс.
– Лека нощ, г-жо Келси.
Веднага щом изтичахме надолу по стълбата, Кишан ме сграбчи в ръцете си и аз положих глава на гърдите му.
– Да се разходим ли малко?
Атмосферата беше романтична. Пълната луна изгря, черната вода зад борда беше гладка като коприна. Тя тихо се плискаше по стените на яхтата и тихо ѝ прошепваше някакви тайни, отваряйки студената си прегръдка. Хиляди искрящи звезди висяха в нощното небе, без да им се вижда краят. Представих си, че това не са звезди, а горящи лампи, запалени в небето, за да покажат на красивия капитан пътя към неговата любима. Някои от тях угасваха, но други все още пламтяха с пълна сила.
Земята не се виждаше, оставяйки само безкрайна водна шир, окъпана в лунна светлина. Стояхме до парапета и гледахме в далечината. Потръпнах и Кишан ме придърпа към гърдите си и ме обгърна здраво с ръце. Скоро се стоплих в ръцете му и ме обзе сладка сънливост.
– Колко е хубаво! – Прошепнах.
Той се наведе към ухото ми:
– Мммм …Все още ти е студено!
Разтри голите ми ръце, докато се стоплиха, след което премина към раменете ми. Само въздъхнах сладко и сънено погледнах луната, мислите ми бяха някъде далече. Бях толкова замислена, че дори не забелязах, че Кишан започна да целува врата ми.
С едната си ръка погали рамото ми, а с другата обви кръста ми. Той обсипа с топли целувки предмишницата ми, след което устните му бавно се придвижиха до ключиците ми. Кишан не бързаше, движеше се много бавно, оставяйки гъделичкаща следа след себе си. Така той стигна до линията на косата, хвана ме за раменете и ме обърна към себе си.
Сърцето ми биеше силно. Кишан отново прокара ръцете си по ръцете ми, хвана лицето ми, зарови пръсти в косата ми. После се усмихна и златните му очи блеснаха на лунната светлина.
– Виждаш ли? Косата е достатъчно дълга, за да може човек да зарови ръцете си.
Усмихнах се нервно и леко потръпнах. Кишан наклони главата ми, наведе се по-близо и започна да обсипва врата ми с нежни, леки целувки.
– Ако знаеш само от колко време мечтая за това! – Прошепна той. Усещах как се усмихва, докато ме докосваше с устните си. – Струва ми се, че минаха години… Мммм, това е дори по-хубаво, отколкото си мислех! Колко сладко миришеш… Толкова си… толкова прекрасна…
Той бавно проправи диря от целувки от врата до челото ми. Обвих ръце около кръста му и затворих очи. Сърцето му биеше толкова близо, сякаш искаше да проникне в гърдите ми. Той целуна клепачите ми, носа ми, бузите ми. Караше ме да се чувствам обичана и ценна и се наслаждавах на близостта му.
Кожата ми пламна там, където върховете на пръстите му бяха минали. Сърцето ми биеше лудо, когато Кишан прошепна името ми и аз неволно се притиснах още по-близо до него. Чаках устните му да докоснат моите, но той търпеливо, бавно целуна всеки сантиметър от лицето ми и прокара пръсти по повърхността му, наслаждавайки се на всяко докосване. Целувките му бяха нежни, любящи, грижовни и… грешни.
Нежеланите мисли бяха точно там, колкото и да се опитвах да ги прогоня. Опитах се да потисна съмненията или поне да не ги показвам, но Кишан внезапно замръзна и вдигна поглед. Видях как изражението на любяща нежност и щастие изчезна от лицето му, заменено от тъга, а след това – негодувание и разочарование. Хвана лицето ми в ръцете си, избърса сълзите от бузите ми и тъжно попита:
– Толкова ли съм труден за обичане, Келси?
Наведох глава и затворих очи. Тогава той се отдръпна от мен и се облегна на парапета, а аз яростно изтрих сълзите от лицето си. Ядосах се на себе си, че развалих всичко и най-важното, обидих Кишан. Затова се сгуших до него, прокарах ръка по гърба му и го хванах за ръката, притискайки главата си към рамото му.
– Съжалявам. Толкова съжалявам… Не, изобщо не си труден за обичане.
– Прости ми. Явно много бързам.
Поклатих глава.
– Не, не, всичко е наред. Не знам защо се разплаках.
Той се обърна към мен, хвана ръката ми и започна замислено да опипва пръстите ми.
– Знам. Но не искам първата ни целувка да те разплаче.
Усмихнах се с треперещи устни и направих неумел опит да превърна всичко на шега:
– Това не е първата ни целувка.
– Говоря за първата истинска целувка, а не за тази, която откраднах.
– Точно така – засмях се тихо. – Ти си най-добрият крадец на целувки в света! – Побутнах го с рамо и стиснах пръстите му, за да покажа колко съжалявам, но той остана тъжен.
– Още ли си сигурна за това? – Попита Кишан, като отново се хвана за перилата. – За мен?
Кимнах, без да свалям глава от рамото му.
– Правиш ме щастлива. Да, сигурна съм. Може би можем да опитаме отново? – Опитах се да се доближа до него.
Но Кишан ме прегърна и ме целуна по челото.
– Следващият път. Да тръгваме. В настроение съм за страшна история.
И хванати за ръце, слязохме надолу.
Не видяхме Рен цяла седмица. Според проследяващото устройство, той обикаляше долните палуби, избирайки все нови и нови места.
Кишан не направи повече опити да ме целуне, поне не по същия начин, както в онази злополучна нощ. Той ме галеше по косата, прегръщаше ме, разтриваше раменете ми и прекарваше времето си с мен, но всеки път, когато идвах да се сбогувам вечер, той ме притискаше до себе си за няколко секунди, целуваше ме по челото и си тръгваше. Явно реши да ми даде повече време и това едновременно ме зарадва и напрегна.
Накрая хвърлихме котва в пристанището на Махабалипурам, градът на седемте пагоди. Сега бяхме на другия край на Индия, на източното крайбрежие, откъм Бенгалския залив.
Дойде време за третата ни мисия и перспективата за ранна среща с дракони ме развълнува и ужаси. Но най-важното е, че нямах търпение да сляза на брега възможно най-скоро. Кишан предложи да разгледаме района с мотоциклет. Цял ден обикаляхме по магазините. Купи ми красива гривна с диаманти, подредени под формата на лотосови цветя. Поставяйки го на ръката ми, Кишан каза:
– Сънувах те с лотос в косата. Тази гривна ми напомни за този сън.
– Вероятно си сънувал този сън, защото спиш близо до масата, на която сложих гирлянда на Дурга! Засмях се.
– Може би – отговори Кишан с усмивка – но хубавите сънища трябва да се ценят. Моля, носи тази гривна.
– Разбира се. Но само при условие, че ми позволиш да ти купя и аз подарък.
– Имаме сделка! – Кишан се ухили.
Настаних го на една маса отвън и влязох сама в магазина. Няколко минути по-късно излязох оттам и прехапвайки нервно устни, седнах до Кишан. Пресегна се през масата, за да грабне пакета от мен, но аз го прибрах.
– Чакай! Преди да ти дам подаръка си, обещай ми, че ще ме изслушаш и ще се опиташ да не се обиждаш.
– Трудно е да ме обидиш, Келс!
Кишан нетърпеливо извади подаръка ми от чантата, вдигна го на протегнатата си ръка и го погледна няколко секунди объркано, след което ме погледна, повдигайки вежда:
– Какво е това?
– Нашийник за малко куче.
Кишан разтърси замислено черната кожена каишка, която държеше с два пръста във въздуха.
– Отстрани пише “Кишан“ със златни букви – усмихна се той с усилие. – Мислеш ли, че ще ми стане?
Взех каишката от ръката му, станах и заобиколих масата.
– Дай ми ръката си, моля те. – Той гледаше с любопитство как я закопчах около китката му. При това изражението му не беше обидено, а леко озадачено.
– Виждаш ли, когато Рен за първи път се превърна в човек, той носеше нашийник. Подаде ми го, за да докаже, че е тигърът, с който пътувам. Но после много бързо го изхвърли. За него нашийника му напомняше за липсата на свобода.
Сега Кишан се намръщи:
– Правиш ми подарък и говориш за Рен?
– Чакай да свърша! Когато те видях за първи път, ти беше див, истински звяр от джунглата. Беше потискал своята човечност в продължение на много години. Мислех, че за теб това ще бъде различен символ – символ на промяна към по-добро, знак за обединение със света, съпричастност с хората. Това означава, че си се върнал у дома. Че имаш дом… при мен.
Пуснах ръката му и нервно се преместих от крак на крак, чакайки отговора му. Лицето на Кишан остана непроницаемо. Той ме погледна замислено няколко секунди. Тогава внезапно ме хвана за ръката и ме целуна.
– Този подарък ще бъде моето най-ценно съкровище. Всеки път, когато го погледна, ще си спомням, че съм твой.
Притиснах челото си към неговото и въздъхнах с облекчение.
– О, това е хубаво! Страхувах се, че ще се ядосаш! Добре, след като се разбрахме за всичко, защо не се върнем на яхтата? Г-н Кадам искаше да ни събере, преди да отидем в храма. Или да се върна за нашийник? За да не избягаш?
Кишан тържествено ме хвана за ръката.
– С нашийник или без, никога няма да те оставя. Води ме, господарке!
Когато се върнахме на кораба, видяхме господин Кадам на палубата. Скоро Рен също се присъедини към нас, излизайки от последното си убежище. След като Кишан прибра и закрепи мотоциклета, всички заедно се качихме в моторната лодка.
Порив на вятъра отметна косата ми назад и аз се усмихнах на Кишан, който се обърна, за да види дали съм добре. Изместих поглед и внезапно погледнах в сините очи на Рен.
– Нова гривна? – Попита той.
Примижах към искрящите диаманти.
– Да
– Отива ти.
– Благодаря.
– Аз… – Той се поколеба и смени позата си.
– Да? – Попитах внимателно.
– Радвам се за теб. Изглеждаш… доволна.
– О, мисля, че съм!
Но въпреки цялото щастие, което ми даваше Кишан, внезапно осъзнах, че все още има дупка в сърцето ми, рана, която не е зараснала. Горчивото разочарование струеше оттам ден и нощ, а да съм около Рен беше като да накапеш лимонов сок върху незараснала Рана. Щипе и боли.
Кимнах и погледнах надолу към водата. Провесих ръка отстрани и протегнах длан към водата. През цялото това време усещах внимателния поглед на Рен върху себе си. Някаква жива искра пробяга между нас, само за миг. За част от секундата отново почувствах познатото привличане и след това всичко изчезна.
Докато стигнем до плажа, слънцето вече беше залязло. Братята изскочиха от лодката, завлякоха я на пясъка и с дълго въже я завързаха здраво за ствола на дърво.
Погледнах към храма, към който се запътихме. Той също беше под формата на пирамидална кула, но не една, а две. Господин Кадъм изостана малко и вървеше до мен, а братята ни изпревариха. За всеки случай и двамата взеха оръжия със себе си – Кишан носеше чакра, а Рен размахваше новия тризъбец.
– Г-н Кадам, защо този храм има две сгради?
– Строго погледнато, тук има три сгради, просто третата не се вижда оттук, тя се е сгушила между другите две. Най-високата кула се състои от пет нива.
– На кого е посветен този храм?
– Основно на Шива, но в древността тук са били почитани и други божества. Виждате ли, мис Келси, храмът е последният от седемте светилища, които сега са погребани под водата. – Господин Кадам посочи стената. – Виждате ли онези големи статуи там, покрай стените?
– Крави?
– Всъщност те са бикове. Те изобразяват Нанди, слугата на Шива.
– Мислех, че Нанди е приел формата на акула!
– Да, но освен това често се превръщал в бик. Елате оттук. Искам да ви покажа нещо.
Изкачихме се до каменната веранда и спряхме пред мистериозна статуя, която ми се стори като изображение на огромен тигър с малка кукла, седнала на лапата му.
– Какво е това? – Попитах.
– Дурга и нейният тигър.
– Защо Дурга е толкова малка?
Той се наведе и прокара пръст по статуята.
– Не знам, мис Келси. Просто така е изобразена. Между другото, забелязахте ли вдлъбнатината в гърдите на тигъра?
Аз кимнах.
– Мисля, че е служил и като нещо като олтар.
– Значи можем да поставим нашите приношения тук?
– Не съм сигурен. Първо да обиколим целия храм и да видим дали има по-подходящо място.
Влязохме през висока сводеста кула. Господин Кадам ми обясни, че такъв богато украсен вход, вдъхващ страхопочитание и възхищение, се нарича Гопурам. Прилича на духовната порта в японските светилища. Влизайки в храма, хората усещат, че влизат на свещено място.
Настигнахме Рен и Кишан и влязохме заедно в тъмния храм. Непрогледният мрак, който цареше вътре, беше още по-плътен заради навесите, които блокираха лунната светлина. Кишан светна с фенерчето.
– Насам – каза г-н Кадам. – Вътрешното светилище се намира под централния свод.
Разгледахме по-малката от двете стаи, но в нея не открихме нищо необичайно. Г-н Кадам ни посочи един камък, който стоеше в средата на залата.
– Това е мурти – идолът на светилището.
– Но това е просто камък, той не представлява нищо!
– Няма значение. Необработен камък, подобно на статуя, може да служи като символ. Стаята, в която се намираме, се нарича габхагриха – или „утробата“ на храма.
– Да, тъмнината тук е точно като в утробата – засмях се.
Всички пристъпихме до стените, за да разгледаме изваяните изображения. След няколко минути ми се стори, че нещо бяло проблесна на вратата. Обърнах се, но не видях нищо. Г-н Кадам каза, че е време да преминем към следващото ниво. Докато минавахме през изхода, хвърлих бърз поглед към океана. На брега стоеше красива жена в бяла рокля и с тънък като паяжина воал на косата. Уловила погледа ми, тя сложи пръст на устните си и се стопи в сянката на черницата.
– Кишан! Г-н Кадам!
– Какво? – Кишан се обърна рязко.
– Видях нещо! Жена, тя стоеше там. Облечена изцяло в бяло, тя изглеждаше като индийка или китайка. Но бързо изчезна, стори ми се, че влезе право в тази черница!
Кишан огледа брега.
– Не виждам нищо, но за всеки случай нека останем заедно.
Хвана ме за ръката и влязохме във втория храм. Правейки това, минахме покрай Рен, когото не бях забелязала веднага в тъмнината. Той стоеше зад нас, скръстил ръце на гърдите, в една от така добре познатите за мен „покровителствени“ пози. В следващото светилище останах близо до Кишан, докато той внимателно разглеждаше рисунките по стените. Скоро образът на жена, която тъчеше на стан привлече вниманието ми и аз замислено го проследих с пръст. В краката и стоеше кошница с прежда, а една нишка се беше размотала извън кошницата. Любопитно проследих виещата се нишка покрай стената.
Отначало тя се уви около крака на селянин, а на съседния панел с нея си играеше коте. След това нишката попадна в житно поле, където я изгубих от поглед и я намерих едва след няколко платна, където се вплете в шал около врата на стройна жена, а след това в дебело въже, обхванато от пламъци. Нишката се превърна в риболовна мрежа, оплетена около голямо дърво, стана примка, увита около маймуна, уловена в ноктите на птица, а след това… изчезна. Няколко минути напразно я търсих на съседната стена.
След това се върнах и притиснах пръста си към виещата се линия, издълбана в стената, за да усетя по-добре нейната текстура. Жлебът беше толкова тесен, че едва го усещах под пръста си. Когато се върнах в ъгъла, където се беше скъсала нишката, се случи нещо странно. Палецът ми светна в червено – не цялата ръка, както обикновено, а само един пръст! Отдалечих се от стената и изведнъж видях пеперуда да изпълзява от една пукнатина. Тя бързо размаха криле, но по някаква причина не можа да излети. Като се вгледах по-внимателно, разбрах, че не е пеперуда, а едър бял молец.
Това беше доста необичайно насекомо – с много пухкаво тяло, големи черни очи и смешни антени отпред. Когато отново размаха крилата си, нещо се случи със стената. Тесният панел, просто покрит със сложни резби от пода до тавана, изведнъж стана напълно гладък.
Тогава върху него започнаха да се появяват бели линии, простиращи се от изображението на конеца, който разглеждах, издълбан в стената. Линиите блестяха толкова ярко, че трябваше да затворя очи. Когато протегнах ръка към една от тях, светлината прескочи от стената към дланта ми и белите линии проблеснаха и пулсираха с всички цветове на дъгата. Тогава татуировката, нанесена ми от Фет, светна ярко върху дланта ми – отначало всички символи блестяха с еднаква белота, но бързо промениха цвета си.
Обърнах се към Кишан, но зад мен имаше само тъмнина. Исках да изкрещя, но не можех да издам звук. Не можех да помръдна, всичко, което можех да направя, беше да се взирам в стената, където линиите танцуваха неистово. Скоро разбрах, че те не просто се движат, а рисуват – пред мен беше изображение на жена, седнала до прозореца с бродерия на колене. После всичко стана много бързо. Точно стоях до стената и гледах рисунката, а в следващата секунда жената въздъхна и сведе миглите си и аз се озовах до нея. Беше същата жена, която бях видяла на плажа. Беше облечена в бяла копринена роба и воал, лек като паяжина на косата ѝ.
Жената ми се усмихна приятелски и ми посочи един стол срещу мен. Когато седнах, тя ми подаде кръгла рамка за бродиране и видях най-красивата бродерия, изобразяваща Дурга. Шевовете бяха толкова малки и деликатни, че бродерията изглеждаше като рисувана. Цветята, обрамчващи лицето на богинята, изглеждаха живи, красивата коса на Дурга, падаща изпод златната й шапка, се спускаше на гъсти вълни, толкова нежна и мека, че неволно я докоснах с пръст, за да се уверя, че не е истинска. Жената с усмивка ми подаде игла и кутийка с малки перли.
– Какво трябва да направя?
– Дурга има нужда от огърлица.
– Но никога не съм бродирала с перли.
-Виж… Виждаш ли тези малки дупки? Аз ще зашия първите две перли, а ти ще свършиш останалото.
Тя сръчно вдяна иглата, направи мъничка бримка, наниза перла на иглата, завързва я с конец и отново заби иглата в плата. Под погледа ми жената повтори тази операция, след което ми подаде иглата и постави кутията с перли на перваза на прозореца.
След това тя взе обръча, избра синия конец и се върна към работата си. Приших внимателно две перли и бях толкова доволна от работата си, че се осмелих да попитам:
– Коя си ти?
Жената отвърна, без да вдига очи от работата си:
– Всички ме наричат с различни имена, но най-известна съм като Лейди копринена буба.
– Дурга ме изпрати при теб! Тя каза, че ще ни дадеш указания за търсенето. – Премигнах. – Ама ти си от пророчеството! Ти си господарката на коприната.
Тя се усмихна, а иглата трептеше бързо в пръстите ѝ.
– Да. Аз тъка и бродирам с коприна. Преди изкарвах прехраната си с това, но сега това е моето наказание.
– Наказание?
– Да. За това, че предадох мъжа, когото обичах.
Пуснах обръча на коленете си и се втренчих в нея. Жената вдигна глава от бродерията си и размаха ръце към мен, докато не се върнах към работа.
– Искаш ли да чуеш как се случи? – Попита тя. – От много години не съм разказвала историята си на никого, но сърцето ми казва, че ще разбереш.
Кимнах мълчаливо и жената започна разказа си:
– Преди много, много години уменията на бродиращите бяха високо ценени. Момичетата започват да учат този занаят от детството, а най-сръчните имаха честта да бродират за самия император. Някои от тях – макар и много малко – дори можеха да се омъжат за знатни и богати мъже, защото занаятът ги правеше богати.
– Обикновено по време на празнуването на Нова година в нашия град момичетата биваха избирани да научат занаята на бродерия. За целта поставяли голям котел с вода на земята, а момичетата, заобикаляйки го от всички страни, хващали краищата му с пръсти. След това върху водата се поставя игла и водата се завърта няколко пъти на ръка. Когато иглата спре и момичето, което посочи, е изпращано да научи сложното изкуство на бродирането.
– Момичетата, родени с дълги тънки пръсти, са били подготвяни за тази съдба от детството с надеждата, че в бъдеще ще станат майсторки и ще направят семействата си богати. Бях такова момиче. Наричаха ме най-талантливата в цялата империя, могъщи и богати хора се състезаваха помежду си за възможността да купят моята бродерия. Още не бях навършила шестнадесет години, когато кандидат женихите започнаха да чукат по праговете на къщата ни, но баща ми отказа на всички. Той беше горд човек и вярваше, че ме очакват много по-добри предложения.
– Как се запозна с човека, в когото се влюби?
Жената цъкна с език.
– Търпение, момиче! Необходими са умения и голямо търпение, за да създадеш нещо красиво.
– Съжалявам. Моля, продължавай.
Тя се наведе да погледне работата ми.
– Добра си с иглата, но последните две перли трябва да се отрежат и да се закрепят отново. Поставила си ги твърде далече една от друга.
Гледах безизразно плата. Според мен последните перли не се различаваха от предишните, но това не беше моята бродерия, така че без да се оплаквам ги махнах и започнах отначало.
– Няколко години по-късно, когато бях на двадесет, срещнах много красив млад мъж, който също работеше с коприна. Семейството му отглеждаше копринени буби, правеше и боядисваше прежди, те бяха най-известните и най-добри майстори в страната. Щом веднъж купих прежда от тях и видях качеството и красотата на оцветяването, започнах да купувам коприна само от това семейство.
– Веднъж ми поръчаха да бродирам гардероб за булката на императора. Нашият господар бе планирал грандиозни сватбени тържества, но все още не беше избрал годеницата си. На баща ми щедро му платиха, за да ме доведе в двореца. Трябваше да живея там цяла година, за да избродирам луксозните одежди и сватбения воал на бъдещата императрица с най-добрите коприни. Можеш да си представиш какво означаваше такава покана за едно младо момиче! Дадоха ми красиви стаи до тези на Императорът и ми осигуриха всичко, за което можех да мечтая. На семейството ми беше позволено да ме посещава от време на време и видях колко горди и щастливи бяха от успеха ми.
– Но нищо не вървеше гладко и имах своите трудности. Първо, нашият император беше придирчив човек и вкусовете му се променяха по-често от облаците в небето. Всяка седмица той идваше в стаята ми, за да оцени направеното. Веднага щом започнех една бродерия, друга му хрумваше. Днес искаше птици, а седмица по-късно цветя, след това поиска златна бродерия, сребро и лазур, а на следващия ден беше пленен от най-деликатния нюанс на лавандула и така нататък без край. Този човек променяше мнението си по-често от водата за къпане. Може би затова не можеше да си избере булка.
Засмях се тихо.
Жената се намръщи.
– Втората беда беше, че много скоро негово величество започна да води по-свободни разговори с мен. Всеки път, когато споменавах бъдещата му булка, той отговаряше със смях: „А, сигурен съм, че тя няма да има нищо против! Още не съм решил коя ще избера, но определено ще се оженя преди края на годината! Императорът има нужда от наследник, съгласна ли си? Така че ти и аз имаме достатъчно време да се опознаем по-добре, скъпа моя.“ Обикновено в такива случаи аз се покланях и казвах, че съм много заета, и той си тръгваше.
– Поради факта, че нашият вятърничав господар толкова често променяше вкусовете си, се запознах отблизо с един млад мъж, който доставяше коприна в двореца. Създавахме му много работа и той носеше все повече и повече прежда. Понякога оставаше в ателието ми и си говорехме, докато работех. Скоро започнах да очаквам с нетърпение пристигането му и след известно време започнах да измислям различни извинения, за да го повикам. Цял ден мечтаех за красивия млад мъж и това започна да се отразява на работата ми.
– Много обичах занаята си, но загубих всякакъв интерес, както към императорските претенции, така и към неговите признаци на внимание. Един следобед стоях на прозореца и видях моя любим да върви през двора. И тогава ми просветна, реших да създам нещо ново, но този път да направя всичко по свой начин. Никога досега не съм правила нещо по мой вкус. От дете съм работила за другите и никога не съм имала свободно време. Но в този момент ясно си представих какво искам да създам – подарък за него. Загубих мира и съня си, планът ми така ме завладя.
– Работих ден и нощ, тъй като любимият ми трябваше да дойде в края на седмицата. Накрая той почука на вратата ми. Скрих работата си зад гърба си и извиках, че може да влезе. Без да подозира нищо, той влезе, усмихна ми се топло и ми подаде вързоп.
„- Имам нещо за теб – казах аз.
– Какво?
– Подарък.“
– Очите му блеснаха от изненада и радост, когато му подадох подаръка, опакован в кафява хартия. Моят любим внимателно го разгъна и извади шал. По цялата дължина на плата се простираше черничево дърво, от клоните му висяха пашкули от копринени буби. Бели пеперуди от копринени буби пърхаха сред зеленината, а в двата края на шала бяха бродирани две совалки с увити около тях нишки от всякакъв възможен цвят. Младежът хвана с трепет шала в ръцете си и погали бродирания лист.
„- Каква красота – каза той. – Никога не съм получавал нещо по-красиво в живота си.
– Не е нищо особено – измърморих аз.
– Не. Знам колко работа ти струва това! Ти ми направи много ценен подарък.
Сведох очи и плахо прошепнах:
– С удоволствие ще ти дам много повече… ако поискаш.
Едва тогава той ме докосна за първи път. Той застана много близо и прокара пръст по бузата ми.
– Не мога… да бъда с теб – каза.
-Ах – промърморих, отдръпвайки се от него.
Но той не ме пусна.
– Ти не разбираш! Бих направил всичко, за да те наричам моя! Но аз не съм богат. И със сигурност не достатъчно богат, за да те ухажвам. Но знай, че бих избрал теб, ако можех. – Той хвана лицето ми в ръцете си. – Моля те повярвай ми.“
– Кимнах и когато той си тръгна, се опитах да се примиря с идеята, че никога няма да бъдем заедно. Но никакво убеждаване не помогна, продължих да го чакам и да гледам през прозореца и когато измина една година, вече не можехме да си представим живота един без друг. Знаех, че постъпката ми ще донесе срам и мъка на семейството ми, но казах на любимия си, че не мога повече да се боря с чувствата си. Разбрахме се да избягаме тайно и да се оженим веднага щом свърша работата по императорската заповед. Обичахме се толкова много, че решихме да оставя всички пари, които спечелих, на семейството си. Моят любим ще вземе със себе си малко копринени буби, с моето умение и неговото старание ще можем да започнем нов живот в някоя отдалечена провинция.
– Годината беше към края си и императорът ми нареди да довърша сватбения воал. Честно казано, беше страхотна работа. Не най-доброто, защото най-добрата ми работа принадлежеше на моя любим, но много добро. Бледорозово покривало, бродирано по краищата с пурпурни рози. Когато го показах на императора, той вдигна булото над главата ми и със смях обяви, че е готов да се ожени за годеницата си. След това ми каза да се приготвя.
„- Да се приготвня? Но защо? Попитах.
– За сватбата, за какво друго?
– Ще нося булото на булката ти?
– Не, душата ми. Ти си моята булка.“
– Точно тогава в стаята влязоха жени, за да ми помогнат да се преоблека. Изплашена до смърт, започнах да моля Императора да ми даде поне един ден, за да съобщя на баща ми. Но императорът каза, че баща ми е изключително щастлив и очаква с нетърпение да ме придружи. Трябваше спешно да измисля някакво извинение и в отчаянието си изтърсих, че искам да направя розова кърпа за господаря си, в тон с моето покривало. Той ме потупа по бузата, каза, че е в добро настроение, така че ще бъде щедър към капризите на младоженката. Така че получих един ден.
– Веднага изпратих пратеник до моя любим, казвайки, че имам спешна нужда от розова коприна. Когато пристигна в двореца, аз го обвих с ръце и го притиснах към себе си. Той също ме прегърна и попита какво се е случило. Казах му, че императорът е решил да ме вземе за жена и баща ми се е съгласил на този брак. Молех любимия си да ме отведе от двореца възможно най-скоро, сега, тази нощ. Той каза, че е малко вероятно да успеем да се промъкнем незабелязани покрай дворцовата охрана, но той има познат магьосник в града, когото може да опита да подкупи. Младежът ми каза да имам търпение и да чакам. Каза, че тази вечер при мен ще дойде гост, когото ще разпозная по шала, избродиран от собствените ми ръце. И който и да е той, ще трябва да му се доверя.
– Какво стана? – Не издържах. – Дойде ли?
– Слушай. През нощта в императорската градина дойде най-обикновеният кон.
– К-кон?
– Да. Той бавно се приближи до прозореца ми и изцвили тихо. Около врата му имаше шал, избродиран с черничево дърво.
– Шала?! Но къде беше младежът?
– Не знаех. Изплаших се. Конят риеше с копита и цвилеше по-силно, но аз стоях до прозореца и кършех ръце. Не знаех какво да правя. Да скоча през прозореца и да седна на гърба на коня? Но къде ще отида? Конят ставаше все по-възбуден, цвилеше толкова силно, че събуди пазачите, а те се опитаха да го успокоят. Искаха да отведат коня в конюшнята, но той хапеше, риташе и цвилеше силно. Накрая началникът на стражата излезе от двореца и нареди на хората си незабавно да успокоят животното, преди то да събуди императора.
Но никой не можеше да се справи с коня. Беше бесен и не допускаше никого до себе си. Шалът падна от врата на коня на земята. Войниците го стъпкаха в калта и развалиха прекрасния подарък. Когато видях това, избухнах в горчиви сълзи, съжалявах за шала и не можех да разбера къде отиде моят красив млад мъж. Страхувах се, че е бил нападнат или дори убит. Накрая пазачите отведоха коня и всичко утихна. Любимият ми така и не дойде. Цяла нощ го чаках на прозореца, но той не се появи.
На следващата сутрин императорът дойде в стаята ми и заповяда да ме заведат в банята. Жените ме изкъпаха и ме облякоха в красиви дрехи, направени от собствените ми ръце, но преди да ме въведат в церемониалната зала, където трябваше да се състои сватбата, императорът влезе в стаята ми, отпрати слугите и заключи вратата след тях.
– Донесох ти подарък, скъпа – каза той и ми подаде шала, който бях избродирала за любимия си. Личеше си, че е изпран и изгладен, но шевовете бяха скъсани на много места. Неканени сълзи бликнаха от очите ми.
– Снощи се случи любопитна случка, любов моя – продължи Императорът. – По някакво чудо в двореца дошъл впрегнат кон с този с шал на врата. Той вдигнал такава суматоха, че събудил целия дворец и моите стражи едва успяха да го отведат в конюшнята и да го затворят там до сутринта. Но какво беше нашето учудване, когато на следващата сутрин конят изчезна безследно, а вместо него в бокса се оказа нашият млад копринар! Най-неприятното е, че не казва нито дума. Отказва да обясни каква зла умисъл го е довела в моя дворец под прикритието на нощта.
Императорът избърса с шал сълзите, които се търкаляха по лицето ми, и каза:
– Предполагам, че е дошъл да ме убие. Е, добре, любов моя, утеши се! Имаш късмет, че бъдещият ти съпруг е жив и здрав.
И тогава загубих търпение и изкрещях:
– Той не е дошъл да те убие!
Императорът наклони замислено глава.
– Така ли? Сигурна ли си? Ти обаче го познаваш по-добре от всеки друг в този дворец. Може би този натрапник е дошъл тук със съвсем различна цел. Какво мислиш, скъпа, каква е тази цел?
– Аз… мисля, помолих го да ми донесе копринена прежда! Сигурно е станал жертва на заговор или проклятие и е имал нужда от помощ!
– Хм, какви любопитни мисли идват в тази очарователна глава! Но защо тогава той е дошъл при теб за помощ, а не при семейството си? Или защо не се е обърнал към някой от пазачите?
– Аз… не знам.
– Ела с мен – заповяда императорът.
Накара ме да отида до прозореца с изглед към двора. Моят любим беше там, вързан за висок стълб, а до него стоеше палач с камшик в ръка. Императорът рязко махна с ръка. Чух камшика да свири във въздуха и извиках, това беше ударът, който ме изгори, раздра кожата на моят любим. Императорът спокойно каза:
– Наистина ли си мислеше, че няма да разпозная твоята бродерия, любов моя? Зад гърба ми ти засипа с подаръци това нищожество!
Свих се, когато чух нов удар на камшика.
– Можеш да прекратиш наказанието по всяко време. Само ми кажи, че съм сгрешил и този млад мъж не е идвал при теб. Че това е просто недоразумение. Просто го кажи силно, за да могат всички да чуят.
Чух този, когото обичах, да стене и се обърнах към императора.
– Този млад мъж…
– По-силно, сърцето ми. Увери се, че всички ви чуват.
– Този младеж не е идвал при мен, аз не го обичам и никога не съм го обичала! Не искам да пострада! Той е проста бедна копринена буба. Никога в живота си не бих обичала мъж от толкова нисък произход! Моля, пуснете го!
Моят любим ме погледна със сълзи на очи. Исках да извикам да не вярва на думите ми. Че обичах и обичам само него. Всичко, което искам е да съм с него. Но аз мълчах, защото исках да го спася.
– Това е всичко, което исках да чуя – каза императорът. Той се наведе през прозореца и извика на пазачите си: – Сложете край на страданието му!
Той вдигна ръка и я свали рязко. Палачът с камшика се отдалечи, за да не пречи на стрелците, които бяха наредени във верига пред стълба. Те вдигнаха лъковете си и стреляха със стрели в гърдите на любимия ми. Той умря с мисълта, че съм го предала, че съм спряла да го обичам. Паднах на пода, а императорът каза:
– Запомни този урок, моя птица. Не съм от хората, които можеш да излъжеш. А сега … почисти се преди сватбата.
– Когато той си тръгна, аз се проснах на пода, плачейки горчиво. Само ако се бях доверила на това, което не можех да разбера! Ако не бях такава страхливка, с любимия ми щяхме да избягаме и да сме щастливи. Той беше конят, който ме беше повикал. Той беше там, до зори, когато магията е изчезнала. Той е бил с мен през цялото време, но аз отказвах да повярвам. Заради слепотата си загубих всичко в живота си.
– Не помня колко дълго ридах, но тогава някаква мила жена сложи ръка на рамото ми и избърса сълзите ми с копринената си кърпа. Тя каза, че се възхищава на майсторството ми и че творенията на сръчните ми ръце ще служат на другите. Тази жена беше самата Дурга. Тя каза, че може да ме отведе от двореца, от жестокия император, но при условие, че никога повече не се връщам към земния живот. Тя вдигна шала, който лежеше на пода, и каза, че моята копринена буба винаги ще бъде с мен отсега нататък, защото вплитам любов във всеки бод.
– Оттогава седя тук. Станах г-жа Копринена буба. Много, много векове бях в пашкул в тъгата си. Бримка по бримка плета любов, свързвам други, но самата аз оставам. Връзвам конци, за да осмисля съществуването си. Изгубих щастието си завинаги, но ми доставя удоволствие да помагам на другите да свържат живота си
Тя взе готовата работа от мен.
– Е, виждаш ли? Вече е много по-добре, свърши страхотна работа. – Г-жа Копринена буба се усмихна. – Време е да се връщаш. Вземи това със себе си.
Тя издърпа плата, върху който работеше, от рамката за бродиране, сгъна го внимателно и ми го подаде.
– Но аз… – започнах.
Госпажа Копринена буба ми направи знак да мълча и ме отведе до стената. Вдигайки красивата си ръка, тя прокара пръст по виещата се каменна нишка.
– Ти си първият човек, на когото разказах тази история. Сега ми е тежко, тъгата ме гнети. Време е да си тръгваш, момиче. Следвайте копринената буба!
Тя притисна ръка към стената и когато отдръпна ръката си, върху резбата, изрязана в камъка, се появи бяла копринена буба. Тя бързо запълзя по жлеба и аз се обърнах да се сбогувам, но г-жа Копринена буба я нямаше. Бубата бавно се приближи до пукнатината в стената и се стрелна вътре. Колебливо докоснах пукнатината. Пръстът ми, а след това и цялата длан, изчезнаха в дебелината на стената. Поех дълбоко дъх, пристъпих напред и се озовах в пълен мрак.
Назад към част 14 Напред към част 16
